Гийом Мюсо
Сентръл Парк (26)

26
Огледалата

Не би трябвало да оставяме огледалата, закачени на стените, както не държим на показ чековата си книжка и писма, признаващи противни престъпления.

Вирджиния Улф^[1]

Отварям очи.

Разпознавам стаята: бяла, неорганична, извън времето. Под от вулканичен камък, чисти стени, гардероб и малко дървено бюро. Вътрешни широки капаци на прозорците разпръскват мека светлина. Декорация, която повече напомня за хотелски комфорт, отколкото за аскетизма на болнична стая.

Отлично зная къде се намирам: стая 6, болница „Себаго Котидж“, близо до Портланд, в щата Мейн. Зная и защо съм тук.

Надигам се върху възглавницата. Имам чувството, че около мен се простира ничия земя, представлявам нещо като мъртва звезда, отдавна изгаснала, но все още пръскаща светлина. Малко по малко възвръщам пълния си разум. Тялото ми почива, съзнанието ми се е освободило от тежко бреме, сякаш след дълго кошмарно пътуване, по време на което е прекосило чертозите на Мрака, на Съмненията и на Съня, сражавало се е с Цербер и е победило Фуриите, преди да се измъкне на повърхността.

Ставам, правя няколко крачки боса и отварям прозореца. Леденият въздух, който нахлува в стаята, ме освежава. Панорамата пред очите ми спира дъха. Заобиколено от борова гора със стръмни склонове, езерото Себаго разплисква кобалтовите си води в продължение на километри. Истинско бижу от лазурит сред иглолистния лес. Огромна скала във формата на замък е надвиснала над брега.

— Здравейте, госпожице Шефер.

Изненадана, рязко се обръщам. Не съм забелязала седналата в един ъгъл на стаята медицинска сестра от азиатски произход, която ме наблюдава мълчаливо.

— Надявам се, че се чувствате добре. Доктор Кийн ви чака край езерото.

— Доктор Кийн ли?

— Той ме помоли да ви съобщя за него щом се събудите.

Тя се приближава до прозореца и сочи нещо на хоризонта. Присвивам очи и виждам Габриел, който е отворил капака на шелбито. Отдалеч ми маха с ръка, сякаш ме кани да се присъединя към него. В гардероба откривам куфара, който носех със себе си. Нахлузвам джинси, бродиран пуловер, яке, обувам чифт тежки обувки и излизам през вратата.

* * *

Движа се, хипнотизирана от безкрайната синева на повърхността на езерото.

Сега всичко в главата ми е ясно. Спомените са силни, подредени в класьора на паметта ми. Първо обезпокоителната диагноза на Клузо, откритието на Сеймур за съществуването на болницата „Себаго Котидж“, усилията от негова страна да бъда приета в заведението, заминаването ми за Съединените щати, първите ми дни в клиниката, имплантирането на церебрален пейсмейкър, последвано от обхваналата ме паника, категоричното ми отричане, че съм болна, бягството ми от болницата, схватката ми с пазача, отиването ми в Ню Йорк и последвалото ми озоваване на пейката в Сентръл Парк.

След това дойде ред на неочакваната среща с този странен тип Габриел Кийн. Игри на съдбата, по време на които се възродиха най-угнетяващите ме страхове: призракът на Ерик Вон, загубата на бебето, травмата от смъртта на Пол, съмненията за лоялността на баща ми и на Сеймур. И все така, отказът ми да приема реалното си здравословно състояние, дотам, та живеех с убеждението, че съм се събудила сутринта на 8 октомври, докато всъщност беше седмица по-късно.

— Здравейте, Алис, надявам се, че спахте добре — посреща ме Кийн и затваря капака на колата.

Той носи панталон с широки джобове, голям колан, кадифена жилетка. Брадясал е, косите му са разрошени, а очите — с черни кръгове, но блестят. Следите от смазка, като индиански рисунки по лицето му, още повече го карат да прилича на автомобилен монтьор. Само на лекар не прилича.

Тъй като аз мълча, той се опитва да завърже разговор.

— Съжалявам за упоителната инжекция. Това беше единственият начин да ви отпратя в ласките на Морфей.

Взема пъхнатата зад ухото си цигара и я пали със стара бензинова запалка. Вече знам, че този мъж не е Вон. Но кой е той всъщност? Сякаш е прочел мислите ми, подава ръката си, която е цялата в смазка.

