Гийом Мюсо
Сентръл Парк (7)

7
Провалът

Винаги можем повече, отколкото предполагаме.

Жозеф Кесел^[1]

 

Шумът на тълпата. Миризмата на сушена риба, която дразни гърдите. Скърцането на металическа врата.

Габриел излезе от Заложната къща и направи няколко крачки по „Мот Стрийт“. Като го забеляза, Алис тутакси прогони спомените си.

— Добре ли сте? — попита той, тъй като отгатна смущението й.

— Добре съм — успокои го тя. — Какво стана с часовника на съпруга ми?

— Измъкнах му 1600 долара — рече той и гордо размаха куп банкноти. — И ви обещавам, че бързо ще си го върнем. Дотогава, смятам, сме заслужили да закусим.

Тя се съгласи и те побързаха да напуснат Китайския квартал, за да се озоват на по-приветливите тротоари на „Бауъри“. Тръгнаха по авенюто на север, като се движеха от слънчевата страна на голямата артерия.

В не толкова далечното минало тази част на Манхатън беше престъпен квартал, тук си даваха среща наркоманите, проститутките и бездомниците. Сега се беше превърнала в приветливо място, шикозно и модерно. Улицата беше осветена и просторна, архитектурата й разнообразна, а витрините й — пъстри. Сред каменните сгради, малките магазинчета и ресторантите се открояваше изненадващият силует на Новия музей за съвременно изкуство. Неговите шест етажа приличаха на струпване на кутии за обувки, наслагани една върху друга в нетрайно равновесие. Отсечените му линии и цветът на фасадата му — чисто бяла на сребърни нишки — се различаваха от патинирания декор на долен Ист Сайд.

Алис и Габриел отвориха вратата на „Пепърмил Кофи Шоп“, първото кафене, което се изпречи на пътя им.

Седнаха един срещу друг на два кожени кремави стола в сепарето. Облицовани в бяло стени, ефектни корнизи, голям френски прозорец, масивен дъбов паркет: едновременно уютно и рафинирано, мястото беше приветливо и контрастираше с трескавата атмосфера в Китайския квартал. Преминавайки през стъклото, есенната светлина озаряваше залата и огряваше еспресо машините зад бара.

В центъра на всяка маса закрепен в специална поставка таблет позволяваше на клиентите да разгледат менюто, да сърфират в интернет и им осигуряваше достъп до избрани вестници и списания.

Алис се зае с менюто. Гладът толкова измъчваше стомаха й, че тя чуваше къркоренето на червата си. Поръча капучино и бейгъл сандвич^[2] със сьомга, Габриел предпочете кафе лате и сандвич „Монте Кристо“^[3].

Келнерът с жилетка, връзка, шапка „Стетсън Федора“^[4] и префърцунени маниери им сервира поръчката.

Те се нахвърлиха на закуската и изпиха кафето почти на една глътка. Алис изяде надва-натри залъка хлебчето си, напълнено със сьомга, свежа сметана, дребен лук и див копър. След като си възвърна силите, тя затвори очи и се остави да галят слуха й старите блусове, които се разнасяха от радиото от лакирано дърво. Опита се да забрави всичко и „да си успокои невроните“, както обичаше да казва баба й.

— Размина ни се на косъм — рече Габриел и погълна последните трохи от сандвича си.

Отдалеч направи знак на бармана да повтори поръчката. Алис отвори очи и се съгласи с партньора си.

— Трябва да започнем от нулата. Да подредим онова, с което разполагаме и да се опитаме да го използваме: телефонния номер в „Гринуич хотел“, серията цифри, записани върху ръката ви…

Тя изведнъж смири устрема си. Един космат келнер направи неодобрителна гримаса, като забеляза петната кръв по блузата й. Тя дискретно затвори догоре ципа на якето си.

— Предлагам да разделим парите — рече Габриел и извади от джоба си 1600-те долара, които му беше дал китаецът. — Не бива да слагаме всичките си яйца в една и съща кошница.

Постави пред Алис осем банкноти от сто долара. Младата жена ги сложи в джоба на джинсите си. Тогава усети малък картонен правоъгълник, сгънат на дъното на джоба. Свъси вежди и го разгъна на масата.

