Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Central Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Гийом Мюсо

Заглавие: Сентръл Парк

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: 04.12.2014

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Художник: Деница Трифонова

Коректор: Християна Хинова

ISBN: 619152541-9; 978-619-152-541-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/252

История

  1. —Добавяне

6
Китайският квартал

Да остарееш не означава нищо друго, освен да престанеш да се боиш от миналото си.

Стефан Цвайг[1]

Колата отмина „Бауъри“ и зави по „Мот Стрийт“. Алис намери място пред китайски билкарски магазин. Пространството не беше широко, но тя безпогрешно откри пролука и се настани между камионетка, разнасяща провизии, и подвижна кухня, която продаваше китайски пелмени дим сум.

— Ако си спомням добре, заложната къща е малко по-надолу по улицата — уточни Габриел и затвори вратата на Хондата.

Алис го настигна, след като заключи автомобила.

Без да губят време, те поеха по основната артерия на квартала. „Мот Стрийт“ беше тясна улица, която гъмжеше от хора и беше невероятно оживена: коридор от мрачни тухлени сгради, съоръжени с чугунени стълби, който пресичаше Китайския квартал от север до юг.

Минаха покрай безкрайна редица от най-различни магазинчета с витрини, покрити с графични символи: салони за татуиране и акупунктура, бижутерии, бутици за продажба на фалшиви луксозни стоки, бакалници и ресторантчета за готова храна за вкъщи, чиито сергии предлагаха месо от изкормени костенурки, а отгоре, провесени на куки, висяха армии от патици за сладко-кисел сос.

Скоро те стигнаха пред сива фасада на заложна къща, над която светеше гигантски неонов надпис във формата на дракон. Табелата „Купувам-Продавам-Заеми“ се открояваше в заревото на утрото.

Габриел отвори вратата на помещението. Алис го последва по мрачен коридор, който ги отведе до мизерно осветена голяма зала без прозорци. Миришеше противно, на пот.

Върху металически рафтове бяха натрупани всевъзможни предмети: телевизори с плоски екрани, маркови модели дамски чанти, музикални инструменти, препарирани животни, абстрактни картини.

— Часовникът ви — настоя Габриел и протегна ръка. Застанала до стената, Алис се поколеба. Когато съпругът й почина, тя прекалено бързо се освободи от всички неща — дрехи, книги, мебели, — които й напомняха за човека, когото толкова много бе обичала. Сега й оставаше само часовникът: златен „Патек Филип“ с календар и фази на луната, който Пол бе получил от дядо си.

Месеците минаваха, а скъпата вещ се превърна в нещо като талисман, невидима нишка, която я свързваше с паметта за Пол. Алис носеше всекидневно хронометъра, повтаряше всяка сутрин жестовете, които някога правеше мъжът й: стягаше кожената гривна около китката си, навиваше бутона на механизма, почистваше стъклото. Предметът я успокояваше, създаваше й чувството — наистина, малко изкуствено, но толкова важно за нея, — че Пол все още е тук, някъде наоколо.

— Моля ви, дайте го — повтори Габриел.

Приближиха се до гише, обезопасено с преграда от бронирано стъкло, зад което седеше безполов на вид, но спретнат азиатец: грижливо фризиран, джинси с висока талия, модни очила, вталено сако, под което се подаваше фланелка с къс ръкав, върху която бяха изрисувани персонажи на Кийт Харинг[2].

— Какво мога да сторя за вас? — попита китаецът и приглади кичур коса зад ухото си.

Приятният му вид контрастираше силно с гадната атмосфера на мястото. Алис свали със съжаление часовника и го подаде на гишето.

— Колко?

Мъжът от заложната къща разгледа внимателно бижуто.

— Имате ли документ, който доказва автентичността на предмета? Свидетелство за оригиналността му например?

— Не нося в себе си — промърмори младата жена и го разстреля с поглед.

Китаецът дълго оглеждаше часовника, поигра си със стрелките, провери механизма за навиване.

— Много е крехък — предупреди Алис.

— Нагласям датата и часа — оправда се мъжът, без да вдига глава.

— Точен е! Добре, стига толкова! Взимате ли го или не?

— Предлагам ви 500 долара — рече азиатецът.

