Гийом Мюсо
Сентръл Парк (11)

11
Малкият Египет

Мога да се грижа за хората, само когато си тръгнат.

Дидие ван Коелер^[1]

Есенната светлина щедро къпеше пространството на гарата.

Алис и Габриел напуснаха слънчевия площад, за да се смесят с клиентите на пазара, разположен под металическите структури на надземното метро. Двойката се качи на влака от Централна гара до „Лексингтън Авеню“, след това взе местната мотриса до булевард „Астория“. Пътуването продължи двайсетина минути, но смяната на пейзажа беше пълна. Малки традиционни тухлени постройки се появиха вместо небостъргачите от стъкло и стомана, докато енергията и трескавият живот в Манхатън отстъпиха пред свежестта на почти провинциалното битие.

Въздухът беше наситен с изящни миризми на зехтин, на стрит чесън и на свежа мента. Щандовете преливаха от калмари и от печени октоподи, от мусака, от сувлаки, от баклави, от лозови листа и от кифлички със сирене фета. Апетитни специалитети, които не оставяха никакво съмнение: „Астория“ беше историческият гръцки квартал на Ню Йорк.

— Поне знаете ли точния адрес? — попита Алис, като видя, че Габриел се двоуми в каква посока да поемат.

— Идвал съм тук само един или два пъти — защити се джазменът. — Спомням си, че прозорците на апартамента гледаха към „Стейнуей Стрийт“^[2].

— Име на улица, точно като за музикант — оживи се Алис.

Разпитаха един старец, който приготвяше телешки шишчета върху дафинови листа и ги печеше на мангал.

Следвайки указанията му, преминаха по дълга артерия, оградена с дървета и опрени една до друга къщи, които напомняха за някои квартали на Лондон. След това тръгнаха по оживена търговска улица. В космополитна атмосфера хармонично съжителстваха гръцки таверни, деликатесни вегетариански ресторантчета, сергии за кебап, японски барчета за суши и корейски бакалии. Истински гастрономически врящ котел, концентриран около няколко карета къщи.

Когато стигнаха до „Стейнуей Стрийт“, границите отново се бяха преместили. Този път от другата страна на Средиземноморието, и по-точно към Северна Африка.

— От няколко години хората наричат квартала Малкия Египет или Малкото Мароко — уточни Габриел.

Действително, с повечко въображение, човек лесно можеше да се чувства телепортиран сред арабския свят, посред някои сук^[3] в Кайро или в Маракеш. Пленителна миризма на мед и на таджин^[4] се носеше по цялата улица, а в тази част на квартала баровете за пушене на наргиле бяха много повече от гръцките таверни. Преминаха покрай джамия в златни тонове, покрай месарница за халал^[5], покрай книжарница за религиозна литература. В разговорите арабският и английският се смесваха почти естествено.

— Мисля, че е тук — каза Габриел, когато се озоваха пред браунстон^[6] със светла фасада и вертикално повдигаеми прозорци, която бе разположена над дюкянчето на един бръснар.

Достъпът до сградата не беше защитен от електронно устройство. Нямаше асансьор. Те бързо се качиха по стълбите, спряха на третия етаж, за да вземат ключовете от собственичката на къщата госпожа Шаух, предупредена по телефона от Кени.

— Изглежда шикозно, нали? — рече Габриел, след като влезе в жилището.

Ергенският апартамент на Кени представляваше просторен мезонет, укрепен от метални греди. Алис на свой ред проникна вътре, разгледа тухлените стени, високия таван, бетонния под и изпита възторг пред големия прозорец, който предлагаше хипнотизираща гледка към Хъдзън.

Известно време тя се отдаде на съзерцание на реката, после хвърли чантата си върху голяма маса от масивен дъб, заобиколена от пейка от излъскан метал и два различни фотьойла.

— Мъртва съм — изплака и се строполи на един от столовете.

— Знаете ли какво? Ще ви приготвя банята! — предложи Габриел.

— Моля? Не, не си правете труда. Имаме други задачи…

Глух за протеста й, джазменът вече изчезна на другия етаж.

