Гийом Мюсо
Сентръл Парк (4)

4
Приковани един към друг

В сърцевината на всяка трудност е скрита една възможност.

Алберт Айнщайн

Напускайки градината, Алис и Габриел тръгнаха по „Сентръл Парк Уест“, авенюто, което вървеше покрай парка. Те направиха няколко крачки по тротоара и незабавно се почувстваха всмукани от градския поток: клаксоните на жълтите таксита, които бързаха към Мидтаун^[1], подканванията на продавачите на хотдог, шумът на чуковете за къртене на работниците от пътната поддръжка, които правеха ремонти по канализацията.

Няма време за губене.

Алис присви очи, за да разгледа още по-добре обкръжаващата я среда. От другата страна на авенюто се издигаше величествената фасада в пясъчен цвят на Дакота, сградата, пред която Джон Ленън беше застрелян преди трийсет и три години. Зданието контрастираше на фона: с куличките, фронтоните, капандурите и балкончетата, то проектираше готически силует в небето на Манхатън.

Средновековието насред XXI век.

На тротоара незаконен продавач беше разхвърлял стоката си и предлагаше на туристите фланелки и афиши с изображения на някогашните „Бийтълс“.

Младата жена зърна група подрастващи на десетина метра пред нея — шумни испанци, които се снимаха пред сградата. Трийсет години по-късно митът все още действаше…

След няколко секунди наблюдения тя набеляза мишената си и измисли план за стремителна атака. С брадичка посочи групата на Габриел.

— Виждате ли младежът, който говори по телефона?

Той се почеса по тила.

— Кой точно? Повечето от тях са се залепили за мобилните си телефони.

— Дебеланчото с очилата, с дългата коса и фланелката на „Барса“.

— Не ми се струва голямо геройство да нападаме дете…

Алис експлодира:

— Струва ми се, че не си давате сметка в какви лайна се намираме, Кийн! Този хлапак е на повече от шестнайсет години и не става дума да го нападаме, а само да му вземем телефона.

— Умирам от глад — оплака се той. — Не искате ли преди това да свием по един хотдог?

Тя го разстреля с поглед.

— Не се правете на умен и ме чуйте добре. Ще вървите плътно прилепен до мен. Когато стигнем до него, ще ме блъснете, а щом грабна апарата, ще се чупим незабавно.

Габриел потвърди с глава.

— Изглежда лесно.

— Лесно ли? Ще видите колко е лесно да тичаш с белезници…

Продължението на събитията се разви точно както го беше предвидила Алис: тя се възползва от изненадата на юношата и му грабна телефона.

— Сега тичайте! — извика на Габриел.

Премини: зеленото за пешеходци светеше. Те се възползваха, пресякоха авенюто и се вмъкнаха в първата перпендикулярна улица. Да бягаш завързан се оказа по-трудно, отколкото Алис си го представяше. Към мъчнотията да синхронизират ритъма на скоростите си се прибавяше разликата в ръста им и болката от стоманените гривни, които раняваха кожата на китките им.

— Преследват ни! — извика Габриел, хвърляйки поглед назад.

Алис на свой ред се обърна, за да види групата испански младежи, които се бяха втурнали по следите им.

Нямате късмет…

Направиха си знак с глава и се затичаха още по-бързо. 71-ва улица беше спокойна артерия, типична за Горен Уест Сайд, от двете страни на която се редяха елегантни сгради от червен камък. Свободни от туристи, тротоарите бяха широки, което позволи на двойката да премине бързо покрай жилищния блок, който разделяше двете авенюта. Младежите напредваха и викаха, за да привлекат вниманието на минувачите и да ги накарат да им помогнат.

„Кълъмбъс авеню“.

Оживлението се завърна: магазинчетата, които отваряха врати, кафенетата, които се пълнеха, студентите, които излизаха от съседната станция на метрото.

— Наляво! — извика Габриел и рязко зави.

Смяната на посоката изненада Алис. Тя трудно запази равновесие и изкрещя от болка, тъй като белезниците се забиха силно в ръката й.

