Гийом Мюсо
Сентръл Парк (22)

22
Вон

Нощта се спуска, удря час.

Гийом Аполинер^[1]

Студеният въздух нахлуваше отвсякъде. Изолирбандът поддаде на пристъпите на вихрушката, освободи найлоновото закритие и в задната част на шелбито се появи зееща дупка. Дъждът се изливаше с кофи и наводни пода и седалките на спортната кола.

— Почти стигнахме! — извика Алис, за да заглуши тътена на бурята.

Пътната карта, която държеше на колената си, се беше намокрила и лежеше смачкана в ръцете й.

Карайки бавно, внимателно минаха през едно кръстовище, където светофарите бяха повредени от бурята; след това почти веднага видяха с облекчение сградата на големия търговски обект да свети в мрака.

Спряха срещу двете колонки за бензин, намиращи се пред магазина. Габриел няколко пъти наду клаксона, за да съобщи за присъствието им. Защитен от дебела горна дреха и чадър, стар беззъб работник в бензиностанцията притича и се наведе над прозореца на автомобила.

— Виржил, на вашите услуги, любезни гости.

— Напълнете догоре, ако обичате.

— Разбира се. Също така, трябва да се извърши поправка на задното ви стъкло.

— В състояние ли сте да ни помогнете? — попита Габриел. — Навярно най-добре ще е отново да закрепим платното с лепенки.

— Ще видя какво може да се направи — обеща Виржил. — Докато чакате, влезте да се стоплите.

Те излязоха от колата и изтичаха да се приютят под навеса на магазина. Подгизнали от дъжда, отвориха вратата и се озоваха в голяма шумна зала, преливаща от движение. Мястото беше разделено на две части. Надясно традиционна бакалия с дървен паркет и стари етажерки, където се предлагаха какви ли не ръчно изработени продукти: конфитюри, кленов сироп, мед, брауни^[2], индианки, чийзкейк с тиква, протеинови десертчета… От другата страна помещението беше заето от гигантски бар, зад който приятна матрона сервираше омлети, яйца с бекон, картофени кюфтенца и големи чаши домашно приготвена бира.

Семейната атмосфера се създаваше от редовните посетители, спокойни зад пълните халби. Навсякъде по стените стари афиши от 50-те години напомняха за велики рок концерти. Ресторантчето беше дотолкова извън времето, че човек наистина се чувстваше сякаш Чък Бери^[3], Бил Хейли и групата му „Кометс“^[4] или Бъди Холи^[5] ще пеят тук следващия уикенд.

Алис и Габриел се настаниха един срещу друг в дъното на залата на две кръгли табуретки от червена кожа; беше там където барът се извиваше под формата на буквата L.

— Какво да ви сервирам, гълъбчета? — попита собственичката и им поднесе две пластмасови менюта.

Те не бяха особено гладни, но разбраха, че не може да останат, без да си поръчат нещо.

Докато избираха, тя напълни две чаши вода и им поднесе метална поставка с книжни салфетки.

— Мокри сте до кости, деца! Направо ме е страх да не се разболеете!

Двете ченгета й благодариха. Габриел си поръча клуб-сандвич, а Алис супа от миди.

Докато чакаха храната почистиха лицата и вратовете си и се сресаха.

— Бон апети! — рече стопанката на заведението, поднасяйки сандвича, нарязан на триъгълни парчета и супата, налята в хлебче.

Като по магия в големите й ръце се появиха две чаши уиски.

— Заведението черпи, за да се стоплите: отличния запас на стария Виржил.

— С огромно удоволствие! — ентусиазира се Кийн и опита глътка от ръжената напитка.

Той захапа сандвича си и изчака да се окаже извън обсега на недискретните уши, за да се обърне към Алис:

— Намираме се на петнайсет километра от болницата. Шефер, необходимо е да се посъветваме.

Алис гребна лъжица от супата.

— Съгласна съм.

— Говоря сериозно, Алис. Знам, че Вон ви е накарал да страдате, вас и вашето семейство…

— Майстор сте на евфемизмите.

— Но нека да бъде ясно; ние не провеждаме наказателна операция, разбирате ли? Влизаме в болницата, залавяме мъжа и го отвеждаме в Бостън, където ще го разпитват законно.

Алис обърна погледа си. На свой ред тя натопи устни в уискито. Направена от ферментирала ръж, напитката имаше аромат на кайсии, праскови и карамфил.

— Съгласна ли сте? — настоя Габриел.

Алис отговори уклончиво.

— Всеки си поема отговорността.

Габриел не се хвана в капана и повиши глас:

— Каквото и да става, аз ще следвам моята: давате ми пистолета си или не тръгваме оттук.

— Вървете по дяволите!

— Да не се пазарим, Алис.

Тя се поколеба, но разбра, че Габриел няма да отстъпи. Извади глока от кобура и му го подаде под масата.

— Така е по-добре — рече й той и пъхна оръжието в широкия си колан.

