Гийом Мюсо
Сентръл Парк (21)

21
Седефеният воал

Но горко на един, който падне, а няма другиго да го повдигне.

Книга на Еклисиаста или Проповедника^[1]

Шелбито се гмурна в мрачините.

Бурята се стовари върху планината с опустошителна сила. Вятърът клатеше колата, дъждът блъскаше по стъклата и по найлоновото покритие, предизвикваше адски шум.

Стигнаха върха на възвишението преди половин час и започнаха дълго слизане към долината. С много завои, пътят непрекъснато лъкатушеше и беше станал хлъзгав.

Алис държеше в ръце снимката от паркинга, на която се различаваше лицето на Сеймур. Тя многократно се опита да се свърже с „приятеля“ си, но всеки път отговаряше гласовата поща. Наведе очи към фотоса и продължи да го разглежда на бледата светлина от телефона си.

Седеше до Сеймур в собственото си ауди. Изглеждаше изтормозена и опиянена от алкохола, но не напълно изгубила съзнание.

Как беше възможно да не се сеща за подобен епизод от предишната нощ? Опита се да се вмъкне в този дял на паметта си, но все един и същи седефен воал й осуетяваше достъпа до спомените. С много голямо усилие, часовниковият механизъм на мозъка й изведнъж сякаш проработи. Сърцето на Алис се разтуптя. Да, спомените бяха тук! Вплетени в сложните меандри на подсъзнанието й. Истината изглеждаше близо. Алис се въртеше около нея, но когато пробва да я открие, тя се отдалечи, отлетя и се разтвори в леденото купе на колата.

Истински танталови мъки.

Изведнъж тъмночервено петно просветна в мрака. Алис обърна глава: бензиномерът показваше, че е на изчерпване.

— До дяволите — изруга Габриел. — Може да не се доберем до болницата. Тази хала трябва да изпива по повече от двайсет литра на сто километра!

— Колко още ще успеем да продължим?

— Най-много петдесет километра.

Алис освети пътната карта с джиесема си.

— Според плана край шосето има магазин с бензиностанция. Смятате ли, че ще издържим дотам?

Габриел присви очи, за да си представи къде е магазина.

— Ще е трудно, но ще пробваме.

Вятърът се опитваше да проникне в шелбито. Дъждът продължаваше да се сипе, заплашвайки да удави колата. С вперени в пътя очи Габриел взе думата:

— Вашият Сеймур нито за миг не го…

Алис въздъхна, обзета от изтощение.

— Вие не го познавате.

— Винаги ми се е струвал съмнителен, това е.

— А според мен вашите критики са съмнителни. Нека изчакаме да чуем неговата версия преди да го съдим.

— Не виждам какво може да промени неговата версия! — ядоса се полицаят. — Той ви лъже от самото начало. Той ни лъже, мътните го взели! Може би цялата информация, които ни снесе от сутринта, е невярна!

Алис възприе подобна вероятност с безпокойство. Габриел потърси цигара в джоба на ризата си и я запали, без да изпуска пътя от поглед.

— С баща ви е същата работата!

— Достатъчно! Оставете баща ми на мира.

Той избълва няколко кълбета дим, които се разпиляха из колата.

— Само констатирам, че сте заобиколена от хора, които ви манипулират и ви излагат на опасност.

След като стигнаха долината, започнаха да срещат автомобили. Един камион се размина с тях и ги освети с фаровете си.

— И освен всичко друго: намирате им извинения! — продължи Габриел.

Отчаяна, Алис се защити храбро.

— Без Сеймур и без баща ми не бих била сега тук, разбирате ли? Как смятате, че успях да продължа да живея, след като един луд ме изкорми, уби детето ми и ме остави в локва кръв?

Габриел се опита да се защити, но Алис повиши тон, за да не му позволи да говори:

— След смъртта на Пол бях смачкана и само те ме подкрепиха! Но сте прекалено глупав, за да разберете това!

Габриел млъкна и продължи замислен да пуши. Алис въздъхна и обърна глава към прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото. Спомените нахлуха в главата й.

Спомням си

Декември 2011 — юли 2013

Спомням си.

Спомням си, че бях сигурна: най-после всичко ще се свърши.

Не си представях друг изход: щом се върна у дома, ще взема служебното си оръжие и ще си тегля куршума.

Изстрел, който ще ми попречи да потъна още по-дълбоко в ада.

Прикована към болничното легло, мислено си представях сценария много пъти: щракването на пълнителя, студения метал в устата ми, насоченото нагоре дуло, което ми пръска мозъка.

