Гийом Мюсо
Сентръл Парк (8)

8
Паметта на болката

Истинското нещастие не е това, което годините ни отнемат, а което оставят, когато си тръгват.

Уилям Уърдзуърт^[1]

Сирената изви още няколко пъти, после спря също толкова внезапно, колкото беше започнала.

Паднала на асфалта, Алис се опитваше да дойде на себе си. Ушите й бучаха. Зрението й беше замъглено, сякаш някой беше разгънал воал пред очите й. Все още зашеметена, тя различи някаква сянка, която се навеждаше над нея.

— Станете!

Габриел й помогна да се надигне и я придружи до колата. Той я настани на седалката до шофьорската и се върна да вземе куфарчето, захвърлено върху тротоара.

— Бързо.

Той запали и полетя. Завъртя волана надясно, после наляво и се озоваха на „Уест Сайд Хайуей“, най-западното авеню на града, което се точеше покрай реката.

— По дяволите, засекли са ни! — развика се Алис, измъквайки се от мъглата, в която я беше потопил електрическият удар.

Беше бяла като платно, гадеше й се и имаше сърцебиене. Краката й трепереха от слабост и стоманен рефлукс изгаряше гърдите й.

— Какво се случи с вас?

— Куфарчето беше капан, нали видяхте! — отговори тя отчаяно. — Някой е знаел, че сме отишли в хотела, включил е от разстояние алармата и е пуснал тока.

— Ставате параноичка…

— Щях да видя как бихте се чувствали, ако вас ви беше ударил токът, Кийн! Трудно се бяга, когато някой следи всичките ви движения.

— Но чие е това куфарче?

— Не знам.

Колата летеше на север. Слънцето огряваше хоризонта. Виждаха се фериботите и яхтите, които се носеха по река Хъдзън, небостъргачите на Джърси Сити, металическите портици на старите пристанища.

Габриел излезе от колоната, за да изпревари един ван. Когато обърна глава към Алис, установи че младата жена държеше ножа, който открадна в кафенето и раздираше подплатата на коженото си яке.

— Спрете, да не сте полудяла!

Тя се уповаваше на инстинкта си и дори не си даде труд да му отговори. Все така обзета от бяс, си свали ботите и с помощта на ножа, успя да махне първото токче.

— Алис, на какво си играете, по дяволите?

— Ето какво търсих! — отговори тя и триумфално му показа миниатюрна кутийка, която извади от втората си подметка.

— Микрофон ли е това?

— Не, миниатюрен джипиес. По този начин са ни засекли. И съм готова да се обзаложа, че в хастара на сакото си или в обувките си имате същото устройство. Някой ни следи в реално време, Кийн. И двамата трябва да се преоблечем. Още сега!

— Съгласен съм — капитулира той и я погледна тревожно. Алис отвори прозореца, хвърли джипиеса и се зае да оглежда дипломатическото куфарче. Беше кожено, с двойна ключалка с код. Нарочно или не, електрифицирането на дръжката беше дезактивирано. Тя се опита да го отвори, но то остана блокирано от системата за защита.

— Обратното би ме учудило — рече Габриел.

— По-късно ще намерим начин да разбием ключалката. Дотогава да намерим закътано място, за да си купим нови дрехи.

Алис си разтри слепоочията. Мигрената й се връщаше: очите й сякаш горяха. Бръкна в жабката, откъдето извади стари слънчеви очила, които беше открила малко по-рано. Сложи ги. Бяха с тъмночервени рамки с преливащи стъкла. Архитектурното разнообразие на тази част на града я хипнотизираше и зашеметяваше. В далечината, като гигантска отворена книга, поставена на колове, разпозна синкавия силует на хотел „Стандарт“, който се издигаше над бившата железопътна линия за превоз на товари. Сега на това място беше живописния парк „Хай Лайн“. Геометричните линии на модерните здания от стъкло и алуминий и очертанията на малките жилищни сгради от кафяви тухли на стария Ню Йорк, които все още оцеляваха, се сблъскваха хаотично.

Като седефен айсберг полупрозрачно чудовище с неправилни форми се изпречваше на хоризонта и разпръскваше над пейзажа нереална светлина.

* * *

Известно време те се лутаха между „Мийтпакинг Дистрикт“ и „Челси“, докато откриха магазинче на 27-а улица, което повече разчиташе на американското униформено облекло, отколкото на дрехите втора употреба. По цялата дължина, единственото помещение представляваше весела бъркотия, сред която военните доспехи си деляха мястото с преоценени парцалки.

— Побързайте, Кийн — нареди Алис, след като влезе в магазина. — Не сме тук, за да избираме, разбрано?