Слязоха по авенюто на юг, блъскайки пешеходците, преобърнаха няколко щанда, дори за малко не смачкаха един йоркширски териер.

Много хора.

Усещаха замайване. Нямаше как да преминат през нестройните редици. За да избегнат тълпата, се опитаха да излязат на няколко метра навън по шосето.

Лоша идея…

Едно такси едва не ги блъсна. Натискайки спирачки, шофьорът наду клаксона и ги обсипа с псувни. Опитвайки се да се върне на тротоара, Алис се спъна в бордюра. Белезниците й причиняваха болка. Понесена напред, тя падна в прахта, като повлече и Габриел. Телефонът, за който толкова се бяха старали, полетя напред.

По дяволите!

С ловък жест Габриел го улови.

Стани!

Изправиха се и отново погледнаха към преследвачите си. Групата се беше отказала, но двама юноши продължаваха да ги следват, организирайки гонка в Манхатан, от която се надяваха да излязат победители и да удивят приятелите си, когато се завърнат.

— Тичат бързо тези мръсници! — изръмжа Габриел. — Стар съм за подобни щуротии.

— Още едно усилие! — подкани го Алис и го принуди да продължат да бягат.

Всяка нова крачка беше мъчение, но те не се предаваха. Ръка за ръка. Десет метра, петдесет метра, сто метра. Насечени образи изникваха пред очите им: Издигащи се към небето облаци изпарения от канализацията, чугунени стълби, прилепени към тухлени фасади, детски гримаси през прозорците на училищните автобуси. И тази непрекъсната поредица от сгради от стъкло и бетон, гъмжило от фирми и от реклами.

67-а улица, 66-а.

Китките им бяха в кръв, дробовете ги боляха, но не спираха. Поддържаше ги адреналинът и въпреки хлапаците, които ги гонеха, намериха нови сили. Движенията им бяха по-сигурни. Стигнаха до мястото, където „Бродуей“ пресичаше „Кълъмбъс“. Авенюто се преобразяваше в гигантско кръстовище, място за среща на три артерии. Достатъчен им беше един поглед, за да се разберат.

— Сега!

Поемайки всички рискове, пресякоха кръстовището по диагонал под съпровода на скърцащи гуми и клаксони.

Между 65-а и 62-а цялата западна страна на Бродуей беше заета от културния комплекс на „Линкълн център“^[2], включително и сградата на Метрополитън опера. Алис вдигна очи, за да се ориентира. Много етажи нагоре, един гигантски кораб от стъкло и стомана вдаваше изострената си носова част чак до средата на авенюто.

Тя разпозна сградата на „Джулиард“^[3], пред която беше минавала със Сеймур. Отвъд прозрачната фасада, човек можеше да види танцовите стъпки на балерините, както и интериора на студиата, където репетираха музикантите.

— Подземният паркинг на операта! — изрече тя и посочи бетонна рампа, която потъваше в земята.

Габриел нямаше нищо против. Те се промъкнаха в асфалтовото лоно, избягвайки колите, които се изкачваха към изхода. Когато стигнаха на първия подземен етаж, впрегнаха последните си сили, за да пресекат цялата повърхност за паркиране и се насочиха към една от стълбите, която извеждаше в парка „Дамрош“.

Когато най-после се озоваха на чист въздух, установиха с облекчение, че преследвачите им бяха изчезнали.

Облегнати на стеничката, която опасваше площада, Алис и Габриел се мъчеха да стабилизират дишането си. И двамата плуваха в пот и бяха парализирани от болка.

— Подайте ми телефона — изхриптя тя.

— Дявол да го вземе, изгубил съм го! — извика той и бръкна в джоба си.

— Не е вярно, вие…

— Шегувам се — успокои я и й подаде джиесема.

Алис му хвърли убийствен поглед и се готвеше да го нападне с обидни думи, когато изведнъж в устата й се появи металически вкус. Зави й се свят. Повик за повръщане разтърси стомаха й и тя се наведе над една поставка за цветя, за да избълва жлъчката си.

