Гийом Мюсо
Сентръл Парк (10)

10
Отпечатъци

Вашият враг е най-добрият ви учител.

Лаодзъ

Алис и Габриел се промушваха сред туристите в преддверието на петдесететажния небостъргач Дженерал Мотърс Билдинг, на ъгъла на Пето авеню и 59-а улица.

Облечени като оловни войници, двамата портиери на магазина за играчки „ФАО Шварц“^[1] посрещаха широко усмихнати посетителите на тази стара нюйоркска институция.

В най-големия магазин за играчки в Манхатън тълпата вече беше значителна. Почти напълно предназначен за плюшени зверчета, партерът представляваше нещо като шапито на цирк с животни в естествена големина: ревящ лъв, тигър, който прескача пламтящ кръг, слон, на чийто гръб са се качили маймуни с униформи на лакеи. По-нататък беше отделено пространство, което възпроизвеждаше интериора на детско отделение в болница. Облечени като медицински сестри, продавачки носеха на ръце бузести кукли, които страшно приличаха на истински бебета.

— Ще ми кажете ли най-после какво търсим тук? — рече Габриел.

Алис не му отговори и се качи на ескалатора. Докато младата жена преминаваше през етажа с бързи крачки, джазменът с любопитство разглеждаше всичко и се радваше на децата. Хлапетата подскачаха по клавишите на огромно пиано, оставено на пода, други молеха родителите си да ги снимат редом с героите от „Междузвездни войни“, измайсторени от кубчета „Лего“ и високи по два метра. Трети оживено следяха куклен театър от типа на „Мъпет Шоу“.

Следвайки плътно Алис, Габриел надничаше по щандовете, сякаш се връщаше в детството си: динозаври, пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части, конструктори „Плеймобил“ малки металически коли, електрически влакчета, писти за автомобилчета.

Истински рай за малчуганите.

На щандовете за карнавални облекла той пробва фалшиви мустаци а ла актьора Граучо Макс, нагизди се с шапката на Индиана Джоунс и последва Алис в отделението за наука и образование. Напълно концентрирана, полицайката търпеливо разглеждаше кутиите с игрите: микроскопи, телескопи, куфарчета за химици, пластмасови скелети с отделни органи, които да се монтират на подходящите места и какво ли още не.

— Ако намерите камшик…

Тя повдигна глава и съзря смешните му одежди с изумление.

— Няма ли да престанете да се правите на палячо, Кийн?

— Как мога да ви помогна?

— Откажете се — попари ентусиазма му тя.

Обиден, той се отдалечи, но след няколко мига се върна.

— Готов съм да се обзаложа, че това е, което търсите — рече и й показа картонена кутия, илюстрирана със снимка от популярна телевизионна поредица.

Отначало тя погледна разсеяно играчката, която той й подаде — Ти също си експерт, ръководство за работата на научната полиция, 29,99 долара, — след това вдигна капака, за да види съдържанието: жълт свитък, показващ местопрестъплението, лупа, детективска карта, лейкопласт, гипс за следи от стъпки, специални торбички за вземане на проби, черна пудра и магнитна четка за отпечатъци от пръсти.

— Точно това ни трябва — призна тя учудена.

За да плати покупката, Алис се нареди на дълга опашка на първия етаж. Едва когато слезе с асансьора на партера, намери Габриел. Той беше заменил шапката на Индиана Джоунс с цилиндъра на фокусника Мандрейк. Обгърнат в черна пелерина, печелеше симпатиите на публика от хлапета на не повече от шест години. Алис го наблюдава няколко минути смутена, но и очарована от този странен мъж. Умело и с очевидно удоволствие, той вадеше от шапката си какви ли не плюшени животинчета: зайчета, кълвачи, котета, таралежи, тигър бебе…

Благосклонният й поглед бързо се втвърди. Присъствието на деца все още беше трудно поносимо за нея, подсещаше я, че никога няма да подаде биберона на собствения си син, че никога няма да го заведе на училище, на футбол или на джудо, никога няма да го научи да се защитава или да се бие с някого.

Тя няколко пъти премигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й и се приближи към Габриел.