Те се разтърсиха сред дрехите и обувките: военни и туристически кубинки; платнени горнища, пилотски якета, дебели суичъри, камуфлажни канадки, войнишки колани, куфии^[2]…

Алис бързо намери черен пуловер с обърната яка, удобна фланелка, джинси, нов чифт боти и светлосиво брезентово палто.

Габриел изглеждаше много нерешителен.

— Хайде, избирайте! — подкани го тя. — Ето, вземете това и това — рече и му подаде панталон цвят каки и избеляла памучна риза.

— Нито са ми по ръста, нито са ми в стила!

— Не сме събота вечер и няма да сваляте мацета, Кийн — сряза го тя и разкопча блузата си, за да се съблече.

Джазменът допълни тоалета си с чифт кубинки и три-четвърти палто с агнешка яка. Алис грабна една платнена торбеста чанта с две кожени дръжки и стар кобур за под мишницата, за да носи глока си незабелязано. Тъй като нямаше пробна кабина, те се преоблякоха на няколко метра един от друг. Габриел не се въздържа да хвърли кос поглед към Алис.

— Не се възползвайте, за да си плакнете очите, мръсен перверзнико! — скара му се тя и прикри корема си с ленен пуловер.

Тъй като младата жена усети задявката, Габриел направи опечалена физиономия и се обърна, сякаш хванат в нарушение. Видяното обаче го вледени: по тялото на Алис той забеляза впечатляващ белег, който започваше от венериния хълм и достигаше до пъпа й.

* * *

— Ще ви дам всичко за 170 долара — обяви собственикът на магазина, гологлав и набит великан, с разрошена брада, тип Зи Зи Топ.

Докато Габриел си обуваше обувките, Алис излезе на улицата и хвърли в контейнер всичките им дрехи. Запази само парче от блузата си, напоено с кръв.

Следа, която може да се окаже много ценна — реши тя и пъхна парчето във войнишката си чанта.

Забеляза супермаркет от другата страна на тротоара. Премина пътя и влезе в магазина на самообслужване. Намери мокри кърпички, за да се почисти, „Убопрофен“ за главоболието й и малка бутилка минерална вода. Когато се приближи до касата, някаква идея се появи в главата й. Върна се, преброди щандовете и откри малко пространство с телефонни апарати и аксесоари. Разгледа различните продукти на телефонен оператор, който предлагаше модели без абонамент. Избра най-обикновен апарат за 14,99 долара, купи и предплатена карта за сто и двайсет минути разговор, която можеше да бъде използвана през следващите деветдесет дни.

Когато излезе с покупките си, беше изненадана от силен вятър. Въпреки греещото слънце, яростна вихрушка метеше улицата, вдигаше мъртвите листа и предизвикваше облаци прах. Тя закри с ръка лицето си, за да се предпази. Облегнат на капака на колата, Габриел я наблюдаваше.

— Чакате ли някого? — запита го тя.

Той размаха една от старите си обувки пред очите й.

— Права сте: имаше бръмбар в подметката ми.

Като баскетболист, хвърли кеца в едно кошче за боклук. Той падна право в отвора.

— Попадение за три точки — възгордя се мъжът.

— Нямат ли край детинщините ви? Можем ли да вървим?

Малко смутен, той вдигна яката на палтото си и сви рамене като хлапак, на когото са се скарали.

Алис седна зад волана и постави опакования пакет от супера, както и платнената си чанта на задната седалка, до дипломатическото куфарче.

— Трябва да намерим начин да отворим куфарчето.

— Аз ще го сторя — решително рече Габриел и закопча колана си.

* * *

За да се отдалечат колкото се може повече от старите си дрехи, натъпкани с подслушвателни устройства, те продължиха няколко километра на север, пресякоха известния с престъпността район Дяволската кухня и стигнаха чак до 48-а улица. Спряха в задънена уличка, която гледаше към обществената градинка, където група деца беряха кестени под надзора на учителката си.

Кварталът беше спокоен. Нямаше туристи, нито движение. Дотолкова, та беше трудно да се повярва, че се намираха в Ню Йорк. Паркираха под пожълтелите листа на клен. Преминавайки през клоните, оранжевите слънчеви лъчи подсилваха усещането за спокойствие.

— Каква ви е идеята за куфарчето? — попита Алис, след като удари спирачката.

— Ще счупим двете ключалки с ножа, който откраднахте. Не изглеждат много солидни.

— Голям мечтател сте — въздъхна тя.

— Може би сте измислили нещо по-добро?

— Не, но вашата идея няма да свърши работа.

— Ще видим! — каза той предизвикателно и се обърна, за да вземе куфарчето от задната седалка.

Тя му даде ножа и като съмняващ се зрител гледаше как той се опитва да вкара острието между челюстите на ключалката. Всичко се оказа напразно. След известно време, Габриел изгуби търпение, ядоса се и пробва да се справи с проблема силово, но ножът се приплъзна и леко одраска дланта му.