— Трябва ви вода.

— Имам нужда да хапна нещо.

— Нали ви казах да отмъкнем някой и друг хотдог!

Внимателно се придвижиха до фонтана, за да утолят жаждата си. Заобиколен от Балета на Ню Йорк и от стъклените сводове на Метрополитън опера, паркът „Дамрош“ беше достатъчно оживен, та никой да не им обърне внимание. На площада през сградата работници действаха усилено, подготвяха шатри и подиуми, необходими за някакво модно дефиле.

След няколко глътки вода, Алис се зае с телефона, провери дали не е защитен от специален код и набра номера на джиесема на Сеймур.

В очакване на разговора тя закрепи апарата на рамото си и се опита да масажира врата си. Сърцето й продължаваше да прескача в гърдите.

Отговори, Сеймур…

Сеймур Ломбар беше неин заместник в разследващия екип, който Алис ръководеше. Съставена от още петима полицаи, „групата Шефер“ си поделяше четири малки кабинета на третия етаж в главната квартира на полицията на „Ке дез Орфевр“ 36.

Алис погледна часовника си, за да прецени часовата разлика. В Париж беше 14 и 20.

Полицаят отговори след три позвънявания, но шумът около него затрудняваше разговора. Ако Сеймур не се намираше на терен, вероятно още обядваше.

— Сеймур?

— Алис? Къде си, по дяволите? Оставих ти няколко съобщения.

— Намирам се в Манхатън.

— Ти… гъбаркаш ли се с мен?

— Трябва да ми помогнеш, Сеймур.

— Чувам те много лошо.

Същото беше положението и при нея. Връзката беше ужасна. Гласът на заместника й изглеждаше като деформиран, почти металически.

— Къде си ти, Сеймур?

— В ресторант „Льо Каво дьо Пале“ на площад „Дофин“. Чуй ме, ще се върна в службата и ще те потърся след пет минути, окей?

— Съгласна съм. Запомни ли моя номер?

— Да.

— Супер. Побързай. Имам задачи за теб.

Разочарована, Алис затвори и подаде мобилния на джазмена.

— Ако искате да се обадите някому, сега е моментът. Давам ви пет минути. Размърдайте се.

Габриел я погледна укорително. Въпреки спешността на положението и опасността, не можа да се сдържи и лека усмивка се появи на лицето му.

— Винаги ли говорите на хората с такъв назидателен тон?

— Не започвайте да ме вбесявате — пресече го тя. — Искате ли този телефон или не?

Габриел грабна апарата и размисли няколко секунди.

— Ще се обадя на приятеля си Кени Форест.

— Саксофониста ли? Нали ми казахте, че се намира в Токио.

— Ако имаме късмет, може да е оставил ключовете от апартамента си на някой съсед или на портиерката. Знаете ли колко е сега часът в Япония? — попита той и набра номера.

Алис пресметна на пръсти.

— Струва ми се, 10 вечерта.

— Лошо, сигурно в момента има концерт.

Габриел попадна на гласова поща и остави послание, в което обясняваше, че е в Ню Йорк и обещаваше да го потърси отново по-късно.

Върна апарата на Алис. Тя погледна часовника си и въздъхна.

По-живо, Сеймур! — умоляваше го мислено и стискаше смартфона между пръстите си. Беше решила да позвъни отново на заместника си, когато забеляза цифрите, изписани с химикалка на дланта си. Бяха започнали да изчезват.

— Говори ли ви нещо това? — попита тя и показа ръката си на Габриел.

2125558900

— Открих тези цифри, като се събудих сутринта. Не си спомням обаче да съм ги записвала.

— Вероятно това е телефонен номер, нали? Помислете малко. Готово! — извика Габриел. — 212 е кодът на Манхатън. Сигурна ли сте, че сте ченге?

Как можах да не се досетя!

Тя се направи, че не е забелязала сарказма му и позвъни на номера. Отговориха й веднага.

— „Гринуич хотел“, добър ден. Кендис е на вашите услуги. Как мога да ви помогна?