— Да не сте слънчасал! — избухна Алис и грабна часовника от ръцете му. — Това е антична вещ! Струва сто пъти повече!

Беше готова да напусне магазина, когато Габриел я задържа за ръката.

— Успокойте се! — разпореди се той. — Не става дума да продаваме часовника на съпруга ви, нали? Само го оставяме за залог. Ще се върнем да си го приберем, щом разплетем историята.

Тя тръсна глава.

— Изключено. Ще намерим друго решение.

— Няма друго решение и вие знаете това! — повиши глас той. — Чуйте, времето ни притиска. Трябва да хапнем нещо, за да си възвърнем силите, а не можем да предприемем нищо без пари. Чакайте ме навън и ме оставете да водя преговорите с този тип.

Алис с горчивина му подаде бижуто и излезе от магазина.

Едва озовала се на улицата, я блъсна силна миризма на подправки, на пушена риба и на ферментирали гъби, която не успя да усети преди малко. Тези изпарения предизвикаха внезапно гадене. Конвулсия я прегъна на две, принуди я да се наведе напред, за да изхвърли от празния си стомах жлъчен сок. Зашеметена, тя се изправи и се подпря на стената.

Габриел имаше право. Трябваше непременно да хапне нещо.

Потърка очите си и осъзна, че по бузите й капеха сълзи. Усети, че губи самообладание. Кварталът я задушаваше, тялото й заплашваше да се предаде. По този начин изплащаше вложените до момента усилия. Наранената й китка гореше, мускулите страшно я боляха.

Най-вече: тя се чувстваше безнадеждно сама, обзета от мъка и объркване.

Ослепителни картини прорязваха съзнанието й. Епизодът с часовника възраждаше мъчителното минало. Тя отново мислеше за Пол. За първата им среща. За омаята, която я обзе тогава. За могъществото на любовта: сила, способна да унищожи всичките й страхове.

Спомените избликнаха на повърхността като истински гейзер.

Спомените за щастливите дни, които никога нямаше да се върнат.

Спомням си…
Преди три години

Париж

Ноември, 2010 г.

 

Валеше като из ведро.

— Завий надясно, Сеймур, ето там е улица „Свети Тома от Аквино“.

Непрекъснато движение на чистачките, опитващи се да прогонят потоците вода, които се стоварват над Париж. Въпреки усилията им, полупрозрачната завеса почти незабавно отново изниква на предното стъкло.

Нашата полицейска кола напуска булевард „Сен Жермен“, за да се вмъкне в тясната артерия, която започва от площада с църквата.

Небето е черно. От вчера вечерта бурята вилнее. Пред нас пейзажът се размива. Фронтонът на църквата изчезва в облаците. Орнаментите и барелефите потъват в мъглата. Само каменните ангели, приютени в ъгловите ниши, все още се различават сред потопа.

Сеймур обикаля площадчето и спира в зоната за паркиране срещу гинекологичния кабинет.

— Мислиш ли, че ще се бавиш дълго?

— Не повече от двайсет минути — обещавам. — Гинеколожката ми определи час за преглед по имейла. Предупредих я, че проблемът е спешен.

Той проверява съобщенията на екрана на телефона си.

— Слушай, има бирария малко по-надолу. Ще си купя сандвич, докато те чакам, и ще се обадя в службата, за да разбера докъде са стигнали Савиньон и Крюши с разпита.

— Окей, изпрати ми есемес, ако научиш нещо ново. До скоро и благодаря, че ме придружи — казах и затворих вратата след себе си.

Пороят се изсипва отгоре ми. Вдигам якето над главата си, за да се скрия от дъжда и притичвам десетте метра, които разделят колата от лекарския кабинет. На секретарката е необходима почти минута, за да ми отвори. Когато най-после влизам в антрето, установявам, че тя е на телефона. Прави ми знак за извинение и ме насочва към чакалнята. Отварям вратата на стаята и сядам на един от кожените фотьойли.

От сутринта преживявам кошмар, който се дължи на гадна пикочна инфекция, която започна внезапно. Истинска поредица от мъки: болки ниско долу в корема, напъни за малка нужда на всеки пет минути, нетърпимо парене и кръв в урината.

