Гийом Мюсо
Сентръл Парк (19)

19
Сред живите

Към разбитото сърце не се приближава никой, ако сам не е изпитал силата на страданието.

Емили Дикинсън

Бавно падаше мрак.

Слънцето изпращаше последните си лъчи като изкусен майстор на светлината. От преливащите им оттенъци гората сякаш гореше. На първи план се извиваше вихрушка от ярките пламъци на кленовете, на ясените и на брезите, блестяха златните отражения на листвениците, галеха взора меките цветове на липите. После идваше ред на златистокафявият оттенък на буковете, черната кръв на шмака и на червените американски дъбове, тъмночервеното искрене на офиките. Още по-далеч зелената стена на боровете, а над нея минералната и ръбеста маса на скалите.

В Грийнфилд Габриел напълни резервоара с бензин, провери маслото и намери нова резервна гума. Алис отиде при него в сервиза и му разказа последната информация от Сеймур за произхода на пистолета и за своето ауди, намерено на Моста на влюбените. Инстинктивно се въздържа да го осведоми за чуждото тяло под кожата си. Предпочиташе да получи повече яснота по въпроса, преди да му говори неща, които ще му се сторят небивалици.

Отново поеха на път, но при Братълборо автоцистерна, пълна с гориво се беше обърнала на шосето. Бензинът се беше разлял навсякъде, така че пожарникарите и полицията по принуда затвориха междущатски път 91 и определиха охранителен периметър, за да предотвратят риска от пожар.

Принудено да напусне магистралата и да поеме по второстепенни пътища, шелбито намали скорост. Ако отначало двамата полицаи ругаеха този обрат на съдбата, постепенно се отпуснаха, покорени от спокойствието на местата, през които минаваха. Слушаха местна радиостанция с хубава музика: „Американски пай“ на Дон Маклийн; „Само днес“ на Джордж Харисън; „Златното сърце“ на Нийл Йънг… На една отсечка край пътя дори си купиха от местен производител сайдер и понички с канела.

В продължение на час сякаш забравиха за разследването.

Пейзажът беше привлекателен, прорязан от пътеки, от покрити мостове, от панорамни гледки и от планински потоци. В по-голямата си част хълмист, релефът на места се изравняваше в продължение на няколко километра. Тогава шосето заприличваше на селски път, покрай който се редяха живописни селища, старовремски ферми и широки пасища, по които се разхождаха млечни крави.

Дълго време Алис се унасяше от бръмченето на колата. Декорът й напомняше за летуванията в Нормандия, когато беше по-млада. Времето беше спряло хода си. Всеки път когато преминаваха през селце имаха усещането, че се връщат сто години назад. Сякаш се движеха по пощенска картичка от Нова Англия, илюстрирана със стари земеделски хангари, мандри с високи покриви и обилна растителност.

* * *

Очарованието изчезна внезапно, когато Алис отвори жабката, за да прибере кобура си. През първите години в полицията тя се подиграваше на колегите си, които носеха оръжие дори когато не бяха на работа. Но с течение на времето стана същата като тях: изпитваше нужда да усеща тежестта на патлака до гърдите си, за да е напълно спокойна, за да е в пълна хармония със себе си.

Пистолетът беше там, където го беше оставила, потънал в кожения калъф, но редом с него имаше детска играчка: метална количка с бяла каросерия, украсена със сини ивици. Точно копие на мустанга шелби, в който се возеха.

— Какво е това?

Габриел погледна играчката.

— Вероятно джаджа, която е доставяла удоволствие на Кени.

— Нямаше я тук преди малко.

Габриел сви рамене.

— Вероятно не сте видели добре.

— Сигурна съм, че жабката беше празна, когато оставих там оръжието си — подчерта младата жена.

— Има ли някакво значение? — ядоса се той.

— Мисля, че решихме да споделяме всичко.

Кийн въздъхна.

— Окей, братовчедът на Барби ми я даде. Впрочем много симпатичен тип. Той колекционира играчки марка „Хот уилс“. Притежава най-малко триста. Забавно, нали?

— Забавно… — повтори тя, без да го изпуска от очи.

Той раздразнено повиши тон.

