Гийом Мюсо
Сентръл Парк (23)

23
Действаш или умираш

— Вие пък откъде знаете, че аз съм смахната?

— Трябва да си — отвърна Котаракът. — Иначе какво ще търсиш тук?

Луис Карол^[1]

Тежък и агресивен дъжд барабанеше по прозорците.

Мълниите отекваха почти непрестанно. На равни интервали светкавици разкъсваха тъмните облаци и мощно осветяваха линията на хоризонта от борове.

Полуостровът, на чийто край се намираше болницата „Себаго Котидж“ беше с дължина около петнайсет километра, образуваше посред езерото широк залив, залесен с иглолистни гори.

Габриел караше съсредоточено с много висока скорост. Пътят беше задръстен от паднали клони и отломки, което го правеше опасен. Вятърът се вихреше, виеше в дърветата, прегъваше ги почти до земята, тресеше колата, сякаш за да забави придвижването й по асфалта.

От време на време Алис поглеждаше телефона си. Връзката се оказа крайно нестабилна. В зависимост от местата, покрай които минаваха, понякога се появяваше сигнал, както имаше и дълги мъртви зони, без никакъв достъп.

Тя се опита да не трепери. Трябваше да печели време. Беше в безопасност, докато Габриел не подозираше, че е открила самоличността му. Без оръжие, по този пустинен път, не можеше да стори нищо, но щом стигнеха до болницата, щеше да действа веднага.

Там има много хора, движение, охранителни камери… Този път Вон няма да избяга…

Омразата вземаше връх над страха.

Беше нетърпимо да седиш до убиеца на сина си. Да знаеш, че тялото му е на няколко сантиметра от теб. Непоносимо й изглеждаше, че се е почувствала близка с него, че му е разказала част от личната си история, че се е впрегнала в лъжите му, че се е заблудила дотолкова.

Алис пое дълбоко въздух. Опита се да разсъждава, да намери отговор на въпросите, които не й даваха мира: каква беше тази игра? Какъв план имаше Вон? Защо не я беше убил, след като тя беше в ръцете му от часове?

Шелбито взе един остър завой преди да спре внезапно. Мълнията беше връхлетяла върху голям бял бор, малко встрани от пътя. Трябваше да обуздаят възможния пожар, но дървото още пушеше, превито и разчленено на две.

Отломки от кора, парчета от ствола и овъглени клони лежаха на шосето и блокираха движението.

— Лош късмет! — възкликна Габриел.

Той се засили и пробва да си пробие път, но огромен клон се изпречи насреща им. Шелбито едва не полетя в урвата и гумите заораха в калта.

— Ще се опитам да разчистя отпред — рече Габриел и задейства ръчната спирачка.

Излезе и затвори вратата, като остави моторът да работи.

Прекалено е хубаво, за да е истина!

Естествено тя можеше да избяга, но не това чувство беше водещо. Имаше нужда да разбере какво става. И да стигне до края.

Алис погледна телефона: сигналът беше слаб, но го имаше. Кого да предупреди? Номер 911 ли? Трябваше да разкаже прекалено дълга история. Баща си? Сеймур? Вече не знаеше дали може да им има доверие. Някои от колегите й от полицията? Да, това беше добра идея. Кастели? Савиньон? Напъна се да си спомни техните номера, но не успя, тъй като беше свикнала да ги вади от телефонния указател.

Затвори очи, за да се концентрира: единственият номер, за който се сети беше на Оливие Клюши, шестия в тяхната група. Все пак беше по-добре от нищо. Набра веднага този номер, като държеше апарата на височината на седалката. От пътя Габриел хвърляше погледи към колата, но дъждовната завеса беше достатъчно дебела, за да защити Алис от вниманието му. Тя включи високоговорителя. Едно иззвъняване. Две. Три. Последва гласовата поща.

Нямаше късмет.

Затвори без да оставя съобщение, но се сети друго. Бръкна в чантата, оставена в краката й и намери ножа, който открадна в кафенето на Бауъри. Острието не беше предназначено да разрязва стекове, но върхът беше достатъчно остър, за да може да се използва. Тя го скри в десния си ръкав точно когато Габриел се върна в колата.

— Освободих пътя, можем да потегляме! — рече той доволно.

Болница „Себаго Котидж“

Охранявана зона

„Моля, намалете скоростта“

Ярко осветена, дървената къщурка на пропусквателния пункт се виждаше отдалече. Сиянието от лампите фосфоресцираше в нощта, сякаш летяща чиния беше кацнала посред боровинковите поля на Нова Англия. Шелбито премина рампата, която водеше към поста, но когато стигнаха пред кабината, Алис и Габриел установиха, че тя беше празна.