За да се обърка всичко, трябва да кажа, че това се случва наистина в неподходящо време. Последните двайсет и четири часа моята група действа трескаво. Опитваме се да изтръгнем признания от един убиец, срещу когото няма солидни доказателства; очаква ни и нов случай — убийството на жена, намерена мъртва в дома си, в буржоазно жилище на улица „Фесандри“, в 16 район. Млада учителка, дивашки удушена с чифт чорапи. 15 часът е. Ние със Сеймур сме на местопрестъплението от седем сутринта. Решаваме сами да разпитаме съседите. Нищо не съм яла, гади ми се и имам чувството, че пикая бръснарски ножчета.

Грабвам пудриерата, която винаги мъкна в чантата си, и се опитвам да сложа малко ред в прическата си. В главата съм като зомби, дрехите ми са яко наквасени и като цяло приличам на мокро куче.

Дишам дълбоко, за да се успокоя. Не за първи път изпитвам подобни болки. Независимо че е ужасно мъчително, знам, че се лекува: една доза антибиотик и ден по-късно симптомите изчезват. Отидох в аптеката срещу дома си, но фармацевтката отказа да ми даде каквото и да било лекарство без рецепта.

— Госпожица Шефер?

Мъжки глас ме принуждава да вдигна глава от пудриерата към бяла престилка. На мястото на моя гинеколог стои красавец с матова кожа, с руси коси и квадратно лице, осветено от усмихващи се очи.

— Аз съм доктор Пол Малори — представя се той и оправя очилата си с рогови рамки.

— Но аз имам среща с доктор Понселе…

— Колежката ми е в отпуск. Трябвало е да ви предупреди, че я замествам.

Изнервям се.

— Не е, напротив: потвърди срещата ни с имейл.

Вадя телефона си и търся пощата върху екрана, за да представя доказателство. Когато я прочитам, установявам, че мъжът е прав: бях прегледала набързо съобщението, запомних само потвърждението за срещата, но не и известието, че самата тя е в отпуск.

По дяволите.

Объркана, се колебая. Прекалено добре познавам мъжете, за да искам някой от тях да ми бъде гинеколог. Очевидно е, че една жена винаги по-добре ще влезе в положението на друга жена. Въпрос на психология, на чувствителност, на интимен контакт. Оставайки нащрек, все пак го следвам в кабинета, твърдо решена да не продължавам дълго прегледа.

— Много добре — казвам. — Ще бъда пряма, докторе: имам нужда само от антибиотик, за да излекувам цистита си. Обикновено доктор Понселе ми дава антибактериална монодоза…

Той ме гледа, присвива клепачи и прекъсва тирадата ми:

— Извинете ме, но нали нямате намерение да напишете рецептата вместо мен? Разберете: не мога да ви дам антибиотик, без да ви прегледам.

Опитвам се да сдържа гнева си, но разбирам, че нещата ще се окажат по-сложни, отколкото предвиждах.

— Казах ви, че имам хроничен цистит. Не е необходима друга диагноза.

— Вероятно е така, госпожице, но тук лекарят съм аз.

— Действително, не съм доктор. Аз съм полицай и съм затънала с работа до гушата! Не ми губете времето с тест на вагината.

— Точно това ще направим — заявява той и ми подава лентичка за тестване на урина. — И ще ви предпиша цитобактериологично изследване, което се извършва в лаборатория.

— Да не сте се смахнал, Боже! Дайте ми антибиотика и да приключваме!

— Бъдете по-разумна и не се дръжте като токсикоманка! В живота има не само антибиотици.

Изведнъж започвам да се чувствам едновременно изморена и глупава. Нова болка разкъсва долната част на корема ми. Умората, натрупана откакто се включих в криминалната бригада, изригва в мен като лава на вулкан. Прекалено много безсънни нощи, стоварване на насилие и ужаси, рояк призраци, които не е възможно да прогоня.

Изтощена съм, изпразнена. Имам нужда от слънце, от топла баня, от нова прическа, от по-женствен гардероб и от две седмици почивка далеч от Париж. Далеч от мен самата.

Гледам мъжа, елегантен, лъскав, ведър. Хубавото му лице е свежо, усмивката му е нежна, гримасата му е привлекателна. Невероятните му руси къдрави коси ме дразнят. Дори бръчиците около очите му са неустоими. А аз се усещам противна и жалка. Една смешна тъпачка, която му говори за проблемите с пикочния си мехур.

