Гийом Мюсо
Сентръл Парк (16)

16
Дирята на убиеца

Ужасяващите и кървавите неща понякога са най-хубавите.

Дона Тарт^[1]

Километрите се нижеха.

Потънал в мислите си, пушейки цигара след цигара, Габриел караше, следейки внимателно пътя.

Сигнализационна табела съобщаваше: Най-близката отбивка — Харфорд, след нея незабавно идваше ред на друга: Бостън — 105 мили. При поддържане на тази скорост щяха да бъдат в бюрото на ФБР след по-малко от два часа.

Прилепила чело до прозореца, Алис се опитваше да подреди мислите си. В светлината на последните разкрития тя претегляше информациите, прегрупираше елементите и данните във въображаеми досиета, които след това поместваше в различни отделения на мозъка си.

Едно я измъчваше. Думите на Сеймур за охранителните камери на паркинга: камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

Тя умираше от желание сама да види какво е снимано.

Отново я облада стремежа да контролира всичко.

Да провери всички детайли.

Но как да го стори? Да се обади пак на Сеймур? Безполезно е. Той я предупреди: отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Сеймур беше видял филма, но нямаше как да го изземе без съдебна поръчка. Беше ходил на паркинга и горещо се беше молил на охранителя да се запознае със записа на място.

Мислено, Алис възпроизведе мрежата си от връзки. Грабна телефона и набра номера на комисар Марешал, който ръководеше регионалната поддирекция на транспортната полиция.

— Здравей, Франк, обажда се Шефер.

— Алис? Къде си? Изписа се някакъв дълъг номер.

— В Ню Йорк.

— Криминалната полиция ли ти плати пътуването?

— Дълга история, ще ти обясня…

— Разбрах всичко. Разследваш сам-сама. Никога няма да се промениш!

— Вярно е, няма, и затова те търся.

— Алис, 10 часът вечерта е! Аз съм си вкъщи? Какво искаш от мен?

— Записаното от една охранителна камера. Паркинг „Винчи“ на авеню „Франк Рузвелт“. Искам да науча всичко, което можеш да откриеш за едно седефено сиво ауди.

— Веднага ще те прекъсна, това е частен паркинг!

Той помълча и продължи:

— И какво да сторя?

— Онова, което най-добре умееш. Познаваш типовете в паркинга „Винчи“: ще се пазариш, ще заплашваш, ще ги ласкаеш. Имаш ли лист, за да запишеш номера на колата?

— Не знам…

— Помниш ли, когато гепих хлапето ти, докато работих в Бригадата за борба с наркотиците? Ти беше много доволен, че го измъкнах от пандиза. Да ти напомня ли колко дрога имаше в него?

— По дяволите, оттогава минаха десет години, Шефер! Да не искаш да съм ти задължен до гроб?

— Мисля, че е редно. Благодарността е доживотна: така е като човек има деца, нали? Добре, ще си запишеш ли номера?

Марешал въздъхна примирено.

— Щом получиш филма, изпрати ми го на личния имейл, окей? И не се бави: трябва да го имам още тази вечер.

Доволна от постигнатото, Алис затвори телефона и отговори на въпросителния поглед на Габриел, като му разказа разговора си. Агентът на ФБР поиска да запали нова цигара, но пакетът вече беше празен.

— Все така ли няма вести от баща ви?

Алис поклати глава. Габриел настоя:

— Той държи ключа от загадката. Ако ви е казал истината и наистина е убил Вон, грешим за самоличността на престъпника.

— Нямаше да се сетя…

Габриел смачка пакета цигари в пепелника.

— Не мога да си обясня какъв интерес може да е имал да ви лъже?

Алис сви рамене.

— Може би е искал да ми помогне да обърна страницата след нещастието.

Той се усъмни.

— И да измисли цялата история ли?

— Очевидно не сте наясно с характера на баща ми.

— Естествено, че не.

Тя се загледа през прозореца в предпазните стени на магистралата, които се плъзгаха покрай тях с умопомрачителна скорост, създавайки коридор от стомана и бетон.

— И той си има недостатъците — обясни тя. — Тъй като ме познава добре, е очаквал, че ще бъда готова на всичко, за да отмъстя и да убия Вон със собствените си ръце. Не е невъзможно да се е опитал да ме предпази от подобна глупост.

— Все пак не бихте ли пробвали пак да се свържете с него?