Габриел спря пред металическата бариера и свали стъклото на прозореца.

— Хей! Ало! Има ли някой? — извика той, за да преодолее буботенето на бурята.

Излезе от колата и тръгна към помещението. Вратата беше оставена отворена и се тресеше от вятъра. Той промуши глава в отвора и реши да влезе. Нямаше пазачи. Разгледа стената с мониторите на охранителните камери, но електронното табло се подхранваше от безкрайна поредица от бутони и щепсели. Той задейства онзи, който вдигаше бариерата и се върна при Алис в автомобила.

— Това отсъствие на пазачи не е добър знак — каза Габриел и отново подкара колата. — Вероятно вътре се е случило нещо.

Мъжът увеличи скоростта и запали нова цигара. Ръцете му леко трепереха. Шелбито се понесе по алея, заобиколена от борове и излезе на широк, застлан с чакъл площад, който служеше за паркинг на болницата.

Издигнато на брега на езерото, зданието беше колкото оригинално, толкова и впечатляващо. Под поройния дъжд се открояваше на фона на тъмните облаци фасадата му с готически прозорци. Централната сграда от жълточервени тухли беше запазила старинния си вид, но от двете й страни се издигаха две огромни модерни кули с прозрачни, леко синкави туловища и с геометрични покриви с пречупени ъгли. Внушителен стъклен мост свързваше трите структури, хармонично висящо съоръжение между постройките от миналото и от бъдещето. Пред основния вход, фиксирано върху алуминиева поставка, електронно табло с течни кристали даваше информация в реално време.

Здравейте, днес е Вторник, 15 октомври 2013 г.

23:57 ч.

Време за посещения: 10–18 ч.

Паркинги за посетители: П-1, П-2

Паркинг за персонала: П-3

Шелбито намали ход. Алис плъзна надолу ножа, който беше скрила в ръкава си и стисна с все сила дръжката му. Сега или никога.

Усещаше биенето на сърцето си. Прилив на адреналин я накара да потръпне. В главата й се бореха противоречиви усещания. Страх, агресия и най-вече болка. Не, нямаше да се задоволи да арестува Вон. Щеше да го убие. Единственото радикално решение, за да освободи света от това дяволско изчадие. Единственото възможно изкупление, за да отмъсти за смъртта на Пол и на сина си. Бучка затисна гърлото й. Сълзи, които не можеше да сдържи, потекоха по страните й.

Сега или никога.

Вложи цялата си сила и удари Габриел с ножа, като заби острието в гръдната област. Усети, че мускулът на рамото му се къса. Изненадан, той изви от болка и пусна волана. Колата излезе от чакъления път и се блъсна в стената. От удара гумата се спука и Шелбито спря. Алис използва объркването, за да грабне глока, който Габриел беше мушнал в колана си.

— Не мърдай! — извика Алис и насочи оръжието срещу него.

Тя изскочи от колата, провери затвора на пистолета, вдигна предпазителя и сключи ръце около дръжката — изпъна ги, готова да стреля.

— Излез от колата!

Габриел се наведе, за да се предпази, но остана в шелбито. Дъждът валеше толкова силно, че Алис не успя да види какво той се готви да направи.

— Излез веднага! — повтори тя. — Да ти виждам ръцете!

Най-после вратата се отвори бавно и Габриел извади крака си навън. Беше извадил ножа от рамото си и кръвта се стичаше по пуловера му.

— Свърши се, Вон.

Въпреки дъжда и тъмнината очите на Габриел, ясни и блестящи, пробиваха мрачината.

Алис усети някаква празнота в корема си. През всичките тези години тя беше желала само това: да убие Вон със собствените си ръце.

Но нямаше как да го ликвидира, преди да получи отговори на всички въпроси.

Усети, че телефонът й вибрира в джоба на горната дреха. Без да изпуска Вон от очи, тя извади апарата. Номерът на шестия от групата се изписа на екрана.

— Крюши? — обърна се към него тя.

— Звъняла сте ми, шефке? — обади се сънлив глас. — Знаете ли колко е часът?

— Имам нужда от теб, Оливие. Знаеш ли къде е Сеймур?

— Нямам идея. От една седмица съм на почивка в Бретан при роднини на съпругата ми.

