Гийом Мюсо
Сентръл Парк (5)

5
Ред Хук

Има неща, които човек усвоява по-добре в спокойствие, а други — в буря.

Уила Катър^[1]

Демонстрирайки цветовете на Полицейското управление на Ню Йорк, един форд таурус стоеше на ъгъла на „Бродуей“ и на 66-а улица.

Побързай, Майк!

Вътре в колата Джоди Костело, двайсет и четири годишна, проявяваше нетърпение и барабанеше по волана.

Младата полицайка попадна в нюйоркската полиция в началото на месеца и работата й съвсем не беше толкова вълнуваща, колкото бе очаквала. Тази сутрин нямаше дори три четвърти час, откакто беше поела дежурството си и вече усещаше изтръпване в краката. Секторът й за патрулиране (на запад от Сентръл Парк) покриваше богат квартал, прекалено спокоен за нейния вкус. За петнайсет дни дейността й се ограничаваше до това да дава информация на туристи, да преследва улични апаши, да съставя актове за превишена скорост и да разчиства от миризливи пияници.

За да не е наред всичко й бяха лепнали за съекипник истинска карикатура: Майк Ернандес, на когото му оставаха шест месеца до пенсията. Беше страхотно бреме. Привърженик на най-малкото усилие, той мислеше само как да се натъпче и старателно работеше, за да не върши нищо, като непрекъснато правеше „паузи за понички“, „спирки за хамбургери“ и „отбивки за кока-кола“ или си лафеше сладко-сладко с търговците и летовниците. Прекалено своеобразно разбиране за ролята на кварталния полицай!

Хубаво, стига толкова! — нервира се Джоди. — Не са необходими два часа, за да си купиш понички!

Тя загаси аварийните светлини и излезе от колата, като блъсна след себе си вратата. Готвеше се да влезе в магазинчето, за да прибере партньора си, когато забеляза група от шест юноши, които тичаха в нейната посока.

Крадец, крадец!

Тя строго им нареди да се успокоят, а след това реши да ги изслуша. Бяха група испански туристи, които говореха лош английски. Отначало помисли, че става дума за банална кражба на джиесем и беше готова да ги изпрати да подадат жалба в двайсети участък, но един детайл привлече вниманието й.

— Сигурен ли си, че крадците бяха с белезници? — попита тя този, който изглеждаше едновременно най-малко глупав и най-грозен: хлапак с фланелка на футболист, с кръгла муцуна, очила за късогледство и разрошена коса.

— Категорично — отговори испанецът, шумно подкрепян от приятелите си.

Джоди прехапа устната си.

Бегълци?

Трудно й беше да повярва. Както всяка сутрин, беше се запознала със съобщенията за търсени лица и с описанията им, които изпращаха колегите от Патрулната служба, но нищо не отговаряше на словесния портрет на двамата злосторници.

Подчинявайки се на интуицията си, тя извади от жабката на колата личния си портативен компютър.

— Каква е марката на телефона ти, моето момче?

Изслуша отговора му и включи услугата „повсеместен мрежов достъп“. След това помоли юношата да й каже адреса на електронната си поща и съответната парола.

Веднъж активирана, услугата позволяваше да влезе в пощата на избраното лице, да се добере до списъка с контактите му, както и да установи местоположението на телефона му. Джоди отлично познаваше тази операция, тъй като я беше използвала преди шест месеца в собствения си любовен живот. Проста манипулация й откри възможност да проследи пътуванията на бившето си гадже с любовницата му и по този начин да докаже изневярата. Тя допря ръка до екрана, за да сложи начало на процедурата. Започна да мига синя точка. Ако системата действаше точно, телефонът на хлапака сега се намираше посред Бруклинския мост!

Очевидно двамата крадци не се бяха задоволили само да свият джиесем. Бяха отмъкнали и кола и се опитваха да напуснат Манхатън!