— Престанете да играете клоунада, Кийн! — нареди му и го дръпна за ръката. — Трябва да ви припомня, че полицията е по петите ни.

С широк жест „фокусникът“ свали плаща си и върна цилиндъра на щанда.

— Мандрейк ви поздравява! — поклони се той, изпратен от смеховете и аплодисментите на хлапетата.

* * *

Разположен на „Медисън авеню“ зад катедралата „Свети Патрик“, „Перголезе Кафе“ беше един от най-старите ресторанти в Манхатън. С масите по поръчка от „Формика“ и седалките от зелена кожа, той сякаш беше продукт на 60-те години на XX век. Макар на външен вид да не беше нищо особено, заведението привличаше многобройни клиенти, любители на хрупкави салати, вкусни хамбургери, яйца „Бенедикт“^[2] и пастърма със сос от трюфели.

Старият собственик Паоло Манкузо сервира лично поръчката, която направиха младата жена с френски акцент и спътникът й: два хотдога със салата от раци, две пликчета с домашно пържени картофи и две бутилки бира „Будвайзер“.

Щом им донесоха храната, Габриел се нахвърли на нея и изгълта пълна шепа пържени картофи: хрупкави и добре посолени.

Седнала срещу него Алис се задоволи с няколко залъка от своя сандвич преди да разтреби масата. Тя постави мешката и я отвори, за да извади кутийката, намерена в куфарчето. С книжна салфетка, внимателно освободи спринцовката от кожената ивица и се захвана за работа.

След като разкъса амбалажа на кутията с инструменти на научната полиция, тя подготви пудрата, четката и една торбичка.

— Осъзнавате ли, че това са просто играчки? — отбеляза джазменът.

— Ще са напълно достатъчни.

Алис си избърса ръцете с мокра кърпичка и провери качеството на всеки от компонентите. Черната пудра, която се състоеше от въглерод и фини железни частици щеше да бъде от полза. Тя потопи края на четката в малкото шишенце с пудрата и намаза спринцовката. Пудрата се залепи за аминокиселините, оставени от порите на кожата, която е била в контакт с повърхността на предмета и постепенно откри няколко ясни отпечатъци. Алис почука по медицинския уред с нокът, за да свали остатъците от пудрата. Разгледа всяка от следите, които видимо бяха пресни. Една от тях особено се открояваше: почти пълен отпечатък на показалец или на среден пръст.

— Откъснете ми парче скоч — помоли тя.

Габриел грабна рулото.

— Такава големина ли?

— Малко по-дълго. И внимавайте да не изцапате лепкавата страна!

Тя взе лейкопласта и покри отпечатъка, като внимаваше да не позволява да прониква въздух. След това отлепи скоча, грабна рекламната поставка, на която беше сложена чашата й с бира, обърна я и допря ивицата върху чистата картонена повърхност. Силно натисна с палец, за да се отбележи следата.

Когато измъкна лейкопласта, върху бялата страна на поставката за бира се открои ясен и черен отпечатък. Алис присви очи, за да разгледа добре преплитанията на браздите. Линиите и надсложените върху тях издължени части образуваха един и същи нетипичен мотив: отпечатъци във формата на дъгов свод, прекъснати от малък белег, приличащ на кръст.

Тя показа резултата на Габриел и доволна пъхна поставката в найлонова торбичка.

— Съгласен съм, че това е много красиво — рече той, — но за какво ще ни послужи? Трябва да сканираме отпечатъка и да го вкараме в база данни, нали?

Алис хапна няколко картофчета и изрече мислите си гласно:

— Апартаментът на приятеля ви в Куинс…

— Вероятно там ще намерим компютър и връзка с интернет.

— Интернет може би. Но дали разполага с такава джаджа, вероятно има портативен компютър, който е взел със себе си в Токио. Така че не разчитайте особено…

Разочарованието се изписа на лицето на младата жена.

— Как ще стигнем дотам? Такси, метро, влак…

Габриел вдигна поглед.

На стената над масата, сред многобройните снимки на знаменитости, увековечили се в компанията на собственика, забеляза стар план на града, прикрепен с габърчета върху коркова поставка.

— Намираме се близо до Централна гара — рече той и посочи с пръст на картата.

