Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Central Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Гийом Мюсо

Заглавие: Сентръл Парк

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: 04.12.2014

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Художник: Деница Трифонова

Коректор: Християна Хинова

ISBN: 619152541-9; 978-619-152-541-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/252

История

  1. —Добавяне

24
Глава нула

Където обаче дебне опасност, пораства също спасяващото.

Фридрих Хьолдерлин[1]

Квартал „Трайбека“

4:50 сутринта

Три часа преди първата среща между Алис и Габриел

 

Телефонът в стая 308 в хотел „Гринуич“ звънна шест пъти, преди някой да се обади.

— Ало… — чу се надебелял глас — явно на човек, измъкнат от дълбок сън.

— Тук е рецепцията, господин Кийн. Много съжалявам, че ви безпокоя, но ви търсят: някой си Томас Крейг иска да говори с вас…

— Посред нощ? Но колко е часът, Боже мой?

— Скоро ще стане пет, господине. Той ми каза, че работата е много спешна.

— Окей, свържете ме.

Габриел се облегна на възглавницата, после седна в края на леглото. Стаята бе потънала в мрак, но светлината, която проникваше от машинката за радиосъбуждане, позволяваше човек да добие представа за царящото безредие. По макета лежаха малки шишенца алкохол и дрехи, хвърлени направо на пода. Заспалата жена до него не се беше събудила. Необходими му бяха малко секунди, за да си спомни името й: Елена Сабатини, негова колежка от Флорида, която срещна предишната вечер във фоайето на хотела. След няколко мартинита, успя да я склони да се качи в стаята му и двамата се опознаха по-отблизо, като пресушиха мини-бара.

Габриел потърка клепачите си и въздъхна. Откакто съпругата му го беше напуснала, той ненавиждаше мъжа, в който се беше превърнал: блуждаеща душа, призрак, пропадащ все повече и повече. Нищо не е по-трагично от това да срещнеш индивид, който е стигнал дъното, изгубил се е в лабиринта на живота: фразата на Мартин Лутър Кинг внезапно му дойде наум. Тя му подхождаше като ръкавица.

— Габриел? Ало, Габриел! — провикваше се гласът от другия край на линията.

Със слушалка, прилепена до ухото, Кийн стана от леглото и затвори плъзгащата се врата, която разделяше стаята от малкия съседен салон.

— Здравей, Томас.

— Опитах се да позвъня на домашния ти телефон в Астория, след това на джиесема, но не ми отговори.

— Вероятно батерията е изтощена. Как ме намери?

— Спомних си, че през тази седмица се провежда Конгресът на Американската асоциация по психиатрия. Обадих се в секретариата и те ми съобщиха, че си запазил стая в „Гринуич“.

— Какво искаш?

— Май си получил много аплодисменти след доклада, който изнесе вчера за психиатричното измерение на болестта на Алцхаймер…

— Остави настрана комплиментите, ако обичаш!

— Прав си, да вървим направо към целта: интересува ме мнението ти за една пациентка.

— В пет часа сутринта? Томас, искам да ти припомня, че вече нищо не ни свързва!

— Жалко, бяхме добър екип. Чудесно сътрудничество между психиатър и невролог.

— Да, но всичко свърши: продадох ти моя дял от клиниката.

— Това беше най-голямата глупост…

Габриел се нервира.

— Няма да водим отново този спор! Знаеш добре какви бяха съображенията ми!

— Да, да се преместиш в Лондон, за да можеш да възпитаваш сина си. И какво спечели? Съдебна забрана, която те принуди да се върнеш в Съединените щати.

Габриел усети как очите му го заболяват. Разтърка слепоочията си, а приятелят му се върна към темата, заради която го търсеше.

— Съгласен ли си да погледнеш досието? Много те моля… Преждевременен Алцхаймер. Случаят ще те развълнува! Изпращам ти го по имейла и ще те потърся отново след двайсет минути.

— И дума да не става. Лягам си. Не ме търси повече — рече той твърдо и затвори.