Тя повдигна рамене и допи чашата си с уиски. Както всеки път, когато консумираше алкохол, почти физически усети преминаването на напитката в кръвта си. Първите чаши й доставяха истинско удоволствие. Адреналинова бомба, която предизвикваше изключително напрежение. Странното усещане, че почти губи контрол.

Очите й шареха, минаваха от един човек към друг, докато се фиксираха върху чашата с уиски на Габриел. Погледът й замръзна, хипнотизиран от светлинните вариации, които напираха на повърхността на напитката. Нюанси в златно, в медено, в бронз и в амбра. Светът се въртеше около нея. Сега тя изпитваше същото чувство, което я обхвана преди малко в колата: еуфоричната убеденост, че никога не е била по-близо до истината. Почувства убеждението, че е стигнала до някакъв изход и може да разкъса завесата на незнанието.

Погледът й потъна под повърхността на алкохола. Скована и заплесната, тя не беше в състояние да отклони очи от чашата на спътника си. Изведнъж дланите й настръхнаха и бучка се появи в гърлото й. В миг осъзна, че гледаше не чашата с уиски, а ръката на Габриел. И по-точно, пръстът, който равномерно и нервно потропваше по стъклото. Видяното беше толкова ясно, сякаш тя наблюдаваше света през лупа. Ръката на Габриел: превитите стави на пръстите му, бръчиците по тях, почти невидимото присъствие (при всяко докосване до чашата) на малкия белег във формата на кръст на десния му показалец. Нараняване вероятно още от детството — човек затваря без да внимава първото си джобно ножче и следата от порязването остава за цял живот.

Внезапно чорлавата глава на Виржил се появи в единия край на масата.

— Успях да измайсторя нещо за прозореца. Елате да видите дали ви харесва.

Габриел стана.

— Останете на топло, ще се върна да ви извикам, когато бъда сигурен, че можем да тръгнем.

С горящи страни, Алис гледаше как Габриел се отдалечава. Усети лудото биене на сърцето в гърдите си, невъзможната да се опише възбуда на цялото си същество. Главата й се въртеше. Сякаш се давеше. Трябваше веднага да разбере.

— Е, девойко? Да ви сервирам ли още нещо?

Алис поръча ново уиски и го изпи наведнъж. Струваше й се, че алкохолът успяваше да избистри идеите й. Ако ли не, поне й вдъхваше кураж.

Да действа или да умре!

Тя отвори чантата и извади кутията за вземане на отпечатъци. С книжна салфетка вдигна чашата от която бе пил Габриел и приложи същата процедура, която беше извършила преди това със спринцовката: покри с черна пудра с магнетичната четка, взе отпечатък от показалеца, наложи лейкопласт и залепи отпечатъка върху бирената поставка до следата от собственика на спринцовката. Жестовете й бяха прецизни, механични. Нямаше време за никакви грешки.

Алис приближи картонената поставка до лицето си, за да сравни двата отпечатъка, когато камбанката на вратата прозвъня.

Обърна се и видя Габриел, който идваше към нея.

— Можем да вървим — обади се той отдалече, като говореше достатъчно високо, за да надвика шума в заведението.

Тя плувна в пот. Габриел вървеше напред, широко усмихнат.

— Този Виржил е свършил много добра работа. Колата отново е непромокаема!

Тя реши да играе рисковано — всичко или нищо.

— Идете да запалите мотора. Плащам и идвам в купето — рече му и се надяваше той да поеме обратно.

— Не е необходимо, аз…

Зад бара собственичката размаха мощната си ръка.

— Хей, хубавецо, да ти предложа ли последно питие? Глътка джин, дестилиран лично от Виржил. С вкус на мед и хвойна. Ще ми кажеш мнението си!

Габриел се почувства неудобно, видимо изненадан и смутен от тази фамилиарност.

— Благодаря, не мога. Трябва да тръгваме.

Алис се възползва от тези секунди колебание, за да прибере нещата си в чантата. След това извади три банкноти по десет долара от джоба си и ги остави на бара.

— Потегляме ли? — обърна се към нея Габриел.

Възможно най-безучастно тя го последва до вратата. Навън дъждът продължаваше да плющи.

— Чакайте ме под навеса, ще отида да взема колата. Докато Габриел тичаше към шелбито, Алис обърна гръб на паркинга и извади подложката за бира от чантата си. Сравни отпечатъците на светлината, която идваше откъм магазина. Бяха идентични поне на вид. И в двата случая присъстваше мотива под формата на дъга, прекъснат от малкия белег, подобен на кръст…

В този момент тя разбра, че Габриел я е лъгал от самото начало.

Когато вдигна очи, видя, че колата е спряла до нея. Габриел отвори вратата. Полицайката седна вътре и закопча колана си.

— Наред ли е всичко? Гледате някак странно…

— Няма нищо — отговори тя и внезапно осъзна, че глокът и е у него и вече не разполага с оръжие.

Вратата на автомобила се затвори. Трепереща, Алис обърна глава към прозореца, по който дъждът безмилостно барабанеше.

 

 

Когато колата полетя напред в мрака, на младата жена бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае очевидното: Габриел и Вон бяха един и същи човек.