Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (42)

41.

Алексия се свести и усети, че краката й са във вода. За момент я завладя неистова паника — „Къде съм?“ В същия миг болката в глезена я прониза като светкавица и я върна към реалността.

Луси.

Пещерата.

Пистолетът.

— Ще те върна към онзи ден.

Гласът на Луси долетя някъде отзад. Явно още беше до входа на пещерата. Алексия бе завлечена напред на пътя на прилива и поставена на колене като пленник за екзекуция.

— Горещо лято в Мейн. На плажа сте ти, Били и децата. Тъкмо сте обядвали.

Ужас се прокрадна в сърцето на Алексия, когато осъзна какво се случва.

„Пресъздава смъртта на брат си. Няма да ме застреля. Ще ме удави.“

Понечи да се премести, да се претърколи, да направи някакво движение, но беше здраво завързана. Луси бе прикрепила към белезниците тежести — бе направила нещо като котва.

— Сега мисли за децата — нареди й Луси. — Опитай да си представиш лицата им. Виждаш ли брат ми? Помниш ли го?

„Дали го помня? Лицето му ме преследва през целия ми живот. Всеки ден. Всяка нощ. Заблуждавах се, че съм го надживяла, че съм се отърсила от миналото си. Но Николас е винаги в ума ми. Винаги“.

— Какво прави?

— Играе си. — По страните на Алексия потекоха сълзи.

— На какво си играе?

— Не знам.

— КАЗВАЙ!

— На гоненица, мисля. Не съм сигурна. Тича по плажа. Щастлив е.

— Добре! Много добре — насърчи я Луси. — Продължавай. Какво става после?

— Не знам — изхлипа Алексия. Водата се покачваше. Вече беше до кръста й, студена като гроб.

— Разбира се, че знаеш! Не ме лъжи. Ще прострелям проклетите ти пръсти един по един, точно като на Джени Хамлин. Какво става после?

Алексия затвори очи.

— Изгубих го от поглед. Били се прави на глупак, гмурка се за перли. Гмурка се и не изплува толкова дълго, че си помислих…

— Не ме интересува Били Хамлин! — изкрещя Луси. — Говори ми за Нико. Какво стана с брат ми?

— Не знам! — извика на свой ред Алексия. — Беше във водата, на плиткото, играеше си. Беше с другите деца. Когато го потърсих, беше изчезнал.

— Не! Не е така. Трябва да си видяла нещо.

— За бога, Луси, ако бях видяла, мислиш ли, че нямаше да реагирам? Не мислиш ли, че нямаше да се опитам да го спася?

Уплаши се от отчаянието в гласа си. Не се страхуваше от смъртта. Но удавянето бе най-страшният й кошмар. Да седи безпомощно, докато водата я залива и поглъща, да се бори за глътка въздух, докато дробовете й се пълнят, да се задушава, мозъкът й бавно да остава без кислород… Беше преживявала този ужас толкова много пъти в сънищата си, че си мислеше колко добре разбира страданията на Николас Хандемайър. Че донякъде е изкупила вината си. Но сега осъзна, че не знае нищо. Да е закотвена тук сред вълните, като животно в капан, бе много, много по-страшно от най-кошмарните й представи.

— Ти? Щяла си да го спасиш? — изсмя се Луси. — Ти си се интересувала само от себе си. Още тогава като Тони Джилети и сега като госпожа Всемогъща де Вер. Ти, ти и Хамлин сте оставили Нико да умре!

Водата вече бе до раменете на Алексия.

— Това не е вярно. Не си била там, Луси. Не знаеш какво стана. Аз обичах брат ти. Той беше чудесно момченце.

Луси зави като животно. Запуши ушите си с ръце.

— Не смей! Не смей да ми казваш, че си го обичала!

— Вярно е! — запелтечи Алексия. — Беше ми любимец. Рисуваше ми мили картички.

Преди да каже още нещо, Луси се втурна към нея с рев на дива ярост, натисна раменете й и потопи главата й под водата.

След миг безумен ужас Алексия спря да се бори.

Край. Това беше краят.

Под повърхността цареше тъмнина, тишина и спокойствие. Тук нямаше Луси, нито крясъци, нито лудост, нито болка. Завладя я спокойствие. Отпусна се, предаде всяка частица от тялото си в прегръдката на смъртта.