Остъкленият прозорец като в огледало му разкри образа на изморен мъж, небръснат и угнетен. На мокета, до крака на канапето, намери смартфона си — с изтощена батерия — и го включи да се зарежда. Отиде в банята, прекара десет минути под душа, за да се измъкне от летаргията. По халат се върна в салона. Приготви си двойно еспресо на кафемашината и го изпи, гледайки как водите на река Хъдзън блестят от заревото на деня. Направи още едно кафе и включи лаптопа си. Както предполагаше, имейлът от Томас го чакаше…

Колко е вироглав този тип!

Неврологът му беше изпратил досието на пациентката. Крейг знаеше, че Габриел ще го прегледа от любопитство и не се лъжеше.

Габриел отвори файла на PDF и прехвърли първите страници по диагонал. Необикновеният профил на пациентката привлече вниманието му: Алис Шефер, трийсет и осем годишна французойка с хармонични черти и открито лице; къдрава коса, която непокорно се измъкваше от кока. Той отдели няколко секунди на снимката и очите им се срещнаха. Светли ириси, едновременно интензивен и стеснителен поглед, тайнствен вид, неразгадаем. Въздъхна. Тази гадна болест пакостеше на все по-млади хора.

Габриел прехвърли досието до края. Първо се появиха десетки страници резултати от прегледи и от изследвания на мозъка — магнитен резонанс, позитронно-емисионна томография, лумбална пункция, — които водеха до категорична диагноза, направена от професор Еварист Клузо. Независимо, че никога не се беше срещал с него, Габриел познаваше репутацията на френския невролог. Светило в занаята.

Втората част от досието започваше с формуляр за приемането на Алис Шефер в болницата „Себаго Котидж“, специализираната клиника за смущения в паметта, която той основа с Томас и двама съдружници. Център за лечение на болестта на Алцхаймер. Младата жена беше приета преди шест дни, на 9 октомври, за да бъде лекувана с дълбочинна церебрална стимулация, „специалитета“ на клиниката. На 11 й беше имплантиран невростимулаторът, който предизвикваше постоянна електрическа стимулация от няколко волта, а пациентите го наричаха „церебрален пейсмейкър“. След това нямаше нищо.

Странно.

Според протокола, имплантацията на три електрода трябваше да бъде извършена на следващия ден. Без нея пейсмейкърът беше ненужен. Габриел изпи последната глътка кафе, когато смартфонът му звънна на бюрото.

— Прочете ли досието? — попита Томас.

— Сега чета. Какво всъщност очакваш от мен?

— Помощ, тъй като съм в безизходица. Алис Шефер вчера избяга от клиниката.

— Избяга ли?

— Тя е ченге, умее ги тези работи. Напуснала стаята си, без да предупреди никого. Успяла да заблуди медицинските сестри и дори ранила Калеб Дюн, който се мъчел да я задържи.

— Дюн? Пазачът ли?

— Да, този глупак измъкнал оръжието си. Борил се с жената и опитал да й сложи белезници, но тя го надвила. Видимо е стреляла без да иска, но е отнесла пистолета му и белезниците.

— Тежко ли е ранен?

— Не, куршумът е заседнал в меката част на бедрото. Той е хоспитализиран при нас и е готов да не съобщава нищо на ченгетата, ако получи 100 000 долара.

— Искаш да ми кажеш, че една от твоите болни е ранила пазач и ти не смяташ да предупреждаваш полицията? Безразсъден си, приятелю, и ще свършиш зад решетките!

— Да потърсим ченгетата означава да включим в играта съда и журналистите. Възможно е да ни отнемат акредитациите и да се наложи да затворим клиниката. Няма да се откажа от творението на живота си заради този тъп пазач. Затова имам нужда от теб, Габриел: искам да я върнеш.

— Защо аз? И как предлагаш да го направя?

— Проведох разследване. Алис Шефер е в Ню Йорк, ти също си в града. Тя е отишла с такси в Портланд в 9 часа вечерта. Оттам е взела влака, а след това и автобус до Манхатън. Пристигнала е на автогарата в 5:20 ч. тази сутрин.

— След като знаеш къде се намира, защо не дойдеш да си я прибереш?

