Гийом Мюсо
Сентръл Парк (15)

15
Para bellum

Si vis pacem, para bellum.

Ако искаш мир, готви се за война.

Вегеций^[1]

Куб на Рубик, висок двайсет метра, разположен от източната страна на Пето Авеню.

Притисната между сградите на болницата „Маунт Синай“ и Музея за историята на Ню Йорк, съдебномедицинската хематологична лаборатория заемаше последния етаж на ултрамодерно здание, чиято кристална фасада — построена от многоцветни квадратни стъклени плоскости — напомняше знаменитата геометрична триизмерна играчка.

За по-малко от четвърт час Габриел и Алис стигнаха до границата на горен Уест Сайд и испанския Харлем. За късмет, пристигнаха точно по обяд и много паркинг места бяха свободни. Спряха шелбито в една от уличките край огромната постройка, включваща болницата и кампуса на медицинския университет.

— Ще ме почакате ли в колата?

— Да не ми се подигравате? И дума да не става: идвам с вас.

— Добре — въздъхна Габриел. — Но ще ме оставите да говоря. Аз водя разследването, ясно ли ви е?

— Ясно, шефе — присмя му се тя и отвори вратата.

Той излезе на свой ред.

— И няма да си губим времето, съгласна ли сте? — рече и погледна колко е часът на един от апаратите за таксуване.

Алис кимна мълчаливо и го последва в хола, а после и в асансьора. По това време на деня етажът на лабораторията беше почти празен. Зад приемното гише една служителка привършваше салата от пресни зеленчуци, сервирана в пластмасова чинийка.

Габриел се представи и поиска да види Елиан Пелетие, заместник-директорката на лабораторията.

— Французойка ли е? — попита учудено Алис, след като чу името.

— Не, от Квебек. И ви предупреждавам, че е малко особена — сподели той с нея и повдигна клепачи.

— Какво ще рече това?

— Не искам да потискам изненадата ви.

Елиан Пелетие се появи незабавно в другия край на коридора:

— Габи, мили мой, да не си дошъл да ми представиш годеницата си? — развика се тя отдалече.

Беше набита и ниска жена със сиви, късо подстригани коси. Носеше квадратни очила и бяла престилка, под която се виждаше широка черна туника. Кръгло и нежно, лицето й наподобяваше матрьошка.

— Щастлива съм, че най-после се задомяваш — прегърна го тя.

Той обаче не се включи в играта й.

— Елиан, представям ти капитан Шефер от Криминалната бригада в Париж.

— Здравей, красавице! — рече тя и се усмихна на Алис. — Дяволските французи, обичам ги!

Последваха я в кабинета й.

— Имаме малко време, Елиан. Можеш ли да направиш ДНК анализ на това петно кръв? Нашите лаборатории са претрупани.

Алис извади от чантата парчето плат от блузата си и го подаде на канадката.

— Ще възложа задачата на един от нашите биолози — обеща тя и взе найлоновото пликче. — Какво точно търсиш?

— Използваем отпечатък. Можеш ли да действаш бързо?

— Шест часа добре ли е? — предложи тя и си оправи очилата.

— Подиграваш ли ни се?

— Мога да използвам миниатюрни сонди и по този начин да съкратя времето за получаване на ДНК, но това ще ти струва много скъпо…

— Действай колкото е възможно по-бързо. Щом получиш резултатите, изпрати ги на Томас Крейг, заедно с фактурата. Ще му се обадя, за да го предупредя. Ще ми позволиш ли да звънна по телефона ти?

— Чувствай се у дома си, Габи. Веднага започвам работа.

Тя излезе и ги остави сами в кабинета.

— Кой е номерът на вашия джиесем? Ако не възразявате, ще го дам на Томас, за да може лесно да се свърже с нас.

Алис се съгласи и му написа новите си координати върху едно летящо листче, което взе от бюрото.

Докато Габриел викаше партньора си, тя излезе в коридора. Включи телефона си, избра номера на баща си, но попадна на гласовата му поща.

„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала“ — прозвуча грубиянски глас.

— Татко, Алис съм. Обади ми се, щом можеш. Важно е. Много важно.

Тя затвори. Размисли няколко секунди, след това отново реши да потърси Сеймур.

— Пак съм аз.

— Тревожа се за теб. Говори ли с Кийн?

— Да, той твърди, че е специален агент на ФБР от бюрото в Бостън.

