Гийом Мюсо
Сентръл Парк (25)

25
Малко преди

и след първото трепване на клепаните й я разпознах: беше тя, нечаканата и чаканата.

Албер Коен^[1]

 

Приятна джазова музика се разнасяше в купето на таксито.

На Габриел бяха необходими само няколко секунди, за да разпознае култовия запис: Бил Евънс^[2] изпълняваше „Всичко е за теб“ от Коул Портър^[3], запис на живо от клуба „Вилидж Вангард“ през 1961 г. Макар да не можеше да свири на какъвто и да било инструмент, психиатърът обожаваше джаза и обикаляше концертните зали, любопитен за всеки непознат звук и жаден отново да изпита чувствата, които като студент беше открил, благодарение на тази музика в клубовете на Чикаго.

Заради строителни работи по „Харисън“ таксито дълго си пробива път, за да стигне до „Хъдзън Стрийт“. На задната седалка Габриел продължаваше да чете досието на Алис Шефер от екрана на джиесема си. Подготвена от психолог от клиниката, последната част от документа представляваше подробна биографична бележка с откъси от френски всекидневници и седмичници, които бяха представени в превод. Всички текстове споменаваха серийния убиец Ерик Вон, който тероризирал френската столица през 2011 година. Афера, за която Габриел никога не беше чувал да се говори. Големината на екрана на смартфона и поклащанията на колата не улесняваха четенето. Проследявайки първите отзиви в пресата, Габриел си помисли, че става дума за разследване, над което Алис е работила и изпита чувството, че се намира в един от онези трилъри, които обичаше да поглъща, когато пътуваше във влак или в самолет.

След това попадна на четири страници от „Пари Мач“, където се говореше за драмата на Алис: младата полицайка беше преследвала убиеца, но също се нареждаше сред неговите жертви. Побиха го студени тръпки: Вон почти я беше изкормил, беше убил бебето й с няколко удара с нож и я беше оставил да умира в локва кръв. Нещастието не идва само: съпругът й беше катастрофирал с колата, когато бързал към нея в болницата.

Изпаднал в шок, на Габриел му се догади. В един момент му се стори, че ще повърне двете чаши кафе. Докато колата летеше по Осмо Авеню, той остана няколко минути неподвижен, с нос, залепен за прозореца. Как е възможно съдбата да се е нахвърлила толкова жестоко върху тази жена? Откъде беше дошъл и Алцхаймер, при положение, че нямаше трийсет и осем години?

* * *

Започна да се зазорява и първите слънчеви лъчи си пробиха път през гората от небостъргачи. Таксито мина по „Сентръл Парк Уест“ и остави Габриел на пресечката на 72 улица, точно при западния вход на парка.

Психиатърът подаде банкнота на шофьора и затвори вратата. Въздухът беше свеж, а небето чисто и безоблачно, предвещаваше хубав есенен ден. Той се огледа наоколо. Движението започваше да се оживява. По авенюто, количките за гевречета бретцели и за хотдог вече бяха заели местата си. Срещу сградата „Дакота“ уличен продавач подреждаше на тротоара афиши, фланелки и сувенири с лика на Джон Ленън.

Габриел влезе в парка, където цареше спокойна атмосфера. Отмина триъгълната градина на „Строубери Филдс“ и слезе по пътя, който се простираше покрай водната каскада до гранитния свод на фонтана „Чери Хил“. Светлината беше красива, въздухът — свеж и сух, а мястото изглеждаше крайно оживено: хора тичаха, караха скейтбордове, колелета; разхождащи се с кучета се движеха сякаш в хармонизиран танц.

Габриел чу телефона в джоба на дрехата си. Есемес от Томас съдържаше точните координати на Алис Шефер. Според последните вести, младата жена все още се намираше от другата страна на моста, който пресичаше езерото.

Габриел се ориентира лесно: зад гърба му се очертаваха силуетите на кулите близнаци на Сан Ремо; по-далеч, пред него — терасата и фонтанът „Бетесда“; после наляво — чугуненият „Боу Бридж“, украсен с деликатни арабески. Той мина по дългия мост над езерото и навлезе в „Рамбъл“.

