Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (40)

39.

— Филийката изгоря.

Арни Майър вдигна поглед от „Уол Стрийт Джърнъл“. Беше в кухнята в дома си на Мартас Винярд, отпиваше ароматно карибско кафе и се наслаждаваше на изгледа към пристанището отвъд градината си, когато неочакваната стипчива миризма на пушек го стресна. Неочаквана, защото Луси никога не прегаряше нищо. Никога. Храните, които приготвяше, бяха винаги шедьоври на красотата, поднасяни димящи в съвършени съдове от китайски порцелан в точно определения момент като добре планирана военна маневра. Това бяха прецизност и перфекционизъм до най-малката подробност, които Арни Майър харесваше и очакваше. Той беше човек, който получаваше онова, което искаше.

— Хмм? — Луси погледна Арни, после към тостера. — О, боже! Защо не каза?

— Казах.

Луси не го слушаше. Натисна копчето, извади двете почернели като въглен филийки, отвори кухненската врата и ги изнесе навън, още димящи.

— Внимавай, миличка — подвикна след нея Арни. — Ще си изгориш пръстите. Да сложа ли други?

Отвън, на хладния сутрешен въздух, Луси Майър си пое дълбоко дъх и отвърна жизнерадостно:

— Не, не! Аз ще сложа.

Прикрит зад вестника, Арни наблюдаваше как съпругата му се суети из кухнята, реже филийки от пресния ръчен хляб и разбива яйцата, които щеше да му опържи с пушена сьомга. „Все още е толкова красива“, помисли си нежно. Обичаше тънката талия на Луси — беше елегантна, но не прекалено слаба като приятелката й Алексия. Госпожа Де Вер направо бе измършавяла напоследък, а според Арни една жена трябваше да има малко месце по себе си. Облечена в разкроена рокля с цвят на метличина, с престилка на цветя, вързана през кръста, тази сутрин Луси имаше някакво ретро излъчване от петдесетте години на двайсети век, което внасяше атмосферата на по-щастливи, по-семпли времена. Напомняше му за майка му като млада: женствена, грижовна, истински тих защитен пристан от превратностите на света.

— Обичам те.

Луси се обърна, усмихната и изненадана. Арни не беше по словесните излияния.

— Ами чудесно — разсмя се тя. — Защото на този етап си залепен за мен.

Арни най-сетне остави вестника.

— Има ли някакъв проблем, Луси? Изглеждаш ми някак напрегната тази сутрин.

— Защо, защото ти изгорих филийките ли? — разсмя се отново Луси, но той долови нервността й.

— Не знам. Може би. Ти никога не прегаряш филийките. И никога не загаряш нищо.

— Няма нищо, Арни. — Тя остави тигана с яйцата на котлона, намали го, заобиколи масата и го целуна. — Може би съм малко развълнувана. Не съм виждала Съмър толкова отдавна. Ще е чудесно да се върне тук.

— О, мамка му! — възкликна Арни Майър. — Днес си идва, нали? Съвсем забравих!

— Арни!

— Знам. Съжалявам. Уговорих се да ходя на риба с Джейк Макинтайър.

— Е, значи отмени уговорката — каза Луси, върна се до печката и взе една дървена лъжица. — Каза, че ще я вземеш от летището. Ще те очаква.

— Не може ли да отидеш ти? Обещах на Джейк…

— Не, не мога — раздразнено отвърна Луси. — Ще се разхождам с Алексия, забрави ли? Тя ми се обади от Англия специално да попита дали можем да прекараме малко време сами днес.

— Но може да се видиш с Алексия по всяко време.

— За бога, Арни! Теди току-що бе вкаран в затвора! Ти можеш да се видиш с Джейк Макинтайър по всяко време. Алексия има нужда от мен точно сега.

Арни Майър протегна ръка като футболист, признаващ фал. След три десетилетия брак знаеше, че когато почне битка, винаги губи.

— Добре, добре, ще взема Съмър. Кога каца, между другото?