В съзнанието й оптимистичните мисли прогониха скуката: появи се надеждата най-после да се заеме с истинско разследване и да получи повишение, което да й отвори вратите към по-престижна работа.

На теория, трябваше да предаде информацията си на вълните на Нюйоркската полиция, та патрул от Бруклин да залови подозрителните лица. Но тя не изпитваше ни най-малко желание нещата да се изплъзнат от ръцете й.

Погледна към „Дънкин Донатс“. Нямаше и следа от Майк Ернандес на хоризонта.

Толкова по-зле…

Седна зад волана, пусна буркана и сирената и пое към Бруклин.

* * *

Заобиколен от вода, бившият квартал на докерите представляваше част от полуострова западно от Бруклин.

Мини-то стигна до края на „Ван Брунт Стрийт“, основната артерия, която пресичаше Ред Хук от север на юг и завършваше като задънена улица. Отвъд, пътят отстъпваше място на изоставени заводски сгради, оградени с телени мрежи, които отвеждаха направо към кейовете.

Алис и Габриел паркираха покрай разбит тротоар. Все така измъчвани от белезниците, те излязоха от колата през една и съща врата. Въпреки ослепителното слънце, вееше леден вятър.

— Ще замръзна — оплака се джазменът и вдигна яката на сакото си.

Малко по малко Алис разпозна местността. Строгата красота на индустриалния пейзаж, изоставените складове, крановете, съвместното съжителство на товарните кораби и на лодките.

Усещане за края на света, едва смущавано от уредите на фериботите за издаване на звуков сигнал при мъгла.

Последният път, когато беше идвала тук със Сеймур, кварталът се опитваше да се съвземе от преминаването на урагана „Санди“. Приливът беше наводнил приземните етажи и мазетата на жилищата, разположени близо до Океана. Днес повечето от щетите изглеждаха напълно възстановени.

— Ателието на Ники Никовски се намира в тази сграда — рече Алис и посочи една внушителна тухлена постройка, която, ако се съдеше по силозите и по комина, вероятно е била значима фабрика по времето на индустриалния блясък на Бруклин.

Отправиха се към зданието, което се намираше точно срещу крайморския булевард. Кейовете бяха почти необитаеми. Нито помен от туристи или от излезли на разходка. Няколко малки кафенета и магазинчета за стока втора ръка се забелязваха по „Ван Брунт Стрийт“, но още не бяха отворили кепенци.

— Каква е всъщност тази жена? — попита Габриел, прекрачвайки канализационна шахта.

— Топмодел, който е бил на върха на славата си през 90-те години на XX век.

Буйно пламъче светна в очите на джазмена.

— Истинска манекенка ли?

— Това ви възбужда, нали? — рече тя укорително.

— Не, само съм учуден от тази смяна на професията — отговори той, леко засегнат.

— Във всеки случай картините и скулптурите й започват да се ценят при галеристите.

— Вашият приятел Сеймур е поклонник на съвременното изкуство?

— Да, дори е истински колекционер. Придобил е от баща си тази страст, както и значително наследство, което му позволява да я задоволява…

— А вие?

Тя повдигна рамене.

— Не разбирам изкуството. Но всеки със своята мания: аз също си имам трофеи.

Той присви вежди.

— Какви са те?

— Престъпници, убийци, нападатели.

Когато пристигнаха пред някогашната фабрика, те останаха за момент безмълвни, преди да забележат, че чугунената врата, която ограничаваше достъпа до партера не беше затворена. Взеха асансьор с желязна решетка, който приличаше повече на устройство, с което се изкачват стоки, и натиснаха бутона за последния етаж. Кабината се отвори към бетонирана платформа, която водеше до металическа противопожарна врата. Наложи се да звънят няколко пъти, докато Ники дойде да отвори.

Голяма кожена престилка, дебели ръкавици, шумозащитна каска, предпазен прозрачен шлем и черни очила. Привлекателният силует на бившата манекенка чезнеше зад образа на съвършения железар.