— Не мога да напусна болницата в тази криза. Моята асистентка Агата пътува със самолет. Ще бъде в Манхатън след два часа, но предпочитам ти да свършиш работата. Страхотно умееш да успокояваш хората. Имаш талант, владееш емпатията, като актьор си!

— Добре, спести си комплиментите. Откъде си сигурен, че тя е в Ню Йорк?

— Благодарение на чипа, който имплантираме в подметката на пациент, успях да я открия. Тя е посред Сентръл Парк, в най-дивата му част, наречена „Рембъл“. Не е помръднала от половин час. Следователно или е мъртва, или спи, или е захвърлила обувките си. Бога ми, Габриел! Завърти се натам, моля те като приятел. Трябва да я намерим преди полицията!

Кийн се отдаде на размисъл няколко секунди.

— Габриел? Още ли си на линия? — обезпокои се Томас.

— Кажи ми нещо повече за нея. Видях, че преди четири дни си й имплантирал подкожен генератор.

— Да — потвърди Крейг. — Последен модел: напълно миниатюризиран, малко по-голям от симкарта. Ще видиш, впечатляващо е.

— Защо не си пристъпил към втората част на интервенцията и не си поставил електродите?

— Защото на следващия ден тя побесня. Отричаше всички факти от действителността. Ако прибавиш и амнезията…

— Тоест?

— Шефер страда от антероградна амнезия[2], свързана с отричането на болестното й състояние. Съзнанието й пренебрегва всички факти, случили се след откриването на Алцхаймер.

— Не трупа нови спомени, така ли?

— Не, след една вечер с обилно пиене, точно след като Клузо й съобщил диагнозата. Всяка сутрин, когато се събуди, паметта й сякаш се ражда отново. Тя не знае, че е болна и вярва, че предишната вечер е празнувала по „Шан-з-Елизе“. Забравила е и че от три месеца е в отпуск по болест.

Габриел обобщи.

— Известно ни е, че отричането на очевидното и изчезването на паметта са част от характеристиките на болестта…

— Само че тази млада жена въобще не изглежда като болна. Интелектуално е напълно съхранена и притежава твърд характер.

Габриел въздъхна дълбоко. Никой друг не умееше като Крейг да възбужда любопитството му. И очевидно случаят с тази французойка беше загадка.

— Добре, съгласен съм, ще отида да видя дали ще я намеря.

— Благодаря ти, стари приятелю! Спасяваш ме! — възкликна Томас.

— Но не ти обещавам нищо! — уточни Кийн.

— Ще успееш, не се съмнявам! Ще ти изпратя точните координати на джиесема. Обади ми се, щом научиш нещо ново.

Габриел затвори телефона с неприятното чувство, че се е подвел. Откакто се върна в Ню Йорк, той създаде в Астория собствена медицинска структура, специализирана в спешните психиатрични намеси по домовете. Изпрати есемес на секретарката си, за да я помоли да извика заместника му, който да осигури протичането на работата сутринта.

След това бързо облече дрехите си от предната вечер — тъмни джинси, светлосиня риза, черно сако, светлобежов тренчкот и кецове „Конвърс“, — а после отвори вратата на гардероба, където беше оставил медицинската си чанта. В кожен несесер прибра спринцовка, пълна с мощно упоително средство. В края на краищата девойката беше въоръжена, следователно потенциално опасна. Сложи всичко в дипломатическото си куфарче и напусна стаята.

Когато стигна до рецепцията, помоли портиера да му извика такси и междувременно си даде сметка, че е оставил в стаята обслужващото електронно устройство, което управляваше сигурността на куфарчето. Ако се отдалечеше на повече от двайсет и пет метра от рецептора, алармата и електрическият заряд трябваше да се включат автоматично.

Тъй като таксито му пристигна, реши да не се качва отново в стаята, за да не губи време и повери куфарчето на съхранение в хотела.

В замяна, служителят му даде малък картонен правоъгълник, талон, на който беше изписан номер 127.

Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.

Бележки

[1] Йохан Кристиан Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) е немски поет и писател, предшественик на романтизма. Преводът от стихотворението „Патмос“ е от Владимир Сабоурин.

[2] Антероградна амнезия е неспособност пациентът да придобива нови дълготрайни спомени.