— Ох!

— Господи, концентрирайте се малко — нервира се Алис.

Габриел капитулира. Стана сериозен. Видимо нещо го измъчваше.

— Какъв ви е проблемът? — атакува го тя.

— Вие сте.

— Аз ли?

— Преди малко, във вехтошарския магазин, видях белега на корема ви… Какво ви се е случило, кажете?

Изведнъж лицето на Алис потъмня. Тя отвори уста, за да отговори, но обзета от дълбоко отвращение, обърна глава и разтърка клепачите си, въздишайки. Този тип щеше само да й създава проблеми. Отгатна това още в първата секунда…

Когато отново отвори очи, устната й трепереше. Болката се събуди. Спомените прииждаха.

— Кой ви стори това, Алис? — настоя той.

Габриел усети, че се е озовал на минирана територия. Опита се да защити любопитството си.

— Как искате да се измъкнем от тази каша, ако си нямаме доверие?

Алис отпи глътка минерална вода. Нежеланието да се конфронтира с миналото си се стопи.

— Всичко започна през ноември 2010 г. — поде тя. — С убийството на млада учителка, която се наричаше Клара Матюрен…

Спомням си

Преди две години и половина

Година на кръв и ужас

Ново убийство на жена в западната част на Париж

(„Льо Паризиен“, 11 май 2011 г.)

Натали Русел, двайсет и шест годишна стюардеса, беше намерена тази сутрин удушена в дома си на улица „Месоние“ — мирна артерия в 17 район. Младата жена живеела сама и е описана от познатите си като „спокойна личност, без истории около нея, често отсъстваща от жилището си заради своята професия“. Съседът по етаж я срещнал няколко часа преди убийството. „Беше в добро настроение и се радваше, че намерила билети за концерта на Стинг за следващия ден в «Олимпия». Не ми изглеждаше изплашена.“

Според източници, близки до разследването, няколко свидетели твърдят, че са видели мъж да напуска бързо мястото и да изчезва със скутер на три колела, марка „Пиаджо“. Заподозреният е среден на ръст, слаб и строен, с тъмна каска за мотор.

Централната дирекция на криминалната полиция се е заела с разследването. Според първите констатации причината за убийството не е кражба, независимо, че джиесемът на жертвата изглежда е взет.        Това убийство странно напомня престъплението срещу Клара Матюрен, млада учителка от 16 район, жестоко удушена с найлонов чорап през ноември 2010 г. Запитан по този повод, Прокурорът на републиката посочи, че на сегашния етап разследващите проследяват всички версии.

Убийство в западната част на Париж: полицията се съмнява, че действа сериен убиец

(„Льо Паризиен“, 13 май 2011 г.)

Според твърденията на един от разследващите научният анализ показал, че найлоновият чорап, с който е била удушена Натали Русел принадлежал на Клара Матюрен, младата учителка, убита през ноември 2010.

Досега държан в тайна от полицията, този факт установява гибелна връзка между жертвите. Версия, която води разследващите по следите на убиец фетишист, извършващ новото престъпление, използвайки бельо от предишната си жертва. От префектурата на полицията все още отказват да признаят за съществуването на този нов елемент.

Ново убийство на жена в 16 район

(„Льо Паризиен“, 19 август 2011 г.)

Мод Морел, медицинска сестра в Американската болница в Ньой сюр Сен, е убита вчера вечерта в апартамента си на авеню „Малакоф“. Портиерката на сградата е намерила тази сутрин тялото на младата жена, жестоко удушена с чифт чорапи.

Макар че полицията отказва да потвърди официално, можем да допуснем, че престъплението очевидно е свързано с убийствата, извършени през ноември 2010 и през май в 16 и в 17 райони.

Независимо че причината за убийствата остава неясна, разследващите са убедени, че трите жени са познавали достатъчно добре нападателя, за да не се боят от него. Жертвите са намерени вътре в апартаментите, без да има и следа от влизане с взлом. Друго смущаващо обстоятелство: джиесемите на всичките жертви до този момент са неоткриваеми.

Убийствата в западната част на Париж: все по-ясно става, че действа сериен убиец

(„Льо Паризиен“, 20 август 2011 г.)

След жестокото убийство на Мод Морел, медицинската сестра от Американската болница В Ньой сюр Сен, удушена преди три дни, разследващите днес нито за миг не се съмняват за връзката между това престъпление и другите две убийства, извършени в същия периметър от месец ноември 2010 г. насам.

Запитан за евентуалното развихряне на сериен убиец, Прокурорът на републиката беше принуден да признае, че „трите убийства са сходни по метод“. Чорапите, с които беше убита госпожа Морел наистина са принадлежали на Натали Русел, умъртвената миналата пролет стюардеса, а тя самата е била удушена с чорапи на учителката Клара Матюрен.