Централна гара. Алис помнеше тази огромна гара, която Сеймур й показа при едно от посещенията им в Ню Йорк. Колегата й я заведе да похапнат стриди и норвежки омари в „Ойстер Бар“, прочутия ресторант за морски дарове, който бе разположен в голяма сводеста зала в подземния етаж. Припомняйки си за това посещение, неочаквана идея се появи в главата й. Тя погледна плана. Габриел беше прав: Централна гара беше през две жилищни карета от ресторанта.

— Да вървим! — решително рече тя и стана.

— Още сега ли? Няма ли да похапнем десерт? Видяхте ли кексчетата им?

— Вбесявате ме, Кийн.

* * *

Влязоха в гарата през входа, разположен на ъгъла на „Парк Авеню“ и 42-а улица и се озоваха в огромно помещение, където бяха разположени гишетата и автоматите за билети.

В центъра, над информацията, се намираше прочутият часовник, под който от сто години си определяха срещи влюбените.

Макар че не беше тук, за да се прави на туристка, Алис не можа да се въздържи и бе възхитена от гледката.

Няма съмнение, че не може да се сравни със Северната гара или със Сен Лазар — помисли си младата жена и вдигна глава. Нежна и успокояваща есенна светлина преминаваше през големите витражи, оцветяващи помещението в жълти и кафеникави тонове.

Под огромния свод, на почти четиридесет метра височина, изписаните на тавана хиляди звезди създаваха впечатлението, че човек е попаднал в незабравима нощ. Оттук Кари Грант бягаше към Чикаго във филма „Север-северозапад“ на режисьора Алфред Хичкок, тук Робърт де Ниро срещна Мерил Стрийп в „Да се влюбиш“ на Улу Грозбард.

— Последвайте ме — нареди тя достатъчно високо, за да надвика шума наоколо.

Алис се смеси с тълпата, за да се изкачи по стъпалата, които водеха до балкона и до главния терминал. Оттук, от първия етаж, се разкриваше панорама към цялата гара, която отвисоко изглеждаше още по-огромна.

В този величествен кадър, почти под открито небе, голяма компютърна фирма беше разположила един от магазините си. Алис се промъкна между рафтовете от светло дърво, върху които бяха разположени водещите продукти на фирмата: телефони, уокмени, компютри, таблети. Макар и подсигурени срещу кражба, повечето продукти бяха на свободен достъп. Клиентите — предимно туристи — си проверяваха пощата, сърфираха в интернет или слушаха музика от високотехнологични каски.

Трябваше да се действа бързо: навсякъде имаше полицаи и агенти по сигурността. Алис внимаваше да не бъде заловена от десетките продавачи, облечени с червени фланелки, които шетаха из магазина, и се приближи до една от масите за демонстрации.

Подаде чантата си на Габриел.

— Извадете ми бирената подложка — нареди тя.

Докато той изпълняваше поръчката, Алис се добра до лаптоп „Макбук Про“, какъвто притежаваше в дома си. С едно натискане на клавиш активира програма, която задействаше разположената горе, в центъра на устройството камера, след това взе подложката, подадена й от Габриел. Застана пред екрана и направи няколко снимки на отпечатъка. Благодарение на програмата за ретуширане регулира контраста и светлината, за да получи възможно най-добрата фотография, след това влезе в пощата си.

— Ще отидете ли да купите билети? — предложи тя.

Изчака Габриел да се отдалечи към автоматите за билети и започна да пише писмо на Сеймур. Пръстите й бързо се движеха по клавиатурата.

До: Сеймур Ломбар

Тема: Помощ

От: Алис Шефер

 

Сеймур,

Повече от всякога имам нужда от помощта ти. Ще се опитам да ти се обадя след по-малко от час, но дотогава ти трябва да побързаш с разследването.

1. Имаш ли достъп до охранителните камери от паркинга и от летищата?

2. Намери ли колата ми? Проследи ли джиесема ми? Провери ли какви са последните манипулации по банковата ми сметка?

3. Научи ли нещо за Габриел Кийн?

4. Изпращам ти прикачен файл със снимката на отпечатък от пръсти. Можеш ли бързо да го провериш в електронната картотека?

Разчитам на теб.

Твоя приятелка,

Алис