— Какви ги разправяш? Нали вчера се срещнахме в полицията.

— Шефке… Отлично знаете, че това не е възможно.

— Защо?

— Шефке, нали…

— Защо? — ядоса се Алис.

Настъпи мълчание, после с тъжен глас Крюши рече:

— Защото от три месеца сте в болнични. От три месеца не сте стъпвали в полицията.

Отговорът я порази. Алис изпусна телефона на размекнатата земя.

Какви ги разправя?

През пелената на дъжда, зад Вон, погледът й се залепи за приемното табло на болницата.

Здравейте, днес е вторник 15 октомври 2013 г.

23:59 ч.

Имаше грешка в написаното. Беше вторник, 8 октомври. Не 15. Тя избърса дъждовните капки, които се стичаха по лицето й. Ушите й бучаха. Червеният пламък на ракета, известяваща бедствие, избухна в съзнанието й като сигнал за тревога. От самото начало преследваше не само Вон, но и по-прикрит и по-ожесточен противник: самата себе си.

След това изникнаха множество случайности, които се подредиха като откъси от филм, монтирани един до друг.

Първо си спомни за младежа от заложната къща в китайския квартал, който въртеше копчето на часовника на Пол. „Сверявам датата и часа“ обясни той и смени числото осем с петнайсет.

После се появи онази първа страница от вестника, който намериха пред вратата на къщата на Калеб Дюн. И тя сочеше 15 октомври. Както електронната поща на Франк Марешал. Все детайли, на които не беше обърнала внимание…

Как беше възможно?

Изведнъж разбра. Дупката в паметта й не беше от една нощ, както й се стори в началото. Тя датираше поне от седмица.

По лицето на Алис сълзите от тъга и гняв се смесиха с дъжда. Тя продължи да държи оръжието, насочено към Вон, но цялото й тяло трепереше, обзето от треска. Залитна, помъчи се да не се строполи, стискаше с все сила дръжката на пистолета.

Отново седефената завеса с отражения с цветовете на дъгата изникна в съзнанието й но този път ръката й беше достатъчно дълга, за да улови един от ъглите. Най-после завесата се разтвори и даде възможност на спомените да изникнат на повърхността. Счупените парчета на паметта й си дойдоха по местата.

Изведнъж светкавици разкъсаха мрачините. Алис обърна глава за част от секундата. Този миг невнимание беше фатален. Габриел се хвърли върху нея и силно я блъсна към капака на шелбито. Алис стреля, но куршумът не улучи целта.

Противникът тежеше отгоре й с цялото си туловище; обездвижи я с лявата си ръка. Нова светкавица блесна и освети хоризонта. Алис вдигна очи и забеляза спринцовката, която мъжът държеше в дланта си. Зрението й се размъти. Вкус на желязо проникна в устата й. Видя как иглата сякаш на забавен ход се стоварва върху й, забива се в една от вените на врата й, и тя не можеше да стори каквото и да било, за да я избегне.

Габриел натисна дръжката и преля в нея течността. Серумът изгори тялото на младата жена като електрически заряд. Болката я сряза, отблокира брутално запоената решетка на паметта й. Тя изпита усещането, че цялата й същност гореше и граната, готова да избухне беше заместила сърцето й.

Бяла светлина я заслепи.

Това, което видя, я ужаси.

След това изгуби съзнание.

Спомням си…

Преди три месеца

12 юли 2013 г.

Атмосфера на терор тегне над столицата.

Преди седмица атентат окървави Париж. Камикадзе с колан експлозиви се взриви в автобус на улица „Сен Лазар“. Равносметката е ужасяваща: осем загинали, единайсет ранени.

Същия ден раница, съдържаща пълна с пирони газова бутилка, беше намерена по линия 4 на спирката Монпарнас-Биенвеню. За щастие сапьорите успяват да обезвредят устройството преди то да се активира. Но оттогава цари паника.

Споменът за атентатите от 1995 г. е жив повече от всякога. Не минава ден без евакуация на сгради. Завръщането на тероризма е основна тема в пресата и е първа новина в телевизионните предавания. Антитерористичната бригада на полицията действа под особено напрежение и осъществява доста арести в ислямските среди, в анархистичното движение и в крайната левица.

На пръв поглед техните разследвания не се отнасят до мен. Но Антоан дьо Фуко, заместник-командирът на антитерористичната бригада ме моли да участвам в разпита на един от заподозрените, чийто срок за арест е продължаван на три пъти и скоро трябва да бъде пуснат на свобода. През 70-те години на XX век, в началото на кариерата си, Фуко няколко години работил с баща ми, преди пътищата им да се разделят. Също така, той беше един от най-добрите ми преподаватели в полицейската школа. Има чудесно мнение за мен и дори ми приписва качества, които не притежавам.