Този елемент ни принуждава да осмислим отново как се е водило следствието. Всичките случаи са обединени и са поверени на един съдебен следовател. Запитан вчера вечер по време на новините на канал „Франс 2“, министърът на вътрешните работи увери, че „всички човешки и материални средства са и ще бъдат мобилизирани, за да бъде намерен извършителят или извършителите на престъпленията“.

Убийствата в западната част на Париж: арестуван е заподозрян

(„Льо Паризиен“, 21 август 2011 г.)

Шофьор на такси, сериозно заподозрян при разследването на поредицата убийства, извършени от месец ноември насам в красивите квартали на столицата, е арестуван в петък вечерта. Обиск в дома му е довел до намирането на джиесема на Мод Морел, последната жертва.

Шофьорът на такси е освободен!

(„Льо Паризиен“, 21 август 2011 г.)

Мъжът е представил алиби за времето на извършване на всичките престъпления.

Пред разпитващите го полицаи е заявил, че е возил Мод Морел няколко дни преди това и че младата жена просто е забравила телефона си в таксито.

Ново убийство на жена разтърсва западната част на Париж

(„Льо Паризиен“, 9 октомври 2011 г.)

Виржини Андре, разведена банкова служителка, майка на малко момченце, е намерена тази сутрин удушена в апартамента си на авеню „Ваграм“. Тялото е открито от бившия съпруг, които отишъл да вземе тригодишния им син.

Страх обзема града: стотици полицаи издирват убиеца от западната част на Париж

(„Льо Паризиен“, 10 октомври 2011 г.)

Необикновено разследване мобилизира стотици полицаи, хвърлени по следите на убиеца, който за момента няма нито име, нито лице, но който от единайсет месеца тероризира самотни жени, живеещи в 16 и 17 райони.

Каква връзка има между Клара Матюрен, учителка, удушена на 12 ноември 2010, Натали Русел, стюардеса, убита на 10 май 2011, Мод Морел, медицинска сестра, намерена мъртва на 18 август, и Виржини Андре, банкова служителка, убита миналата неделя? Миналото и контактите на младите неженени или разведени жени са изяснени от разследващите, но до този момент те не са намерили сериозна версия.

Четирите престъпления са извършени по един и същи начин. Четирите жертви нямат връзка помежду си, но изглежда са били в близки отношения с убиеца, тъй като са му отворили вратите на апартаментите си.

Тази поредица убийства предизвиква неразбиране и ужас сред жителите на два от районите в столицата. За да успокои населението, префектурата увеличи броя на патрулиращите полицаи и подканва гражданите да сигнализират за всяко сторило им се подозрително поведение.

Спомням си

Преди две години

 

Задъхана, изкачвам мъчително стълбите на станцията. Когато стигам горе, усещам че вали. Отварям чадъра си срещу вятъра, за да предотвратя възможността да се обърне. Бременна съм в седмия месец и половина, имам среща в клиниката с Роз-Май, акушерката, която трябва да ме придружава при раждането.

Месец ноември е дълъг мрачен и дъждовен тунел. Този ранен следобед не прави изключение. Забързвам се. Белите фасади на улица „Белшас“ светят под пороя.

Краката ми са подути, гърбът ми е смазан от умора, имам болки при движение. Трудно преживявам наддаването на килограми, което съпровожда бременността. Толкова съм надебеляла, че се налага Пол да ми завързва обувките! Панталоните стягат долната част на корема ми, осъдена съм да нося само рокли. Нощите ми са къси и всеки път, когато искам да стана от леглото, съм принудена да се завъртя на една страна, за да допра нозете си до земята. Най-лошото е, че от няколко дни отново ми се гади и неочаквано ме връхлита умора.

За щастие, разстоянието между изхода на метрото и улица „Лас Казес“ е само двеста метра. За по-малко от пет минути стигам до клиниката. Отварям вратата, обаждам се в приемната и под неодобрителните погледи на другите пациенти си взимам кафе от машината в чакалнята.

Чувствам се изтощена. Коремът ми подскача, сякаш големи мехури се пукат, сякаш отвътре напират малки вълни. Това много забавлява Пол, когато се случва у дома.

Що се отнася до мен, нещата са по-сложни. Бременността е невероятно, магическо състояние, но не успявам да се отпусна. Възбудата ми винаги е придружена от глухо безпокойство, лошо предчувствие и болезнени въпроси: не знам дали ще бъда добра майка, страхувам се за здравето на бебето си, боя се, че няма да се справя…

От една седмица — поне на теория — съм в отпуск по майчинство. Пол изпълни своята част от работата, като подготви стаята за бебето и сложи специалната седалка в колата ми. Аз бях предвидила да свърша много неща — да купя първите дрешки, детска количка, коритце, тоалетни продукти, — но безкрайно отлагах тези проекти за по-късно.