— Няма смисъл; ако беше получил съобщението ми, щеше да се обади.

— Хайде, последно позвъняване и ви оставям на спокойствие — рече той усмихнато.

Ядосана, Алис включи телефона на високоговорител и отново набра номера.

„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала.“

— Странно е, че не отговаря, нали?

— Баща ми не е човек, който поглежда екрана на джиесема си всеки пет минути. И освен това, откакто го отстраниха от работа, се е запалил по спелеологията. По това време, заедно с приятелите си от Клуба на бившите полицаи, вероятно са се завряли в някоя пещера в Изер или в Пиренеите.

— Нямаме късмет — промърмори Габриел.

Алис току-що беше затворила телефона, когато той звънна отново. Тя бързо се обади и попита на френски:

— Татко?

— Well, I’m afraid not I’m Thomas Krieg. Gabriel gave me wyur Number. May I…^[2]

Тя включи високоговорителя и предаде телефона на Кийн. Изненадан, Габриел взе слушалката.

— Томас?

— Здравей, Габ. Елиан Пелитие ми предостави резултатите от ДНК анализа на кръвта, намерена върху блузата. Вкарах данните в Кодикс^[3] и познай какво? Имаме победител!

Двете ченгета размениха погледи. Усетиха едновременно как сърцата им се разтуптяха в гърдите.

Алис показа на Габриел една табела край пътя.

— Томас, има отбивка на магистралата след два километра. Ще спрем там и ще те потърсим.

 

 

Заведението „Грил 91“ беше дълга правоъгълна сграда, поовехтяла, с просторни помещения и изключителна височина на таваните, каквато можеше да се види през 70-те години на XX век. Независимо че прозорците не гледаха към Тихия океан (а към паркинга на отбивката от междущатско шосе 91), геометричната форма на ресторантчето и неговата осветеност напомняха повече за големите калифорнийски вили, отколкото за острите покриви на съборетините в Нова Англия.

Украсен с рекламата „Далеч от обикновеното“, стенният часовник (с цвят на прочута мексиканска бира) показваше 16:12. Прекрасното есенно слънце огряваше почти празната зала. Зад бара, сервитьорка блуждаеше в облаците, слушалки саксофона на Стан Гец^[4].

Алис и Габриел се настаниха в дъното на салона, възможно най-далече от касата и от тезгяха. Поставиха джиесема по средата на масата, сложиха го на високоговорител и слушаха сериозния и топъл глас на Томас Крейг, който представяше пред тях неочакван портрет.

— Кръвта върху блузата принадлежи на някой си Калеб Дюн, четиридесет и една годишен, включен в „Кодикс“ за сравнително маловажни престъпления; арестуван преди осем години в Калифорния за трафик на наркотици и за оказана съпротива срещу органите на реда. Лежал е шест месеца в затвора „Салинас Вали“, след това е улегнал, отишъл е на Изток, където е намерил работа. Досега се е държал прилично.

Алис си взимаше бележки на салфетка. Габриел попита:

— Какво работи?

— Нощен пазач е в дом за стари хора в Конкорд, в Ню Хампшър.

— Наемат ли бивши затворници в подобни домове? — учуди се Габриел.

— Всеки има право на нов шанс, нали?

Алис свали предпазителя на рекламната химикалка, която й даде сервитьорката.

— Имате ли адреса на жилището му?

— Да — отговори Крейг. — Някаква барака в Линкълн, в района на Белите планини. Какво искаш да направим, Габриел?

— Нищо особено засега. Продължи да копаеш. Ще говорим отново. Ще бъдем в Бостън след два часа.

— Все пак трябва да ми разкриеш нещо повече. Началникът смята, че си в Ирландия…

— Не му казвай нищо. Скоро ще му дам обяснение. Всъщност имаш ли снимка на Дюн?

— Изпращам ти я по имейла.

— Невъзможно, телефонът ми е праисторически.

Габриел погледна към менюто на масата, на което фигурираха координатите на ресторанта.

— Чакам я по факс.

— Факс ли? Джаджата, която използвахме преди интернет?

— Да, представяш ли си. Намирам се в „Грил91“, заведение на 91 шосе, на равнището на Хартфорд. Ето ти номера му. Изпрати снимката и добави адреса на старческия дом, както и на колибата на Дюн.