— Габриел Кийн, психиатър — представя се той официално.

Отказвам да отвърна на поздрава му.

— Джазмен, фокусник, специален агент на ФБР, психиатър… Вие сте крал на лъжите.

Той се усмихва измъчено.

— Разбирам, че сте ми ядосана, Алис. Извинете ме, че ви мамих, но този път се заклевам, че не лъжа.

Както често се случва, усещам, че ченгето в мен надделява и го затрупвам с въпроси. Научавам, че бившият му съдружник и директор на болницата Томас Крейг го помолил да ме намери в Ню Йорк и да ме доведе тук.

— Но защо се представихте за джаз пианист? Откъде измислихте Дъблин? Защо бяха необходими белезниците, талонът за куфарчето и надписът на ръката ми? За какво беше целият този цирк?

Той жадно всмуква дима от цигарата.

— Част от сценарий, измислен набързо.

— Сценарий ли?

— Постановка на своеобразна ролева психоаналитична игра, ако предпочитате.

Срещайки недоверчивия ми поглед, Габриел разбира, че трябва да продължи с разкритията.

— Налагаше се да престанете да отричате заболяването си. Да се сблъскате с химерите си, за да се освободите от тях. Това е работата ми — да реконструирам хората, да се опитвам да възвръщам подредбата в съзнанието им.

— И измислихте този „сценарий“ просто така?

— Пробвах да се вмъкна във вашата логика, във вашия начин на мислене. Това е най-ефикасният метод за установяване на контакт. Импровизирах, като се ръководех от онова, което ми разказвахте и от решенията, които вземахте.

Поклащам глава.

— Не, нещата не се връзват, не е възможно.

Той ме поглежда прямо.

— И защо?

В мислите ми предишният ден преминава на забавен ход. Колкото повече образи се трупат, толкова се увеличават и въпросите.

— Кървящите цифри на ръката ви?

— Гравирах ги сам с швейцарско джобно ножче.

Не мога да повярвам в това, което чувам.

— Талонът от хотел „Гринуич“?

— Там прекарах нощта след конгреса.

— А дипломатическото куфарче?

— То е мое. Алармата и електрическата искра се включват автоматично, щом куфарчето се отдалечи на повече от двайсет и пет метра от радио-телекомандата.

— Чипът в обувката?

— Всички пациенти в клиниката носят подобен индикатор. Това е формалност, която се практикува в американските болници спрямо пациенти, страдащи от смущения на паметта.

— Но вие също носехте подобен бръмбар.

Ясно виждам сцената отново: пред вехтошарницата Габриел хвърля кеца си в кошче за боклук.

— Казах ви, че съм намерил, но вие не сте го виждали и ми повярвахте, без да проверите.

Той заобикаля колата, отваря багажника и вади оттам крик, след това — гаечен ключ кръстачка за смяна на спуканата гума на шелбито. Оставам смаяна, че толкова лесно съм се подвела.

— А цялата тази история с Вон?

— Търсех начин да ви накарам да напуснете Ню Йорк — обяснява той и се навежда, за да демонтира спуканата гума. — Прочетох в досието какво ви е причинил този Вон. Знаех, че ако ви пусна по следите му, мога да ви заведа навсякъде.

Усещам в мен да напира гневът. Способна съм да се нахвърля отгоре му и да го спукам от бой, но първо искам да бъда сигурна, че съм разбрала добре.

— Отпечатъците върху спринцовката естествено са ваши? Вон е мъртъв…

— Да, щом баща ви твърди, че той се намира три метра под земята, нямаме никакви основания да оспорваме версията му. Разбира се, ще запазя тайната. Обикновено не съм привърженик на самозащитата, но в подобен случай кой би могъл да го обвинява?

— А Сеймур?

— Крейг му се обади и го помоли да ни сътрудничи. По-късно аз на свой ред го потърсих и пожелах да ви предостави фалшиви следи, така че да се ориентирате към връщане в болницата.

— Кога? Ние непрекъснато бяхме заедно.

Той ме гледа и клати глава, присвил устни.