— Шегуваш ли се? Този тип те води за носа, Алис!

— Можеш да се опиташ да провериш, но мисля, че този път казва истината. Разследва престъпление, което много напомня за извършеното от Ерик Вон.

— Ще се обадя на Шарман, мъжът от Вашингтон, който много помогна за случая „Петреус“.

— Благодаря, Сеймур. Още ли си в службата? Искам да те помоля и за нещо друго.

Парижкото ченге не се сдържа и въздъхна.

— Алис, само това правя от сутринта!

— Искам да се качиш на колата си и…

— Сега ли? Невъзможно. Имам работа до 23 часа!

Тя не обърна внимание на протестите му.

— Тръгни по магистралата на изток до Метц, после продължи до Саргемин^[2].

— Алис, това са най-малко 350 километра!

Тя продължи, без да го изслушва:

— Има изоставена стара захарна фабрика, между Саргемин и Саарбург. Не знам точно къде се намира, но помоли Кастели да я открие: едва ли съществуват много подобни в района.

— Казах ти, че не мога, Алис!

— Вземи със себе си факла, големи клещи и луминисцентни лампи. Обади ми се, когато пристигнеш. Искам да провериш нещо.

— Това са осем часа път отиване и връщане!

— Нямаше да настоявам, ако не беше важно. Направи го в името на приятелството ни! — помоли го тя. — Само на теб мога да имам доверие!

На другия край, Сеймур усети, че приятелката му е изпаднала в страшно бедствие и капитулира.

— Кажи ми поне какво да очаквам да намеря — въздъхна той.

— Труп, предполагам.

* * *

Път.

Скорост.

Пейзажът се сменя.

Моторът V8 бръмчи.

По радиото звучи вечният глас на Отис Рединг.

Огромен оборотометър, поставен в центъра на старото бордно табло.

И изпаренията на амбър и мед от косите на Алис.

Напуснаха Манхатън в 14 часа, пътуваха почти два часа, преминаха голяма част от Кънектикът: първо по междущатското шосе 95, след това по 91, което се изкачваше на север. Движението беше не особено интензивно, магистралата — слънчева, заобиколена ту от ели, ту от гинко, от брястове и от бели дъбове.

Заети с мислите си, те почти не разговаряха по пътя. Габриел си представи за момент, че е младеж от шейсетте години на XX век, горд с мустанга си, който води гаджето си да види последния филм на Стив Маккуин, слуша музиката на Рой Орбисън^[3] и на Евърли Брадърс^[4] и се бои да не получи призовка, която да го изпрати във Виетнам.

Той обърна глава към Алис. Със студено и отнесено изражение, тя беше потънала в размисъл, но държеше в ръка джиесема си и очакваше обаждане. С брезентовата си дреха, с ясното си лице, с издължените си скули и с обтегнатите назад коси тя излъчваше дива, почти войнствена красота. Беше очевидно: Алис Шефер отиваше на война. Но зад строгостта на чертите й на пресекулки се долавяше съществуването на друга жена, по-нежна и по-миролюбива.

Той се запита каква ли е била тя преди. Преди трагедията. Усмихната, спокойна, щастлива? Би ли могъл да се влюби в подобна жена, ако я беше срещнал по улиците на Париж? Щеше ли да я спре? Да я погледне? Мислено си представи сцената, изпитваше удоволствие това бълнуване да продължи дълго.

По радиото английската пънкгрупа „Клаш“, ирландската рокгрупа „Ю Ту“ и рапърът Еминем замениха Отис Рединг. Омаята се разпръсна. Сбогом на 60-те години и на романтичните отклонения. Завръщане към реалността.

Габриел премигна и свали козирката, за да се предпази от светлината.

Отново погледна в огледалцето, за да се порадва на Алис, която оправяше кока си.

— Трябва да гледате пътя си, Кийн.

— Искам да ми обясните нещо…

Не довърши изречението. Тя засече погледа му в огледалото.

— Как така сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са от Вон?

Тя ядосано присви рамене.

— Казах ви, че само предполагам. Не съм убедена.

— Не се подигравайте с мен: след като всички следи водят натам, вие нито за миг не повярвахте, че Ерик Вон се намира в Съединените щати. Разпитвал съм в продължение на хиляди часове различни хора. Усещам, когато някой ме лъже, а вие правите точно това в момента.

Тя вяло се възпротиви.