Габриел продиктува координатите и затвори. Двете ченгета се спогледаха мълчаливо. Разследването им беше в задънена улица. Много възможности. Много въпроси. Прекалено малко полицаи, за да разплетат елементите, между които нямаше очевидна връзка. Габриел наруши мълчанието:

— Не успяхме да напреднем, за Бога! Какво търси кръвта на този нощен пазач върху блузата ви?

— Мислите ли, че съм стреляла по него?

— Не бива да изключваме подобно нещо. Казахте, че липсва куршум в пълнителя на Глока.

Алис го погледна свирепо.

— Така ли? А какъв може да ми е мотивът? За първи път чувам за този тип!

Той вдигна ръце, за да успокои положението.

— Окей, права сте. Не зная.

Изпука с пръсти, преди да вземе решение.

— Отивам да купя цигари. Има супермаркет в бензиностанцията. Искате ли да ви взема нещо?

Тя отказа с кимане и го проследи как се отдалечава.

Отново Алис усети изгаряне в стомаха, което пое нагоре към хранопровода й. Стана и отиде до бара, за да предупреди сервитьорката, че ще постъпи факс, предназначен за тях.

— Добре ли се чувствате, госпожо?

— Да, да. Гастритът ме присвива. Ще мине.

— О, майка ми страда от същото! Искате ли да ви приготвя коктейл с папая? Много е ефикасен!

Беше малка руса Барби, която леко фъфлеше. С костюма си на мажоретка приличаше на героинята на Оливия Нютън Джон от филма „Брилянтин“ или на участничка в епизод на „Клуб Веселие“.

— Съгласна съм за сока от папая, много благодаря — каза тя и седна на табуретка. — Случайно да разполагате с карта на района?

— Клиентите понякога ги забравят по масите. Ще ида да проверя дали няма някоя в кабинета.

— Много любезно от ваша страна.

След по-малко от две минути Барби се върна с карта на Нова Англия. Алис я разгъна на бара. Беше добра стара „Мишелин“ от времето преди джипиеса, преди появата на смартфоните и на интернет — преди тази лудешка епоха, когато хората абдикираха, за да се превърнат в роби на технологиите.

— Може ли да пиша отгоре й?

— Да, тя е ваша: подарък от заведението. И ето ви коктейла.

Алис й благодари с усмивка. Харесваше това момиче: мило, обикновено, привлекателно. На каква възраст беше: осемнайсет, най-много деветнайсет? Алис беше на трийсет и осем. Двайсет лета повече. Извода изникна неизбежно: можеше да й бъде майка. Констатация, която напоследък се появяваше все по-често, когато тя се срещаше с младежи. Намираше се в странното положение да се чувства на ничия земя: усещането, че продължава да е на двайсет в мислите си, а да се движи в два пъти по-старо тяло.

Гадно е времето, което минава. Единственият господар на тези, които нямат господар… както напомня една арабска пословица.

Тя прогони мислите си и се съсредоточи върху картата. За да се ориентира, винаги имаше необходимост да визуализира нещата. Използва химикалката и обгради различни места. Първо Ню Йорк, откъдето тръгнаха преди два часа, и Бостън, където се намираше бюрото на ФБР. Сега бяха спрели в Хартфорд, точно на средата на пътя между двата града. Нов щрих: Крейг им каза, че Дюн работи в старчески дом в Конкорд. Намираше се много по на север, в Ню Хампшър, най-малко на 250 километра. Крейг също така уточни, че Дюн живее в Линкълн. Беше й необходима почти минута, за да открие обекта на картата. Пущинак, затулен между две планини.

— Знаеш ли го? — попита тя новата си приятелка.

— Да, има ски шанца наблизо: Лун Маунтин. Ходили сме там с моя приятел.

— Как е обстановката?

— По-скоро неприятна, особено през зимата. И никак не е близо.

Полицайката кимна. В залата беше толкова топло, че тя свали пуловера си и остана по фланелка.

С пакет цигари в ръка, Габриел се върна в ресторанта и се присъедини към Алис на съседната табуретка.

— Какво да ви поднеса, господине?

— Нямате ли еспресо?

— Не, съжалявам.

— Тогава може би „Перие“?

— Също не разполагаме.

Алис се ядоса.

— Постарай се, Кийн. Не бъди толкова придирчив.

— Окей, направете ми обикновено кафе.

Докато младата сервитьорка изпълняваше поръчката, Габриел я огледа от главата до петите, като без стеснение обърна особено внимание на най-възбуждащата част от тялото й.