— Добър ден, аз съм Алис Шефер. Моят приятел Сеймур вероятно…

— Влизайте, побързайте! — прекъсна я Ники и вдигна маската и опушените си стъкла. — Предупреждавам ви, не ми пука за вашите истории и не искам да бъда замесвана. Свалям ви белезниците и незабавно се омитате, разбрано?

Те потвърдиха с кимане и затвориха вратата след себе си. Помещението повече приличаше на железарска работилница, отколкото на художническо ателие. Осветено само от дневната светлина, то представляваше огромна стая, със стени, окичени с всевъзможни инструменти: всякакви големини чукове, поялници, горелки. Нажежената жарава, която червенееше в железолеярната пещ, образуваше оранжеви контури около наковалнята и ръжена.

Следвайки Ники, те напредваха по необработения паркет и с труд си пробиваха път сред металическите композиции, заели пространството: сериграфии с пурпурни и охрени отражения, които блестяха върху стоманата, скулптури от ръждиво желязо, чиито заострени линии заплашваха да пробият тавана.

— Седнете тук — нареди скулпторката и посочи два изтърбушени стола, които беше подредила преди пристигането им.

Бързайки да се свърши работата, Алис и Габриел заеха местата си от двете страни на един тезгях. Докато Ники закрепваше диск за рязане на ъглошлайфна машина, тя ги помоли да стегнат веригата на белезниците в менгеме. След това машината издаде ужасяващ шум, а художничката се приближи до бегълците.

Дискът разсече халката за по-малко от три секунди и връзката незабавно се разпадна. Няколко удара, нанесени с остро длето, окончателно освободиха езичетата на стоманените белезници.

Най-после! — въздъхна Алис и започна да разтрива кървящата си китка.

Промълви няколко думи за благодарност, но Никовски студено я изпревари:

— Сега изчезвайте! — нареди тя и посочи вратата. Облекчени, че са си възвърнали свободата, двамата покорно се подчиниха.

* * *

Върнаха се на кея с усмивка на устните. Освобождението не отговаряше на нито един от въпросите им, но бележеше нов етап: отново бяха независими, първо стъпало, за да се приближат към истината.

Като хора, отхвърлили всичкото бреме, направиха няколко крачки до доковете. Сега вятърът беше приятно хладен. Небето, все така синьо, контрастираше със строгостта на постиндустриалния декор: изоставени терени, върволица от хангари и складове. Гледката беше замайваща. С един поглед можеха да проследят цялото крайбрежие на Ню Йорк от Статуята на Свободата до Ню Джързи.

— Елате, ще ви черпя едно капучино! — предложи Габриел с радостен глас и посочи малко кафене, настанило се в стар вагон от трамвай, покрит с графити.

Алис смачка ентусиазма му.

— А с какво ще платите кафето? И него ли имате намерение да откраднете?

Той направи гримаса, уязвен от връхлетялата го действителност. След това докосна ръката си. Болката, която усети, когато се разбуди, сега беше значително по-силна.

Габриел свали сакото си. Ръкавът на ризата му беше в кръв. Повдигна го нагоре и забеляза превръзката, която опасваше пространството до лакътя: широк компрес, напоен със съсирена кръв. Махна го и откри гадна рана, която започна отново да кърви. Цялата му ръка беше намушквана с някакъв режещ предмет. За щастие, драскотините не бяха особено дълбоки. Резки, които образуваха нещо като…

— Поредица от цифри! — възкликна Алис и му помогна да попие кръвта.

Гравирано върху кожата, числото 141197 изпъкваше от кървавите улеи.

Изражението на Габриел се промени. За няколко секунди облекчението от преоткритата свобода отстъпи пред маската на безпокойството.

— Какъв е пък този код? Безумието на нашата история започва да ми додява!

— Във всеки случай, сега не става дума за телефонен номер — отсъди Алис.

— Може би е дата? — замисли се той, изпаднал в лошо настроение, и си облече отново сакото.

— 14 ноември 1997 г… Възможно е.