Хотел ли?

Алис трескаво мислеше. Какво означаваше този адрес? Дали за малко не е била настанена там? Не беше много вероятно, но все пак реши да опита.

— Може ли да ме свържете със стаята на госпожица Алис Шефер, ако обичате?

На другия край на линията рецепционистката направи кратка пауза, после рече:

— Струва ми се, че никой от нашите клиенти не отговаря на това име, госпожо.

Алис настоя:

— Струва ви се или сте сигурна?

— Напълно съм сигурна, госпожо. Съжалявам.

Алис едва затвори, когато номерът на Сеймур се изписа на екрана и показваше, че я е търсил два пъти. Тя веднага се свърза с него.

— В кабинета си ли си, Сеймур?

— Да, пристигнах — отговори той задъхано. — Кажи ми, че тази история с Ню Йорк е някаква шега.

— Не, за съжаление. Разполагам с много кратко време и ти трябва да ми помогнеш.

За по-малко от три минути тя му разказа всичко, което й се беше случило от предишната вечер насам: започна с обиколката с приятелки из баровете на „Шан-з-Елизе“, после спомена, че си е изгубила паметта, когато се е озовала на паркинга, че се е събудила прикована към непознат и че е откраднала джиесем, за да му се обади.

— Не, пързаляш ме. На какво си играеш, Алис? Толкова много работа имаме тук. Съдията настоява да те види: отказа исканията ни за подслушване по случая „Сикар“. Що се отнася до Тайландие…

— Чуй ме, за Бога! — изхлипа тя.

Имаше сълзи в очите и нервите й бяха на ръба. Независимо че беше от другата страна на Атлантическия океан, заместникът й усети несигурността в гласа й.

— Не е шега, уверявам те! В опасност съм и мога да разчитам само на теб!

— Добре. Успокой се. Защо не потърсиш полицаите?

— Защо ли? Защото в джоба на якето имам патлак, който не е мой, Сеймур. И цялата ми блуза е в кръв. Защото нямам никакви документи в себе си! Ето защо! Ще ме приберат на топло, без да искат да знаят каквото и да било повече.

— Няма да е така, след като липсва труп — изтъкна полицаят.

— Съвсем не съм сигурна. Преди всичко трябва да открия какво се е случило с мен. Можеш ли да намериш начин да се отърва от белезниците?

— Как да го направя?

— Майка ти е американка. Имаш семейство тук, познаваш разни хора.

— Майка ми живее в Сиатъл, знаеш много добре. Единственият член от семейството ми в Ню Йорк е една пралеля. Обездвижена старица в горен Ист Сайд. Посетихме я заедно първия път, когато пристигнахме двамата в Манхатън, спомняш ли си? Тя е на деветдесет и пет години, не вярвам да има ножовка за метали. Няма как да ти помогне.

— Кой тогава?

— Чакай да помисля. Може би ми се върти в главата една идея, но трябва да телефонирам, за да не те изпратя на неверен адрес.

— Окей, обади ми се пак, но побързай, умолявам те.

Тя затвори и стисна юмруци. Габриел я погледна в очите. По вибрациите на тялото на партньорката си можеше да усети смесицата от гняв и объркване, която я заливаше.

— Кой точно е този Сеймур?

— Моят заместник в криминалната бригада, а също и най-добрият ми приятел.

— Сигурна ли сте, че може да му се има доверие?

— Абсолютно.

— Не разбирам перфектно френски, но не усетих да е много загрижен да ви помогне…

Тя не отговори. Той продължи:

— А хотелът; до нищо ли не ни доведе?

— Не, както сам чухте, нали слушате разговорите.

— От подобно разстояние трудно би могло да бъде иначе. Госпожата ще ми прости недискретността, предвид обстоятелствата — защити се той с подигравателен тон. — И както благоволихте да ми припомните, не сте сама в затрудненото положение!

Обезнадеждена, тя изви глава, за да избегне погледа на Кийн.