— И какво? Момчето искаше да ме зарадва като ми подари количката. Взех я, за да не го обидя, точка. Проява на елементарно възпитание. Не е необходимо цяла вечер да обсъждаме тази дреболия!

Алис избухна.

— Престанете да ме правите на идиотка! Искате да ме накарате да повярвам, че сте станал толкова симпатичен на майстора, че ви е подарил количка от колекцията си? И как така цената все още стои на опаковката!

Изнервен, Габриел я погледна злобно, преди да запали цигарата, която висеше зад ухото му. Дръпна няколко пъти и купето се изпълни с дъх на никотин. Подразнена от дима, Алис свали стъклото на прозореца. Тя не изпускаше от очи партньора си — взираше се в тъмните му ириси, следеше деформираните му от гнева черти и се надяваше да открие истината, да разплете тайната.

Изведнъж очевидното блесна.

— Имате син — промълви тя, сякаш си говореше сама.

Той замръзна. Настъпи мълчание. Тя настоя:

— За него купихте играчката, нали?

Той обърна главата си към нея. Тъмният му поглед блестеше като петрол. Алис разбра, че поема по минно поле.

— Вярно е — призна полицаят и дръпна от цигарата, — имам малко момченце. Исках просто да му направя подарък. Забранено ли е?

Алис се засрами и почувства не на място; не беше убедена, че иска да продължи този разговор. Въпреки това попита мило:

— Как се казва?

Габриел наду звука на радиото и наведе глава. Не беше предвидил нежеланата намеса в личния си живот.

— Мисля, че имаме да решаваме други проблеми, Шефер. Лицето му стана тъжно. Няколко пъти премига и накрая каза:

— Казва се Тео. На шест години е.

По интонацията Алис разбра, че темата е изключително болезнена.

Развълнувана, тя намали звука на радиото и опита да отвърне с нещо успокоително:

— Количката е красива — и посочи шелбито. — Ще му достави удоволствие.

Кийн грубо изтръгна играчката от ръцете й и я запокити през прозореца.

— Постъпих глупаво. И без това въобще не го виждам.

— Габриел, не!

Тя сграбчи волана и го принуди да спре. Раздразнен, той внезапно наби спирачки, отвори вратата и излезе.

Алис наблюдаваше как се отдалечава в огледалото за обратно виждане. Сега се намираха на тесен панорамен път, който се извиваше към долината. Тя видя как Габриел сяда на скалата, която висеше над бездната като театрален балкон под открито небе. Той допуши цигарата си и запали нова. Алис излезе от колата, прибра играчката и се приближи до Габриел.

— Съжалявам — каза тя и седна до него на скалата.

— Не стойте тук, опасно е.

— Ако е опасно за мен, значи е опасно и за вас.

Тя се наведе напред и се загледа в езерото долу. Палитрата на есенните цветове се отразяваше във водата.

— Защо не го виждате по-често?

Той направи уклончив жест.

— Живее в Лондон с майка си. Дълга история.

Тя му поиска цигара, която вятърът й пречеше да запали. Мъжът й подаде своята и в момента, когато Алис най-малко очакваше, сподели мъката си.

— Невинаги съм работил във ФБР. Преди да се явя на конкурса за приемане в Бюрото бях полицай на терен в Чикаго.

Присви очи и остави спомените да изскочат на повърхността.

— В този град съм роден и там срещнах жена си: израснахме и двамата в украинския квартал, убежището на имигрантите от Източна Европа. По-скоро спокойно местенце, разположено североизточно от Луп.

— Работили сте в отдела за убийства?

— Да, но в южните квартали, където се намират най-горещите точки на града: районът Енгълуд, както и Ню Сити…

Той всмука силно от цигарата и продължи:

— Мръсни кътчета, гангренясали от гангстерски банди, изоставени на страха и на безнадеждността, където полицията не може да стори почти нищо. Цели територии под конзола на дребни бандити, които се смятат за наследници на Белязания и упражняват терор с леки картечници.

Недалечното минало се връщаше в спомените му. Минало, което искаше да държи далече от себе си — но въпреки всичко то изникваше отново и отново.