„Няма от какво да се страхувам“.

Всичко около нея се движеше все по-бавно. Вече не усещаше нищо, освен собствения си слаб пулс. В съзнанието й изникнаха един по един хората, които обичаше.

Майкъл, отново здрав, усмихнат, млад, кипящ от енергия и оптимизъм.

Рокси — вървеше към нея, разтворила ръце за прегръдка, сияеща от обич, простила всичко.

Теди, какъвто го помнеше от първите дни на връзката им. Забавен, мил, самоотвержен, изпълнен с обожание.

Били Хамлин, млад, силен, усмихнат на плажа в Мейн.

Започна да се моли. „Дано Майкъл намери покой. Дано Рокси прости на баща си“. За себе си не помоли нищо.

Помисли си колко арогантна е била да си въобразява, че изобщо може да контролира нещо. Да си мисли, че може да избяга от съдбата.

Луси беше права за едно: смъртта на Николас Хандемайър наистина заслужаваше жертва. Но тази жертва трябваше да е само на Алексия. През целия й живот океанът я зовеше, притегляше, настояваше тя да се върне и да плати дълга си: живот за живот, душа за душа. Сега, най-сетне, кръгът се бе затворил.

 

 

— Какво е това?

Пилотът посочи през стъклото.

Арни Майър и разследващият офицер погледнаха накъде сочи.

— Кое? — попита Арни. — Нищо не виждам.

— Там, в подножието на скалата — отвърна пилотът. — Подминахме го. Ще обърна. Мисля, че видях…

— Хора! — Офицерът насочи бинокъла си. — Определено. Точно до водата. Сигурно са те.

— Нищо не виждам — отчаяно каза Арни, когато вертолетът рязко се наклони надясно и стремглаво се спусна над океана като птица за риба. — Къде? Съмър с тях ли е? Какво виждате?

Никой не му отговори.

— Брегова охрана! — изрева офицерът в предавателя. — Искам спешно съдействие. Две жени. Да. Не, от тук не можем да се доближим.

— Какво искате да кажете? — викна панически Арни Майър. — Приливът се покачва. Ще се удавят!

Офицерът го погледна право в очите.

— Не можем да се приближим повече. Ще се ударим в скалите.

— Но трябва да направим нещо!

— Ще се разбием, господин Майър. Не можем да стигнем до тях. Съжалявам.

 

 

Алексия де Вер продължаваше да се моли.

„Моля те, прости ми. Заради Николас. Заради Били. Заради всички страдания, които причиних“.

Луси Майър бе пуснала главата й и се бе качила на един малък скален перваз, за да я наблюдава как умира бавно. Докато жадно си поемаше въздух, примижавайки от болка, когато кислородът нахлуваше в дробовете й. Алексия се сети, че Луси също се кани да умре. Вълните щяха да повлекат и нея само минути след като погълнат Алексия.

„Сигурно е знаела това, когато ме доведе тук. Не я интересува, че ще умре. Иска го. Очаква покоя. Но чак след като ме види наказана. Тя просто иска всичко да си дойде на мястото. В крайна сметка, оказва се, че двете сме толкова еднакви…“

Някакъв шум я изтръгна от мислите й. Отначало беше като глухо жужене на пчела, но ставаше все по-силно и по-силно, докато не заглуши гръмкото разбиване на вълните. Алексия вдигна глава.

Хеликоптер! Спасение!

До този момент не изпитваше страх. Защото си мислеше, че смъртта е неизбежна, че е успяла да я приеме, да се примири. Но сега, когато имаше шанс за живот, за спасение, адреналинът и отчаянието отново завладяха тялото й.

„Искам да живея!“

Вече само лицето й се подаваше над водата. Инстинктивно понечи да размаха ръце, но те бяха закопчани с белезници под вълните. Заплака.

— Тук съм! — напразно завика тя към небето. — Тук съм! Моля ви, помогнете ми.

Хеликоптерът се поклащаше точно над главата й — толкова близо и същевременно толкова далеч. Алексия напрегна очите си срещу светлината, надяваше се да види стълба или въже. Вместо това хеликоптерът с едно ненадейно завъртане се понесе в синевата.

— Не! — изкрещя Алексия. Вече не можеше да овладее ужаса си. — Не, моля ви! Не ме оставяйте!

