Гийом Мюсо
Сентръл Парк (20)

20
В къщата

Хората дирят светлината в свежа градина, където цветовете искрят.

Жан Тардийо^[1]

Синя луна грееше в небето въпреки облаците.

Настъпи полярен студ.

В купето на шелбито отоплението не беше особено силно. Алис разтърка ръцете си, за да ги стопли и ги мушна в ръкавите на пуловера си. Беше запалила плафониерата и държеше пътната карта разгъната на коленете си. Наведен напред и стиснал мрачно волана, Габриел караше. След обаждането на Сеймур пътуваха повече от три часа, като се придвижваха все по-високо на север. След толкова дълъг пробег липсата на комфорт в шелбито беше болезнена: ниски седалки, праисторически амортисьори, дефектно отопление.

Изцяло концентриран над изненадите на пътя, Габриел взе много остър завой и забави ход, за да успее колата да продължи по стръмния път между дефилетата на Белите планини. От километри не бяха срещали друго превозно средство. Мястото беше пустинно.

Около тях природата се налагаше с цялото си величие. Гората беше мрачна, заплашителна, без нюанси. Палитрата на есенните цветове отстъпи пред еднообразна багра — сенчеста и невероятно тъмна.

Край лъкатушещия път понякога се откриваше потъналата в мъгла долина, както и терасовидна каскада, чиито водни маси образуваха сребристи площадки в скалата.

С тъмни кръгове от умора и безсъние под очите, Алис мислено си повтаряше до втръсване наученото от Сеймур: Вон не само не беше мъртъв, но и продължаваше пъкленото си дело. Преди десет дни беше убил медицинска сестра тук в Нова Англия, а малко по-късно се беше върнал във Франция, за да нанесе пореден удар и да скрие трупа в старата захарна фабрика.

Вон не действаше сам. Алис беше сигурна. Срещата й с Габриел не изглеждаше случайна. Вон ги беше събрал двамата, за да ги провокира и да ги подложи на изпитание. Обаче тази зловеща постановка не можеше да бъде творение на самотен човек. Що се отнася до логистика — без съучастник нямаше как да нареди такъв пъзел.

Алис разтри клепачите си. Вече нямаше ясни идеи, мозъкът й действаше на забавен ход.

Измъчваше я труден въпрос: защо баща й я беше излъгал, че Вон е мъртъв?

Тя раздвижи раменете си и изчисти изпаренията, които се натрупваха върху стъклото на колата. Злокобният пейзаж я угнетяваше. Много се страхуваше и само присъствието на Габриел й помагаше да не се поддаде на паниката.

Минаха още петнайсетина километра преди да стигнат дървен бордюр, от който започваше пътека в гората.

— Тук е! — възкликна Алис и вдигна очи от картата.

Колата зави вляво и тръгна по горския друм, заобиколен от борове. След стотина метра проходът стана по-тесен, сякаш дърветата се изпречваха, за да отблъснат двамата натрапници. Пътниците потънаха в растителния тунел. Игличките драскаха каросерията на мустанга, клоните се блъскаха в стъклата, земята ставаше все по-нестабилна. Иглолистната гора направо ги поглъщаше.

Появило се от нищото, пред колата изскочи нещо тъмно и голямо. Алис извика, Габриел натисна с все сила спирачката и завъртя волана, за да избегне преградата. Шелбито се поднесе към дънера на един бор, който счупи огледалото за обратно виждане и направи на пух и прах едно от задните стъкла; плафониерата угасна.

Тишина. Страх. Последва дълъг рев.

Лос… — помисли си Алис, докато гледаше как се отдалечава силуетът на голямото животно с разперени като ветрило рога.

— Нищо счупено? — реши да провери Габриел.

— Добре съм — отвърна Алис. — А вие?

— Ще оживея — успокои я той и запали колата.

Преминаха петстотин метра, докато излязоха на поляна, сред която се издигаше ферма.

Спряха шелбито близо до сградата и загасиха фаровете. Лунната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат дома. Беше правоъгълна конструкция, покрита с дървени плоскости и завършваща с двуостър покрив от кедър. Две тавански прозорчета сякаш подозрително ги наблюдаваха. Капаците на прозорците не бяха затворени, а вътре цареше пълен мрак.

— Няма никого — констатира Габриел.

— Или някой се опитва да ни накара да мислим така — рече Алис.

Тя затвори войнишката си торба и я подаде на Габриел.

— Вземете я — нареди му, докато вадеше пистолета от жабката. Пъхна го в кобура, провери затвора, вдигна предпазителя и сложи пръст на спусъка.

— Да не смятате да тръгнете направо? — попита Габриел.

— Виждате ли друго решение?

— Може да попаднем под обстрел!

— Ако Вон искаше да ни убие, щеше да го е сторил отдавна.