Алис въздъхна и остана дълго неподвижна, заровена във възглавниците. Умората изведнъж я налегна. Трябваха й няколко минути, за да се отърси от стреса и от физическите усилия, изразходвани след невероятното й събуждане в парка. Когато се почувства по-добре, тя стана и започна да търси чайник из долапите в кухнята. Сложи вода да кипне и докато чакаше, се върна в салона, машинално разгледа заглавията на книгите в библиотеката (Хари Крюз^[7], Хънтър Томпсън^[8], Треванян^[9]), списанията, оставени върху ниската масичка, абстрактните и минималистични картини, закачени на стената.

Светло и просторно, помещението се къпеше в минерални тонове, разпиляващи хиляди нюанси на сивото и бежовото. Очертаваше се добър компромис между индустриалния стил и шведската дървения. Близостта на реката, аскетичната и стилна декорация, нежната светлина допринасяха да се създаде защитната атмосфера на пашкул.

Тя потърси с очи компютър или телефон.

Не намери нищо.

В някаква купичка откри ключ за кола, закачен на ключодържател, украсен с бягащ посребрен кон.

Мустанг ли? — запита се и грабна ключа.

Като се върна в кухнята, зърна в едно чекмедже японски зелен чай, смесен със зърна изпечен ориз. Приготви си чаша. Напитката беше оригинална — свежият аромат на зеления чай контрастираше с миризмата на лешник и на ориз, — но не можеше да се пие. Тя хвърли съдържанието на чайника в мивката, след това отвори стъклената врата на шкафа за вино, който се намираше до хладилника. Видимо, техният домакин беше любител на добрите бутилки. Освен четири шишета калифорнийско пино ноар, той колекционираше прочути френски вина. Благодарение на баща си, Алис имаше добри познания по енология. Тя забеляза „Шато-Марго 2000“ „Шевал блан 2006“, „Монроз 2005“… Щеше да отвори каберне-совиньона от Сен Естеф, когато зърна бутилка бургундско „Ла Таш“ от района Романе-Конти. Безценна бутилка, от каквато не беше вкусвала никога. Отхвърли всички рационални причини, за да не опита амброзията, отвори шишето и си сипа голяма чаша, която разгледа внимателно на светлината, преди да я доближи до устата си. Хубав тъмночервен цвят, силна миризма с оттенък на рози, от алени и шоколадови гроздови зърна.

Имам нужда от това, повече отколкото от чаша чай!

Тя изпи глътка бургундско и щедро оцени плодовите нюанси. Виното погали небцето й и затопли корема й. Изпразни чашата и без да се бави си сипа отново.

— Ако решите да си направите труда, банята ви е готова — обяви тържествено Габриел от мецанина.

— Да ви сипя ли една чаша?

— Какво? Отворила сте бутилка? — обезпокои се той и бързо се спусна по спираловидната стълба.

Погледна скъпоценната течност и се разгневи.

— Нямате съвест, госпожо Сан Жен^[10]? Знаете ли колко струва това вино?

— О, стига, Кийн, запазете за себе си педагогическите уроци!

— Странен начин сте избрала, за да се отблагодарите на приятеля ми за неговото гостоприемство! — не се предаде той.

— Казах ви, спрете се! Ще платя тъпото вино!

— С какво? С полицейската си заплата ли?

— Разбира се! Впрочем знаете ли дали вашият приятел има кола?

— Кени разполага с една стара бракма, да. Мисля, че я е спечелил на покер.

— Известно ли ви е къде се намира тя?

— Не.

Обзет от внезапно прозрение, Габриел премина през стаята и се наведе през един от прозорците, който гледаше към двор, покрит с чакъл. Десетки коли бяха паркирани около бетонирано островче сред двора. Той присви очи, за да прецени различните модели.

— Може би е тази — рече и посочи бяло спортно шелби, украсено с две сини ивици.

— Е, добре, отидете да проверите — отпрати го тя и му хвърли ключовете.

Той се възпротиви:

— Стига сте ми давали заповеди! Не съм един от подчинените ви!