Истината е, че не спрях да работя по разследването. Моето разследване: на четирите удушени в западната част на Париж жени. Групата ми беше натоварена с разкриването на първото убийство, но се провалихме. Оттогава случаят стана много важен и ни се изплъзна. Бях отстранена, но не можех да забравя замръзналите в ужас лица. През цялото време мислех за тях. Натрапчивата идея вреди на бременността ми и ми пречи да се съсредоточа върху утрешния ден. През паметта ми преминават все едни и същи образи, въртят се едни и същи хипотези, губя се в догадки, непрекъснато следвам нишката на събитията.

* * *

Нишката…

Да намеря невидимата нишка, която свързва Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре. Макар все още никой да не я е открил, тя непременно съществува. Между тези четири жени има нещо общо, което до момента се изплъзва на всички разследващи.

Дори на мен.

Най-вече на мен.

Зная, че не мога да забележа нещо очевидно и тази увереност ми вгорчава живота. Ако не го спрем, мъжът ще продължи да убива. Веднъж, два пъти, десет пъти… Той е предпазлив, невидим, неуловим. Не оставя следа, нито отпечатък, нито ДНК. Никой не може да обясни защо четирите жертви са му отворили вратата, без да се боят, в доста късен вечерен час. Не разполагаме с нищо, освен със смътни свидетелски показания за индивид с черна каска и скутер на три колела, каквито има хиляди в района на Париж.

Ново кафе от машината. Става течение, студено е. Ръцете ми обгръщат чашката, търсят малко топлинка. Погледът ми блуждае, за хиляден път връщам в мислите си филма на събитията и си повтарям като мантра навръзването на фактите.

Четири жертви: четири жени, които живеят сами. Три неомъжени и една разведена майка. Един и същи географски периметър. Един и същи начин на действие.

Отдавна вестниците са нарекли престъпника „убиецът, крадец на телефони“. Полицаите също мислеха в началото, че той прибира джиесемите на жертвите си, за да премахне компрометиращи го следи: разговори, филми, снимки… Но тази хипотеза се провали. Наистина смартфоните на втората, а и на третата жертва дълго време останаха неоткрити. Но противно на твърденията на пресата, това не се отнасяше нито за първата, нито за последната жертва. И ако апаратът на стюардесата никога не е бил засечен, този на медицинската сестра просто е бил забравен в такси.

* * *

Гледам собствения си телефон. Свалила съм от компютрите на четирите жертви стотици снимки. Снимки от ежедневието им.

Разглеждам ги и винаги се връщам към Клара Матюрен. Първата жертва, учителката: тази, която като че ли чувствам най-близка. Една от позите особено ме трогва: традиционна снимка на класа, направена през октомври 2010 г., в двора на училището. Всички момиченца и момченца от последното ниво на детската градина в училище „Жолио Кюри“ са се събрали около учителката си. Снимката е пълна с живот. Муцунките на хлапетата ме впечатляват. Някои от тях са много сериозни, докато други се правят на клоуни: лудо се смеят, бъркат си в носа, правят ушички… Сред тях Клара Матюрен се усмихва широко. Тя е красива жена, която изглежда дискретна, с къси руси коси. Носи светлобежов шлифер, а под него елегантен костюм с панталон и квадратен копринен шал „Бърбъри“, като прочутата марка се разпознава ясно. Облекло, което несъмнено обича, тъй като я виждаме с него и на други снимки: на сватбата на нейна приятелка през май 2010 г. в Бретан, при пребиваване в Лондон през август същата година и дори на последната снимка, направена няколко часа преди смъртта й от охранителната камера на улица „Фезандери“. Преминавам от поза на поза, за да открия навсякъде облеклото фетиш: шлифера, костюма и шала „Бърбъри“. Когато се спирам по-дълго на последната фотография, един детайл за първи път ми прави впечатление: шалът е друг. С три пръста увеличавам образа на екрана, за да се уверя. Охранителната камера дава лоша картина, но съм сигурна, че парчето плат е различно.

В деня на смъртта си Клара не е носила любимия си шал.

Усещам леко разтрисане.

Дали става дума за детайл без значение?

Мозъкът ми работи на пълни обороти, опитва се да опрости нещата. Защо Клара Матюрен е сменила шала си през този ден? Може би го е заела на някоя приятелка? Може би го е дала на химическо чистене? Може би го е изгубила?

Може би го е изгубила…

Мод Морел, втората жертва, също беше изгубила нещо: телефона си, който в крайна сметка бе открит в такси. А джиесема на Натали Русел — неизменно вярвахме, че е откраднат, — дали също не го е изгубила?

Изгубен.

Два телефона, един шал…

А Виржини Андре? Какво беше изгубила.

Живота си.