— Нуждаем се от теб, Алис.

— Какво искате да направя?

— Повече от три дни се опитваме да принудим този тип да говори. Той не продумва нищо. Ти може би ще успееш.

— Защо? Понеже съм жена ли?

— Не, защото знаеш как да го сториш.

Нормално е подобно предложение да ме развълнува. Но не усещам прилив на адреналин и съм доста учудена. Изпитвам само тегнеща умора и желание да се прибера вкъщи. От сутринта ме измъчва жестока мигрена. Навън е тежка лятна вечер. Въздухът е горещ, Париж се задушава под замърсяването на околната среда, денят е угнетяващ. В сградата на полицията е горещо като в пещ. Няма климатици, няма въздух. Чувствам как потта се стича по блузата ми. Готова съм да убия за студена Кока Кола лайт, но автоматът за напитки не работи.

— Слушай, щом твоите хора не са успели, не виждам какво мога да помогна.

— Хайде — настоява Фуко, — виждал съм те как действаш.

— Ще ви изгубя времето. Не познавам досието му, не…

— Ще ти кажем всичко необходимо. Тайландие се съгласи. Появяваш се и го принуждаваш да снесе някое и друго име. След това аз поемам щафетата.

Колебая се, но имам ли избор?

Настаняваме се в стая под покрива, в която се въртят два вентилатора. В продължение на цял час двама офицери от антитерористичната бригада ме запознават с данните за заподозрения. Мъжът, някой си Брахим Рахмани, наречен „търговеца на пушкала“ или „сапьора“, отдавна е под наблюдение. Подозират го, че е предоставил експлозивите на групата, която взриви автобуса на улица „Сен Лазар“. При обиск в дома му са намерени малки количества експлозиви С4, създадения в Черна гора експлозив РЕР 500, пластични взривни устройства, телефони, превърнати в детонатори, както и истински арсенал: оръжия от всички калибри, металически пръти, противокуршумни жилетки. След три дни арест заподозреният не е признал абсолютно нищо, а анализът на твърдия диск на компютъра му, както и на електронните връзки през последните месеци, е недостатъчен да докаже участието му, дори индиректно, в атентатите.

Вълнуващ случай, но много сложен. Заради горещината ми е трудно да се концентрирам. Двамата ми колеги говорят бързо, разказват ми куп детайли, които едва запомням. Независимо че паметта ми обикновено е съвършена, от страх да не забравя нещо, взимам тефтер и си записвам.

Когато свършват, ме съпровождат до коридора на долния етаж, където се намира залата за разпити. Фуко, Тайландие, каймакът на полицейското общество е тук; наблюдават зад непрозрачно от едната страна стъкло, жадни да ме видят в действие. Сега вече и аз изпитвам силно желание да се появя на арената.

Отварям вратата и влизам в залата.

Топло е като в сауна, на границата на човешката издръжливост. Закопчан с белезници за стол, Рахмани седи зад дървена маса, малко по-голяма от училищен чин. Поти се с наведена глава. Едва забелязва присъствието ми.

Завивам ръкавите на блузата си и изтривам капките пот, които се стичат по лицето ми. Нося пластмасова бутилка с вода, за да установя контакт. Изведнъж вместо да я подам на заподозрения, отварям шишето и отпивам дълга глътка.

Отначало водата ми действа добре, после внезапно усещам, че губя присъствие на духа. Затварям клепачи, зашеметена се опирам на стената, за да дойда в съзнание.

Когато отварям очи не мога въобще да се ориентирам. В главата ми има голяма празнина, бяло пространство. И ужасяващ страх: че съм телепортирана на непознато място.

Усещам, че залитам и сядам на стола, срещу мъжа, а след това го питам:

— Но кой сте вие? И какво правя аз тук?

Спомням си всичко…

Преди една седмица

Вторник, 8 октомври 2013 г.

Осемнайсет часът. Париж. Краят на хубав есенен ден.

Слънцето, което се прибира зад хоризонта, нежно гали столицата, отразява се в прозорците на сградите, във водите на реката, в стъклата на автомобилите и разпръсква светлина по авенютата. Сияйна вълна, която ослепява и отнася всичко, движейки се.

