Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Central Park, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Гийом Мюсо
Заглавие: Сентръл Парк
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Изток-Запад“
Излязла от печат: 04.12.2014
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Художник: Деница Трифонова
Коректор: Християна Хинова
ISBN: 619152541-9; 978-619-152-541-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/252
История
- —Добавяне
28
Сърце за двама
Единствените пътища, които си струва да бъдат изминати, са тези, които водят навътре в нас.
Слагам студеното дуло на оръжието в устата си.
Трябва да запазя самообладание. Да не се превърна в жената с мъртвата памет. В безпомощна нещастница, затворена завинаги в болничната стая.
Предстои ми да реша по какъв път ще поеме съществуването ми.
Да бъда категорична и ясна.
Никой не може да ми отнеме това.
Последната ми свобода.
Със затворени очи, виждам в съзнанието си да дефилират мигове от щастливите дни с Пол. Хиляди кадри, които вятърът отвява и отнася в атмосферата, отваряйки проход към небесата.
Изведнъж го забелязвам как държи ръката на баща си. Детето, на което не бяхме избрали име и което никога няма да бъде кръстено. Детето, което не познавам, но чието лице съм си представяла хиляди пъти.
Те са тук, и двамата, в доброжелателните мрачини.
Двамата мъже на живота ми.
Усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не отварям очи, дулото е в устата ми, пръстът е на спусъка. Още миг и ще отида при тях.
Тогава детето пуска ръката на Пол и прави няколко крачки към мен… Колко е красиво… Вече не е бебе. Малко момченце е. С риза на карета и подвит панталон. На колко е години? На три, може би четири? Оставам хипнотизирана от чистотата на погледа му, от невинността на изражението му, от обещанията и предизвикателствата, които прочитам в очите му.
— Мамо, страх ме е, ела с мен, моля те.
Гласът му ме вика. Подава ми ръка.
Мен също ме е страх.
Въздействието е невероятно. Разридавам се. Знам, че детето не е действително. Само проекция на съзнанието ми е.
— Ела, моля те! Мамо…
Идвам…
Пръстът ми е на спусъка. Някаква пропаст зейва в мен. Усещам напрежение в цялото си тяло, сякаш фаталната пукнатина, която нося в себе си от детството, се разширява.
Това е историята на тъжно и самотно момиче, което никъде и никога не е намерило мястото си. Човек бомба, която е готова да експлодира. Тенджера под налягане, а в нея отдавна ври озлобление, незадоволеност, желание да бъдеш другаде.
Натисни спусъка. Стреляй. Болката и мъката незабавно ще изчезнат. Направи го сега. Имаш смелостта, прозорливостта, слабостта… Избрала си точния момент.
Нещо започва да трепери откъм бедрото ми.
Джиесемът вибрира в джоба.
Опитвам се да ги задържа, но Пол и детето изчезват. Гневът отстъпва пред тъгата. Отварям очи, изваждам пистолета от устата си и включвам телефона. Чувам гласа на Габриел.
— Не правете това, Алис.
Обръщам се. Той е на петдесетина метра зад мен, приближава.
— Казахме си всичко, Габриел.
— Не е така.
Вия от безнадеждност:
— Оставете ме на мира! Боите се за кариерата си, нали? Пациентка, която иска да си пръсне мозъка в хубавата ви клиника, това ще предизвика суматоха, нали?
— Вие не сте ми пациентка, Алис.
Идвам на себе си.
— Как така?
— Отлично знаете. Лекарят няма право да се влюбва в пациентите си.
— Последният ви опит е патетичен, Кийн!
— А защо си мислите, че поех всичките рискове? — заявява той и пристъпва една крачка напред. — Изпитах нещо към вас още когато ви видях да лежите на пейката.
— Ставате смешен.
— Не играя роля, Алис.
— Ние не се познаваме.
— Струва ми се, че не е така. По-скоро вече знаем всичко един за друг.
Отблъсквам го.
— Вие, фустогонецът, да сте влюбен в мен? „По едно момиче във всяко пристанище“: да не мислите, че не си спомням девиза ви?
— Лъжа, за да придам плътност на героя си — джазмен!
— Готов сте да чукате всичко, което мърда!
— Намирам ви за умопомрачително хубава, Алис. Обичам лошия ви характер, това, че винаги имате готов отговор. Никога не съм се чувствал толкова добре с друга.
Гледам го, без да мога да произнеса нито дума. Откровеността в думите му ме изумява. Истина е, че е рискувал кожата си заради мен. Вчера вечерта дори бях на крачка от, това да го застрелям.
Той настоява.
— Бих желал да направя хиляди неща с теб: да ти говоря за книгите, които обичам, да ти покажа квартала, където пораснах, да ти приготвя специалната си рецепта за макарони със сирене и трюфели, да…
Сълзите отново замрежват погледа ми. Думите на Габриел ме обгръщат с нежността си и изпитвам желание да се отдам на това усещане. Спомням си първия път, когато видях лицето му на пейката в Сентръл Парк. Виждам го отново в магазина за играчки, обвит в мантията, да прави фокуси, за да забавлява децата.
Но въпреки всичко го прекъсвам:
— Тази жена, която твърдите, че обичате, Габриел… Отлично знаете, че след няколко месеца тя ще изчезне. Няма да ви разпознава. Ще се обръща към вас с „господине“ и ще трябва да я затворите в болнична стая.
— Възможно е и това, но не е сигурно. Готов съм да поема риска.
Изпускам телефона, точно в момента, когато батерията му бере душа.
Габриел е на по-малко от десет метра пред мен.
— Ако някой реши да влезе в битката, то това си ти, нали разбираш?
Сега вече е само на няколко сантиметра.
— Но нищо не зависи от мен.
— Ще се борим двамата, Алис. Вярвам, че сме отличен екип?
— Страх ме е! Много ме е страх…
Вихрушка вдига прах и разклаща позлатените иглички на боровете. Студът изгаря пръстите ми.
— Знам колко ще бъде трудно, но ще има…