Изгубил надежда, потърси погледа на младата французойка.

— Чуйте, не можем повече да се мотаем така, без документи и без пари.

— Какво предлагате? Да потърсим полицията, след като откраднахте кола ли?

— Направих го заради вас!

— О, каква храброст! Вие сте истински джентълмен! Забележете: с вас е лесно, вината винаги е у другите. Започвам да ви опознавам.

Той се опита да не избухне и отказа да спори.

— Знам, че има един печен собственик на заложна къща в Китайския квартал. Това е адрес, който понякога използват джазмените, принудени да оставят за известно време инструментите си.

Тя надуши капана:

— И какво искате да депозираме? Вашето пиано ли?

Той се усмихна нервно и погледна китката на парижанката.

— Единственото, което притежаваме, е вашият часовник…

Тя отстъпи няколко крачки.

— Това, приятелю, не си го и помисляйте дори.

— Все пак е „Патек Филип“, нали? Можем да измъкнем поне…

— Казах ви не! — изкрещя тя. — Това беше часовникът на съпруга ми!

— Тогава какво друго? Нямаме нищо, освен този джиесем.

Когато го видя да вади от джоба си телефона, тя едва не се задави от гняв.

— Запазил сте апарата? Нали ви казах да се отървете от него!

— И дума да не става! Толкова труд ми струва да го открадна! И за момента той е единственото ни притежание. Още може да ни послужи.

— Но заради него ще ни проследят само за три минути! Никога ли не четете трилъри? Не ходите ли на кино?

— Стига толкова, отпуснете се. Не сме във филм.

Тя отвори уста, за да го наругае, но се спря. Носено от вятъра, виенето на сирена я зашемети. Вцепени се за няколко секунди пред червената светлина, която им преграждаше пътя. Със светещ буркан и пусната сирена, полицейска кола се движеше към тях.

* * *

— Елате! — извика тя и хвана Габриел за ръката.

Те полетяха към минито. Алис влезе вътре и запали мотора. „Ван Брунт Стрийт“ беше задънена улица и полицаите им преграждаха възможността да се измъкнат оттам, откъдето бяха пристигнали.

Всеки шанс да избягаме е…

Единствена вероятност за измъкване: замрежената врата, която водеше към кейовете. За съжаление, тя беше заключена с верига.

Нямаме избор.

— Завържете си колана — заповяда тя и накара гумите да засвистят.

Стиснала с две ръце волана, Алис се засили от трийсет метра и насочи Минито към вратата. Веригата се поддаде и колата полетя по паветата на бившата трамвайна линия, която заобикаляше изоставената фабрика.

Гузен, Габриел свали прозореца и метна навън джиесема.

— Малко късно е сега! — възнегодува Алис и му хвърли убийствен поглед.

Седнала на няколко сантиметра от пода, младата жена сякаш караше играчка. С тясното си междуосие и мъничките си гуми купърът се друсаше по неравната и деформирана земя.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше нищо чудно, че полицейската кола ги преследваше по крайбрежния път. Алис измина стотина метра по кея, когато забеляза улица от дясната си страна. Вмъкна се в нея. Появилият се отново асфалт и дългото право трасе й позволиха да увеличи скоростта и да се понесе бързо на север. В този час на деня, движението в частта на Бруклин, където се намираха, започваше да се оживява. Алис два пъти премина на червено, с риск да предизвика катастрофа, но не успя да избегне прехващача на полицията.

Минито нямаше претенции да е комфортна кола, но се движеше добре. Таратайката дори направи рязък завой, гумите й изсвистяха, но успя да се влее в основната артерия на квартала.

Алис забеляза в огледалото заплашителната предница на тауруса, който се приближаваше.        — Те са точно зад нас! — би тревога Габриел и обърна глава.

Алис се готвеше да влезе в тунела, който водеше към бързия път. Голямо беше изкушението да се влее в движението, но върху магистралата мини купърът нямаше сили да се бори с полицейското страшилище.