— По дяволите, престанете да ме зяпате така. Нямате ли на кого другиго да се обадите? Някого, когото да предупредите: жена, приятелка…

— Не. По едно момиче във всяко пристанище, това е девизът ми. Свободен съм като вятъра. Свободен като нотите, които излитат от пианото ми.

— С една дума: свободен и сам. Познавам много типове, подобни на вас.

— А вие нямате ли съпруг или гадже?

Тя отклони въпроса с поклащане на глава, но той усети, че е поставил пръст в някаква рана.

— Не, сериозно, Алис: омъжена ли сте?

— Гледайте си работата, Кийн.

— Да, разбрах. Омъжена сте — заключи той.

Тъй като тя не отрече, той продължи да дълбае:

— Защо не се обадихте на съпруга си?

Тя отново стисна юмруци.

— Двойката ви не мели брашно, нали? Не е за учудване при вашия гаден характер…

Тя го изгледа така, сякаш й е забил кроше в корема. След това изумлението отстъпи на гнева.

— Защото той е мъртъв, тъпако!

* * *

Ядосан от глупавата си постъпка, Габриел гледаше смутено. Преди да успее да се извини, странно позвъняване — смесица от салса и електромузика — се разнесе от телефона.

— Да, Сеймур?

— Имам решение на твоя проблем. Спомняш ли си за Ники Никовски?

— Опресни ми паметта.

— Когато пристигнахме в Ню Йорк миналата Коледа, посетихме колектив съвременни художници…

— В една голяма сграда, близо до кея, нали?

— Да, в бруклинския квартал Ред Хук. Дълго разговаряхме с една художничка, която правеше сериграфии^[4] върху платна от стомана и алуминий.

— И накрая ти купи две произведения за колекцията си — спомни си тя.

— Да, това е тя, Ники Никовски. Останахме във връзка и успях да се чуя с нея по телефона. Ателието й се намира в бивша фабрика. Тя има инструментите, необходими за белезниците и е съгласна да ти помогне.

Алис въздъхна от облекчение.

Улови се за тази нова възможност и представи на заместника си своя план за битка:

— Трябва да проведеш следствие, Сеймур. Започни с преглед на камерите на подземния паркинг на авеню „Франклин Рузвелт“. Разбери дали колата ми е все още там.

Полицаят се захвана за работа:

— Каза ми, че са ти откраднали нещата, така че ще се опитам да проследя джиесема ти, както и движенията по банковата ти сметка.

— Съгласна съм. И провери до един частните полети към Съединените щати, които са напуснали Париж през нощта. Започни с „Бурже“, след това включи в списъка всички летища в парижкия регион. Опитай се да намериш информация за някой си Габриел Кийн: пианист на американски джаз. Провери дали наистина вчера вечерта е свирил в клуб „Браун Шугар“ в Дъблин.

— Информация за мен ли? — опита се да я прекъсне Габриел. — Вие да не превъртяхте?

Алис му направи знак да замълчи и продължи да изрежда задачите на заместника си:

— Разпитай всичките ми приятелки, човек никога не знае: Катрин Пайе, Малика Хадад и Самиа Шуаки. Бяхме заедно във факултета по право. Ще намериш координатите им в компютъра на бюрото ми.

— Окей.

Внезапно една идея се появи в съзнанието й.

— Непременно се опитай да разбереш откъде се е пръкнал пищова. Глок 22. Ще ти дам серийния номер.

Тя му съобщи поредица от букви и цифри, гравирани на оръжието.

— Записах си всичко. Ще сторя възможното, за да ти помогна, Алис, но трябва да предупредя Тайландие.

Алис затвори очи. Образът на Матилд Тайландие, ръководителката на криминалната бригада, премина пред погледа й. Тайландие не я обичаше особено и чувствата всъщност бяха взаимни. След случая „Ерик Вон“ тя на няколко пъти се беше опитала да се отърве от нея. До този момент началниците й се бяха противопоставяли, главно по конюнктурни съображения, но Алис знаеше, че положението й в работата оставаше трудно.