Край парка „Андре Ситроен“, колата ми се измъква от задръстванията и тръгва по бетонната рампа, която води до стъклен плавателен съд, разположен близо до Сена. Фасадата на европейската болница „Мари Кюри“ прилича на носовата част на футуристичен кораб, намерил пристан на юг от 15 район. Болницата заема заобления ъгъл на кръстовището, а край него се стеле огледало от дървета на Юда и масиви от глогини, засадени от двата края на площада.

Паркинг. Лабиринт от бетон. Плъзгащи се врати, които се отварят към голям централен вътрешен двор. Асансьори. Чакални.

Имам среща с професор Еварист Клузо, директор на Националния институт за паметта, който заема последния етаж на сградата.

Клузо е един от френските специалисти по болестта на Алцхаймер. Срещнах го преди три години, по време на разследването, което моята група водеше за смъртта на неговия брат близнак, Жан-Батист, завеждащ сърдечно-съдовото отделение в същата болница. Двамата братя хранеха един към друг такава омраза, че щом научил, че е засегнат от рак на панкреаса, Жан-Батист решил да се самоубие, създавайки впечатление за убийство, всички улики за което водеха към брат му. По онова време случаят вдигна голям шум. Еварист дори беше за кратко задържан, преди ние да открием истината. След освобождението му, той каза на Сеймур, че сме го спасили от ада и ще ни бъде вечно признателен. Това не бяха хвърлени на вятъра думи: когато преди седмица го потърсих, за да се срещнем, той веднага освободи място в графика си.

След краха по време на разпита на терориста много бързо си възвърнах съзнанието и паметта. Отсъствието ми продължи не повече от три минути, но то се случи пред очите на всички. Тайландие ме принуди да изляза в отпуск, след това осуети завръщането ми като поиска изричен доклад за оздравяването ми от трудовия лекар. Бях принудена да се подложа на преглед и отново да потърся консултация с психиатър. Противно на волята си получих дълъг отпуск по болест.

Случилото се не беше изненада за никого: от години Тайландие не криеше желанието си да ме махне от полицията. След като не успя заради случая „Вон“, този епизод удобно й поднасяше възможността за реванш. Но нямах намерение да оставя нещата така. Оплаках се в синдиката, поисках съвет от адвокат, специалист по трудово право, и сама посетих различни лекари, за да получа от тях необходимите документи, че съм съвършено здрава.

Не бях особено разтревожена. Имах хъс и желание да се боря и да си върна поста. Наистина се появи кратката загуба на паметта и както на всички хора ми се случваше да забравям, но отдавах това на стреса, на умората, на изтощението, на жегата…

Същото ми казаха и докторите, при които ходих. С изключение на един от тях, който посочи риска от неврологично заболяване и ме помоли да се прегледам на скенер.

Предпочитайки атаката пред защитата, реших да поема инициативата и по собствен почин да се консултирам със светило по въпроса. Почуках на вратата на Клузо, който ми предписа какви ли не прегледи и анализи. Миналата седмица останах цял ден в проклетата болница, правиха ми лумбална пункция, подложиха ме на магнитен резонанс, на позитронно-емисионна томография, направиха ми пълна кръвна картина и проведоха различни тестове за паметта. Клузо насрочи за днес нова среща, за да ми съобщи резултатите.

Изпълнена съм с надежда и нетърпение да се върна на работа. Дори тази вечер предвидих да отпразнувам събитието с трите си приятелки от факултета: Карин, Малика и Самиа. Ще идем да пием коктейли по „Шан-з-Елизе“ и…

— Професорът ще ви приеме.

Секретарката ме въвежда в кабинета, от който се вижда Сена. Зад бюрото — особена мебел, измайсторена от гладко и блестящо като огледало самолетно крило, — Еварист Клузо пише нещо на лаптопа си. На пръв поглед неврологът не изглежда привлекателен: чорлава глава, бледа кожа, разстроено лице, неоформена брада. Създава впечатление, че цяла нощ е играл на покер и е поглъщал чаши малцово уиски. Под престилката се вижда недозакопчана риза „Виши“, нахлузил е и виненочервен пуловер с неравномерни шарки, който сякаш е плетен от напълно превъртяла баба.

Въпреки неугледния си вид, Клузо вдъхва доверие и славата му не е случайна: през последните години е участвал в установяването на новите диагностични критерии за болестта на Алцхаймер и Националният институт за паметта е една от най-значимите структури в издирването и лечението на пациенти, страдащи от заболяването. Когато медиите говорят за Алцхаймер в репортажи или в новините, обикновено търсят първо него.