 

 

Съмър притисна лице към илюминатора на малкия едномоторен самолет, за да наблюдава все по-ясно очертаващите се контури на Мартас Винярд. Триъгълникът, сключен между Атлантическия океан, Нантъкет и Винярд, изглеждаше най-спокойното и най-съвършеното място. Щом самолетът почна да се спуска, тя различи очертанията на познатите къщи с бели дървени облицовки, пръснати по острова като кукленски. Плувни басейни блестяха в синьо като малки квадратни сапфири насред изумруденозелените дворове. Всичко беше подредено, съвършено, излъчващо сигурност, в пълен контраст с бурята в душата на Съмър.

Като дете много обичаше тези кратки полети от Бостън. Първото зърване на острова винаги й носеше магическо очарование и слагаше началото на летните приключения. В онези дни Съмър бе потискащо свенлива: с наднормено тегло, вързан език и абсолютно непохватна. Но майка й направи всичко възможно да й осигури идилично детство. Винаги беше до нея, за да държи ръката й и да я утешава, да й вдъхва увереност. Луси Майър бе майката мечта за всяко дете.

За стотен път през това дълго пътуване от Лондон очите на Съмър се наляха със сълзи.

„Как е могла? Как е могла?“

 

 

Когато Съмър осъзна, че жената от записа на „Дрейк Мотърс“ е собствената й майка, отначало, естествено, не повярва. Да, походката бе на Луси, жестовете на тялото и ръцете — също. (Точно това, повече от всичко останало, бе събудило подозрението на Съмър. Представи си как майка й подава подаръка за рождения ден на Алексия.) Но мисълта, че майка й е имала любовна връзка с Майкъл? Това просто не можеше да проумее. Все едно някой да й каже, че светът е квадратен, а небето — зелено. Колкото и снимки да ти покаже някой, как ще повярваш на такова нещо? Фактът, че Луси е „сладкото мамче“ на Майкъл де Вер, противоречеше на всички природни закони, на вероятността, на реалността, каквато Съмър я познаваше.

Неспособна да повярва на собствената си преценка, нито дори на собствените си очи, Съмър бе направила онова, което би направил всеки добър журналист. Потърси неопровержими доказателства. Карън Дейвис от „Дрейк Мотърс“ й бе дала данните на анонимната офшорка и номера на банковата сметка, от която бе платен моторът. Първоначално те нищо не означаваха за Съмър. Бяха просто поредица от някакви си номера: Ай БАН и СУИФТ и други кодове. Но когато ги сравни отново с данните, които Арни й бе предоставил преди години за всички банкови активи на семейство Майър, откри пълното съответствие.

Луси беше купила мотора.

Луси беше любовницата на Майкъл.

Дали Луси се беше опитала да го убие? Нарочно ли беше повредила мотора?

Силно разтърсване върна Съмър към действителността.

„Кацнахме“.

Разкопча колана, избърса сълзите и се опита да се съсредоточи върху гнева, който я бе обгърнал като пелерина. Как смееше майка й да й причинява това? Как смееше Майкъл! Какво ли са си мислили? Предателството на Майкъл дълбоко я бе наранило, но от страна на майка й — това беше още по-зле. Не осъзнаваше ли Луси, че Съмър вече е загубила всичко? Не само Майкъл и надеждите си да създаде ново семейство, но и старото си семейство. Всичките й спомени, цялото й детско щастие бе опетнено, отровено, разрушено. Щеше да я боли по-малко, ако Луси бе отрязала двете й ръце или бе заляла лицето й с киселина. И през цялото това време се преструваше на перфектната майка! Това бе най-противното от всичко.

Сети се за казаното от Рокси във Феърмонт Хаус.

„Нямаш представа колко си щастлива с майка като Луси.

Не можеш да си представиш какво е да осъзнаеш, че всичко, което си мислила, че знаеш за себе си и семейството си, е било само вятър и мъгла!“

Съмър вече си го представяше.