— Нищо не ви позволява да…

— Напомням ви, че съм единственият полицай, на когото е възложено да разследва този случай! — прекъсна я той и повиши глас. — Бях почтен с вас, споделих цялата си информация, макар нищо да не ме принуждаваше.

Тя въздъхна. Той продължи:

— Помолихте ме да работим в екип и да убедя началниците си да ви включат в разследването. Отлично, приемам, независимо че това може да повлияе на решителността на действията ми. Но, щом сме партньори, да си казваме всичко, окей?

Тя кимна. Обичаше да се говори по такъв начин.

— Та отново ви задавам въпроса, Алис: защо сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са на Вон?

Тя потърка слепоочието си и въздъхна дълбоко, преди да отговори:

— Защото Вон е мъртъв, Кийн. Вон е мъртъв отдавна.

Спомням си…

Преди по-малко от две години

Спомням си.

5 декември 2011 г.

Болезнено бледата светлина в болничната стая.

Зимното слънце, което залязва и се опитва да проникне през щорите.

Отблъскващата миризма на антисептиците и на храната в подносите.

Искам да умра.

* * *

Три седмици са изминали, откакто Ерик Вон ме нападна и откакто Пол умря. Просната съм на леглото, със затворени очи, чувствам се като отнесена. Вливат ми антибиотици през ръката. Въпреки лекарствата против болки, най-лекото движение реже като с нож долната част на корема ми. Въпреки медикаментите, които премахват тревожността и антидепресантите, всяка мисъл ми къса сърцето.

Когато линейката на Бърза помощ ме откара в болницата, вече бях изгубила много кръв. Направиха ми ехография на корема, за да установят смъртта на бебето и да проверят всички увреждания. Ударите с ножа бяха перфорирали преградата на матката, бяха прерязали една артерия, провокираха храносмилателни смущения и достигаха до тънкото черво.

Никога не съм се нуждаела повече от Пол до себе си, отколкото в тези моменти. Жизнена необходимост да чувствам присъствието му, да изплачем болката си заедно, слети, и да го моля за прошка, прошка, прошка…

Съобщиха ми, че е мъртъв точно преди да ме отведат в операционната. Точно преди да отворят корема ми, за да извадят убитото бебе. Тогава последните връзки, които ме свързваха с живота, бяха прекъснати. Започнах да вия от ярост и болка, удрях лекарите, които се опитваха да ме успокоят. След това ме хвана упойката.

* * *

По-късно, след операцията, някакъв гаден доктор ми каза, че в известен смисъл „съм извадила късмет“. В края на бременността плодът е заемал толкова място в утробата ми, че е избутал всичките ми органи назад. Така че бебето ми е поело ударите, които щяха да бъдат фатални за мен. Моето бебе ми е спасило живота.

Тази идея ми е непоносима.

Закърпили са всичките ми вътрешни наранявания, махнали са част от червото. Дори казаха, че са успели да запазят матката ми за евентуална бъдеща бременност.

Като че ли след всичко случило се можеше някой ден да се появи друга любов, друга бременност, друго бебе.

* * *

Майка ми грабва влака, за да дойде да ме види, но стои само двайсет минути. Брат ми оставя съобщение на гласовата поща. Сестра ми се задоволява с есемес. За щастие Сеймур идва по два пъти дневно и прави всичко възможно, за да ме успокои. Момчетата от полицията също ме навестяват, но в мълчанието им отгатвам колко са разочаровани и ядосани: не само че се опитах да свърша тяхната работа, но провалих едно от най-важните разследвания, които сме провеждали през последните години.

От леглото си забелязвам тези погледи, които не могат да ме излъжат и в които прозират горчивината и упрекът. Знам, че всички си мислят: заради нея Ерик Вон все още е на свобода.

И че колкото и ужасно да е това, което се случи с мен, в крайна сметка не мога да обвиня никого освен себе си.

* * *

Подвластна съм на медикаментозните реакции на хапчетата, които ми предписва медицинският персонал. Да държат упоен мозъка ми, да направят сърцето ми безчувствено, са единствените възможности, за да ми попречат да си прережа вените или да скоча през прозореца.

