Гийом Мюсо
Сентръл Парк (14)

14
Двама души

Чудовищата наистина съществуват, призраците — също… Те живеят в нас и понякога печелят.

Стивън Кинг^[1]

Фини многоцветни частици прах танцуваха на светлината.

Открехнатите дървени капаци на прозорците филтрираха слънчевите лъчи. Барът с наргилетата бръмчеше оживено. Силни аромати на портокали, на фурми и на лешници се носеха из големия салон, в който рехава клиентела лениво пушеше или похапваше сладкиши с мед.

Алис и Габриел седяха мълчаливи. Някакъв младеж се приближи до масата им, за да сервира отново ментов чай. Правеше го по марокански, като сипваше с чайника от много високо, за да се оформят мехурчета на повърхността на чашата.

Сложил лакти на масата, Габриел скръсти ръцете си под брадичката. Лицето му беше сериозно. Време беше за обяснения.

— Отпечатъкът върху спринцовката принадлежи на Ерик Вон, нали не се лъжа?

— Откъде знаете името му?

— Него преследвах в Ирландия.

Алис насочи поглед към мъжа и вече не го изпусна от очи.

— Защо в Ирландия?

— Това е дълга история. Преди десет дни бюрото на ФРБ в Бостън беше сигнализирано от полицията в щата Мейн за нетипично убийство, извършено в град Къмбърланд. Изпратиха мен на местопрестъплението, заедно със съекипника ми, специален агент Томас Крейг.

— Коя беше жертвата? — попита полицайката.

— Елизабет Харди, трийсет и една годишна, медицинска сестра в болницата „Себаго Котидж“. Намерена бе убита в дома си, удушена…

— … с найлонов чорап — отгатна Алис.

Кийн потвърди с кимане.

Сърцето на Алис подскочи, обаче тя се опита да сдържи чувствата си. Може би почеркът беше също като на Вон, но подобен начин на действие не означава непременно един и същи престъпник.

— След убийството — продължи Кийн — безуспешно направихме консултация в базата данни от програмата за задържане на престъпници „Викап“. Не би трябвало да ви го казвам, но нашите хакери могат да проникват в базата данни на европейските полицейски управления „Виклас“, германската система за съпоставяне на насилствени престъпления, френската „Салвае“…

— Надявам се, че се шегувате?

— Не се преструвайте на шокирана, на война като на война — рече той. — С една дума, така попаднах на поредицата убийства и нападения, извършени от Ерик Вон в Париж от ноември 2010 до ноември 2011 г.

— И потърсихте връзката?

— Поисках среща с вашата началничка, ръководителката на Криминалната бригада.

— Матилд Тайландие ли?

— Трябваше да се видя с нея миналата седмица в Париж, но преди това отидох в Ирландия. Справката, която направих в международната база данни, ме осведоми за друго убийство, извършено осем месеца по-рано в Дъблин.

— Подобна жертва, подобен почерк?

— Мери Маккарти, на двайсет и четири години, студентка в трети курс в „Тринити Колидж“. Намерена удушена в университетската си стая с чорап.

— Мислите, че го е извършил Вон?

— Не е ли очевидно?

— Не.

— Следите на Вон се губят в Париж, след като ви е нападнал. Оттогава е призрак. Френската полиция не напредна нито сантиметър с разследването.

— И какво?

— Ще ви кажа. Вон е убиец хамелеон, способен да си сменя самоличността, когато се чувства застрашен. Мисля, че отдавна е напуснал Париж, спрял е за малко в Ирландия и сега се намира в Съединените Щати.

— И твърдите всичко това, защото има две убийства, извършени почти по еднакъв начин?

— По напълно еднакъв начин — коригира я Кийн.

— Хайде де, Вон не е единственият престъпник, който удушава жертвите си с найлонов чорап!

— Не изглупявайте, Шефер: Вон е умъртвил всяка от тези жени с бельото на предишната жертва. Това е характерно за неговия почерк! Добре знаете!

— А вашата жертва от Бостън, с какво е била удушена?

— С чорапогащник в розово и бяло. Точно същият, какъвто е носила ирландската студентка в деня на смъртта си!

— Много бързо се палите. Вашият убиец в Ирландия и в Съединените щати е обикновен имитатор. Подставено лице, съучастник, един вид почитател, който възпроизвежда престъпленията му педантично.

— Копие под индиго, така ли? Гледаме всяка вечер подобни телевизионните поредици, но за петнайсет години в занаята, никога не съм срещал такъв. Те не съществуват в действителността.