Вече бе решила какво ще прави. Първо, щеше да каже на баща си. Щеше да покаже на Арни записа, банковото извлечение, да му разкаже, че светицата Луси Майър е лъжкиня, прелюбодейка, измамница и… убийца.

В този момент всичко започна да й се изяснява. Дори сега, след онова, което знаеше, Съмър не можеше да повярва, че Луси би се опитала да убие Майкъл, като нарочно повреди мотора му. Имаше поне една причина, заради която да не иска да го нарани. Освен всичко друго той бе син на най-близката й приятелка. Луси познаваше Майкъл от дете. Освен това механикът от сервиза „Сейнт Мартинс“ не беше сигурен, че някой се е опитвал да пререже спирачките умишлено. Можеше да е случайност. Съмър не знаеше вече на какво да вярва. Единственият човек, който знаеше истината, беше майка й, но дали Съмър щеше да има смелостта да застане срещу нея? Какво ли казва човек при такива обстоятелства? Бе имала цели дванайсет часа да го обмисли, но още нямаше представа как да започне.

„Мамо, знам, че се чукаш с гаджето ми.

Мамо, ти ли се опита да убиеш Майкъл?“

Всичко това беше абсурдно.

Прекоси пистата като в унес, взе си багажа и тръгна към изхода. Направи всичко възможно да се овладее преди двойната врата да се отвори. Пред нея се простря море от усмихнати лица. Всички бяха облечени в униформата на Винярд — къси панталонки в цвят каки и ризи с копчета, всички очакваха приятели и роднини, като че ли си беше съвсем нормален ден, като че ли светът не бе спрял да се върти. Съмър огледа тълпата. Не виждаше баща си. Раздразнението й се смеси с облекчение — поне нямаше да се наложи веднага да му съобщава новината. Но когато тръгна към колонката за такситата, той се появи — подтичваше запъхтян към терминала. Щом видя Съмър, намали крачка, доближи я и я сграбчи в прегръдката си.

— Съжалявам, миличка.

Ухаеше на афтършейв, кафе и пури — ароматът на татко. Въпреки всичките си усилия Съмър отново избухна в сълзи.

— Толкова е хубаво, че си у дома — каза Арни и избърса потта от челото си. — Направи ми една услуга. Обещай ми да не казваш на майка си, че закъснях.

И в този миг Съмър осъзна: „Не мога да му кажа. Поне не и докато не поговоря с нея. Не и докато не разбера истината със сигурност. Напълно ще го разбия“.

— Здрасти, тате. Толкова се радвам да те видя. — Опита се да преглътне сълзите, но това се оказа невъзможно.

Арни изглеждаше потресен.

— Миличка, какво се е случило?

„Всичко“.

— Нищо. Сигурно защото много ми липсвахте.

— О, мила моя! И ти ни липсваше. Но вече си тук. Не плачи. Хайде. — Арни взе куфара й в една ръка, а самата нея — в другата. — Джипът е отвън. Да се прибираме у дома.

 

 

Алексия погледна притеснено натъпканата раница на Луси.

— Какво толкова носиш? Сякаш си тръгнала към Северния полюс.

— Ами нали сме на пикник — обясни Луси.

— Ние или цяла армия?

— Е, нося някои важни неща. Човек винаги трябва да е подготвен.

Алексия се чувстваше всичко друго, освен подготвена. Беше пристигнала на острова предната вечер. Часовата разлика притъпяваше реакциите й, замъгляваше съзнанието й. В Англия всичко бе изглеждало толкова нормално. Беше си мислила — ще дойде, ще разкаже на Луси какво е открила в Ню Йорк за фирмата на Арни, как е смазал бизнеса на Били, и ще я попита какво знае. Съвсем просто.

Само че изобщо не беше просто. Сега, след като беше тук, с Луси, Алексия осъзна истинския смисъл на онова, за което се канеше да я пита. Ставаше дума за Арни. За съпруга на Луси. За мъжа, когото тя обичаше. Как щеше да й каже, че е замесен не само в заплашване и изнудване, но и в убийство? Луси би имала пълното право да откаже да я слуша.