— Погледнете!

Ставаше дума за талон, каквито дават в гардеробните на големите ресторанти или в багажните отделения на хотелите. Габриел се наведе напред: талонът носеше номер 127. Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.

— Хотел „Гринуич“! — извикаха и двамата едновременно.

За миг отчаянието изчезна.

— Да вървим! — предложи младата жена.

— Дори не съм опитал пържените си картофи!

— По-късно ще продължите да се шегувате, Кийн!

Алис вече беше насочила поглед към таблета, за да открие адреса на хотела, докато Габриел плати сметката на касата.

— Пресечка на „Гринуич Стрийт“ и „Норт Мур Стрийт“ — рече му тя, когато той се върна при нея.

Полицайката грабна ножа, който лежеше на масата и тихомълком го мушна в джоба на якето си; той облече сакото си. Излязоха едновременно.

* * *

Хондата спря зад две таксита, застанали едно до друго. В сърцето на елитния квартал Трайбека, хотел „Гринуич“ беше висока сграда от тухла и стъкло, която се издигаше на няколко метра над бреговете на река Хъдзън.

— Малко по-нататък има паркинг, на „Чеймбърс Стрийт“ — каза Габриел и посочи надпис. — Ще оставя колата там и…

— И дума да не става! — прекъсна го Алис. — Отивам сама, а вие ще ме чакате тук, с включен мотор, за да ми осигурите отстъплението, ако нещата тръгнат зле.

— А ако не се върнете до четвърт час, какво да правя? Да викам ли полицията?

— Полицията съм аз! — отговори тя и излезе от колата.

Като я видя да се насочва към входа, един портиер усмихнато й отвори вратата. Тя му благодари с кимване и влезе в преддверието.

Алис премина през дискретно луксозен лоби бар, след който идваше ред на елегантен салон-библиотека, окъпан в деликатна светлина. Диван „Честърфийлд“ и платнени фотьойли бяха разположени около голяма камина, в която горяха две огромни цепеници. Малко по-нататък стъклена витрина откриваше изглед към вътрешен двор, обсипан с цветя, който напомняше за Италия.

— Добре дошли, госпожо, какво мога да сторя за вас? — попита модерна и стилна млада жена: очила с дебели рогови рамки, тясна пола, блуза с геометрични шарки, червеникавокафяв бретон.

— Искам да си взема багажа — обяви Алис и й подаде талона.

— Разбира се. Секунда, ако обичате.

Тя подаде талона на колегата си, който изчезна в малка гардеробна, откъдето се върна след трийсет секунди с дипломатическо куфарче от черна кожа, за чиято дръжка беше закрепена каишка с номер 127.

— Ето, госпожо.

Прекалено е хубаво, за да е истина — рече си Алис и пое куфарчето.

Тя реши да провери късмета си.

— Бих искала да науча името на човека, който е оставил това куфарче при вас.

Младата жена зад приемното бюро свъси вежди.

— Мислех, че сте вие, госпожо, иначе никога не бих ви го дала. Щом е така, ще ви помоля да ми го върнете…

— Нюйоркска полиция, детектив Шефер! — обяви Алис, без да се смути. — Разследвам случая…

— Произношението ви е прекалено френско, за да сте нюйоркски полицай — прекъсна я администраторката. — Покажете ми картата си, моля.

— Името на клиента! — сопна се Алис и повиши тон.

— Достатъчно, ще извикам началството!

Разбрала, че е изгубила дуела, Алис започна да отстъпва. Стискайки дръжката на куфарчето, тя измина бързо разстоянието, което я делеше от изхода и премина без затруднение покрай портиера.

Едва стъпи на тротоара, когато се чу виенето на сирена. Тя произвеждаше звук по-висок от 100 децибела, което насочи погледите на минувачите към Алис.

Изпаднала в паника, младата жена осъзна, че звукът идваше не от хотела, както отначало си помисли, а… от самото куфарче.

Пробяга няколко метра по тротоара, търсейки с очи Габриел и колата. Готвеше се да пресече улицата, когато електрически заряд я закова на място.

Задушаваща се, с пресекнал дъх, тя хвърли куфарчето и се стовари на асфалта.