— Разбира се, че съществуват! Нюйоркският Зодиак^[2], случаят „Ханзе“^[3].

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Случаи от преди трийсет години, които намираме в учебниците по криминология…

Алис не се предаде.

— Мислех, че ФБР е малко по-предпазливо. Вие с наведена глава попадате в капаните, които ви поставят?

Габриел се изнерви.

— Чуйте, исках да ви предпазя, Алис, но щом настоявате за неоспоримо доказателство, ще ви го предоставя.

— Какво е то?

— Знаете ли какви чорапи носеше младата ирландка?

— Кажете.

— Дантелени чорапи за бременна жена, с мотиви на синьозелени серпантини. Точно с такива вие сте била преди две години, когато Вон се е опитал да ви убие.

Настъпи мълчание. Това разкритие я накара да замръзне. Полицията не беше оповестявала този детайл пред пресата. Как един имитатор щеше да знае марката и вида на нейните чорапи?

Тя разтри слепоочията си.

— Добре, окей, приемам. Каква е вашата теза?

— Мисля, че Вон ни събира, за да ни предизвика. И обстоятелството, че намерихме негов отпечатък, потвърждава анализа ми. Преди всичко, вие: френското ченге, което го познава най-добре, тъй като го е преследвало страстно. Вие, чието неродено дете е убил. Вие, с гнева и омразата си към него. След това идва моят ред: агент на ФБР, който води разследването и намира следите му в САЩ. Две ченгета срещу него. Две ченгета, твърдо решени да го заловят, но две ченгета със своите слабости и демони, които от позицията на ловец изведнъж стават в плячка.

Алис възприе тази възможност със смесица от ужас и вълнение. В подобна перспектива имаше нещо силно потискащо.

— Независимо дали Вон стои зад тези убийства, непременно той има последовател или момче за всичко — заяви тя. — Вчера вечер вие сте бил в Дъблин, а аз в Париж. По един или друг начин е трябвало да ни качи на самолет, а този тип не е вездесъщ.

— Съгласен съм.

Алис взе главата си в ръце. Случаят придобиваше неочакван обрат, който от няколко часа изваждаше на повърхността травмите и страданията, срещу които тя се бореше от години.

— Едно нещо ме терзае, Кийн: защо чакахте толкова много, за да ми разкриете кой сте всъщност?

— Защото трябваше да науча нещо повече за вас, за участието ви в историята и за мотивите ви. Най-вече имах интерес да събера колкото е възможно повече информация, та Бюрото да не ми отнеме разследването. И освен това ужасно мразя да бъда съжаляван, а в този случай се хванах на въдицата като…

— Но защо измислихте да се представите за джазмен?

— Дойде ми внезапно. Винаги съм обичал джаза и Кени, най-добрият ми приятел, наистина е саксофонист.

— Какво предлагате да правим сега?

— Първо, да минем през съдебномедицинската хематологична лаборатория в горен Ист Сайт, за да оставим там кървавото парче от блузата ви. ФБР работи често с тази структура. Те вземат ужасно скъпо, но разполагат със съвършени екипи и материали. Благодарение на тях ще получим генетичен профил до два часа.

— Добра идея. А после?

— Ще се върнем в Бостън с кола, ще отидем във ФБР и ще разкажем всичко, като ще ги помолим да не ми отнемат разследването.

Тя погледна Габриел и установи, че физиономията му се е променила, откакто се разкри. Приятното излъчване на джазмена отстъпи пред сериозността на полицая. Дълбок поглед, остри черти, лице, застинало в безпокойство. Сякаш се запознаваха отново.

— Ще ви последвам — прие тя. — Но при едно условие: когато пристигнем в Бостън, искам да ме включите в разследването.

— Не отговарям за тези неща, известно ви е.

— Официално или не, ще бъдем екип: ще споделяте с мен информацията си и аз своята с вас. В противен случай пътищата ни се разделят тук и кажете сбогом на парчето от блузата. Приемате или отказвате?

Габриел извади цигара от намерения в хондата пакет. Запали я и дръпна няколко пъти нервно, за да размисли.

Алис го следеше с поглед. Сега тя го възприе като един от себеподобните си: ченге мономаниак, готово на всичко, за да не изгуби едно разследване. Ченге, което трябваше да прекарва голяма част от нощите си, като се опитва да проникне в мисленето на престъпниците, за да разгадае мотивите им. Ченге, за когото арестуването на убийци беше свято дело.

Той извади ключовете на шелбито и ги остави на масата.

— Съгласен съм, да вървим — рече и смачка цигарата в пепелника.