— Достатъчно ли насищате жаждата си? — подхваща той. — Знаете ли, че половината от циститите могат да бъдат излекувани само с изпиването на два литра вода дневно?

Не го слушам. Това е моята сила: обезкуражаването ми никога не продължава дълго. Като светкавици, образите избухват в главата ми. Трупът на жената на местопрестъплението тази сутрин: Клара Матюрен, дивашки удушена с найлонов чорап. Обърнатите й очи, лицето й, изписаният ужас. Нямам право да губя време. Нямам право да се разсейвам. Трябва да заловя убиеца, преди той да се задейства отново.

— А фитотерапията? — пита красивият блондин. — Знаете ли, че растенията могат да бъдат много полезни, особено сокът от червена боровинка.

С внезапно и рязко движение минавам зад бюрото му и изваждам една празна рецепта.

— Прав сте, сама ще си напиша рецептата!

Той е толкова слисан, че дори не помръдва, за да ми попречи.

Обръщам се и си тръгвам, като затварям вратата.

 

 

Париж, 10 район

Месец по-късно

Декември 2010 г., 7 часът сутринта.

 

Аудито пътува в тъмнината и излиза на площад „Колонел Фабиен“. Светлините на града се отразяват върху внушителната сграда от бетон и желязо на седалището на Комунистическата партия. Страшен студ е. Надувам отоплението до дупка и влизам в кръговото кръстовище, за да се озова на улица „Луи Блан“. Пускам радиото докато пресичам канала „Сен Мартен“.

Радио „Франс Инфо“, 7 часът е, новините представя Бернар Томасон.

— Здравей, Флоранс, добро утро на всички. В навечерието на Коледа, отново лошото време е основна тема в новините днес. Метео Франция обявява оранжев код за тревога, тъй като се очакват тежки снеговалежи над Париж към обяд. Снегът силно ще затрудни движението на Ил дьо Франс.

Гадна Бъдни вечер. Гадни семейни задължения. За щастие, Коледа е само веднъж годишно. Но за мен и това е много.

В този утринен час Париж се опитва да се предпази от бурята, която се задава, но отсрочката ще е кратка. Възползвам се от оредялото движение, за да мина бързо покрай Източната гара, да поема по булевард „Магента“ и да пресека 10 район от север към юг.

Мразя майка си, мразя сестра си, мразя брат си. Ненавиждам тези неизменни коледни срещи, които винаги се превръщат в кошмар. Беренис, по-малката ми сестра, живее в Лондон, където държи художествена галерия на „Ню Бонд Стрийт“. Фабрис, най-големият, работи във финансовия сектор в Сингапур. Всяка година, с половинките и с децата си, те пристигат за два дни във вилата на майка ми, край Бордо, за да прекарат Коледа, преди да отлетят към екзотични и слънчеви дестинации: Малдивите, остров Мавриций, Карибите.

Информация за движението по пътищата на Франция „Бизон Фюте“ горещо препоръчва да избягвате да ползвате колите си в парижкия регион, както и в съседните департаменти на запад. Мярка, която изглежда трудно изпълнима на Бъдни вечер. Префектурата също е песимистично настроена, тъй като се бои, че снегът ще премине в поледица още рано вечерта, когато температурите ще слязат под нулата.

Улица „Реомюр“, след това улица „Бобур“: пресичам квартала Маре от запад и излизам на площада на Кметството, който е окъпан в светлини. В далечината силуетът на двете масивни кули и на острия връх на църквата „Парижката Света Богородица“ се открояват в мрака.

Всяка година, с малки отклонения, се разиграва все една и съща театрална пиеса през тези два дни: майка ми ще се възторгва от успеха на Беренис и на Фабрис, от житейския им избор, от кариерата им. Тя ще изпада в захлас пред хлапетата им, ще хвали доброто им възпитание и школските им успехи. Разговорите ще се въртят все около едни и същи теми: имиграцията, всеобщото отвращение от данъчната система, отношението към бежанците.

За нея, за тях аз не съществувам. Не съм от техния отбор. Аз съм нещо като мъжкарана, без елегантност, без изисканост. Неуспяла чиновничка. Аз съм дъщеря на баща си.