Луси Майър се усмихна.

„Това е за теб, Нико, миличък мой“.

Скоро щяха да са отново заедно.

 

 

Докато се спускаше по пътеката, Съмър забиваше нокти в ронещата се скала.

„Тук са. Трябва да са тук“.

Пътят надолу към пещерата беше по-стръмен, отколкото си спомняше, а приливът бе толкова висок, че брегът не се виждаше отгоре. Но бутилката от вода беше доказателство. Толкова навътре в шубраците майка й би могла да е само на едно място.

И тогава ги видя. Майка й бе клекнала на един перваз над малката пясъчна ивица. Едва ли би забелязала Алексия, ако не бе проследила погледа на Луси. На десетина метра напред глава на човек подскачаше като шамандура.

— Мамо!

Луси се обърна и изкрещя:

— Махай се от там! — „Как ни намери толкова бързо?“ — Отдръпни се от скалата. Много е опасно.

— Само с теб.

— Казах, отдръпни се! — Луси насочи пистолета към нея.

Съмър се облещи от ужас. „Няма да стреля. Не би застреляла собствената си дъщеря“.

— Изчезвай! — изкрещя отново Луси.

Докато Съмър се чудеше какво да направи, скалата под краката й почна да се рони.

 

 

Арни Майър скочи от хеликоптера пръв.

Свали слушалките от главата си и без да обръща внимание на виковете на двамата полицаи, приведен мина под още въртящите се перки и се втурна към шубраците.

— Спри, глупак такъв! — викаше след него офицерът. Но Арни продължи да тича към ръба на скалата.

Чу писък на жена, после втори.

„Господи! Дано не съм закъснял!“

 

 

Луси гледаше втрещена как дъщеря й лети надолу, пищяща, с размятани ръце и крака като парцалена кукла. Падна на една скална площадка по средата на скалата и главата й тупна силно в камъка. Писъците секнаха.

Луси погледна към вълните. Алексия вече беше почти цялата под вода. Обърна се отново към дъщеря си — Съмър лежеше безжизнена.

„Не е справедливо! Не трябваше да става така“.

Бе искала да наблюдава смъртта на убийцата на Нико. Бе чакала толкова дълго този момент. Цял живот. Ами ако Съмър бе още жива? Ами ако детето й се нуждаеше от помощ, а тя стоеше и бездействаше? Противоестествен гняв завладя Луси. „Защо й трябваше на Съмър да идва? Защо провали всичко?“

— Полиция!

Луси вдигна поглед. Трима мъже стояха горе на пътеката. Единият бе извадил пистолета си и я държеше на прицел. Вторият заслиза към Съмър. Луси се вгледа внимателно. „О, боже, това е Арни!“

— Хвърлете оръжието и вдигнете ръце над главата си.

Луси пренебрегна командата и насочи вниманието си изцяло към третия мъж. Той се спускаше по скалата, завързан с въже през кръста. Явно се насочваше към Алексия.

— Госпожо! Казах да хвърлите оръжието!

Луси затвори очи и стисна пистолета. Беше толкова трудно да се съсредоточи…

Мъжът на ръба на скалата продължи да крещи:

— Хвърли го веднага или ще стрелям!

„Защо не вземе да млъкне? Не мога да мисля при този шум“.

Погледна наляво и забеляза, че Съмър е седнала. Арни се бе добрал до нея. Държеше я, говореше й.

„Добре. Двамата са добре“.

Долу под нея полицаят с въжето вече бе стигнал до пясъка. Луси го видя как се хвърли във водата. Само върхът на главата на Алексия се подаваше на повърхността, но давенето не ставаше бързо. Вероятно бе още жива. Ако полицаят я измъкнеше на брега и й окажеше помощ достатъчно бързо…

И тогава разбра какво трябва да направи.

Прицели се внимателно и изстреля един куршум директно в главата на Алексия.

— Луси. Не! — изкрещя Арни Майър.

Прекалено късно. Край.

Обърна се към Арни, изпрати на него и дъщеря им въздушна целувка, после, преди полицаят горе на ръба да успее да реагира, лапна дулото на пистолета и натисна спусъка.

Долу на брега леките вълни продължиха спокойния си вечен ритъм.

Само че вече почервенели от кръв.