Гийом Мюсо
Сентръл Парк (3)

3
Сентръл Парк Уест

Копнеем за истина, а съзираме в себе си само неувереност.

Блез Паскал^[1]

— Боже Господи! — изрече Габриел, а изумлението се изписа на лицето на Алис.

Макар че действителността трудно можеше да бъде преглътната, вече нямаше никакво съмнение. Бяха се събудили в сърцето на „Рембъл“, най-дивото място в Сентръл Парк. Истинска гора от петнайсет хектара, която се простираше на север от езерото.

Сърцата им биеха в съзвучие, блъскаха като луди в гърдите им. Приближавайки се към брега, те стигнаха до оживена алея, типична за кипежа в парка в ранната утрин. Почитателите на джогинга хармонично съжителстваха с велосипедистите, с упражняващите тай дзи^[2] и с посетители, дошли просто да разходят кучетата си. Така характерната за града звукова вселена сякаш внезапно експлодира в ушите им: шумовете от уличното движение, клаксоните, сирените на пожарникарите и на полицията.

— Побъркващо е — промълви Алис.

Дестабилизирана, младата жена се опита да помисли. Искаше да се убеди, че двамата с Габриел бяха препили предишната вечер, та дори бяха забравили напълно какви са ги вършили през нощта. Но беше немислимо да са ги натоварили на самолет против волята им. Тя често беше идвала на почивка в Ню Йорк със Сеймур, нейния колега и най-добър приятел. Знаеше, че полетът Париж-Ню Йорк трае малко повече от осем часа, но като имаше предвид часовата разлика, разминаването се стопяваше до два часа. Когато пътуваха заедно, Сеймур обикновено вземаше полета в 8:30 ч. от летище „Шарл дьо Гол“ и пристигаше в Ню Йорк в 10:30. Също така тя отбеляза мислено, че последният самолет за далечна дестинация напускаше Париж в 20 часа. А вчера вечерта, в 20 часа тя все още беше в Париж. Значи двамата с Габриел са пътували с частен полет. Ако приемеше, че са я качили в самолет в Париж в 2 часа през нощта, тя би пристигнала в Ню Йорк в 4 часа местно време. Достатъчно, за да се събуди в Сентръл Парк в 8 часа. На теория това не беше невъзможно. В действителност нещата бяха съвсем различни. Дори на борда на частен самолет, административните формалности за влизане в Съединените щати бяха дълги и сложни. Ясно беше, че събитията не се връзваха.

— Oups, sorry!

Младеж с ролери ги блъсна. Извинявайки се, той хвърли слисан и подозрителен поглед към белезниците.

Сигнал за тревога се появи в главата на Алис.

— Не можем да останем така, бездейни, пред очите на зяпачите — загрижи се тя. — Ченгетата ще ни се нахвърлят след минута.

— Какво предлагате?

— Хванете ме за ръка, бързо!

— Какво?

— Хванете ме за ръка, сякаш сме влюбена двойка и преминаваме по моста! — подкани го тя.

Той се подчини и двамата минаха по Боу Бридж. Въздухът беше чист и сух. В безоблачното небе на заден план се отразяваха силуетите на внушителните сгради в Сентръл Парк Уест: двете кули близнаци на Сан Ремо, митичната фасада на Дакота^[3], апартаментите артдеко в огромната жилищна кооперация „Мажестик“.

— Във всеки случай, трябва да се свържем с властите — подхвана Габриел, като продължаваше да върви.

— Точно така, да се хвърлим в лапите на вълка!

Той контраатакува:

— Вслушайте се в гласа на разума, малката…

— Наречете ме още веднъж така и ще ви удуша с белезниците! Ще ви стискам врата, докато изпуснете последния си дъх. Ще се убедите: мъртвият говори много по-малко глупости.

Той се направи, че не чу заплахата.

— Тъй като сте французойка, идете поне да потърсите съвет в своето посолство!

— Не преди да съм разбрала какво точно се е случило през миналата нощ.

— Не разчитайте на мен да играя ролята на беглец. Щом излезем от парка, ще изтичам в първия полицейски участък, за да разкажа какво ни се е случило.