Трудностите в движението може да засегнат някои линии на метрото и на регионалната експресна влакова мрежа. Същото се отнася и за полетите. Парижките летища ще преживеят черен ден, с хиляди пътници, които ще се окажат приковани към земята.

Тези силни снеговалежи ще отминат обаче долината на Рона, както и средиземноморското крайбрежие. В Бордо, Марсилия и Тулуза температурите ще се колебаят между 15 и 18 градуса, докато в Ница и в Антиб можете да обядвате на терасата, там живакът ще достигне 20 градуса.

До гуша ми е дошло да бъда съдена от тези тъпаци. Писнало ми е от предвидимите и повтарящи се техни подмятания: „Все така ли си без мъж?“ „Не си ли готова да забременееш?“ „Защо се обличаш като торба?“ „Защо все още живееш като тийнейджърка?“ Гади ми се от вегетарианските им манджи, за да пазят линия и да са в цветущо здраве: техните семена за птици, отвратителната киноа, сиренето тофу, пюрето от карфиол.

Потеглям по улица „Кутелри“ за да пресека кея на моста на „Парижката Света Богородица“. Мястото е магическо: наляво историческите сгради на болницата „Отел Дийо“ а отдясно сградата на парижкия затвор „Консиержери“ и покривът на Кулата с часовника.

Всяко от тези посещения в семейния дом ме изпълва с чувството, че се връщам трийсет години назад, отново преживявам раните от детството и сътресенията от юношеството, пак възникват братоубийствените конфликти и изпитвам за кой ли път абсолютната самота.

Всяка година си казвам, че го правя за последен път, и всяка година отново се подлагам на мъчения. Без да знам защо. Една част от мен ме подтиква окончателно да разруша мостовете, но друга дава мило за драго да видя лицата им в деня, когато ще се появя облечена като принцеса, с мъж, съвършен откъдето и да го погледнеш.

Левият бряг. Карам покрай кейовете, завивам наляво по улица „Сен Пер“. Намалявам скоростта, запалвам габаритите и спирам на ъгъла на улица „Лил“. Затварям вратата на колата, нахлузвам оранжевата си полицейска нашивка и звъня на домофона на една скоро измазана красива сграда.

Държа пръста си върху бутона в продължение на трийсет секунди. Идеята узря в главата ми в началото на седмицата, но се наложи да направя някои проучвания. Знам, че съм на път да сторя лудост, но осъзнаването на факта не означава, че мога да бъда разубедена.

— Да, какво желаете? — пита сънлив глас.

— Пол Малори? Криминална полиция, отворете, ако обичате.

— Хм, но…

— Полиция, господине, отваряйте!

Едно от тежките крила на портата се открехва с щракване. Отказвам се от асансьора и се втурвам да изкачвам по четири стъпала наведнъж чак до третия етаж, където започвам да тропам по вратата.

— Идвам, идвам!

Мъжът, който ми отваря, е моят красив гинеколог, но тази сутрин не е във форма: по къси панталонки и стара фланелка, русите му къдрици са разрошени, лицето му е белязано от учудване, умора и безпокойство…

— Ама, аз ви познавам, вие сте…

— Капитан Шефер, криминална бригада. Господин Малори, вие сте задържан днес, 24 декември, четвъртък, в 7:16 сутринта. Имате право да…

— Извинете, но това сигурно е грешка! Какъв е мотивът, кажете ми?

— Изготвяне на фалшиви документи. Последвайте ме, ако обичате.

— Шегувате ли се?

— Не ме принуждавайте да викам колегите си да се качат, господин Малори.

— Мога ли поне да облека панталон и риза?

— Бързо. И си вземете дебело палто, тъй като отоплението при нас не е в ред.

Докато той се облича, хвърлям един поглед на подредбата на дома. Старинният апартамент е преобразен в своеобразно ателие с изчистена декорация. Разрушени са няколко стени, излъскан е паркетът „унгарска шарка“, но са запазени двете мраморни камини и живописните корнизи.

Зад една врата забелязвам млада двайсетинагодишна рижа жена, увита в чаршаф, която ме гледа ококорено. Чакането се проточва.

— Побързайте, Малори! — изкрещявам и чукам по вратата. — Не са ви необходими десет минути, за да намъкнете един панталон!