— Добър вечер, госпожице Шефер, седнете, моля.

За няколко минути слънцето залязва. Полумрак обгръща кабинета. Клузо сваля роговите си очила и ми хвърля поглед на бухал, преди да светне стара библиотечна лампа от месинг и опалин. Той натиска клавиш на лаптопа си и запалва плосък екран, фиксиран на стената. Отгатвам, че резултатите от моите изследвания се появяват на светлинното табло.

— Ще бъда откровен с вас, Алис, анализът на биомаркерите ви е тревожен.

Оставам мълчалива. Той става и обяснява:

— Това са изображенията на мозъка ви, направени при магнитния резонанс. По-точно изображенията на хипокампуса, зона, която изпълнява основна роля за паметта и пространствената локализация.

С показалка сочи една част от екрана.

— В тази част откриваме лека атрофия. На вашата възраст това не е нормално.

Неврологът ме оставя да смеля информацията и показва нова снимка.

— Миналата седмица минахте и през друга проверка: томосцинтиграфия чрез въвеждане на позитрони. Инжектирахме в тялото ви индикатор, съдържащ радиоактивен атом, способен да се насочи към мозъка ви и да установи евентуални редукции на глуцидния метаболизъм.

Не разбирам нито дума. Той се опитва да ме улесни.

— Позитронно-емисионната томография позволява да се визуализира активността на различни зони от нашия мозък и…

Прекъсвам го:

— Добре, какъв е резултатът?

Той въздиша.

— Може да се констатира начало на увреждане тук и там.

Приближава се до таблото и посочва един сегмент от медицинското изображение.

— Виждате ли тези червени петна? Те представляват амилоидни плаки, които се наслояват върху вашите неврони.

— Амилоидни плаки ли?

— Натрупвания на протеини, които предизвикват някои невродегенеративни болести.

Думите атакуват и блъскат като с чук съзнанието ми, но все пак искам да ги чуя.

Клузо вади друг документ: страници, изпълнена с цифри.

— Тази проблематична концентрация на амилоидни протеини се потвърждава от анализа на гръбначно-мозъчната течност, изтеглена при лумбалната пункция.

Тя също доказва присъствието на патогенни протеини Тау, което означава, че страдате от преждевременна форма на болестта на Алцхаймер.

В кабинета настъпва мълчание. Смаяна съм, неспособна да размишлявам.

— Но това е невъзможно. Аз съм… само на трийсет и осем години.

— Много рядко се среща, но се случва.

— Не, заблуждавате се.

Отказвам да приема диагнозата. Знам, че не съществува ефикасно лечение за болестта: няма чудотворна молекула, няма ваксини.

— Разбирам шока ви, Алис. За момента ви съветвам да не реагирате припряно. Отделете си време да размислите. Все още нищо не ви принуждава да променяте начина си на живот…

— Не съм болна!

— Трудно е да се възприеме подобна вест, Алис — отговаря Клюзо много меко. — Но вие сте млада и в началото на заболяването. Днес се тестват нови молекули. Досега поради липсата на ефикасни начини за диагностициране, ние установявахме заболяването много късно. Но всичко започва да се променя и…

Не желая повече да го слушам. Ставам внезапно и напускам кабинета, без да се обръщам.

* * *

Хол. Асансьори, които отвеждат във вътрешния двор. Лабиринт от бетон. Паркинг. Бръмчене на мотори.

Свалям всички стъкла на прозорците. Карам с разрошена коса, радиото дъни до дупка. Звучи китарата на Джони Уинтър^[2] и се лее знаменитото му парче „По-далече по пътя“.

Чувствам се добре. Жива. Няма да умирам. Животът е пред мен.

Увеличавам скоростта, изпреварвам, натискам клаксона. Кей Гренел, Кей Бранли, Кей д’Орсе. Не съм болна. Паметта ми е желязна. Винаги са ми го казвали в училище, по време на следването, при разследванията. Не забравям никое лице, забелязвам всички детайли, способна съм да рецитирам почти наизуст десетки страници, подготвени от отговорника по процедурите. Спомням си всичко. Абсолютно всичко!

Мозъкът ми кипи, смила информацията, работи на пълни обороти. Започвам да повтарям онова, което ми минава през главата:

Шест по седем е четирийсет и две/ Осем по девет е седемдесет и две/ Столицата на Пакистан е Исламабад/ Столицата на Мадагаскар е Антананариво/ Сталин умира на 5 март 1953 г./ Берлинската стена е издигната в нощта на 12 срещу 13 август 1961 година.

