Гийом Мюсо
Сентръл Парк (18)

18
Ъперкът

Omne ignotum pro terribili.^[1]

Латинска поговорка

Доктор Оливър Митчъл беше едър мъж с бръснат череп и с гъсти вежди, които образуваха два триъгълника и се събираха над носа му. Въпреки внушителната му фигура и необикновеното окосмяване, той приличаше на едва напуснал университета студент: кръгло и озарено от детинска усмивка лице, джинси и стари маратонки, фланелка на пънкгрупата „Рамоунс“, показваща се от престилката му.

— Не разбрах много добре тази история за сърдечната недостатъчност — рече той и я прикани в рентгеновия кабинет.

Алис реши да играе открито.

— Беше лъжа, за да се добера до вас.

— Така ли! Оригинално… и успешно. Французойка сте, нали? — отгатна той, след като беше чул произношението й.

— Аз съм капитан от Криминалната бригада в Париж.

Лицето му светна.

— Наистина ли? Ке дез Орфевр 36? Като Жул Мегре?

Алис се облещи. Разговорът тръгваше в неочаквана посока: по какво чудо героят на Жорж Сименон се появяваше при среща с рентгенолог, фен на пънк-рока, в медицинския център в Грийнфилд, Масачусетс?

— Жена ми готви докторат по френска литература в Харвард — обясни лекарят. — В паметта й Париж сякаш е излязъл от романите на Сименон.

— Това обяснява всичко.

— Бяхме там миналата година. О, Ке дез Орфевр, площад „Дофин“, патицата в собствен сос и задушени чеснови картофи в ресторант „Каво дьо Пале“…

Ощипете ме, сънувам!

Алис реши да извлече полза от положението.

— Ако жена ви пожелае, мога да ви бъда полезна да посетите Ке дез Орфевр при следващото си пътуване до Париж.

— Много мило от ваша страна, тя…

— Но сега непременно трябва да ми помогнете — рече тя, свали си палтото, пуловера и фланелката.

По сутиен се приближи до рентгенолога, за да му покаже импланта под кожата си.

— Какво е това? — запита той и сбърчи гъстите си вежди.

— И аз искам да разбера.

Той разтри ръцете си с антибактериален разтвор и прегледа горната част на гръдта на Алис, като извади, натискайки кожата, правоъгълника със заоблени ръбове.

— Боли ли ви?

— Почти не.

— Прилича на миниатюрен пейсмейкър^[2]. Имате ли сърдечни проблеми?

— Не. Дори не знам кой ми е имплантирал това и откога го нося.

Без да е учуден от положението, лекарят посочи рентгеновия апарат в лявата част на кабинета.

— Ще снимаме гръдния кош, за да видим нещата по-ясно.

Алис се съгласи и изпълни инструкциите на мъжа: съблече се гола до кръста и застана права срещу плочата.

— Приближете се още малко. Поемете въздух дълбоко, спрете да дишате. Така.

За по-малко от две минути прегледът бе извършен.

— Дишайте нормално. За да сме сигурни, ще направим и снимка в профил.

Той повтори операцията, после покани Алис да го последва в друг кабинет. Митчъл седна зад видеомонитор, светна екрана, регулира контраста и се загледа.

— Дълго ли ще трае? — попита тя.

— Не, веднага ще имаме резултат.

Голяма кубична и компактна машина се задейства и подаде двете изображения. Митчъл взе рентгеновите снимки и ги постави върху негативоскопа^[3], като увеличи светлината.

— Никога не съм виждал нещо подобно! — подсвирна той и посочи правоъгълно бяло петно.

— Чип ли е? — опита се да налучка Алис.

— Не разбирам точно предназначението му — рече рентгенологът и почеса черепа си.

— Мисля, че става дума за радиопроследяващ чип — каза полицайката, — подобен на тези, които използват за животните. Миналата година служебно присъствах на конференция по тази тема: твърди се, че в Латинска Америка някои богаташи са си имплантирали подобни чипове, за да ги намерят бързо, ако бъдат отвлечени.