Какво още? Преставам да се занимавам със снимките и избирам номера на Сеймур.

— Здравей, аз съм. Що се отнася до смъртта на Виржини Андре, знаеш ли някъде при разследването да става дума за предмет, който тя да е изгубила наскоро?

— Алис, ти си в отпуск, по дяволите! Занимавай се с очакването на бебето!

Правя се, че не чувам упреците.

— Спомняш ли си или не?

— Не, не знам, Алис. Вече не разследваме този случай.

— Можеш ли да намериш номера на бившия й мъж? Изпрати ми го. Аз самата ще го попитам.

— Добре — въздъхва той.

— Благодаря ти, човече.

Три минути след като затварям, получавам есемес от Сеймур. Звъня на Жан-Марк Андре веднага и оставям съобщение, като го моля да се свърже с мен колкото е възможно по-бързо.

* * *

— Госпожо Шефер! Пак сте дошла пеша — укорява ме Роз-Мей и се блещи насреща ми.

Тя е от остров Реюнион^[3], едра жена със силен креолски акцент, която всеки път, когато идвам при нея, ме мъмри като малко детенце.

— Не е така! — казвам и я следвам в една от залите на третия етаж, където води курс по подготовка за раждането.

Моли ме да легна, преглежда ме внимателно, уверява се, че шийката на матката е добре затворена и че няма риск от преждевременно раждане. С удоволствие установява, че бебето се е обърнало и вече не е в седнала поза.

— Главата му е разположена добре надолу и гърбът му е вдясно. Тази поза е идеалната! Дори е започнало по малко да се смъква.

Разполага електродите върху корема ми и започва мониторинга, който регистрира сърдечния ритъм на бебето и маточните контракции.

Чувам как тупа сърцето на сина ми.

Развълнувана съм, очите ми се просълзяват, но в същото време безумен страх стяга гърдите ми. После Роз-Мей ми обяснява какво трябва да правя, когато започна да усещам контракциите; това ще стане вероятно след четири или пет седмици.

— Ако са на всеки десет минути, вземете „Спасфон“ и изчакайте половин час. Премине ли болката, значи тревогата е била фалшива. Ако обаче продължи…

Чувам телефона си, който е в джоба на спортното яке, закачено наблизо. Прекъсвам акушерката, ставам и грабвам джиесема.

— Жан-Марк Андре — обявява гласът в апарата. — Като си прегледах гласовата поща, видях…

— Благодаря, че ми се обадихте, господине. Аз съм капитан Шефер, един от офицерите от полицията, натоварени с разследването на убийството на бившата ви съпруга. Спомняте ли си в дните преди смъртта й тя да е загубила нещо?

— Какво да е загубила?

— Не знам точно. Дреха? Бижу? Портфейл?

— Каква връзка има това с убийството й?

— Може би никаква, но трябва да се проследят всички хипотези. Нищо ли не ви говори история с изгубен предмет?

Той размисля известно време, после казва:

— Да, всъщност…

Спира на средата на изречението. Усещам, че гласът му с обхванат от вълнение, но той се взима в ръце и обяснява:

— Това е една от причините да се скараме последния път, когато тя ми даде сина ми. Разсърдих й се, че е изгубила плюшеното мече на Гаспар, играчка, без която той не можеше да заспи. Виржини твърдеше, че мечето е изчезнало в парка „Монсо“. Каза ми нещо за Бюрото за намерени вещи, но…

Бюрото за намерени вещи…

Усещам как сърцето ми се блъска в гърдите. Чист адреналин.

— Почакайте, господин Андре, искам да съм сигурна, че добре съм ви разбрала: Виржини е ходила в Бюрото за изгубени вещи или е смятала да отиде?

— Каза ми, че вече е ходила и е попълнила формуляр, за да я предупредят, ако открият мечето.

Не мога да повярвам на ушите си.

— Благодаря. Ще ви се обадя, щом науча нещо ново. Измъквам електродите, ставам и се обличам бързо.

— Съжалявам, Роз-Мей, но съм принудена да си тръгна.

— Не. Не говорите сериозно, госпожо Шефер. Във вашето състояние не можете…

Вече съм затворила вратата и се намирам в асансьора. Викам такси по телефона. Чакам в хола и потропвам нервно с крак. Това е моето разследване.

Гордостта ми взема надмощие. Мисля за десетките ченгета, които са проверявали как са прекарвали времето си всички жертви и може би са пропуснали да забележат нещо особено важно.

Нещо, което аз току-що открих…

 

 

 

Таксито ме оставя пред Бюрото за изгубени вещи: красива сграда от 20-те години на XX век от розови тухли и бял камък. Независимо че Бюрото е подчинено на Префектурата на полицията в Париж, то е административна структура, в която не работят и никога не са стъпвали тук ченгета.