Спомням си всичко.

Парфюмът на баба се нарича „Парижки вечери“, мирише на бергамот^[3] и на жасмин/ „Аполо 11“ кацва на луната на 20 юли 1969 г./ Малката приятелка на Том Сойер се нарича Беки Татчър/ Обядвах в ресторант „Десирие“ дорада^[4] със сос тартар; Сеймур взе вкусен рибен сандвич; двамата пихме кафе и сметката излезе 79,83 евро.

Спомням си всичко.

Независимо че не се споменава, именно Ерик Клептън свири на китара песента „Докато китарата ми нежно плаче“ от „Белия албум“^[5] на „Бийтълс“/ Трябва да се казва „Ще ви бъда признателен“, а не „Ще съм ви признателен“/ Тази сутрин сипах бензин в колата си на бензиностанцията на булевард „Мюра“: безоловен 98 за 1,684 евро; дадох 67 евро/ В „Север-северозапад“ режисьорът Алфред Хичкок се появява веднага след началните надписи: вратата на един автобус се затваря и той остава на тротоара.

Спомням си всичко.

В романите на Конан Дойл, Шерлок Холмс никога не казва: „Елементарно, Уотсън.“/ Кодът на кредитната ми карта е 9728/ Номерът е 0573 5233 3754 61/ Шифърът е 793/ Първият филм на Стенли Кубрик не е „Целувката на убиеца“, а „Страх и желание“/ През 1990 г. рефер на мача между „Бенфика“ и „Олимпик“ от Марсилия, който призна на Вата гол, вкаран с ръка, беше Марсел ван Лангенхов. Баща ми плака/ Паричната единица на Парагвай е гуаран/ Паричната единица на Ботсвана е пула/ Моторът на дядо ми беше Кавасаки Н1/ На двайсет години, баща ми караше Рено Гордини, цвят „френско синьо“.

Спомням си всичко.

Кодът на дома ми е 6507В, кодът на асансьора е 1321А/ Учителят ми по музика в шести клас се наричаше господин Пиге. Той ни караше да свирим „Тя е като дъгата“ на Ролинг Стоунс на блокфлейта/ Купих първите си два музикални диска през 1991 г., преди някаква матура: „Вятър в равнините“ на групата „Черно желание“^[6] и „Импромптю“ от Шуберт, издадено от звукозаписната компания „Дойче Грамофон“ в изпълнението на Кристиан Цимерман^[7] / Изкарах 16 от 20 възможни точки на бакалауреата по филология. Темата беше „Страстта винаги ли е пречка за себепознанието?“ / В лицея бях в група С3. Четвъртъците ни четяха лекции в продължение на три часа в зала 207: сядах на третия ред до Стефан Мюратоар и в края на деня, той ме откарваше у дома със скутера си Пежо ST, който много се мъчеше при изкачванията.

Спомням си всичко.

„Дамата на сърцето му“ от Албер Коен^[8] е 1109 страници в джобно издание „Фолио“/ Збигнев Прайснер^[9] е създал музиката за филма „Двойственият живот на Вероник“ на режисьора Кшищоф Кешловски/ Когато бях студентка, номерът на стаята ми в общежитието беше 308/ Вторник в ресторант „U“ беше специален ден за лазаня/ В „Съседката“ на Франсоа Трюфо героинята, чиято роля изпълнява Фани Ардан, се нарича Матилд Бошар/ Спомням си вълнението, което изпитах, когато слушах на първия си айпод песента „Това са моите хора“ на френската хип хоп група NTM, в нея те използват прелюдия от Шопен/ Спомням си къде бях на 11 септември 2011 г.: в хотелска стая, на почивка в Мадрид, с по-възрастен любовник. Женен комисар, който приличаше на баща ми. Срутването на кулите близнаци в тази угнетяваща атмосфера/ Спомням си за това сложно време, за отровните мъже, които ненавиждах. Преди да разбера, че трябва малко да се обичаш, за да можеш да обичаш другите…

* * *

Поемам по моста на инвалидите, нося се по авеню „Франклин Рузвелт“ и тръгвам по рампата, която слиза в подземния паркинг. Пеш стигам до момичетата, които ме чакат при големия магазин за автомобили „Фиат“ на Ронд Пойнт на „Шан-з-Елизе“.

— Здравей, Алис!