— Или сте глупак, или нарочно говорите така. Ако не сте забелязали, ние сме приковани с белезници, приятелю! Неразделни, неотделими, свързани по силата на нещата! Следователно докато не намерим начин да свалим веригите си, ще правите това, което ви кажа.

Боу Бридж осигуряваше плавен преход между дивата растителност и добре поддържаните градини на юг от езерото. Когато стигнаха до края на моста, те поеха по пътя, който вървеше покрай водната площ до гранитния свод на фонтана в Чери Хил.

Габриел настоя:

— Защо отказвате да ме придружите при ченгетата?

— Защото, представете си, познавам полицията.

Джазменът се разбунтува:

— Но с какво право ме замесвате в плановете си?

— Как така, моите планове? Може да съм попаднала сред лайната, но вие сте затънал заедно с мен до гушата.

— Не, защото аз нямам за какво да се упреквам!

— А, така ли? И как си позволявате да бъдете толкова сигурен? Струва ми се, че вие също не помните нищо от последната си нощ…

Репликата сякаш дестабилизира Габриел.

— Значи нямате доверие в мен?

— Никак. Вашата история за бара в Дъблин е съшита с бели конци, Кийн.

— Не повече от вашата история за прекарването на „Шан-з-Елизе“! И освен това ръцете ви са целите в кръв. Имате патлак в джоба и…

Тя го прекъсна:

— В това отношение сте прав. Аз имам патлак, така че ще млъкнете и ще правите точно това, което ви кажа, окей?

Той присви рамене и въздъхна раздразнено. Преглъщайки, Алис усети нещо като горене зад гръдната кост, сякаш стоманена слюнка премина през хранопровода й. Стрес. Умора. Страх.

Как да се измъкне от тази бъркотия?

Опита се да събере мислите си. Във Франция беше ранен следобед. Щом не се появи в службата сутринта, хората от нейната разследваща група ще се обезпокоят. Сеймур сигурно ще се опита да се чуе с нея по джиесема. С него трябваше да се свърже най-напред, него трябваше да помоли да разследва случая. В главата й се появи план за действие: 1) да се проследи какво са заснели охранителните камери на паркинга на „Франклин Рузвелт“, 2) да бъдат проверени всички частни самолети, излетели от Париж след полунощ в посока към САЩ, 3) да бъде намерено мястото, където е било изоставено нейното ауди, 4) да се провери самоличността на този Габриел Кийн, както и достоверността на заявленията му…

Перспективата на това разследване малко я разведри. Отдавна адреналинът, който й предоставяше професията, беше нейното основно гориво. Истински наркотик, който в миналото беше съсипал живота й; днес й даваше единственото добро основание да става сутрин.

Тя вдиша дълбоко чистия въздух на Сентръл Парк.

Успокоена при мисълта, че полицаят в нея взема връх, започна да подготвя метод за разследване: под нейно ръководство, Сеймур ще действа във Франция, а тя паралелно ще проверява нещата на място.

Все така хванати за ръка, Алис и Габриел, без да се бавят навлязоха в триъгълната градинка на Строубери Фийлдс, откъдето можеха да напуснат парка на запад. Полицайката крадешком поглеждаше към музиканта. Непременно трябваше да разбере кой всъщност е този мъж. Дали тя самата му беше сложила белезниците? Ако беше така, по каква причина?

На свой ред, той я погледна предизвикателно.

— Добре, в такъв случай, какво предлагате?

Тя му отговори с въпрос:

— Имате ли познати в този град?

— Да, имам дори много добър приятел, саксофониста Кени Форест, но не случихме: сега той е на турне в Токио.

Тя формулира въпроса си по друг начин:

— Значи не ви е известно място, където можем да намерим инструменти, за да се освободим от белезниците, да се преоблечем и да вземем душ?

— Не — призна той. — А на вас?

— Нали ви казах, че живея в Париж!

— „Нали ви казах, че живея в Париж“ — позволи си да я имитира той, като се опитваше да се държи наперено. — Чуйте, не виждам как можем да минем, без да отидем в полицията: нямаме мангизи, нито дрехи за смяна, по никакъв начин не сме в състояние да докажем кои сме…

— Стига сте се вайкали. Като начало да намерим джиесем, съгласен ли сте?

— Нямаме нито цент, нали ви казах! Как бихме могли да го направим?

— Не е никак сложно: достатъчно е да го откраднем.