Психиатърът никога не беше стъпвал в най-дивата част на Сентръл Парк. Малко по малко отделните дръвчета и храстите отстъпиха място на истинска гора: брястове, дъбове, килим от мъх и изсъхнали листа, високи скали. Напредваше като зорко следеше координатите в телефона си, за да не се изгуби. Трудно му беше да повярва, че вековен лес расте само на няколко метра от най-посещаваната зона. Колкото по-гъста ставаше растителността, толкова намаляваше градският шум и почти изчезваше. Скоро чуваше само песните на птиците и шумоленето на листата.

Габриел изпусна топъл дъх в дланите си, за да ги загрее и отново погледна екрана. Мислеше си, че се е изгубил, когато се озова насред дива поляна.

Беше място извън времето, предпазвано от всичко под позлатената арка на короната на гигантски бряст. Светлината изглеждаше като нереална, сякаш пеперуди с прозрачни криле се рееха в небесата. Подгонени от лек вятър, жълти листа летяха във въздуха. Аромат на влажна земя и на разлагащи се растения се носеше в атмосферата.

В центъра на поляната, легнала на пейка, спеше жена.

* * *

Габриел внимателно се приближи. Това наистина беше Алис Шефер, свита на кълбо, облечена с кожено яке и с джинси. Изцапани със засъхнала кръв, ръкавите на блузата й се подаваха от якето. Габриел се разтревожи, помисли си, че е ранена. Но след като разгледа дрехата се досети, че кръвта е от Калеб Дюн, пазача в клиниката. Наведе се и почти докосна косите на младата французойка, заслуша се в дишането й и известно време съзерцава хилядите нюанси на отражението на русите й коси, крехкото и полупрозрачно лице, сухите бледорозови устни, от които излизаше топъл дъх.

Неочаквано вълнение го обзе и някакъв плам обхвана цялото му същество. Крехкостта и самотата на тази жена, които се излъчваха от изоставеното тяло, отекнаха в него като болезнено ехо. Бяха необходими само две секунди и един поглед, за да проехтят трите удара на съдбата и, обзет от ирационална сила, той да разбере, че ще стори всичко, за да помогне на Алис Шефер.

Времето беше кратко. Възможно най-деликатно претърси джобовете на якето на младата жена, намери портфейла й, белезници и оръжието на Калеб Дюн. Остави пистолета на мястото му, но взе белезниците и портфейла. Разгледа съдържанието му, откри полицейската карта на Шефер, снимка на рус къдрокос мъж и една ехография.

Ами сега?

Мозъкът му работеше трескаво. В съзнанието му се подреждаше сложен сценарий. Интрига, която се завърза от само себе си в таксито, докато слушаше джазовия пианист по радиото, четеше статиите за серийния убиец Вон и мислеше какво му е разказал Томас за антероградната амнезия на Алис и за отричането на болестта й.

Всяка сутрин, когато се събужда, паметта й странно се възражда. Тя не знае, че е болна и мисли, че предната вечер е празнувала на „Шан-з-Елизе“.

На свой ред той изпразни джобовете си, за да прецени с какво разполага: портфейл, джиесем, химикалка, швейцарско джобно ножче, талона за куфарчето, което остави на съхранение в хотела.

Трябваше да импровизира с всичко това. Времето щеше да му стигне. Елементите на пъзела се подреждаха в главата му с учудваща скорост. Сякаш изпаднал в просветление, за няколко секунди съобрази какъв план трябваше да следва.

Откри в телефона си номера на хотел „Гринуич“ и с химикалката го прекопира върху ръката на Алис, като се молеше тя да не се събуди.

След това за няколко секунди напусна поляната. На петдесетина метра на север откри малко езерце, над което минаваше дървен мост, а наоколо се издигаха късостволести плачещи дървета.