Измъкнаха се на студа и поеха към къщата. От устните им излизаше горещ дъх, рисуваше сребърни спирали, които се стапяха в нощта.

Спряха пред обикновена пощенска кутия, боядисана, но олющена.

КАЛЕБ ДЮН

— Поне не сме сбъркали мястото — каза Габриел и отвори кутията.

Беше празна. Някой наскоро беше прибрал пощата. Продължиха до верандата, където намериха вестник.

— Днешен „Ю Ес Ей Тудей“ — съобщи Габриел, след като махна найлоновата му опаковка.

Остави екземпляра върху стар люлеещ се стол.

— Следователно Дюн още не се е върнал — съобрази Алис и погледна вестника.

Габриел застана пред входа и се поколеба.

— От юридическа гледна точка няма никаква разумна причина да сме тук. Дюн официално не е заподозрян в нищо. Нямаме съдебно нареждане, нямаме…

— И тогава? — прояви нетърпение Алис.

— Ще се опитаме да влезем в къщата, без да разбиваме вратата…

Полицайката прибра оръжието си и клекна пред портата.

— Дайте ми чантата.

Тя бръкна в торбата и извади голям мукавен плик, сгънат на две, който съдържаше рентгеновите снимки на гръдния й кош.

— Къде намерихте това? — запита Габриел, като видя медицинските изображения.

— Ще ви обясня по-късно, Кийн. Готова съм да се обзаложа, че вратата просто е затворена. В този край едва ли се боят особено от крадци.

Алис прокара твърдия лист между вратата и рамката и натисна няколко пъти. Не успя.

— Оставете, Шефер, не сме във филм: заключено е.

Но тя прояви настоятелност, вдигна плика с рентгеновите снимки и разтърси вратата, като леко я оттласкваше нагоре, докато езичето на бравата се превъртя и освободи достъпа.

Тя погледна тържествуващо Габриел и отново хвана глока си. След това двамата полицаи влязоха във фермата.

* * *

Първото, което им се наби на очи беше, че къщата е отоплена. Следователно Дюн е излязъл и е имал намерение да се върне бързо.

Габриел запали осветлението. Интериорът беше прост: нещо като голяма ловджийска колиба с под от стари тухли, стени с жилести дъски и печка с дърва. Салонът се състоеше от изтъркано ъглово канапе и от огромна каменна камина, над която стърчеше главата на сръндак. Четири оръжия висяха на пирамидата за пушки.

— Чифтета за отстрелване на гугутки или на яребици — обясни Габриел. — Нищо друго.

Единствените следи от модерност: флагчета на бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, нов модел телевизор, конзола за електронни игри, лаптоп и малък принтер, поставен на дървена маса. Минаха през кухнята. Същата обстановка: леко овехтели стени, чугунена готварска печка, стари медни тенджери.

Качиха се на първия етаж и откриха коридор, който водеше към три малки строго мебелирани и почти празни стаи.

След като се върнаха долу, отвориха гардеробите и чекмеджетата, надникнаха по етажерките, обърнаха възглавниците и платнената покривка на канапето. Трудно беше да се повярва, че подобна къщичка може да бъде убежище на сериен убиец.

— Странно е, че няма никакви лични снимки — отбеляза Габриел.

Алис седна пред лаптопа и го пусна. Нямаше парола. Нямаше снимки, нямаше и изтрита история на посетените уеб сайтове, нямаше поща. Истински празна обвивка.

Алис започна да анализира. Реши, че Дюн изпраща имейлите си, минавайки през сайта на интернет доставчика си. Влезе в него — беше единственият сайт, отбелязан сред предпочитаните, — но намери само месечни фактури, спам и реклами.

Габриел продължи да оглежда и в един кухненски шкаф откри найлоново парче и изолирбанд, които остави настрана, за да покрие счупеното стъкло на шелбито. Забеляза голям вертикално повдигащ се прозорец, който гледаше към задната част на гората. Отвори го от любопитство и стана течение, което хлопна отворената до този момент входна врата. Алис повдигна глава и побледня.

С един скок стана от стола, приближи се до входа и се вцепени. От вътрешната част на вратата бяха окачени на големи пирони три снимки, които тя винаги пазеше в портфейла си.

Първо, портрет на широко усмихнатия Пол, направен на Амалфитанското крайбрежие в ботаническата градина на град Равело. След това — една от нейните ехографии. Тази от петия месец на бременността.

Алис затвори очи. За секунда като на лента изникнаха всички чувства, които изпита като видя бебето си на екрана през този ден. Всичко можеше да се различи: деликатната форма на лицето, овалът на очите, мъничките ноздри, ръчичките, изваяните пръстчета. Тя сякаш чуваше хипнотизиращия шум от сърдечния ритъм: папам, папам, папам…

Отвори очи за последното изображение: беше трикольорната й полицейска карта. Тя също беше прикована към вратата, скъсана на две.