„А и защо да ми вярва? Не съм сигурна дали аз самата си вярвам“.

Алексия познаваше Арни Майър от много години. Представяше си, че може да е суров в бизнес отношенията, дори да използва забранени похвати, ако е нужно. Но не можеше да си го представи като някакъв психопат, който се обажда през синтезатор, търси вендета по неясни причини и отвлича и убива невинни хора. Но, от друга страна, след всичко, което бе научила за съпруга си през последната година, Алексия вече не можеше напълно да се довери на преценката си.

„Няма да го обвинявам в нищо. Ще изложа фактите пред Луси. Спокойно. Рационално. Без излишни емоции“.

Наблюдаваше Луси, с туристическите й обувки, намазана с крем против изгаряне, напръскана против комари. Един поглед към откритото кръгло негримирано лице на Луси неволно напомни на Алексия, че двете живеят в съвсем различни светове. Алексия бе така привикнала към драми и трагедии през последните две години, че нищо вече не можеше да я шокира. Но светът на Луси беше спокоен както винаги — обикновен и сигурен, нормален и предсказуем. Самата идея, че Арни може да е познавал Били Хамлин, би й прозвучала абсурдно, да не говорим за идеята, че е причинил зло на Били и семейството му.

„Защото наистина е абсурдно. В това няма никакъв смисъл“.

Луси се усмихна.

— Готова ли си?

„Не. Не съвсем“.

— Готова съм. Накъде потегляме, между другото?

Луси я изгледа критично.

— Изненада. Ще видиш.

 

 

Отбиха вляво от Пилгрим Роуд и поеха към вътрешността на острова. Солените блата и обраслите с боровинки поляни бяха пресечени от сякаш безкрайни лабиринти песъчливи пътеки, като никоя от тях не бе обозначена. От време на време други туристи изскачаха на някоя от пътеките или кола минаваше покрай тях с леко изпуснати гуми, за да върви по-добре през дюните. Иначе целият район беше пуст, ако не се брояха сърните и зайците, от които островът гъмжеше.

Луси вървеше напред и току поглеждаше картата или спираше да си пийне вода от шишето. Често поглеждаше през рамо и се усмихваше на Алексия — проверяваше дали е добре. Но не се опитваше да води разговор. Алексия беше тази, която предложи екскурзията и която многократно бе казала, че има нужда да поговори с нея. Луси очакваше това да стане, когато Алексия е готова.

Мина час, после втори. Превали обяд и слънцето, приятно топло сутринта, вече прежуряше. Алексия никога не бе идвала в тази част на острова. Чу шума на океана, мощното разбиване на вълните в скалите, и разбра, че сигурно приближават северния бряг. Теченията в тази част на острова бяха по-силни, а приливите непредсказуеми. Както винаги шумът на морето я плашеше, напомняше й за друго време, за друг плаж, който никога нямаше да забрави.

— Какво ще кажеш да си починем? — подвикна тя напред към Луси. — Горещо е.

— Разбира се — отвърна Луси. — Само да изкачим ей онези скали. Там има пейка и ще поседнем.

„Пейката“ се оказа грубо разцепен пън, избутан на четири-пет метра от ръба на скалата, която беше като отсечена. Стръмна камениста пътека, сякаш отъпкана от сърни, а не от хора, се виеше надолу към скрита в ниското пещера.

Вече бяха на най-високата точка и пред тях се откриваше внушителна гледка към Нантъкет. Полето с гъсталаците от пирен и прещип се простираше зад тях докъдето поглед стига, точно както синята морска шир се беше опънала отпред. Алексия имаше чувството, че е кацнала на върха на света.

Алексия седна и отпи дълга глътка вода. Луси направи същото. Изведнъж, тук, на това спокойно, изолирано място, Алексия се почувства готова да говори.

— Има нещо, което искам да те питам.

— Предполагах. Когато се обади от Лондон, малко ме притесни.