— Не непрекъснато, Алис: в Китайския квартал изчаках да излезете от помещението, за да помоля мъжа в заложната къща да ми разреши да се обадя по телефона. По-късно пред градинката в Дяволската кухня в Манхатън, останахте в колата и си мислехте, че търся приятеля си Кени от телефонна кабина.

На гарата, докато купувах билети, една възхитителна бабка ми позволи да използвам нейния телефон. В Астория, докато се къпехте, имах достатъчно време, за да използвам телефона в бара с наргилетата. Най-накрая, докато пътувахме, ви оставих в продължение на десетина минути с Барби под претекст, че трябва да си купя цигари.

— И през това време сте разговаряли със Сеймур?

— Той ми помогна да изглеждам убедителен в ролята на агент на ФБР. Трябва да призная, че се справи много по-добре, отколкото очаквах. Историята с трупа в захарната фабрика, където той никога не е стъпвал, беше негова идея.

— Мръсник!

— Той много ви обича, знаете това. Не всеки има късмета да случи на такъв приятел.

Поставя внимателно крика под колата и успява да я повдигне с няколко сантиметра. Като го гледам да се превива от болка, си спомням, че вчера вечерта му нанесох удар с нож, който несъмнено е предизвикал дълбоко разкъсване на мускула. Но не съм в настроение да се извинявам.

— А баща ми?

— О, той предизвика безпокойството ми. Не бяхме сигурни, че големият Ален Шефер ще се включи в играта. За щастие Сеймур успя да му отмъкне телефона.

Получавам удари като боксьор, прикован в единия край на ринга. Но искам да зная. Всичко да зная.

— Апартаментът в Астория? Вашият приятел Кени Форест?

— Кени не съществува. Измислих историята с музиканта, тъй като обожавам джаз. Колкото до апартамента — той е мой. Впрочем, дължите ми бутилка вино „Ла Таш“ 1999. Бях запазил еликсира от Романе-Конти за специален случай.

Струва му се, че хуморът му ще смекчи гнева ми. Всъщност ме провокира и изкарва извън нерви.

— Знаете къде да си я пъхнете тази бутилка! А защо собственичката на сградата госпожа Шаух не ви позна?

— Просто защото й се обадих от гарата и я помолих за дискретност.

Той развива болтовете и изважда спуканата гума, след което продължава да обяснява:

— Асистентката на Крейг, Агата, беше минала малко преди това, за да прибере всичко, което може да ме издаде: снимки, досиета, фактури… Много ме боли рамото… Може ли да ми подадете резервната гума?

— Направо се скрийте някъде. Разкажете ми за хижата в гората.

Габриел прави крачка встрани, проверява превръзката. Усилието е разкървавило раната, но той стиска зъби и грабва резервната гума.

— Хижата е наистина на Калеб Дюн. Аз помолих Агата да закачи на вратата трите снимки, които намерих в портфейла ви.

— Предполагам, че и шелбито е ваше?

— Спечелих го на покер, когато живеех в Чикаго — казва психиатърът като се изправя и избърсва ръцете си.

Непоносимо ми е да го слушам. Чувствам се принизена, унижена. Водейки ме за носа, Габриел ми отнема последното, което ми оставаше: убеждението, че още съм добро ченге.

— Признавам, че имах късмет — изтъква той. — На два пъти за малко да ме разкриете. Първо, когато настояхте да отидем заедно в лабораторията за изследване на кръвта и оставихме пробата.

Не съм сигурна, че го разбирам добре. Оставям го да продължи.

— Познавам Елиан, клиниката работи с нейната лаборатория отдавна. Нямах време да я предупредя, но тя не ме нарече „доктор“ пред вас!

Не се и опитвам да оценя иронията, скрита в анекдота.

— А вторият път?

— Вашият колега, Марешал. Там наистина се разминахме на два пръста от катастрофата. Първо, отдъхнах си, че той не знае за отстраняването ви от работа. След това, когато изпълни поръчката ви за охранителните камери, се задоволи да потърси изображение с регистрационния ви номер. Ако беше споменал в имейла си, че снимките са от преди една седмица, щеше да ме закопае!

Вдигам глава. Луда ярост се надига в мен и не мога да я контролирам. Буен поток от желание за съпротива и неприемане на несправедливостта обзема тялото ми. Навеждам се и грабвам гаечния ключ кръстачка. Ставам, насочвам се към Габриел и с все сила го удрям в корема.