— Нямате ли усещането, че ние, полицаите, работим за мъртвите? Именно те са истинските ни клиенти. На тях трябва да даваме сметка. Те изпълват с кошмари нощите ни, докато не намерим убийците им. Точно в това ме упрекваше най-често жена ми: „Хората, с които прекарваш най-много време са мъртви. Ти никога не си сред живите.“ Всъщност имаше право…

Алис прекъсна Габриел преди края на монолога му:

— Не е вярно! Напротив: ние работим за техните семейства — за хората, които са ги обичали. За да им позволим да се отдадат на скръбта си, за да въздадем правосъдие, да сторим така, че убийците да не продължават да вършат зло!

Той я погледна неуверено и продължи разказа си.

— Един ден реших наистина да подпомогна живите. В Енгълуд бях всекидневно в контакт с членовете на асоциация от медиатори. Разнородни хора, повечето социални работници и бивши рецидивисти от квартала, които бяха обединили силите си, за да сторят това, което представителите на закона не успявахме: да намерят кусурите на механизмите, да предотвратят конфликтите, да успокояват напрежението. И най-вече да спасяват тези, които все още не са окончателно погубени.

— Най-младите ли?

— Всички, които не бяха напълно подвластни на наркотиците. Понякога доброволците действаха на ръба на закона. Много пъти съм им помагал да измъкват млади проститутки от квартала като съм им предоставял фалшиви документи, малко пари, конфискувани при задържане на дилърите, влаков билет за Изток, адрес за живеене, обещание за работа…

Също както Пол… — помисли си неволно Алис.

Гората се отразяваше в очите на Габриел и придаваше на погледа му обезпокоителна интензивност.

— Убеден, че върша добро, не прецених срещу какво се изправям. Бях решил да не обръщам внимание на предупрежденията и заплахите, които получавах. А трябваше, тъй като сутеньорите и бароните на дрогата не се шегуват, когато някой се докосва до работните им инструменти.

Той продължи разказа си, като често го прекъсваше и замълчаваше за кратко.

— През януари 2009 г. малката сестра на жена ми предвиждаше да замине през уикенда на ски с приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Тя ни помоли да й дадем джипа и ние се съгласихме. Още се виждам как й махам от верандата за сбогом. „Пази се, Йохана! Не се пускай по непозволени писти!“ Тази вечер тя носеше шапка с помпон. Бузите й розовееха от студа. Беше на осемнайсет години. Пълна с живот. Настани се зад волана на джипа, завъртя ключа. И… колата експлодира пред очите ни. Гадовете от Енгълуд не бяха се поколебали да минират автомобила ми…

Габриел запали нова цигара с угарката от предишната и продължи:

— Веднага след погребението на сестра си жена ми напусна дома ни заедно с нашия син. Настани се в Лондон, където живее част от семейството й. След това всичко се разви много бързо: тя поиска развод, а аз бях сразен от питбулите, които нае да я защитават. Обвиниха ме, че съм насилник, че съм алкохолик, че посещавам проститутки. Служиха си с фалшиви показания и с есемеси, извадени от конкретния контекст. Не можах да се противопоставя и й дадоха изключителните права над Тео.

Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в скалата.

— Имах право да виждам сина си само два пъти годишно. Тогава един ден превъртях. Отидох в Англия при жена си, опитах се да я убедя, но тя отказа. Адвокатите й се развихриха и измъкнаха от съда ограничителна заповед, която вече не ми позволява да се срещам с Тео.

Отчаяние се появи в погледа му. Падаше мрак. Задуха вятър и стана студено. Алис развълнувана постави ръка на лакътя му, но внезапният звън на телефон развали момента.

Размениха погледи, осъзнавайки, че полуоткрехнатата врата към тайната градина беше на път да се затвори.

* * *

— Да, Сеймур? — включи високоговорителя.

— Намерих захарната фабрика. Там съм. По дяволите, мястото е напълно изолирано. Вероятно тук са снимали „Злите мъртви“!

— Опиши ми какво виждаш.

— Прилича на преддверието на ада.

— Не се превземай толкова.

— И освен това, вали като из ведро, а аз съм без чадър.

— Не ми пука, Сеймур! Носиш ли факлата, големите клещи и луминисцентната лампа?

— Да, всичко е в торбата ми.

Заради високоговорителя буботещият глас на полицая се носеше от телефона, резонираше в долината и се блъскаше в планинските склонове.