— Армията също все по-често постъпва така с изпратените на фронта — продължи мисълта й лекарят, без да изпуска от поглед рентгеновите снимки. — Чипът предава всичко, което е от значение за здравето им. В случай на злополука може да се стигне до медицинското им досие само като се извади то от компютъра. Това е процедура, която се банализира, но този тип чипове са много малки: не по-големи от оризово зърно. Вашият е значително по-голям.

— Какво представлява тогава?

Рентгенологът се напрегна, за да включи в услуга всичките си познания.

— В последните години в медицинските списания бяха публикувани много статии за изследвания, свързани с поставянето на електронни чипове, способни автоматично да отделят равни дози лекарства, необходими за определени болести. Така се постъпва например при лечението на остеопорозата, но вашият случай не е такъв, тъй като имплантът трябва да е на равнището на кръста и да изглежда много по-внушителен.

— Тогава? — започна да губи търпение Алис.

— Поддържам идеята си за мини пейсмейкър.

— Казах ви, че нямам сърдечни проблеми! — ядоса се тя.

Лекарят отново се загледа в екрана, увеличи изображението в зоната, пусна принтера и закачи новата снимка на негативоскопа.

— Формата на вашия имплант не е академична, но съм почти сигурен, че е от титан! — заяви той.

Алис приближи лице до снимката.

— Добре, да приемем, че става дума за пейсмейкър. Имам колега, който носи такъв, той всеки седем години трябва да се явява за смяна на батерията.

— Да, това е операция, която се прави на шест до десет години. По-голямата част от пейсмейкърите са снабдени с литиеви батерии.

Алис посочи снимката.

— Как се побират батериите в толкова малко пространство?

Замислен, рентгенологът изрази една хипотеза.

— Вашият най-вероятно няма батерии.

— Как функционира тогава?

— Може би благодарение на система за самозахранване: пиезоелектрически сензор, който преобразява движенията на гръдния ви кош в електричество. Това е част от извършваните напоследък изследвания за миниатюризиране на сърдечните стимулатори.

Митчъл взе пластмасова линийка, прилепи я към негативоскопа и отбеляза една точка от снимката.

— Виждате ли този леко заоблен край, който прилича на нарез?

Алис кимна утвърдително.

— Мисля, че е конектор, който служи за свързване на пейсмейкъра със сърцето ви посредством сонда.

— А къде е сондата? — попита полицайката.

— Няма я, това е най-странното.

— Следователно с какво е свързан апаратът?

— С нищо — призна лекарят. — При тази конфигурация не е в състояние да изпраща електрически импулси.

Алис неуверено попита:

— Можете ли да ми го махнете?

— Навярно един от моите колеги е способен да го стори, но трябва да ви се направят операция и допълнителни изследвания.

Мисълта на Алис препускаше със сто километра в час.

— Последно: проверих и не открих никакъв белег по гърдите, врата и под мишниците си. Как са могли да ми имплантират това без да оставят следа?

Митчъл прехапа устни.

— Може да го носите отдавна.

— Невъзможно. Щях да забележа — прекъсна го тя.

— Или пък ви е имплантирано от друго място.

Под смаяния поглед на рентгенолога Алис си разкопча колана, свали ботите си и изхлузи панталона. Прегледа внимателно глезените, краката, коленете си… Когато в горната част на лявото бедро откри прозрачна превръзка, сърцето й заби лудо. Тя махна лепенката и под нея се появи лек срез.

— Оттук са ви го имплантирали — отгатна лекарят и се приближи до белега. — Имплантът е толкова малък, че спокойно са го промушили нагоре с катетър.

Смутена, Алис се облече отново. Това разследване беше не само смущаващо и ужасяващо сюрреалистично, но и ставаше направо налудничаво.

— За да обобщим: нося пейсмейкър без батерия, без сонда и следователно не стимулира органите ми — рече тя.

— Напълно неразбираемо — измънка Митчъл.

— Но за какво служи в такъв случай?

— Точно това се питам и аз — призна рентгенологът.