Папам, папам, папам… Шумът от собственото й блъскащо в гърдите сърце се смесваше със спомена за сърдечния ритъм на сина й. Изведнъж стаята се завъртя около нея. Помете я топла вълна, обхвана я неустоимо желание да повърне. Едва успя да усети, че някой я подкрепя, когато изгуби съзнание.

* * *

Гръмотевици огласяха небето, стъклата на прозорците се тресяха. Светкавици озаряваха помещението. Алис бързо се съвзе, но беше бледа като призрак. Габриел беше категоричен.

— Нищо няма да постигнем, като чакаме в тази барака. Трябва да намерим Калеб Дюн. Нищо не ни гарантира, че той ще мине от тук.

Алис и Габриел седяха в салона от двете страни на дървената маса, на която бяха разстлали пътната карта на района, федералният агент продължи да разсъждава.

— Или Дюн и Вон са едно и също лице, или Дюн ще ни отведе при Вон. По някакъв начин този мъж държи в ръцете си важна част от истината.

Алис се съгласи. Тя затвори очи, за да се концентрира по-добре. ДНК анализът беше показал, че кръвта по блузата й беше на Дюн. Следователно Дюн е бил ранен наскоро. През последната нощ или преди зазоряване. И раната му вероятно е достатъчно сериозна, за да не се завърне вкъщи. Къде се намираше сега? Вероятно в скривалище. Или пък в болница.

Сякаш четеше мислите й, Габриел рече:

— А ако Дюн се лекува в болницата, където работи?

— Обадете се и ще разберем — подсказа му тя и включи лаптопа.

Влезе в интернет и намери координатите на болницата „Себаго Котидж“.

Записа адреса, телефонния номер и се опита да открие мястото на картата.

— Ето тук е — каза и посочи брега на езеро, с очертанията на електрическа крушка. Само на 60 километра.

Габриел пробва да я отрезви:

— Докато стигнем ни чакат най-малко два часа път.

— Да потърсим ръководството на болницата и да питаме дали са подслонили Дюн.

Той поклати глава.

— Няма да ни отговорят по телефона. Дори е възможно да го подплашат.

— Тогава тръгваме на сляпо, така ли?

— Може би не. Имам идея. Дайте ми телефона.

Габриел избра номера на болницата, попадна на телефонната централа, но вместо да търси някой от ръководството, помоли да го свържат с охраната.

— Тук охраната, слушам — чу се вял глас, чието апатично звучене никак не отиваше на охранител.

— Добър вечер, приятел съм на Калеб Дюн. Каза ми, че мога да го намеря на този номер. Ще ми позволите ли да говоря с него?

— Ще бъде трудно, приятелю. Както изглежда, Калеб е бил прострелян. Тук е, но се намира от другата страна на бариерата, ако разбирате какво имам предвид…

— Дюн е при вас? В болницата „Себаго Котидж“?

— Във всеки случай така ми каза шефката.

— Шефката ли?

— Катрин Колер, помощник-директор на болницата.

— Знае ли се кой е стрелял по него?

— Нямам представа. Тук не обичат много някой да задава въпроси.

Габриел благодари на нощния пазач и затвори телефона.

— Да тръгваме — каза Алис. — Този път ще го хванем. Щеше да затвори лаптопа, когато внезапно се отказа.

— Само минутка.

Възползва се от достъпа до интернет, за да си провери имейлите. Бяха изминали повече от пет часа, откакто говори с Франк Марешал, комисарят от Регионалната дирекция на транспортната полиция. Може би беше намерил изображението на колата върху охранителните камери на паркинга на улица „Франклин Рузвелт“. Всъщност тя не вярваше особено, че Марешал ще реагира бързо.

Но се лъжеше: очакваше я имейл.

От: Франк Марешал

До: Алис Шефер

Тема: Охранителни камери

 

Здравей, Алис,

Ето изображението от охранителните камери, на което се вижда регистрационния номер на колата, който ми даде. Не можах да ти изпратя целия филм, защото е много трудно, но съм извадил снимки от него. Надявам се, че ще ти бъдат достатъчни.

Целувки

Франк

Следваха четири снимки, пуснати като прикачени файлове.

 

Алис уголеми изображението.

 

20:12: две снимки показваха влизането на аудито в паркинга. Качеството на образа не бе толкова лошо, колкото твърдеше Сеймур. През предното стъкло Алис отлично различи лицето си и се убеди, че е сама. 0:17: две други снимки представяха излизането на аудито. Този път Алис имаше компания и не караше тя. Изглеждаше рухнала, почти в безсъзнание на седалката до шофьора. Мъж държеше волана. На първата фотография лицето му не се виждаше, но на втората той бе вдигнал глава.

Алис увеличи докрай образа и изпълни целия екран със снимката.

Кръвта й застина във вените.

Нямаше съмнение.

 

Мъжът зад волана на аудито беше Сеймур.