Лекарят излиза от банята облечен изискано. Не може да се отрече, че си е възвърнал стила, наконтил се е със сако от туид, кариран вълнен панталон, габардинен тренчкот и лъснати боти. Опитва се да успокои червенокосата и тръгва след мен към стълбите.

— Къде са колегите ви? — пита той, когато се озоваваме на улицата.

— Сама съм. Да не искате да мобилизирам Интервенционната група на националната жандармерия, за да ви измъкна от леглото…

— Но това не е полицейска кола?

— Напротив, само че е без отличителни знаци. Не създавайте проблеми и се качете отпред.

Той се колебае, после се намества до мен.

Потеглям и ние се движим мълчаливо, а наоколо става все по-светло. Пресичаме 6 район и Монпарнас, преди Пол да се реши да попита:

— Добре, отговорете ми сериозно, какъв е този цирк? Знаете ли, че мога да подам оплакване срещу вас, задето миналия месец откраднахте от мен рецепта! Благодарете се на колежката ми: тя ме разубеди, като изтъкна всевъзможни смекчаващи вината ви обстоятелства. За да не ви спестя нищо, ще добавя, тя дори ви нарече „смахната“.

— Аз също ви проучих, Малори — казвам и вадя от джоба си ксероксирани книжа.

Той ги оглежда и започва да чете, като присвива вежди.

— Какво е това?

— Доказателства, че сте използвали фалшиви атестации за настаняване на две жени от Мали без документи, за да могат те да подадат молба за пребиваване.

Той не се опитва да отрича.

— И какво? Солидарността и човечността да не са престъпления?

— В правото това се нарича „изготвяне на фалшиви документи“. Наказва се с три години затвор и глоба от 45 000 евро.

— Мислех си, че в затворите не достигат места. Откога криминалната бригада се занимава с подобни дела?

Не сме далеч от Монруж[3]. Преминавам по „Маршалите“, спускам се по част от околовръстното, след това поемам по А6, за да стигна до магистрала „Аквитания“, която свързва Париж с Бордо.

Когато забелязва детелината при град Вису, Пол започва наистина да изпитва силно безпокойство.

— Къде ме карате?

— В Бордо. Сигурна съм, че обичате виното…

— Не, не говорите сериозно!

— Ще прекараме Бъдни вечер при майка ми. Ще ви посрещнат много добре, ще видите.

Той се обръща, поглежда дали някой ни преследва, опитва се да каже нещо весело, за да се успокои.

— Открих: в колата има камера. Полицаите прилагате специална програма със скрита камера, нали?

Продължавам да карам и за няколко минути му обяснявам ясно сделката, която съм измислила: ще пратя по дяволите издънката му с фалшивите документи, а в замяна той ще приеме да се представи като мой годеник при посрещането на Бъдни вечер.

Дълго време мълчи и не ме изпуска от очи. Отначало не може да повярва, но по-късно вдява:

— О, Господи, най-лошото е, че не се шегувате, нали? Измислили сте този капан, защото нямате смелост да защитите житейския си избор пред своето семейство. Я виж ти! Не от гинеколог имате нужда, а от психоаналитик.

Понасям атаката и, след няколко минути мълчание, се връщам на земята. Естествено, той е прав. Аз съм страхливка. И какво очаквам всъщност? Да му се стори забавно да участва в моя маскарад? Изведнъж осъзнавам, че съм кралицата на тъпачките. В това е силата и слабостта ми: да слушам инстинкта си повече от разума. Затова успях да разкрия няколко особено трудни криминални случая, което ми даде възможност да заема днешната си работа на трийсет и четири години. Но понякога интуицията ми изневерява и излизам от релсите. Идеята да представя този тип на семейството си сега ми изглежда колкото чудата, толкова и нелепа.

Почервеняла от срам, капитулирам:

— Прав сте. Съжалявам. Обръщам и ще ви върна у дома.

— Преди това спрете на най-близката бензиностанция. Резервоарът е почти празен.

* * *

Пълня със супер. Пръстите ми лепнат и миризмата на бензин ми замайва главата. Връщам се в колата и откривам, че Пол Малори го няма на седалката. Вдигам глава и забелязвам през стъклото на ресторантчето, че ми прави знаци да ида при него.

— Поръчах ви чай — казва и ми предлага да седна.

— Лош избор, пия само кафе.