— Побързайте, Кийн, наистина имаме нужда от автомобил.

— А вие се изкъпете, драга, наистина имате нужда да се отпуснете.

Тя повиши тон:

— Никога вече не ме наричайте др…

Не успя да завърши изречението: Кийн излезе и затвори вратата след себе си.

* * *

На горния етаж банята се намираше редом с модерна спалня, почти както в хубав хотел. Алис седна на леглото и отвори платнената чанта. Извади кутията с телефона и махна опаковката. Откри джиесем, зареждащо устройство, слушалки хендс фрий, както и упътване за употреба. Намери и карта със серийния номер на апарата.

Тя включи телефона. На екрана се появи иконка, определяща кредит от десет минути. Натисна копчето за повикване, набра предписания й номер; гласова поща, която я прикани да вкара серийния номер на джиесема.

Справи се със задачата си. Металическият глас на телефонния секретар й нареди да въведе кода на зоната, в която смяташе да използва телефона. Като си припомни думите на Габриел, тя набра 212, кода на Ню Йорк. Почти незабавно й изпратиха на есемес телефонен номер. След като апаратът беше активиран, й оставаше само да впише номера на предплатената карта, което веднага й осигури сто и двайсет минути връзка.

Тя използва кредита си, като се обади на Сеймур, но попадна на телефонния му секретар.

— Щом можеш, ми звънни на този номер, Сеймур. Наистина имам нужда от помощ. Побързай, моля те.

* * *

След това Алис отиде в банята, разделена от спалнята с тънка стъклена преграда. Помещението беше декорирано в стил ретро, който напомняше за 50-те години на XX век: под с мозайка от черни и бели плочки, чугунена вана на медени крачета, старинна мивка, керамични кранчета за топла и студена вода, дървени шкафчета, украсени с релефни орнаменти.

Кийн си беше удържал на думата: под огромен облак от пяна я чакаше топла баня, парфюмирана с лавандула.

Колко странен тип…

Алис се съблече пред голямо подвижно огледало с рамка от ковано желязо и се потопи във водата. Топлината раздвижи кръвообращението й и събуди порите на кожата. Мускулите й се отпуснаха, болките при движение затихнаха. Младата жена дишаше с пълни гърди. Имаше приятното чувство, че е понесена от пареща и благотворна вълна, така че за няколко секунди напълно се отдаде на сладострастното отпускане.

След това спря да диша и потопи главата си под водата.

Алкохолът, който премина в кръвта й, и температурата на банята предизвикваха у нея сънливост и леност. Противоречиви мисли се блъскаха в съзнанието й. Загубата на паметта я тормозеше. За пореден път, Алис се опита да възстанови събитията от предишната вечер. Отново се появи черната дупка, която поглъщаше спомените й. В началото частите от пъзела се нареждаха лесно: баровете, коктейлите, приятелките, паркингът на авеню „Франклин Рузвелт“. После отиването й до колата. Синкавото изкуствено осветление в подземието. Тя се чувства скапана, залита. Вижда ясно как отваря вратата на малкото ауди и сяда зад волана… До нея има някой! Сега й идва наум. Едно лице, което внезапно изплува от сянката. Мъж. Пробва да различи чертите му, но те изчезват в седефената мъгла.

Изведнъж потокът от спомени я повлича назад във времето, понесен от река, чийто извор е в центъра на болката.

Спомням си…

Преди две години

Спомням си.

Или по-скоро — представям си.

21 ноември 2011 г.

Дъждовен късен следобед в медицинския кабинет на съпруга ми. Поредният преглед е прекъснат от телефонно обаждане:

„Доктор Пол Малори? Търся ви от гръдната хирургия на болницата «Отел Дийо». Докараха съпругата ви при нас. Състоянието й е тежко и…“

* * *

Изпаднал в паника, Пол грабва палтото си, обяснява накратко на секретарката си и бързо напуска кабинета. Отправя се към старата си кола алфа ромео джулиета, спряна както всеки ден наполовина на тротоара пред сградата на Агенцията за недвижими имоти. Съобщението за глоба, което той всекидневно получава за неправилно паркиране, е подгизнало от дъжда. Запалва автомобила, обикаля площада и тръгва по улица „Бак“.

