Гийом Мюсо
Сентръл Парк (17)

17
Хитрините на дявола

Съдбата ни преследва като смахнат с бръснач в ръка.

Андрей Тарковски^[1]

Шелбито напусна магистралата, зави на едно кръстовище и пое в посока на първия изход към града.

На границата на Масачусетс и Ню Хемпшър, Грийнфилд беше градче, неподвластно на времето. В продължение на два километра по „Мейн Стрийт“ бяха разположени кметството, пощата, съдът и голяма бяла църква със стърчаща камбанария. Тук се намираха също обществената библиотека, старото кино, над което грееха стотици крушки за украшение; кафенета, ресторанти и малки традиционни търговски обекти. Върху всяка сграда се вееше американското знаме. Звездният флаг гордо се полюшваше от вятъра посред следобедното слънце.

— Спрете тук — помоли Алис и оправи кобура си.

— Тук ли? Но Барби ни каза, че сервизът на братовчед й е на изхода на града.

— Трябва да свърша нещо, Кийн.

Той въздъхна.

— Мислех, че сме сложили край на малките тайнички…

— Няма да се чудя какво да правя, докато ремонтират колата! Ще вляза в кафене с интернет. Трябва да проверя нещо.

— Какво? — заинтересува се той.

— Ще прегледам стари статии от вестниците за Вон. Ще ви обясня…

Колата спря на червен светофар. Габриел извади пакета цигари.

— Няма кафене с интернет в това градче.

— Ще намеря, Кийн.

Той помисли малко.

— Окей, ще спра ей там, но вие ще оставите пистолета в колата.

Тази перспектива не очарова особено младата жена, но тя нямаше време да води преговори. Светна зелено. Отвори жабката и пъхна там Глока, заедно с кобура.

— Ще ви открия в сервиза — рече тя и тръшна вратата.

Пресече улицата, мина на отсрещния тротоар и продължи до кметството. Пред зданието намери план на града, разгърнат на дървено табло. Тя разгледа картата и зърна онова, което търсеше: адреса на медицински център, разположен на „Секънд Стрийт“.

Хубавото в малките градчета е, че цялата инфраструктура се намира в сравнително тесен периметър. Алис трябваше да върви няколкостотин метра, за да стигне пред прясно боядисана сграда с модерна фасада. Вълниста постройка, металически синя на цвят, която се различаваше от класическата архитектура на града.

Премина през автоматично плъзгащите се врати и влезе в хола, където я очакваха много информационни табла. След като ги разгледа, установи че медицинският център предлагаше богата гама от консултации: общи прегледи, специалисти, лаборатории за анализи, ехографски изследвания…

Алис се запъти към приемната и заяви, че се нуждае от гръдна рентгенова снимка. Попитаха я дали си е запазила час, има ли направление и какъв е номерът на социалната й осигуровка. Тъй като тя не притежаваше нищо подобно, избълва първата измислица, която й дойде на ум — представи се за френска туристка, която страда от сърдечна недостатъчност и се нуждае от рутинен рентгенов преглед. Секретарката я прие скептично, след това провери разписанието на лекарите и й предложи час за следващия ден.

— Много е спешно — настоя Алис. — Искам да видя рентгенолога, за да му обясня своя случай. Естествено, ще платя каквото струва.

— Ще пробвам — рече секретарката и вдигна телефона.

Тя разговаря в продължение на две минути със своя колежка и затвори, за да съобщи:

— Свързах се със секретарката на доктор Митчъл. Ще ви приеме между двама редовни пациенти. Може ли да видя личната ви карта?

— За съжаление, оставих ръчната си чанта в колата. Но съпругът ми ще дойде и тогава…

— Добре, качете се. Чакалнята за рентгена е на четвъртия етаж.

Тя натисна някакъв бутон, за да отвори плексигласова врата, която предоставяше достъп към заведението.

Асансьор. Ново приемно гише. Коридор. Чакалня.

Помещението беше боядисано в светли и нежни цветове. Бели стени, ПВЦ дограма, букови пейки и платнени фотьойли. Стара дама, превита под бремето на годините, чакаше спокойно и разглеждаше някакво списание. Пред нея млад мъж, заел по-голямата част от канапето, едър като гардероб, с гипсиран крак и подпухнало око, се занимаваше с таблета си.

Алис седна до него и завърза разговор:

— Автомобилна катастрофа ли?

— Американски футбол — отговори студентът и откъсна поглед от екрана. — Момчетата от Олбани ме подредиха в събота вечер.

Хубаво лице, ослепителна усмивка, кристален поглед, леко суетен. Вероятно кара момичетата да примират по него. И някои момчета.

— Таблетът ти е свързан с интернет, нали?

— Разбира се.

Алис подкара направо.

— Искаш ли да спечелиш лесно петдесет долара?

Той повдигна вежди.

— Кажете как, да видим.

Тя извади банкнота от джоба си.

— Ще ми го дадеш за пет минути и ще прибереш доларите. Никак не е трудно…

— Съгласен съм за сто долара.

— Я чупката!

— Добре де, не се ядосвайте! — капитулира той и й подаде джаджата.