Те са насядали на терасата на кафене и похапват снаксове. Присъединявам се към тях и поръчвам чаша шампанско, която изпивам почти на една глътка. Обсъждаме света, шегуваме се, разменяме последните клюки, споделяме проблемите си с мъже, говорим за дрехи, за работа. Поръчваме коктейли и пием за приятелството ни. След това потегляме, посещаваме различни заведения: „Лунна светлина“, „Тринайсетият етаж“, „Лондондери“. Танцувам, оставям мъжете да се приближат до мен, да ме побутват, да ме докосват. Не съм болна. Възбудена съм.

Не искам да умирам. Не искам да посървам. Няма да бъда разшита жена. Няма да увяхна като рано откъснато цвете. Пия: бакарди мохито, шампанско, Бомбай тоник… Няма да свърша с изпразнен мозък и мътни очи, ругаейки санитарките и нагъвайки компот.

Всичко около мен се върти. Подпийнала съм, весело ми е. Пияна съм от свобода. Времето тече. Наближава полунощ. Целувам момичетата и поемам към подземния паркинг. Трети етаж надолу. Осветление като в моргата. Миризма на урина. Токчетата ми почукват по бетона. Изпитвам погнуса, прилошава ми. Залитам. За няколко секунди нетрезвото ми състояние ме довежда до страшна тъга. Чувствам се потисната, скапана. Имам бучка в гърлото и всичко лошо излиза на повърхността: представата за мозъка ми, атакуван от сенилни плаки, страхът от тежко корабокрушение. Уморена неонова светлина примигва и цвърчи като щурец. Изваждам ключодържателя си, задействам автоматичното отваряне на колата и се стоварвам зад волана. Сълзите напират в очите ми. Чувам шум… Има някой на задната седалка! Обръщам се рязко. Някакво лице изплува от сенките.

— До дяволите, Сеймур, изплаши ме!

— Добър вечер, Алис.

— Какво правиш тук?

— Чаках да останеш сама. Клузо ми се обади и съм обезпокоен за теб.

— Ами медицинската тайна, да му се не види!

— Нямаше нужда да ми казва нищо: от три месеца ние с баща ти очакваме този момент.

Светвам плафониерата, за да го огледам по-добре. И неговите очи са пълни със сълзи, но той ги изтрива с ръкава си повишава глас:

— Ти ще вземеш решение, Алис, но мисля, че трябва да се действа бързо. Точно на това ме научи в работата: не оставяй нищо важно за утре, хващай бика на рогата и не го пускай. Затова си най-доброто ченге: не се щадиш, първа тръгваш на бой и винаги си крачка пред останалите.

Подсмърчам.

— Никой не може да се озове на крачка пред Алцхаймер.

В огледалото за обратно виждане забелязвам, че той отваря картонена папка. Изважда билет за самолет и брошура, на корицата на която е снимано голямо и високо здание, издигнато на брега на езеро.

— Майка ми ми разказа за това заведение в Мейн — болницата „Себаго Котидж“.

— Майка ти защо е там?

— Както знаеш, тя страда от Паркинсон. Преди две години ужасно трепереше и животът й беше ад. Един ден нейният лекар й предложи ново лечение: имплантираха й два фини електрода в мозъка, свързани с пулт за стимулация, разположен под ключицата. Нещо като пейсмейкър.

— Ти вече ми разказа всичко това, Сеймур, и сам призна, че електрическите импулси не успяват да спрат развитието на болестта.

— Може би, но те премахнаха най-неприятните симптоми и днес тя се чувства много по-добре.

— Алцхаймер няма нищо общо с Паркинсон.

— Зная — казва той и ми подава брошурата, — но виж болницата: там използват дълбоко церебрална стимулация, за да се борят срещу симптомите на Алцхаймер. Първите им резултати са окуражаващи. Не беше лесно, но намерих свободно място и те включих в тяхната програма. Платих всичко, но трябва да заминеш още утре. Запазих ти самолетен билет за Бостън.

Поклащам глава в знак на отрицание.

— Запази си парите, Сеймур. Всичко това е вятър и мъгла. Ще пукна, ясно ли е?

— Имаш на разположение цяла нощ, за да размислиш — настоява той. — Дотогава ще те заведа вкъщи. Не си в състояние да караш.

Прекалено слаба, за да му попреча, се прехвърлям на съседната седалка и му отстъпвам мястото зад волана.

 

 

Седемнайсет минути са минали след полунощ, когато охранителната камера на паркинга ни записва как напускаме мястото.