— Не се притеснявайте! — избухна Алис.

Той вдигна очи към небето. Тя продължи:

— И вие сте мъж като всички други — въздъхна.

— Никога не съм твърдял обратното — рече той, извади цигара от пакета и я мушна зад ухото си.

Алис си беше приготвила реплика, но не й стигна времето да я изкаже.

— Струва ми се, че вашият факс току-що пристигна — обяви Барби и изчезна за няколко секунди в кабинета.

Когато се върна при тях, носеше два отпечатани листа, които си беше направила труда да закопчае един за друг.

Ченгетата откриха заедно съдебната фотография на Калеб Дюн.

— Каква е разликата между това и нищо… — промълви Алис разочаровано.

Антропометричната фотография, черно-бяла, неясна, не ги впечатли. Дюн изглеждаше като всеки друг: брюнет, среден на ръст, лице без отличителни черти. Господин Никой. Безлична фигура.

— Наистина е трудно да го запомниш — призна Габриел. — Може да бъде всеки.

Полицаят надмогна разочарованието си. Той обърна страницата и откри адресите, които Томас Крейг беше прибавил ръкописно: на старческия дом и на обиталището на Дюн.

— Не ви ли се струва странна тази история със старческия дом, който използва за пазач бивш затворник?

Алис не отговори. Очите й останаха приковани в снимката, сякаш се опитваше да проникне в „мистерията Дюн“.

Габриел отпи глътка от кафето си и направи гримаса на отвращение.

— Ще ми дадете ли телефона си? Трябва да видя нещо.

Той избра номера на телефонни справки, за да се свърже със старческия дом „Свети Йосиф“, където работеше Дюн. Представи се на рецепционистката — „специален агент Кийн, ФБР“ — и поиска да разговаря с директора на заведението. Както стана обичайно за тях, Габриел включи високоговорителя, за да може и Алис да слуша разговора.

— Юлиус Мейсън. Имам честта да ръководя този дом. Какво мога да сторя за вас?

Габриел се позова на рутинно разследване, за да поиска информация за Дюн.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с Калеб? — обезпокои се Мейсън.

— Вчера вечерта той беше ли на смяна?

Директорът очевидно зина от учудване.

— Но Калеб Дюн не работи при нас от почти две години!

— Така ли? Не знаех.

Габриел се опита да запази присъствие на духа. Алис не успя да се сдържи и се усмихна: дори ФБР не беше в състояние да подава най-актуалната информация. Бавенето и административните спънки не бяха запазена марка на Франция. Притеснен, Габриел строго продължи да разпитва:

— Знаехте ли, че Дюн е имал съдебно досие, когато сте го наели?

— Съдебно досие ли? Хайде де, продал е няколко грама хашиш и е казал в очите на ченгето, което го е заловило, какво мисли за него. Голяма работа! Не е заслужавал да иде в затвора!

— Това е вашето мнение.

— Да, и нямам скрупули да го споделя с вас.

Алис отново се усмихна. Мъжът не беше лесен за разпит.

— Докато работеше за вас, Дюн никога ли не се е държал странно или неприемливо? Нищо ли не ви се е сторило учудващо?

— Не, напротив, Калеб беше много сериозен, много изпълнителен. Персоналът и живеещите тук не пестяха похвалите си за него.

— Защо в такъв случай се разделихте?

Мейсън въздъхна.

— Административният съвет поиска съкращение на щата. За да икономисаме няколко долара, трябваше да наемем външна охранителна фирма. По-евтино излиза, но е много по-неудобно.

— Знаете ли дали той отново си е намерил работа?

— Разбира се, и то много бързо. Аз самият го препоръчах в една болница в Мейн, където търсеха сериозен нощен пазач.

— Как се казва тази болница?

— За да продължите да попълвате проклетите си досиета и да притеснявате честните граждани ли?

— Господин Мейсън, моля ви се…

— Болницата „Себаго Котидж“, в Къмбърланд.

Полицаите размениха смаяни погледи. Телата им се разтресоха. Болницата „Себаго Котидж“ беше мястото, където работеше Елизабет Харди, намерената убита преди десет дни медицинска сестра.

* * *

Ченгета от главата до петите.

Ченгета до върха на ноктите.

Ченгета до мозъка на костите си.

