Гийом Мюсо
Сентръл Парк (27)

27
Бели сенки

Да не се боим да казваме истината.

Овидий^[1]

Нанасям втори удар с гаечния ключ кръстачка и Габриел рухва в прахоляка, сгънат на две, останал без дъх.

— Вие наистина сте мръсник на мръсниците!

Той се държи за корема. Аз продължавам да изливам гнева си.

— Всичко, което ми разказахте на сина си, за смъртта на сестрата на жена ви, ужасно е да измисляте подобни лъжи!

Опитва се да стане, скръства ръце и ги поставя пред гърдите си, за да избегне нов удар.

— Истина е, Алис! Тази част от историята е автентична! — кълне се той. — Само че не бях ченге, а психиатър доброволец в сдружение, което подпомагаше проститутките.

Пускам на земята железния инструмент и го оставям да се изправи.

— Съпругата ми наистина замина за Лондон и отведе сина ни — обяснява той и се опитва да диша дълбоко. — За да бъда близо до него, напуснах клиниката.

Въпреки признанието, продължавам да вилнея.

— Маскарадът ви е бил много забавен, нали? Но какво причинихте на мен?

Хвърлям се към него и го удрям с юмруци където намеря по тялото. Стена на глас:

— Какво ми причинихте?

Той хваща юмруците ми в големите си ръце.

— Сега се успокойте! — заповядва строго. — Сторихме всичко необходимо, за да ви помогнем.

Полъхва вятър. Треперя. Обсебена от разследването, почти съм оставила болестта на втори план.

* * *

Не мога да повярвам, че ще изтлея. Тази сутрин мислите ми са ясни и режат като бръснач. Стъклата на шелбито ми разкриват приятна картина: все още млада и стройна жена с правилни черти и с развени на вятъра коси. За съжаление, вече съм наясно с лъжливия и ефимерен характер на привидността. Зная, че сенилните плаки смразяват невроните ми и обездвижват мозъка ми. Зная, че времето ми е преброено.

— Трябва да се съгласите да проведем втората част от операцията — настоява Габриел.

— Вашата джаджа е безполезна. Тя е за будалите. Всички са наясно, че срещу Алцхаймер не може да се постигне нищо.

Той започва да говори по-нежно.

— Това твърдение е едновременно вярно и невярно. Чуйте, не зная какво са ви разправяли за тази операция. Затова пък нямам съмнения, че нашата клиника е специализирана в дълбоката електрическа стимулация на веригата на паметта и че тази процедура дава великолепни резултати.

Слушам го. Опитва се да бъде дидактичен.

— Благодарение на изключително фини електроди изпращаме електрически ток няколко волта в някои стратегически зони на мозъка: форникса и енториналния кортекс^[2]. Тази стимулация произвежда микротрусове, които оказват ефект върху хипокампуса. Все още не познаваме напълно всички механизми на действие, но идеята е да се подобри активността на невроните.

— Това лечение обаче не лекува болестта.

— При много болни се наблюдава скромно, но показателно подобрение на епизодичната и на пространствената памет.

— Скромно ли? Гениално…

— Алис, опитвам се да ви кажа, че все още имаме прекалено малко опит. Истината е, че нашето не е точна наука. При някои оперирани пациенти изгубените спомени се събуждат, симптомите отстъпват или се стабилизират, но има и такива, при които не се случва нищо и за съжаление продължават да потъват в болестта.

— Виждате ли…

— Това, което виждам е, че нищо не е напълно сигурно и че симптомите могат да се развият бързо и да доведат до светкавична смърт, но могат и да се окажат в застой. При млади хора, когато болестта е открита в ранен стадий, има значителни възможности да бъде удържана. Такъв е и вашият случай, Алис.

Повтарям като на себе си:

— Да бъде удържана болестта.

— Да се спре развитието на заболяването, означава да се спечели време — натъртва той. — Научните открития напредват с всеки изминал ден. Сигурно е, че ще успеят.

— Да, след трийсет години.

— Може след трийсет години, може и утре. Вижте какво стана със СПИН. В началото на 80-те години на XX в. да бъдеш обявен за серопозитивен беше равностойно на смъртно наказание. След това се появиха зидовудинът и тритерапиите. Хората живеят по три десетилетия с болестта.

Навеждам глава и казвам уморено:

— Нямам сили. Затова изпаднах в паника след първата операция. Исках да се върна във Франция, да видя за последен път баща си и…

Той се доближава до мен и се втренчва в очите ми.

— И какво? Да си теглите куршума?

Отбягвам погледа му.

— Нещо такова, да.

— Смятах ви за по-смела.

— Кой сте вие да ми говорите за смелост?

Приближава се още. Челата ни почти се допират, приличаме на двама боксьори преди първия рунд.

— Оплаквайки нещастието си, не си давате сметка каква късметлийка сте. Имате приятел, който финансира лечението и впрегна всичките си връзки, за да ви включи в програмата на клиниката. Сигурно не знаете, но има огромна листа на чакащите за подобна медицинска намеса.

— Ами аз ще освободя едно място.

— Ясно е, че наистина не заслужавате грижите.

В момента, когато най-малко очаквам, виждам, че очите му заблестяват. Чета в тях гняв, мъка, бунт.

— Млада сте, умеете да се борите, вие сте най-решителната и най-упоритата жена, която съм срещал в живота си. Ако има някой, който може да се опре на болестта, то това сте вие! Можете да бъдете пример за останалите болни и…

— Не желая да бъда никакъв пример, Кийн! Никога няма да спечеля тази битка, стига сте дърдорили.

Той се възмущава.

— Значи свивате платната? Толкова е лесно действително! Искате да сложите край? Давайте! Чантата ви все още е на седалката и оръжието е вътре!

С твърда крачка Габриел се отдалечава в посока към болницата.

Той ме провокира. Дразни ме. Изморена съм. Не знае, че не бива да ми показва този път. Аз отдавна вървя по ръба на бездната. Отварям вратата на мустанга и вземам чантата.

Отварям я. Глокът е там, както и телефонът, чиято батерия е почти изтощена. Машинално пускам джиесема в джоба си, след това проверявам пълнителя на пистолета и го прибирам в колана си.

Слънцето се е изкачило високо в небето.

Гледам надалеч и замижавам, ослепена от сребърните отражения, които танцуват по езерото. Без да обръщам никакво внимание на Габриел се отдалечавам от колата и тръгвам по пристана.

Спокойното могъщество на пейзажа излъчва ведрина и хармония. Отблизо водата е прозрачна, почти тюркоазена.

Накрая все пак се обръщам. Габриел е далечен силует по алеята. Много е далеч, за да се опита да стори нещо.

Изваждам Глока и дишам дълбоко.

Опустошена съм, стопена, смазана. Намирам се накрая на безкрайно падане в бездната, което започна преди години.

Затварям очи. В главата ми се подреждат фрагменти от история, чийто край вече ми е ясен. Не съм ли била убедена дълбоко в себе си, че животът ми ще свърши именно така?

Сама, но свободна.

Както винаги съм се опитвала да живея.