Този образ се повтаряше непрекъснато, преди да заспя. Пръстът ми на спусъка. Главата ми, която експлодира. Свободата.

* * *

Животът ми обаче не тръгна натам.

— Ще живееш при нас — каза баща ми, когато ме взимаше от болницата. Ококорих се.

— Как така „с нас“?

— С мен и с приятелчето ти от службата.

Без да ме предупреждава, докато се съвземах баща ми беше наел голяма къща с градина на улица „Монтсури“. Бивше ателие на художник, потънало в зеленина. Селска идилия насред 14 район.

Беше се възползвал от момент на любовно разочарование на Сеймур, за да го убеди да се нанесе в къщата. Знаех, че колегата ми се възстановяваше от сложна връзка: по причини, свързани с работата му, неговият дългогодишен спътник — балетист и хореограф от Парижката опера, — напусна столицата и отиде в Съединените щати, а любовта им не издържа на раздялата.

В продължение на почти две години ние тримата живеехме заедно. Невероятното ни съвместно съществуване устоя на изпитанията на времето. Противно на очакванията, баща ми и Сеймур отхвърлиха предразсъдъците си и станаха най-добрите приятели на света и всеки от тях изпитваше възхищение от другия. Сеймур беше като прехласнат от легендарното ченге, какъвто е бил Ален Шефер: нюха му, голямата му уста, хумора му, способността му да налага своята гледна точка и да рита срещу ръжена. Колкото до баща ми — той призна, че е прибързал с изводите за младия ми колега, но вече уважава странностите му: богат денди хомосексуалист, фрашкан с култура, но нахъсан да се бие и обръща чаши с двайсетгодишно уиски.

Най-вече двамата мъже се обединяваха от дивата си воля да ме защитават от мен самата. През седмиците след завръщането ми баща ми ме заведе на почивка в Италия и в Португалия. В началото на пролетта Сеймур си взе отпуск, за да посетим заедно Лос Анджелес и Сан Франциско. Това разнообразяване, съчетано с топла семейна атмосфера, ми позволи да премина през периода, без да се срутя.

Щом се откри възможност, отново започнах да работя макар че през първите шест месеца не стъпих на терен. Сеймур зае мястото ми начело на „групата Шефер“ и аз се задоволих с ролята на отговорник по процедурите^[2]. В продължение на една година бях подложена на „психологическо изследване“, извършвано от психиатърка от трудова медицина, специалист по лечение на посттравматични шокове.

В полицията положението ми не беше леко. След провала с разследването за Ерик Вон, Тайландие ме следеше неотклонно. При други обстоятелства щеше да ме изхвърли безпощадно, но медиите вдигнаха много шум около моята история.

Списание „Пари Мач“ посвети четири страници на драмата; превърна неуспеха ми в романтичен разказ, в който ми беше отредена положителна роля: парижката Клариса Стърлинг^[3], поела всички рискове, за да залови обществен враг номер едно. Дори Министерството на вътрешните работи ми връчи Почетния медал за проявена храброст и себеотрицание. Медийна подкрепа и награди, които караха колегите ми да скърцат гневно със зъби; поне не посмяха да ме спрат да продължа да работя.

* * *

Има изпитания, които човек успява да преживее, но от които все пак никога не се съвзема напълно. Една част от мен беше разкъсана, убита, разрушена. Миналото продължаваше да ме измъчва, но имах късмета да бъда заобиколена от хора, които не ми позволиха да се предам.

Пол беше мъртъв, бебето ми беше мъртво. Вече не беше възможно да обичам отново. Дълбоко в себе си бях убедена, че историята не е завършила и че животът ще ми предложи още нещо.

Тогава започнах пак да живея. Разнообразно съществуване, намирах радост в малките неща: разходка в гората под слънчево небе, един час тичане по плажа, хубава приказка с татко, луд смях със Сеймур, чаша бургундско вино на терасата, първите пролетни пъпки по дърветата, редовните излизания със старите ми приятелки от университета, увлекателния криминален роман на Уилки Колинс, намерен при един букинист…

През септември 2012 г. отново застанах начело на групата си. Интересът ми към работата и страстта ми към разследването не бяха изчезнали и в продължение на година „групата Шефер“ извади късмет: бързо завършихме всички разследвания, които ни повериха. Златният отбор се върна.

Колелото на живота се върти бързо. Преди три месеца — в началото на лятото на 2013 г. — пак спечелих доверието на полицията. Повярвах в себе си, възстанових уважението на хората си и повторно станахме едно цяло.

Осъзнах, че животът все още има какво да ми даде.

Не си представях, че ще е под формата на поредното изпитание.