Ако се съди по многобройните хранилки, закачени по клоните, мястото — спокойно и тихо по това време — беше нещо като наблюдателен пункт, построен от орнитолозите в парка.

Габриел се зае с тренчкота си и разши подплатата, така че успя да отдели дълга и фина ивица, която приличаше на превръзка. Свали сакото, вдигна ръкава на ризата и с швейцарското джобно ножче издълба от вътрешната част на ръката си поредица от шест цифри — 141 197, — отговаряща на комбинацията на двете ключалки от куфарчето. Гримасничеше от болка, когато острието се забиваше в кожата му и нараняваше епидермиса. Ако сега се появеше горски пазач, трудно можеше да му обясни какви ги върши.

Зави окървавената си ръка с превръзката. Свали ръкава на ризата си, облече сакото и прибра в тренчкота своя портфейл, портфейла на Алис, швейцарското ножче, часовника си и химикалката.

След това реши да се обади на Томас.

— Кажи ми, че си я намерил и че е жива! — примоли се приятелят му.

— Да, спи на пейка в гористата зона на парка.

— Опита ли се да я събудиш?

— Все още не, но трябва да го сторя, преди някой да се е появил.

— Взе ли пистолета на Дюн?

— Засега не.

— Какво чакаш?

— Слушай, ще се опитам да я доведа в клиниката, но нежно, както аз си зная, следвайки своите правила.

— Твоя воля — съгласи се Крейг.

Габриел присви очи и почеса главата си.

— Според теб кого ще потърси тя, когато се събуди?

— Вероятно приятеля си и колега Сеймур Ломбар. Той й препоръча нашата клиника и плати за лечението.

— Трябва да го предупредиш. Каквито и да му ги плещи тя, помоли го да не говори нищо за болестта й. Кажи му да печели време и да следва инструкциите, които ще му даваме.

— Сигурен ли си в това, което правиш?

— В нищо не съм сигурен, но ако не си доволен, ела и я отведи.

На другия край на линията Крейг отговори с дълбока въздишка.

— И още: Агата пристигнала ли е в Ню Йорк?

— Обади ми се преди две минути. Кацнала е на летище „Кенеди“.

— Кажи й незабавно да дойде в Сентръл Парк. Северно от „Рамбъл“ ще намери малко езеро, заобиколено с азалии. Близо до дървен мост има дървета с хранилки за птиците. В най-голямата от тях ще оставя всичките си вещи, както и личните неща на Шефер. Помоли Агата да ги прибере, преди някой друг да ги е намерил. Кажи й също така да бъде готова да ми помогне ако й се обадя.

— Веднага ще я предупредя — успокои го Томас Крейг. — Кога ще се свържем отново?

— Когато ми бъде възможно. Безсмислено е да се опитваш да ме търсиш по джиесема, трябва да се освободя от него.

— Добре, късмет, приятелю.

— Последен въпрос: Алис Шефер има ли си приятел?

— Не, доколкото знам.

— А този тип, Сеймур?

— Струва ми се, че е гей. Защо питаш?

— Просто така.

* * *

Габриел затвори джиесема и го пъхна в тренчкота си, след това внимателно остави дрехата в най-голямата хранилка, която намери.

Върна се на поляната и установи с облекчение, че Алис не беше помръднала.

Дойде време за последните детайли. Извади от джоба си талона за дипломатическото куфарче и го сложи в джинсите на Алис. След това се наведе над китката на младата жена и много деликатно смени датата на часовника й, така че сега той показваше цяла седмица по-рано: 8 октомври вместо 15.

Накрая привърза едната метална гривна на белезниците към дясната китка на Алис и щракна другата около лявата си ръка.

Сега вече бяха неразделни. Оковани заедно за добро или лошо.

Хвърли ключа колкото се може по-надалече в храстите.

След това на свой ред легна на пейката, затвори очи и леко се подпря на рамото на младата жена.

Тежестта на мъжкото тяло сякаш събуди Алис.

Беше осем часът сутринта.

Приключението можеше да започне.