— Щеше да е прекалено обикновено — усмихва се той, става и отива да вземе питието ми от бара.

Нещо в този мъж ме обърква — малко е флегматичен; прилича на английски джентълмен, който запазва класата си при всички обстоятелства.

Две минути по-късно се връща и поставя пред мен чаша кафе и кроасан, завит в салфетка.

— Не са от класата на Пиер Ерме[4], но не са толкова лоши, колкото изглеждат — убеждава ме той, за да разведри атмосферата.

Сякаш за да докаже думите си, отчупва от своята кифличка и сподавя дискретна прозявка.

— Като си помисля, че ме измъкнахте от леглото в 7 часа! Веднъж и аз да се опитам хубаво да се наспя!

— Казах ви, че ще ви върна. Имате време да се пъхнете отново в кревата с вашата Дулцинея.

Той отпива глътка чай и пита:

— Признавам, че не ви разбирам добре: защо искате да прекарате Коледа с хора, от които сте видели повече лошо, отколкото добро?

— Откажете се, Малори. Както казахте, не сте психоаналитик.

— А баща ви какво мисли за всичко това?

Отговарям машинално:

— Баща ми почина отдавна.

— Престанете да разказвате басни! — възкликва той и ми подава смартфона си.

Гледам екрана и предварително знам какво ще открия там. Докато пълнех резервоара, Малори е влязъл в интернет. Не е изненадващо, че търсенето му го е отвело до новина от преди няколко месеца, която разкрива премеждията на баща ми.

Бившият „суперполицай“ Ален Шефер
осъден на две години затвор

Преди три години, арестуването му предизвика трус сред полицията в Лил. На 2 септември 2007 г. главен комисар Ален Шефер рано сутринта е арестуван от служителите на Генерална инспекция на националната полиция, които ще му държат сметка за методите на действие и за познанствата. След няколкомесечно разследване ГИНП разкри съществуването на едромащабна система за корупция и присвояване, извършвани от този висш полицейски служител в северната част на страната.

Отколешен полицай, уважаван, дори предмет на възхищение от началниците си, Ален Шефер след ареста си е признал, че е „преминал от другата страна на барикадата“, тъй като е поддържал приятелски отношения с известни фигури от висшия бандитски свят. Престъпление, което го е довело до укриването на кокаин и канабис.

Вчера изправителният съд на Лил е признал бившия полицай за виновен за „пасивна корупция“, „съучастие с престъпници“, „трафик на наркотици“, и „нарушаване на професионалната тайна“.

Очите ми се замъгляват от сълзи и бързо преставам да гледам екрана. Отлично знам мерзостите на баща си.

— В крайна сметка вие сте жалък нахалник…

— Вие ли казвате това? Извинете, но крадецът вика: „Дръжте крадеца.“

— Добре, баща ми е зад решетките, и какво?

— Може би именно него трябва да отидете да видите на Коледа, нали?

— Гледайте си работата!

Той настоява:

— Може ли да ви попитам къде излежава присъдата си?

— Какво ви интересува?

— В Лил ли?

— Не, в Люин, близо до Екс ан Прованс. Там, където живее третата му жена.

— Защо не искате да го видите?

Вдъхвам и повишавам тон:

— Защото не му говоря. Той ме запали по професията. Беше мой модел, единственият човек, на когото имах доверие; и той предаде това доверие. Излъга всички. Никога няма да му простя.

— Баща ви не е убил никого.

— Не можете да разберете.

Бясна, скачам, твърдо решена да се измъкна от капана, в които сама се вкарах. Той ми хваща ръката.

— Искате да ви придружа ли?

— Чуйте, Пол, много сте мил, много възпитан и вероятно сте последовател на Далай лама, но ние не се познаваме. Постъпих гадно с вас и ви се извиних. Но в деня, когато изпитам желание да видя отново баща си, ще мина без вашето присъствие, окей?

— Както искате. Но Коледа, времето на празниците… може би е добър момент, нали?

— Ядосвате ме. Не се намираме във филм на Дисни.

Той леко се усмихва. Против волята си, все пак добавям:

— Дори да исках, не бих могла. Не се влиза така просто в залата за свиждане в затвора. Трябва разрешение, трябва…

Той продължава атаката си:

— Полицайка сте. Може би можете да оправите всичко по телефона.