Не се наложи да разсъждават дълго, за да постигнат съгласие. Не биваше да си губят времето в Бостън. Щяха да се справят само двамата, като самотни воини: ще карат на север до Линкълн и сами ще разпитат Калеб Дюн.

— Разминах се с този тип в разследването си — призна Габриел. — Елизабет Харди беше убита в дома си, в къщата си, близо до град Огъста. Тя беше изключила алармата, което ни наведе на мисълта, че е познавала нападателя си. Разпитах много хора от близкото й обкръжение. Приятели, колеги. Лично ходих в „Себаго Котидж“, но името на този пазач не се появи сред заподозрените. Сигурен съм, че не е бил близък с Харди.

— За колко време можем да стигнем дотам?

Той внимателно погледна картата, проследи с пръст разстоянието до Линкълн.

— Бих казал четири часа. Или дори по-малко, ако не спазваме всички ограничения на скоростта.

— Толкова дълго ли е?

— До Брадфорд можем да се движим по магистралата, но след това се налага да минем през планините. Колата се движи добре, но не е първа младост: индикаторът за бензина ме смущава и хвърлих поглед на резервната гума: не я бива. Преди да продължим, трябва да се отбием при автомонтьор.

Барби, която не беше изпуснала и дума от разговора им, извика:

— Братовчед ми е автомонтьор! Мога да го повикам, ако желаете?

Габриел повдигна вежди.

— Къде да го намерим?

— В Грийнфилд — осведоми ги тя и посочи малкото градче на картата.

Той погледна плана. Беше на по-малко от час път.

— Ще може ли да се оправи със стар мустанг?

— Най-лесното ще е да разберем това от самия него — намеси се Алис. — Позвънете му!

Полицаят се съгласи и Барби грабна телефона си.

Докато Алис му смигаше съучастнически, нова изгаряща вълна премина по хранопровода й. Беше невероятно силна. Сякаш стомана раздираше лигавицата на стомаха й.

Когато почувства металически вкус в устата си, тя стана от табуретката и полетя към тоалетната.

* * *

Давам кралството си за две хапчета „Нексиум“!

Повдигаше й се; Алис се наведе над тоалетната чиния. Хранопроводът й гореше, тя си разтриваше стомаха, за да се опита да успокои паренето. Защо болката беше толкова остра? От стрес ли? От възбуда от разследването? От умора?

Продължи масажа цяла минута, след това стана и си изми ръцете на мивката. Не пожела да види отражението си в огледалото: не искаше да срещне подутите очи и изострените от изтощение черти. Плисна студена вода на лицето си и за миг затвори клепачи. Защо се беше събудила тази сутрин с блуза, изцапана с кръвта на Калеб Дюн? И кой беше всъщност този мъж? Последовател на Вон, който използваше същия начин на действие, за да удуши медицинската сестра?

Или беше самият Вон?

Не, за момента тя отказваше да повярва в тази евентуалност. Баща й имаше всичките кусури на света, но тя не можеше да приеме, че е измислил подобна лъжа. Прекалено гаден номер. Крайно опасен. Рисков. Във Франция от две години най-добрите ченгета гонеха Вон неотстъпно, но и безрезултатно.

Именно това е доказателството, че серийният убиец е мъртъв — опита се тя да убеди самата себе си.

Както Сеймур скоро щеше да потвърди, трупът му гниеше на дъното на кладенец в зловеща и изоставена сграда — една дупка в източната част на Франция…

Водата се стичаше по гърдите й.

Тя грабна две хартиени салфетки и избърса врата и бюста си. Изпита срам и наведе очи.

И тогава го забеляза.

* * *

Странно тяло, имплантирано под кожата й, четири или пет сантиметра под ключицата. Алис подръпна здраво кожата, за да извади предмета.

Беше имплант с формата на голяма симкарта: правоъгълник с размер един или два квадратни сантиметра, чиито заоблени краища ясно се виждаха, когато тя опъваше епидермиса си.

Сърцето й се сви и затупка с все сила.

Кой по дяволите ми е сложил това под кожата? — разтревожи се тя.

Инстинктивно започна да търси следи от скорошна операция. Пред огледалото свали фланелката си, проучи и опипа всяка част от тялото си: раменете, гръдния кош, мишниците.

Никаква следа от хирургическа намеса. Никакъв белег. От челото й потече пот. Сред въпросите, които бомбардираха съзнанието й, два се открояваха особено.

Откога носеше това нещо?

И най-вече: Какъв беше ефектът от него?