Показвам картата си на пропуска и моля да бъда приета от някой началник. Докато чакам, се оглеждам наоколо. Зад гишетата, десетина служителки посрещат с безразличие хората, които решават да оставят открит на обществено място предмет, както и дошлите да си приберат намереното или да попадат молба за търсене.

— Стефан Далмасо, приятно ми е.

Вдигам глава. Гъсти мустаци, увиснали бузи, кръгли пластмасови очила: началникът на улица „Морийон“ изглежда симпатичен и говори със силен марсилски акцент.

— Алис Шефер, от криминалната бригада.

— Чудесно. Скоро ли ще бъде щастливото събитие? — пита той и гледа към корема ми.

— След месец и половина, може и по-рано.

— Детето прави човека по-благороден! — изрича той и ме кани да го последвам в кабинета му.

Попадам в просторна стая, подредена като малък музей, където са изложени най-впечатляващите предмети, попаднали в Бюрото: Орден на Почетния легион, протеза на крак, човешки череп, парче метал от Световния търговски център в Ню Йорк, урна с праха на котка, сабя на якудза^[4] и дори… сватбена рокля.

— Един шофьор на такси я донесе преди няколко години. Возел двойка, която току-що си разменила пръстените. Младоженците се скарали и се разделили, докато пътували в таксито — обяснява Стефан Далмасо.

— Вие ръководите истинска пещера на Али Баба…

— Най-често ни носят портфейли, очила, ключове, телефони и чадъри.

— Впечатляващо — казвам и си поглеждам часовника.

— Моите анекдоти с лопата да ги ринете, но предполагам, че бързате — отгатва той и ме кани да седна. — Е? Каква е причината за посещението ви?

— Работя над случай с убийства. Искам да разбера дали някоя си Виржини Андре е идвала при вас в последно време.

— За да иска какво?

— За да разбере дали не сте открили плюшеното мече на сина й, изгубено в парка „Монсо“.

Седнал на фотьойла с колелца, Далмасо се приближава до бюрото си и пуска компютъра.

— Казвате, Виржини Андре? — пита и суче мустак.

Потвърждавам с кимане. Той записва името на компютъра.

— Не, съжалявам, не сме получавали молба от това лице през последния месец.

— Може би е сигнализирала онлайн или по телефона.

— Щях да я намеря. Всички молби задължително присъстват в нашата база данни. Служителите ни попълват формулярите по електронен път.

— Странно, съпругът й твърди, че е подала молба при вас. Можете ли да проверите за три други лица, ако обичате?

Пиша имената им на настолния тефтер и го обръщам към Далмасо.

Той разчита почерка ми и проверява търсените личности: Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел.

— Не, и за трите няма нищо.

Усещам огромно разочарование. Необходими са ми няколко секунди, за да осъзная грешката си.

— Добре, толкова по-зле. Благодаря ви за помощта.

Когато ставам, за да си тръгна, усещам леки тласъци и слагам ръка на корема си. Бебето мърда много силно. То напира, сякаш иска да излезе.

— Добре ли сте? — проявява тревога Далмасо. — Искате ли да ви поръчам такси?

— С удоволствие — казвам и сядам отново.

— Клодет! — вика той секретарката си. — Намерете кола за госпожа Шефер.

Строга и сърдита на вид, дребна жена с ужасна рижа прическа се появява в кабинета две минути по-късно и носи чаша с гореща течност.

— Таксито ще е тук всеки момент — заявява тя. — Искате ли малко чай със захар?

Приемам напитката и постепенно се съвземам. Без да разбера защо, женицата ме гледа лошо. Появил се внезапно, един въпрос изведнъж се налага в съзнанието ми.

— Господин Далмасо, забравих да ви попитам: някой от служителите ви притежава ли скутер на три колела?

— Не ми е известно. Това е по-скоро мъжка играчка, нали? А както сама видяхте, повечето от работещите тук са жени.

— Ерик идва с подобно возило — прекъсва ни секретарката.

Гледам Далмасо в очите.

— Кой е Ерик?

— Ерик Вон не е редовен служител. Той работи при нас по време на отпуските, в пиковите периоди или когато болестта на някой от персонала се проточи.

— Тук ли е днес?

— Не, но навярно ще го повикаме за Коледа.

През прозореца на кабинета виждам таксито, което ме чака на дъжда.

— Имате ли адреса му?

— Ще го намерим — уверява ме той и се обръща към секретарката.

Този нов елемент разпалва жарта в мен. Не искам да губя време. Записвам в бележника на Далмасо телефонния си номер и имейла си.

— Моля ви, потърсете периодите, през които Вон е работил за вас през последните две години и ми ги изпратете на електронната поща.

Грабвам листчето с адреса, което ми подава Клодет, затварям вратата след себе си и се вмъквам в колата.