Алис се довери на инстинкта си, натисна спирачки и рязко изви волана, за да отклони колата върху пешеходната рампа, която позволяваше на работниците по поддръжката да стигат до покрива на подземния проход.

— Ще ни убиете! — изохка Габриел и стисна силно колана си.

Уловила с едната си ръка волана, а с другата лоста за скоростите, Алис продължи да се движи двайсетина метра по чакъла. Колата започна да затъва, когато тя успя да я измъкне и да се премести на бетонната лента, която поемаше към „Коб Хил“.

За малко…

Превъртане на волана наляво, надясно, смяна на скоростта.

Колата пое по търговска улица, населена с яркоцветни магазинчета — месарница, италианска бакалия, сладкарница и дори действащ бръснар!

Колко много народ има тук.

Преследвачите им не ги изпускаха, но Алис се възползва от размера на купъра, за да се движи на зиг-заг между колите, бързо да напусне оживената улица и да влезе в жилищната зона.

* * *

Сега пейзажът се промени. Индустриалният декор на Ред Хук отстъпи пред мирно предградие: малка църквичка, малко училище и малки градинки пред редицата от почти еднакви къщи от червен камък.

Въпреки че уличките бяха тесни, Алис не намали скоростта, караше непрекъснато натиснала докрай педала за газта, с глава, залепена на предното стъкло, дебнеше всяка възможност да се спаси. Зад стъклото пейзажът се променяше стремително. Минито се оказа издръжливо. При тази скорост, всеки път, когато сменяше скоростите, се чуваше скърцане, което сякаш предвещаваше, че колата ще се разпадне.

Изведнъж спря, тъй като беше отминала една уличка. Бързо се върна назад и пое стремглаво по нея.

— Не от тук, забранено е!

И за капак на всичко един камион за доставки блокираше цялото движение на средата на пътя.

— Спрете! Ще се блъснем в машината на компанията „Юнайтед Парсъл Сървис“!

Глуха за нареждането му, Алис забави ход и успя да качи минито на тротоара. Изморени, амортисьорите я изоставиха.

Тя продължи напред и погледна към външното огледало за обратно виждане. Полицейската кола не успя да ги последва и спря пред камионетката.

Няколко секунди отдих!

Все така на тротоара, малката кола изкачи улицата и отново се озова на асфалта, завивайки надясно.

Насочиха се към английска градина, заобиколена от чугунена ограда: парка „Кобъл Хил“.

— Знаете ли къде се намираме? — попита Алис, карайки покрай оградата.

Габриел се опита да се ориентира по пътните знаци.

— Давайте надясно, ще излезем на „Атлантик Авеню“.

Тя стори, каквото й каза и те стъпиха на път с четири платна: артерията, която пресичаше Ню Йорк от изток на запад, от околностите на летище „Кенеди“ до бреговете на Ист Ривър. Алис веднага разпозна пътя. Понякога такситата минаваха оттук, за да стигнат до летището.

— Близко сме до Манхатънския мост, нали?

— Той е зад гърба ни.

Тя направи полукръг и се включи в магистралната система. Скоро забеляза пътната връзка, която водеше към Манхатън. Сивеещите пилони на моста се виждаха отдалече. Две стоманени кули, оплетени с кабели и въжета.

— Зад нас!

Полицейската кола плътно ги следваше.

Много е късно, за да сменя посоката.

На този етап имаше две възможни решения: да тръгнат към Лонг Айлънд или да се върнат в Манхатън. Поеха по изход 29А и се насочиха към моста. Седем коридора за движение, четири коловоза за метрото и едно трасе за колоездачи: Манхатънският мост беше канибал, който поглъщаше и превозните средства от Бруклин, и пътниците в тях, за да ги изплюе на бреговете на Ист Ривър.

Изведнъж шосето се стесни. Преди да стигнат до началото на моста, трябваше да преминат през бетонна пешеходна пътека.