Връщам се в играта и решавам да го изпитам:

— Да бъдем сериозни, Екс ан Прованс е на седем часа път. Със снега, който се сипе над Париж, няма да успеем да се върнем в столицата.

— Хайде да опитаме — отсича той. — Аз ще карам.

Огън се разгаря в гърдите ми. Разстроена съм, колебая се няколко секунди. Ще ми се да се подчиня на тази лудешка идея, но не съм сигурна в мотивацията си. Дали наистина ме изпълва желанието да видя отново баща си или просто предпочитам да прекарам няколко часа с този непознат, който явно няма да ме съди, каквото ще да правя и да говоря?

Търся очите му и харесвам това, което виждам.

Подавам му ключовете от колата и той ги улавя във въздуха.

* * *

Еври, Оксер, Бон, Лион, Баланс, Авиньон…

Продължаваме сюрреалистичното си пътешествие по „Магистралата на слънцето“. За първи път от много отдавна съм свалила гарда пред мъж. Позволявам му да постъпва както пожелае; оставям се да бъда водена. Слушаме песни по радиото, похапвайки кифлички и шоколадови бисквити „Пепито“. Има трохи и слънце навсякъде. Като предвкусване за отпуска, за Прованс, за Средиземноморието. За свобода.

Всичко, от което имам нужда.

* * *

13:30 е, когато Пол ме оставя пред вратата на затвора в Люин. По целия път отхвърлях мисълта за среща очи в очи с баща си. Застанала пред строгата фасада, претрупана с охранителни камери, вече не мога да направя крачка назад.

Излизам половин час по-късно, обляна в сълзи, но облекчена. От това, че отново видях баща си. Че посях зърното на помирение, което вече не ми изглежда невъзможно. Тази първа крачка може би е най-хубавото нещо, което съм вършила от години насам. И го дължа на мъж, когото едва познавам. Някой, който е прозрял в мен нещо различно от онова, което се опитах да му представя.

Не знам какво криете, господин Малори, дали сте откачен колкото мен, или просто не приличате на другите, но ви благодаря.

Освободена от тежък товар, заспивам в колата.

Пол ми се усмихва.

— Знаеш ли, че баба ми притежава къща на амалфийското крайбрежие[5]? Ходила ли си в Италия по Коледа?

Когато отварям очи, току-що сме пресекли италианската граница. Сега се намираме в Сан Ремо и слънцето върви към залез. Далеч сме от Париж, от снега и от Полицията.

Усещам, че той ме гледа. Имам чувството, че винаги съм го познавала. Не разбирам как толкова бързо между нас може да се появи интимна връзка.

В битието ни има редки моменти, когато вратата се отваря широко и животът ни предлага среща, която не сме очаквали. Среща с човека, който ни допълва, който ни приема такива, каквито сме, който ни усеща напълно, който отгатва и разбира противоречията, страховете, чувствата, гнева, потока мътилка, който тече в главите ни. И който ни успокоява. Този, който ни предлага огледало, в което не се боим да се погледнем.

* * *

Един миг е достатъчен. Един поглед. Една среща. За да разтърси съществуванието ми. Точната личност в точния момент. Капризът е съучастник на случайността.

Прекарваме Бъдни вечер в хотел в Рим.

На другия ден поемаме към амалфийското крайбрежие, пресичаме Долината на дракона чак до високите градини на град Равело.

След пет месеца се оженихме.

През май разбрах, че чакам дете.

* * *

В живота има редки моменти, когато врата се разтваря широко и ни окъпва в светлина. Мигове, когато в нас нещо се отключва. Носим се в безтегловност, пътуваме по магистрала без радари. Изборът става прозрачно ясен, отговорите заместват въпросите, страхът отстъпва пред любовта.

Човек трябва да е преживявал такива моменти.

Траят кратко време.

Бележки

[1] Цитатът е от новелата на големия австрийски писател Стефан Цвайг (1881–1942) „Двайсет и четири часа от живота на една жена“.

[2] Кийт Харинг (1958–1990) е американски художник, силно повлиян от графити и от стила поп арт.

[3] Монруж е град, разположен северозападно от Париж.

[4] Пиер Ерме (р. 1961) е известен френски сладкар.

[5] Амалфийското крайбрежие е северният бряг на Салернския залив в Италия.