Гийом Мюсо
Сентръл Парк (12)

12
Фрий джаз^[1]

Животът е война.

Сенека^[2]

Затоплена и отнесена от водата, на Алис й беше необходимо много време, за да чуе телефонния звън. Младата жена рязко се измъкна от замайването. Загърна се в голяма кърпа и отиде до джиесема.

— Шефер — обади се тя.

— Алис? Аз съм.

— Сеймур, най-после!

— Добре ли си?

— Да, но имам нужда от информацията ти, за да продължа напред. Намерили нещо?

— Получих отпечатъка. Добра работа. Мисля, че ще постигнем резултат. Натоварих Савиньон. Той ще го въведе в електронната картотека. Ще имаме отговор след половин час.

— Окей. Ще ми кажеш ли други новини? Какво стана с охранителните камери на паркинга?

— Отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Колата ти влиза в помещението в 20:12 и излиза в 0:17.

— Успя ли да ме видиш?

— Не, трудно е да се различи фигура…

Лош късмет!

— Сама ли съм, когато излизам? Аз ли карам?

— Не може да се каже със сигурност. Камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

— По дяволите, не може да бъде вярно! Опита ли се да изчистиш изображението?

— Разбира се, но не се вижда нищо. Трябва веднага да те предупредя, че не постигнах успех и на летищата. Без явно престъпление или съдебна поръчка не е възможно да се стигне до техните база данни и записи от камери. Щеше да е по-лесно, ако предупредим Тайландие…

— В никакъв случай. Разпита ли приятелките ми?

— Да, и трите. Много си пила, Алис. Те са се разтревожили за теб. Малика и Карин са предложили да те изпратят, но ти не си искала да чуеш нищо…

— Кажи ми, че все пак си научил нещо, Сеймур…

— Да, запазих най-доброто за края. Сама ли си?

— Да, защо?

— Заради приятелчето ти, Габриел Кийн. Кастели провери всичко за него. Няма следи — никъде — от джазов пианист с такова име.

— Не съм казала, че той е Рей Чарлз или Мишел Льогран. Ако има посветена публика, изглежда нормално да…

— Слушай, познаваш Кастели. Той е най-добрият криминалист при нас. Каквото и да имаше, щеше да го открие, известно ти е. Но няма нищо. Нищичко! Съществуват десетки мъже Габриел Кийн, но не и музикант с такова име, нито в интернет, нито сред джазмените аматьори. И седни, тъй като това не е най-интересното…

Сеймур не довърши, сякаш за да подсили ефекта.

Давай, дявол да го вземе!

— Ти ми рече, че по негово твърдение е свирил на сцената на клуба „Браун Шугър“ в Дъблин вчера вечерта? — попита Сеймур.

— Така ми каза.

— Не е вярно. Кастели се свърза със собственика на заведението: вчера в „Браун Шугър“ вечерта е била посветена на салса, мамбо и ча-ча. Единствените, качили се на сцената, са били музикантите от голям кубински оркестър, пристигнал същата сутрин от Хавана.

Изумена, Алис трудно възприе информацията. Тя търсеше в съзнанието си обяснения, за да защити Габриел: може би той използваше сценичен псевдоним? Може би беше част от група? Може би…

— Не знам кой е този тип — поде отново Сеймур. — Ще продължа да търся, но докато открием истинската му идентичност, пази се от него.

Тя затвори и няколко секунди остана неподвижна. Не, хипотезите й се проваляха. Беше се оплела като истинска дебютантка. Не прояви необходимото подозрение, а Кийн я е лъгал от самото начало на познанството им.

Но защо?

Облече се стремително и събра нещата си в чантата. Сега усети страхът да я обладава. С тръпнещо сърце, слезе по стълбите, с пистолет в ръка.

— Кийн? — извика и мина през стаята.

Придвижи се внимателно до кухнята, стискайки дръжката на оръжието. Нищо, апартаментът беше празен.

На масата, до бутилката вино, откри бележка, надраскана на гърба на пощенски плик:

Алис,

Намерих колата, но резервоарът беше почти празен.

Отивам да го напълня.

Ще ви чакам в бара с наргилетата от другата страна

на улицата.

ПП. Надявам се, че обичате ориенталски лакомства.

Габриел