— Както ми каза Кастели фабриката е изоставена преди повече от трийсет години. Намирам се в основното помещение. То е почти срутено. Всичко е в ръжда, а храсталаците са по-високи от човешки ръст.

Алис затвори очи, за да си припомни точно вътрешността на мястото, както го беше описал баща й.

— Добре. Излез отзад и потърси складова база. Сграда, която прилича на силоз.

Минаха няколко секунди преди Сеймур да проговори отново.

— Окей, виждам нещо като висок и тесен резервоар, обрасъл в бръшлян. Прилича на пишка на зелен великан!

Алис не се засмя на шегата.

— Обиколи кулата, докато намериш три каменни кладенеца.

Ново очакване.

— Ето, виждам ги. Покрити са с решетки.

Алис усети, че сърцето й започва да блъска в гърдите.

— Започни от средния. Можеш ли да махнеш решетката?

— Почакай да включа телефона на хендс фрий… Така, решетката не е заварена. Затова пък отдолу има железен вентилационен отвор.

— По силите ли ти е да го повдигнеш?

— По дяволите, тежи цял тон. Отвори се…

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Какво виждаш вътре?

— Нищо…

Тя се ядоса:

— Насочи факлата, дявол да го вземе!

— Точно това правя, Алис. Няма нищо, казвам ти!

— Запали луминисцентна лампа!

Тя чу мърморене в другия край на линията.

— Как действат тези джаджи…

Ядосана, Алис повиши глас:

— Вземи осветителното тяло, сгъни го на две, разтърси го, за да се включи, и го хвърли в дъното на дупката.

Изминаха още няколко секунди, след което Сеймур заяви:

— Кладенецът е празен и напълно пресъхнал.

По дяволите, не може да е вярно.

— Какво очакваше да намеря? — продължи Сеймур.

Алис се хвана за главата.

— Трупът на Вон.

— Ти си полудяла!

— Погледни в другите два кладенеца!

— Решетките им са заварени. Никой не ги е отварял от Памтивека.

— Разбий решетката с клещите!

— Не, Алис, нищо няма да разбивам. До гуша ми дойде от безумията ти. Връщам се в Париж.

Безсилна, посред гората, на повече от шест хиляди километра от старата захарна фабрика, Алис стисна гневно юмруци. Сеймур грешеше. Имаше труп в кладенеца. Тя беше сигурна.

Готвеше се да затвори телефона, когато от другия край на линията се чу хриптене и дъжд от ругатни едва не спука тъпанчетата й.

— Сеймур? — изплаши се тя.

Мълчание. Размени тревожен поглед с Габриел, който макар да не разбираше всичко, което си говореха двамата французи, усещаше, че напрежението расте.

— Сеймур, какво стана? — извика тя.

Последва дълга пауза, по време на която чуха металическо проскърцване. След това Сеймур най-после проговори:

— Гадост! Имаш право… намерих труп.

Алис затвори очи и си отдъхна.

— Но не е в кладенеца — продължи полицаят.

Не е в кладенеца ли?

— Има труп в кабината на стар багер.

Смъртно бледа, Алис промълви почти без дъх:

— Вон ли е?

— Не, млада жена! Завързана е здраво. Чакай… задушена е с чорапи, майка му стара! С чорапи!

Алис се опита да запази хладнокръвието си.

— Разложен ли е трупът?

— В мрака и сред този потоп, който се изсипва, ми е трудно да видя… Според мен е била убита най-много преди няколко дни.

Объркване се изписа на лицето на Габриел.

— Можете ли да ми обясните какво става?

Алис стегнато му описа положението на английски. От устните на федералния агент се изплъзна един въпрос:

— Ask him what color the tights are. According to the eyewitnesses, on the day of her murder Elizabeth Hardy was wearing PINK tights.^[1]

— Какъв е цветът на чорапите й, Сеймур? — рече Алис.

— Невъзможно е да ти отговоря, много е тъмно… Трябва да те оставя, Алис, отивам да говоря с местната полиция.

— Почакай, Сеймур. Цветът на чорапите, моля те! — нададе вопъл тя.

— Червени, или по-скоро… розови — каза той, преди да затвори.

Алис и Габриел се спогледаха вкаменени.

Кошмарът продължаваше.