— И дума да не става — отсече тя. — Остави другите извън тази история и се опитай да действаш сам. Спасявала съм ти кожата достатъчно много пъти, за да поемеш минимален риск заради мен, Сеймур.

— Окей — съгласи се той. — Ще ти се обадя, щом науча нещо ново.

— Аз ще ти се обадя. Не мога да задържа този телефон дълго време, но изпрати ми координатите на Ники Никовски с есемес.

Алис затвори и няколко секунди по-късно адресът на ателието на художничката се появи на екрана на смартфона. Чрез линка успя да установи местоположението.

— Ред Хук не е много близо — отбеляза Габриел, като се наведе над плана.

Алис проучи екрана и прокара пръст по повърхността, за да добие по-добра представа за околностите. Ателието се намираше югозападно от Бруклин. Невъзможно беше да се стигне дотам пеша. Нито с градски транспорт впрочем.

— Нямаме пари да си купим билети за автобус или за метро — рече Габриел, сякаш беше прочел мислите й.

— Какво предлагате тогава? — попита го тя провокативно.

— Лесно е. Ще откраднем кола — отвърна той. — Но този път ще ме оставите да действам, съгласна ли сте?

* * *

На ъгъла на „Амстердам авеню“ и 61-а улица имаше малка задънена уличка, сгушена между два жилищни блока.

Габриел счупи стъклото на старото мини със силен удар с лакът. Двамата с Алис изгубиха повече от четвърт час, за да намерят кола, паркирана на не особено оживено място и достатъчно овехтяла, за да можеше да мине за купена „на старо“.

Беше „Остин Купър Ес“ с каросерия с цвят на захаросан кестен и с бял покрив. Успешен модел от края на 60-те години на XIX век, грижливо реставриран от някой колекционер.

— Сигурен ли сте, че знаете какво правите?

Габриел отговори с въпрос:

— За какво човек може да бъде сигурен в живота си?

Той промъкна ръката си през прозореца и отвори вратата. Противно на онова, което ни представят филмите, да откраднеш кола, като се опитваш да свържеш захранващите кабели, не е лесна работа. И още по-трудно е, ако си прикован към някого другиго.

Габриел седна на мястото на шофьора, след това се наведе над волана от алуминий и лакирано дърво, докато Алис се правеше, че разговаря с него, облегната на прозореца.

Инстинктивно си бяха разпределили ролите: тя наблюдаваше наоколо, докато той се опитваше да се справи с техниката.

С отмерен удар Габриел счупи пластмасовите повърхности, които покриваха оста на волана. Със свободната си ръка извади предпазителите, за да достигне до кабелите. От един пластмасов цилиндър излизаха три жици с различни цветове.

— Къде се научихте да правите това?

— В школата на улицата. Квартал „Енгълуд“, южно от Чикаго.

Той разгледа внимателно всички жички, за да избере чифта, който щеше да запали колата.

— Това е кабелът, който подхранва цялата електрическа верига на автомобила — обясни и посочи двете кафяви жички.

— Дали не сънувам? Нали няма да ми изнасяте курс по механика!

Обиден, той измъкна кабелите от цилиндъра, оголи краищата им и ги събра, за да включи захранването. Таблото светна веднага.

— Побързайте, по дяволите! Една жена ни забеляза от балкона си.

— Ако смятате, че е лесно да се действа с една ръка! Бих желал да ви видя вас!

— Нали толкова се хвалехте с вашата „школа на улицата“.

Поставен под натиск и презрял предпазливостта, Габриел оголи със зъби кабелите на стартера.

— Помогнете вместо да се жалвате! Вземете тази жица. Внимателно я допрете до моята. Ето така…

Действието им предизвика искра и се чу как моторът заработва. Размениха си бърз съучастнически поглед, за да отпразнуват малката победа.

— Давайте — нареди тя и го изблъска вътре в купето. — Аз ще карам.

— И дума да не ста…

— Това е заповед — прекъсна го тя. — Всъщност нямаме избор. Аз ще държа волана, вие ще сменяте скоростите.