Полицайката пое таблета и последователно се свърза със сайтовете на вестниците „Либерасион“, „Монд“ и „Фигаро“. Колкото и странно да изглеждаше, Алис не познаваше лицето на Вон. Когато я нападна, убиецът беше с каска. Този последен образ тя запази завинаги в съзнанието си. Черна каска на хищник с остри линии и здрави ръбове; тъмна козирка с металически отблясъци, въздухосмукател и аеродинамичен подбрадник, подобни на ужасяваща усмивка.

По-късно, докато траеше терапията й, Алис се съгласи с психиатъра, който следеше състоянието й, че не е необходимо непрекъснато да забива нож в жива плът, разгръщайки статиите от вестниците, посветени на случая. Но лекарката не знаеше, че по онова време Алис беше сигурна в смъртта на Вон.

Днес вече не беше така.

Тя продължи да търси и намери няколко снимки на убиеца, публикувани в пресата седмици след приключването на случая. Десетки различни фотографии, на които Ерик Вон се виждаше сравнително ясно. Трийсет и пет годишен мъж, брюнет, по-скоро приветлив на вид, но трудно отличим.

Най-трудно беше да се нарисува правдоподобен портрет на Вон от различните фотографии. Алис се сети за актьорите хамелеони, които тя понякога бъркаше от една роля в друга, от филм във филм, тъй като бяха способни да се преобразяват: Хю Джакман, Крисчън Бейл, Кевин Спейси, Джон Кюсак…

Тя извади от джоба си факса със снимката на Калеб Дюн и я сравни с образите от вестниците. Дали Вон и Дюн бяха едно и също лице? Подобна възможност не изглеждаше очевидна, но не биваше да се изключва.

Алис знаеше, че в наши дни благодарение на пластичната хирургия възможностите да бъде променяно едно лице бяха безбройни. Някои от колегите й наскоро се бяха сблъсквали с престъпници, прибягвали до тези техники за физическа метаморфоза: ринопластика^[2], радиочестотен лифтинг за опъване овала на лицето, отопластика за коригиране на ушните деформации, инжектиране на хиалуронова киселина за повдигане на скулите, зъбна хирургия, за да получи човек нова усмивка…

Докато връщаше таблета на собственика му, чу че телефонът й се обади в джоба.

Сеймур.

Мъжът, който можеше да сложи край на кошмара.

* * *

— Стигнали на мястото? — попита тя без предисловие.

— Не още, едва отминах Саргемин, излизането от Париж беше ад, а на Кастели му беше необходимо време, за да намери старата захарна фабрика.

— Къде е?

— Мястото е известно като прохода без изход Кастелсхайм. Вкарах адреса в джипиеса, но не излезе нищо: системата за геолокализация не го е срещала. Не се притеснявай, ще го намеря. Проблемът е в този гаден дъжд. Излива се така, че не се вижда нищо на три метра.

Алис чу силния шум от чистачките и гласа по радиото в колата: „Мачовете от Първа лига, по РТЛ!“

— Търся те за друго — подхвана Сеймур. — Наложи се да осведомя Савиньон и Кастели. Не бива да ги карам да работят извънредно, без да им кажа истината. Ще прекарат цяла нощ в службата, за да прехвърлят всички варианти, които може да ни бъдат полезни.

— Благодари им от мое име.

— Савиньон ми се обади по повод серийния номер на пистолета „Глок 22“, който ми даде тази сутрин.

Тя преглътна. Тази история напълно се беше заличила от съзнанието й.

— Да, този, който намерих в якето си. И какво?

— Веднага проверих списъка на откраднатите оръжия, но той не фигурираше там. Затова пък, когато заговорих за Вон на Савиньон, той незабавно вдяна. Преди две години, след нападението над теб, когато обискирали апартамента на убиеца, намерили огнестрелно оръжие.

— И?

— Савиньон провери документите от процедурата: става дума за глок 22 и серийният номер е същият.

— Чакай, не е възможно. Този пистолет е запечатан и…

— Савиньон прекара цял час в залата за запечатани вещи. Пистолетът е неоткриваем.

По дяволите…

Кошмарът продължаваше.

— Трябва да ми кажеш истината, Алис: ти ли взе пистолета?

— Сеймур! Как можеш да си го помислиш?

— Защото наистина се забъркахме в страшна каша.

— Не за първи път имаме проблеми с пазенето на иззетите вещи! Спомняш ли си, онзи пазач преди една година, който разпродаваше оръжията и наркотиците? Може би той има пръст и в това…

— Не ми се вярва.

— И дори да бях откраднала пистолета, как бих го пренесла на американска земя, как бих преминала охранителните и емиграционните постове?

Тя чу, че колегата й въздъхна.

— Много ми се иска да ти вярвам, Алис, но трябва да извадим нещата на светло.

Полицайката усети, че не й казва всичко.

— Има ли нещо друго?

— Да, и няма да ти хареса. Отнася се за колата ти.

— Намери ли я?

— Да, на паркинга за неправилно спрени автомобили в Шарлети. Савиньон е установил: агентите от Префектурата са я пренесли там тази нощ от остров „Сите“ в Париж.

— Къде е била точно?

Сеймур пое дълбоко въздух.

— Открили са колата ти в 4 часа сутринта, насред „Моста на влюбените“. Точно, където катастрофира Пол.

Шокирана, младата жена изпусна телефона.

В този момент вратата на чакалнята се отвори и един гигант с бяла престилка подаде глава през прага.

— Госпожа Алис Шефер? — обърна се той към нея на висок глас.