Мястото беше трудно проходимо, принуждаваше колите да се движат броня до броня. Погълната от трафика, Алис запали аварийните светлини, както правеха и останалите автомобили. Полицаите бяха на стотина метра зад тях. Макар да бяха пуснали сирената, тук пътят беше прекалено тесен, за да се отдръпнат другите участници в движението и да ги пуснат да минат напред. Но двамата бегълци нямаха особени шансове да се измъкнат.

— Спукана ни е работата — отсъди Габриел.

— Не, можем да преминем по моста.

— Размислете три минути: те притежават описание на отличителните ни белези, а сега вече знаят и коя е колата ни. Дори да успеем да преминем, други патрулни машини ще ни гепят на края на моста!

— Не викайте толкова, окей? Припомням ви, че заради вас ни откриха! Казах ви да изхвърлите този скапан телефон.

— Добре, виновен съм — призна си той.

Тя затвори очи за няколко секунди. Не мислеше, че полицаите бяха наясно кои са точно, и в крайна сметка това нямаше значение. Затова пък Кийн беше прав: проблемът беше бракмата им.

— На прав път сте.

Виждайки, че движението се разреждаше малко по-нататък, тя разкопча колана си и отвори вратата.

— Хванете кормилото — заповяда на Габриел.

— Какво, защо казвате, че съм на прав път?

— Таратайката ни не е дискретна. Ще се опитам да сторя нещо.

Изненадан, се премести, за да заеме мястото й. По пътя, който водеше към моста, колите продължаваха да се движат бавно. Той присви очи, за да не изгуби Алис от поглед. Уменията на тази млада жена не преставаха да го изненадват. Сякаш невидима, тя си проправяше път сред задръстването. Изведнъж го обзе паника, като я видя да вади пистолета от якето си. Беше застанала до застаряваща бежова хонда акорд.

Анонимна кола — разбра той изведнъж.

Тя насочи пистолета към стъклото. Шофьорката излезе, без да чака дори секунда. Побягна, прескачайки бариерата и се понесе по тревистия сипей, който се спускаше повече от двайсет метра надолу.

Габриел не успя да потисне възторженото си подсвиркване. Обърна се. Колата на полицаите беше далече, надолу по пътя. От това разстояние беше невъзможно да забележат каквото и да било.

На свой ред той изостави минито и се присъедини към Алис в хондата в момента, когато движението започна да се отпушва.

* * *

Габриел й смигна и тръгна да се оплаква, за да разведри атмосферата:

— Май се привързах към малката англичанка! Тя изглеждаше по-добре от тази таратайка.

Под въздействието на стреса чертите на Алис се бяха втвърдили.

— Вместо да се правите на клоун, погледнете в жабката!

Той изпълни нареждането и намери онова, което му бе липсвало най-много, откакто се събуди: пакет цигари и запалка.

— Слава на Бога! — рече и запали папироса.

Дръпна силно два пъти и я подаде на Алис. Без да изпуска волана, тя също опита цигарата. Парливият вкус на тютюна замая главата й. Трябваше незабавно да хапне нещо или щеше да припадне.

Отвори прозореца, за да подиша малко чист въздух. Надясно, небостъргачите на Мидтаун блестяха с хиляди светлини, докато наляво дългите жилищни блокове на Лоуър Ист Сайд й напомняха за декорите на старите кримки, които поглъщаше съпругът й Пол.

Пол…

Тя отхвърли спомените и погледна часовника си. Беше минал повече от час, откакто се събудиха безпаметни в парка. Оттогава разследването им не беше напреднало въобще. Не само мистерията оставаше неразбулена, но се появиха и други въпроси, които направиха положението още по-неясно. И по-опасно.

Разследването им трябваше бързо да постигне резултати и в това отношение Габриел беше прав: не можеха да сторят почти нищо без пари.

— Дайте ми адреса на вашия собственик на заложна къща — реши се тя, когато колата пристигна в Манхатън.