* * *

Вътре в таксито мирише на пот. Радиото дъни до дупка и апаратът вече отчита 10 евро. Давам адреса на шофьора — жилищна сграда на улица „Паран дьо Розан“ в 16 район — и строго му нареждам да намали звука на радиото. Той го увеличава, та се налага да му показвам картата си.

Трескава съм, треперя, обземат ме топли вълни.

Трябва да се успокоя. Разигравам мислено сценарий, построен върху неправдоподобни хипотези, но имам желание да повярвам в тях. Ерик Вон, служител в Бюрото за намерени вещи, използва поста си, за да набелязва следващите жертви. Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре, и четирите са се сблъскали с него, но той не е вкарал молбите им в компютъра на Бюрото. Затова имената им не фигурират там. Успял е да спечели доверието им, да ги накара да говорят, измъкнал е максимум сведения: знае адресите им, както и че живеят сами. След първата среща той изчаква да минат няколко дни, после отива при жертвата си и заявява, че й носи намерения предмет. За тяхно нещастие, четирите жени възприемат като нещо нормално да го пуснат да влезе в домовете им. Човек никога не подозира добрия вестоносец. Изпитват облекчение, че им връща любимия шал, джиесема или плюшеното мече на детето. Отварят вратата, макар че минава 21 часът.

Не, бълнувам. Каква е вероятността това да е истина? Едно на хиляда? Все пак…

Придвижваме се бързо. След като се изкачваме по булевард „Виктор Юго“, колата минава пред болницата „Жорж Помпиду“ и пресича Сена недалече от вратата „Сен Клу“.

Не действай сама…

Знам великолепно, че криминалното разследване не е индивидуална дейност. То е сложна и много специфична процедура, плод на дълга екипна работа. Затова изпитвам силно желание да повикам Сеймур и да му разкажа какво съм открила. Колебая се, след това решавам да почакам и да получа датите, когато Ерик Вон е работил за Бюрото за намерени вещи.

Телефонът ми звъни. Проверявам пощенската кутия. Далмасо ми е изпратил дневното разписание на Вон на Ексел. Кликвам на екрана, но файлът отказва да се отвори.

По дяволите…

— Пристигнахме.

Любезен като тъмничар, шофьорът ме стоварва насред уличка с един изход, потулена между улица „Боало“ и авеню „Моцарт“. Дъждът става все по-силен. Водата се стича във врата ми. Усещам тежестта на бебето, много ниско долу, така че дори ми е трудно да вървя.

Заобиколи.

Сред прилепени една до друга градски къщи и малки кооперации откривам сивеещ блок, който носи номера, даден ми от секретарката. Типична за 70-те години на XX век конструкция: бетонно чудовище, което обезобразява улицата.

Намирам името „Вон“ на таблото и натискам звънеца.

Няма отговор.

На улицата, на мястото, предназначено за мотоциклети, стоят един стар чапи ямаха и скутер с три колела.

Продължавам да звъня и продънвам всички бутони, докато един от живеещите в сградата ми отваря вратата.

Поглеждам на листчето и виждам на кой етаж живее Вон, след това тръгвам по стълбата, без да бързам. Започвам да усещам ритници в корема. Тревожни ритници.

Знам, че извършвам страхотна глупост, но нещо ме кара да продължа. Моето разследване. Не паля осветлението. Изкачвам стъпалата в мрак.

Шести етаж.

Врата на Вон е открехната.

Изваждам пистолета от чантата си и се поздравявам мислено, че съм проявила интуиция и съм го взела със себе си. Стискам дръжката с две ръце.

Усещам че потта се смесва с дъжда, който се стича по гърба ми.

Провиквам се:

— Ерик Вон? Полиция. Влизам.

Блъскам вратата, а пистолетът е здраво закрепен в дланите ми. Напредвам по коридора. Натискам ключа, но електричеството е изключено. Навън дъждът барабани по покрива.

Апартаментът е полупразен. Няма светлина, почти липсват мебели, няколко кашона са оставени на пода в салона. Видимо птичката е отлетяла.

Страхът ми отслабва. Дясната ми ръка пуска пистолета и грабва телефона. Докато набирам номера на Сеймур, усещам нечие присъствие зад себе си. Хвърлям телефона и се обръщам, виждам мъж, чието лице е закрито под каска за мотор.

Отварям уста, за да изкрещя, но преди да издам звук, усещам, че острието на нож се забива в плътта ми.

Острието, което убива сина ми.

Вон нанася удари в корема ми отново и отново.

Краката ми отмаляват и се строполявам на пода.

Чувствам, че той започва да сваля чорапите ми. След това се унасям, понесена от поток омраза и кръв. Последната ми мисъл е за баща ми. По-точно за изречението, което беше татуирал на ръката си:

Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува.^[5]