Въпреки замъгленото си съзнание чувам скърцането на вратата, която се отваря и на прага застава масивната фигура на баща ми. Обръщам глава и го гледам как бавно напредва към леглото ми. Ален Шефер в цялото си великолепие, прошарени коси, изострени черти, брада на три дни. Носи вечната си униформа на ченге — три четвърти кожено палто с топъл хастар, а под него пуловер поло, протрити джинси, обувки с четвъртити бомбета. На китката му виждам стар стоманен „Ролекс Дайтона“ — същия като този на Жан-Пол Белмондо във филма „Страх над града“, — подарен му от майка ми една година преди да се родя.

— Държиш ли се, шампионке? — пита той и премества стол, за да седне до мен.

Шампионка. Обръщение, което ме връща в детството. Не ме е наричал така от поне двайсет и пет години. Появява се спомен: като хлапе ме придружаваше на тенис турнирите през уикендите. Вярно е, че печелихме заедно купи и трофеи, аз — на корта, а той на трибуните. Винаги умееше да каже подходящата дума в подходящия момент. Успокоителен поглед и точна преценка. Любов към победата, независимо на каква цена.

Баща ми идва да ме види всеки ден. Най-често — вечер; остава при мен, докато заспя. Само той ме разбира малко от малко и не ме съди. Единствен ме защитава, тъй като вероятно на мое място би действал по същия начин: зависим от адреналина, също би поел всички рискове, би тръгнал сам, с оръжие в ръка и с изправено чело.

— Минах да видя майка ти в хотела — казва ми и отваря кожена чанта. — Тя ми повери нещо, за което я молех отдавна.

Вади от чантата си подвързан овехтял албум и ми го подава. Правя усилие, за да се повдигна, светвам лампата над леглото си и обръщам страниците, отделени с прозрачна хартия.

Албумът е от 1975, годината на моето раждане. Върху картонените страници снимките са закрепени с лепенки, а под тях има обяснения с мастило, които са се запазили.

Първите фотографии са от пролетта на 1975. Откривам на тях майка си бременна в шестия месец. Бях забравила колко приличам на нея. Бях забравила и колко са се обичали родителите ми в началото. Разгръщам албума и в пожълтелите фотоси оживява цяла една епоха. Припомням си малкото студио, където те живееха тогава, на улица „Деламбр“ в Монпарнас. Предизвикващите халюцинации оранжеви тапети в салона, където е разположен яйцевиден фотьойл; квадратните етажерки, на които са наредени плочите 33 оборота на Боб Дилън, на Джими Хендрикс и на Жорж Брасенс, бакелитовият телефон, постерът на отбора „Сен Етиен“ от златните му години.

На всяка от снимките баща ми и майка ми са широко усмихнати и видимо предвкусват щастието, че скоро ще бъдат родители. Запазили са всичко, всеки спомен за голямото събитие: анализа на кръвта преди раждането ми, първата ехография, идеите за това как да се казвам, записани на стенен бележник със спирала: Ема или Алис за момиче, Жулиен или Александър за момче.

Обръщам нова страница и вълнението задавя гърлото ми. Денят на раждането ми. Едно кърмаче, което плаче в ръцете на баща си. Под снимката откривам почерка на майка си:

„12 юли 1975 г.: ето я нашата малка Алис! Тя е толкова добра, колкото са майка й и баща й!“

На следващата страница откривам гривната, която са ми закачили в родилното, както и друга снимка, направена няколко часа по-късно. Този път „малката Алис“ спи спокойно в люлката си, заобиколена от своите родители, които имат черни кръгове под очите, но погледите им блестят. И пак — почеркът на майка ми:

„Нов живот ни връхлита. Нови чувства разтърсват битието ни. Станахме родители.“

Горчиви сълзи се ронят по бузите ми, тъй като се докосвам до емоции, които никога няма да изпитам.

— Защо ми показваш всичко това, по дяволите? — казвам и хвърлям албума на леглото.

Установявам, че този път очите на баща ми се овлажняват.

— Когато майка ти роди, аз те изкъпах за първи път и ти подадох първия биберон — доверява ми той. — Това беше най-вълнуващият момент в живота ми. През този ден, щом те взех в обятията си, ти обещах нещо.

Той спира за миг, тъй като гласът му пресеква от вълнение.

— Какво си ми обещал? — питам.

— Че докато съм жив, няма да позволя никому да ти стори зло. Ще те защитавам каквото и да се случи и каквито и да са последствията.

Преглъщам.

— Нали виждаш, че човек не трябва да обещава такива неща, защото не може да ги изпълни.