Вече пада мрак. Този мръсен есенен ден ви кара да намразите Париж, обхванат от метастази ад, замърсен, свръхнаселен, потънал в кал и тъга. Булевард „Сен Жермен“, колите се движат бавно. Пол избърсва с ръкав изпаренията, които се натрупват по предното стъкло на алфа ромеото.

Алис, бебето… Кажете ми, че това не е вярно.

Откакто е научил, че ще става баща, не може да си намери място от гордост. Непрекъснато мисли за бъдещето: бибероните, разходките в Люксембургската градина, пясъчните замъци по плажа, първия учебен ден, футболните мачове неделя сутрин… поредица от мигове, които преминават през съзнанието му.

Той се опитва да отхвърли гибелните мисли и да запази спокойствие, но чувството е много силно и тялото му се разтърсва от ридания. Гневът се смесва с болката. Плаче като дете. Спрян от червен светофар, гневно удря с юмрук волана. В главата му все още звучат думите на лекаря, който описва ужасяващата действителност: „Няма да скрия от вас, че нещата са сериозни, докторе: нападение с остро оръжие, удари с нож в корема…“

Светва зеленото. Той потегля веднага и извива рязко волана, за да изпревари колоната от автобуси. Пита се как това е могло да се случи. Защо съпругата му, с която обядваха в кафене на улица „Гюисард“, е намерена намушкана с нож в гнусен апартамент в западната част на Париж, след като тя трябваше да прекара следобеда с акушерка, за да се подготви за раждането?

Образите отново преминават през главата му: Алис потънала в локва кръв, екипът на Бърза помощ, който идва спешно, дежурният в колата лекар, който прави първите констатации: „Нестабилен пациент, увеличено систолично налягане, пулс 100 удара в минута, помътнели еклери на очите. Ще извършим интубация^[11] и ще включим венозен катетър.“

Пол е пуснал фаровете, изпреварва две таксита и се готви да завие наляво. Само че булевард „Сен Мишел“ е блокиран от ченгета заради някаква манифестация. Той стиска челюсти с все сила.

По дяволите, не може да е вярно!

Смъква прозореца на колата, за да говори с полицаите, опитва се да си прокара път, но се сблъсква с неотзивчивостта им и потегля нервно, като не забравя да ги напсува.

Гневният клаксон на някакъв автобус го посреща на булевард „Сен Жермен“ по който той завива, без да даде мигач.

Трябва да се успокои. Да мобилизира цялата си енергия, за да спаси жена си. Да намери лекар, способен да твори чудеса. Мислено се пита дали познава някой колега в „Отел Дийо“.

Може би Пралаворио? Не, той работи в „Биша“. Журден? Ще го намери в института „Кошен“, а той притежава огромен списък с големи светила. Трябва непременно да му се обади.

Търси телефона си в палтото, оставено на задната седалка, но апаратът остава неоткриваем.

Старата алфа ромео попада в тесния коридор на улица „Бернардинки“ и поема край Архиепископския дворец, по „моста на влюбените“ покрит по обичая с хиляди катинари, които светят в тъмното.

Пол присвива очи, запалва плафониерата и накрая открива джиесема, който е паднал на пода. Държейки с една ръка волана, се навежда, за да го вдигне. Когато се изправя е осветен от фар и забелязва ужасен, че някакъв мотор се насочва към него, независимо че мостът е с еднопосочно движение. Много е късно, за да удари спирачките. Пол завива рязко, за да избегне катастрофата. Алфа Ромеото залита надясно, качва се на тротоара, блъска се в електрическия стълб с все сила и след това се забива в металическата ограда на моста.

Пол е вече мъртъв, когато колата пада в Сена.

* * *

Спомням си,

че в този ден —

на 21 октомври 2011 г. —

от надменност, от суета, от заслепление

убих бебето си

и убих своя съпруг.