Той въздиша и разтърква слепоочията си, за да избърше сълзите, които не е в състояние да спре, след това вади от чантата картонена папка.

— Направих, каквото можах. Направих, каквото трябваше да сторя — обяснява ми той и ми подава папката.

Преди да я отворя, го поглеждам въпросително. Тогава той обявява:

— Намерих го, Алис.

— За кого говориш?

— Намерих Ерик Вон.

Оставам зяпнала. Слисана. Мозъкът ми отказва да възприеме това, което чувам. Моля го да повтори.

— Намерих Ерик Вон. Той вече никому няма да причини зло. Ледена вълна ме парализира. Няколко секунди се гледаме мълчаливо.

— Не е възможно! Откакто се е развихрил, половината ченгета на Франция са по петите му. Какво чудо стори, та го откри?

— Няма значение, важното е, че успях.

Изнервям се.

— Но ти си снет от длъжност, вече не си полицай. Нямаш екип, нямаш…

— Запазих контактите си — обяснява, без да ме изпуска от поглед. — Момчета, които ми дължат услуги. Хора, които познават други хора, и които на свой ред познават трети. Знаеш как стават тези работи.

— Не знам.

— Винаги съм имал осведомители сред шофьорите на таксита. Един от тях качил Ерик Вон близо до вратата „Сен Клу“ същата вечер, когато те нападна. Изхвърлил MP3 плеъра си, щом разбрал, че е идентифициран.

Усещам, че сърцето ми се готви да експлодира в гърдите. Баща ми продължава:

— Таксито го отвело в департамента Сен Сен Дени, в Олнесу-Боа, в невзрачен хотел близо до площад „Генерал Льоклерк“.

Той грабва папката от ръцете ми, за да извади няколко снимки, подобни на тези, които полицаите правят по време на преследване.

— Когато всички си мислеха, че е заминал в чужбина, този гад се криеше на по-малко от двайсет минути път от Париж. Остана няколко дни под измислено име, с нередовна карта за самоличност. Ограничаваше движението си, но за да напусне страната, трябваше да се снабди с фалшив паспорт. Последният ден, към 23 часа, излезе да подиша чист въздух. Беше сам, промъкваше се покрай стените, с наведена глава и с каскет, нахлупен над челото. Там го хванах.

— Как, насред улицата ли?

— Нощем мястото е пусто. Два удара с железен лост във врата и в главата. Беше вече мъртъв, когато го натоварих в багажника на рейндж ровъра.

Опитвам се отново да преглътна, но сякаш имам бучка в гърлото. Хващам се за металическата рамка на леглото си.

— И… какво стори с трупа?

— Карах дълго през нощта към Лорен. Бях открил съвършеното местенце, където да се отърва от чудовището: стара изоставена захарна фабрика между Саарбург и Саргемин.

Подава ми други фотографии, които напомнят декор на филм на ужасите, разположен сред пустошта. Зад оградата — няколко изоставени сгради. Разбити прозорци. Комини от червени тухли, които всеки момент могат да се срутят. Гигантски метални корита, потънали наполовина в земята. Раздрънкани лентови транспортьори. Неподвижни вагонетки, оставени на релсите, обрасли с плевели. Ръждясали багери.

Той посочва с пръст една снимка.

— Зад складовата зона има три каменни кладенеца, построени един до друг, които водят към подземен резервоар. Тялото на Вон потъна в средния. Никой никога няма да го намери там.

Показва ми последен фотос. Бордюр на кладенец, опасан с тежка решетка.

— Отмъщението е наше — заявява баща ми и стиска ръката ми в рамото. — Сега историята постепенно ще се забрави. Първо, защото няма да има повече убийства. Второ, тъй като Вон има семейство в Ирландия и в Съединените щати, всички ще мислят, че е заминал в чужбина, дори че може да се е самоубил.

Издържам погледа му, без да мигна. Вцепенена съм, неспособна съм да промълвя нито дума, връхлитат ме силни противоречиви чувства.

След първата вълна на облекчение идва ред на глуха ярост. Стискам юмруци, докато ноктите ми се забиват в плътта. Цялото ми тяло трепери. Сълзите прииждат и чувствам как огън залива страните ми.

Защо баща ми ме лиши от отмъщението, от моето отмъщение?

След смъртта на съпруга ми и на бебето да хвана и да убия Ерик Вон беше единствената причина, поради която все още се крепях жива.

За съжаление вече нищо не ми остава.