Алексия се опита да се усмихне, но не можа.

— Не е… не е лесно.

— И това предполагам.

— Не искам да ме разбереш погрешно.

Луси смръщи вежди.

— Алексия. След всичко, което си споделяла с мен през годините, наистина ли мислиш, че ще те предам точно сега? Давай. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Става дума за Арни.

Луси не можа да скрие изненадата си.

— За Арни?!

— Да. Когато бях в Ню Йорк, се срещнах с майката на Дженифър Хамлин. Бившата съпруга на Били.

— Знам. Каза ми. Сали. И как тъкмо тя ти е повлияла да простиш на Теди.

„Леле! Наистина ме е слушала в «Илейнс»!“

— Точно така. Тя беше тази, която ми каза за заплахите по телефона, от които се е оплаквал Били. Освен това ми даде информация, контакти и други работи, от някогашния офис на Били.

— И какво? — Луси изглеждаше объркана.

— Обажданията от откачения тип с библейските цитати започнали през периода, когато „Хамлин“ банкрутирала — обясни Алексия. — Затова тя мисли, че може да има някаква връзка. Е, оказа се, че има.

Луси мълчаливо чакаше.

— Връзката е била фирмата „ХМ Кепитъл“. Чувала ли си за нея?

— Разбира се. Това е една от фирмите на Арни.

— Точно така. Видях името му в списъка на директорите. По-късно питах Теди за това и той ми каза, че Арни е основател и собственик.

— Точно така — отвърна Луси.

Не изглеждаше нито сърдита, нито притеснена. Окуражена, Алексия продължи:

— В период от две години „ХМ Кепитъл“ системно е отстранявала клиентите на Били Хамлин и е купувала доставчиците му. Има прекалено много данни за това и едва ли е случайно съвпадение, особено като се има предвид, че фирмата няма нищо общо с автомобилния бранш. Колкото и откачено да звучи, явно Арни е искал фалита на Били Хамлин. И го е постигнал.

Луси мълчеше.

— Та въпросът ми е: защо? Можеш ли да ми посочиш една връзка, една-едничка, която Арни е имал със семейството на Били? Колкото и да е незначителна.

Луси поклати глава.

— Не. Наистина не мога.

— Моля те, опитай — подкани я Алексия. — Трябва да има нещо. Сериозно е, Луси. Дъщерята на Били и съдружникът му Майлоу Бейтс са били убити.

— Знам — спокойно отвърна Луси.

— Когато ти разказах, че Били Хамлин е идвал да ме търси в Лондон, последния път, когато се разхождахме на острова… когато ти разказах за миналото си… не си ли чувала това име и преди?

Луси се усмихна, но този път някак особено. Имаше нещо странно, нещо необичайно и не съвсем нормално.

— Може би Арни го е споменавал?

— Арни никога не го е споменавал.

Луси стана и започна да крачи бавно напред-назад между ръба на скалата и пейката.

Алексия се чудеше защо Луси е ядосана. Дали не бе прекалила с намеците за Арни? Опита се да замаже положението.

— Не обвинявам Арни за нищо. Може да няма нищо общо с телефонните обаждания, нито с убийствата. Не знам.

— Не го обвиняваш. — Луси говореше като робот.

Нещо определено не беше наред. „Да не би да я е напекло слънцето?“

— Но фирмата на Арни изскочи, и то неведнъж, а многократно, навсякъде. Не може да е съвпадение. Трябва да има някаква връзка.

— Разбира се, че трябва!

Луси се изсмя високо, но в смеха й нямаше никаква радост. Беше повече като крякане, на ръба на истерията. Клекна и отвори раницата си. Още вода ли търсеше? Или храна? „Шокирана е — помисли Алексия. — А и май и двете сме вече прекалено старички за такива разходки…“

Луси Майър извади пистолет. И се прицели точно между очите на Алексия. Вече не се смееше. Цялата излъчваше омраза.

— Ти, Алексия, не разбираш ли? Ти си връзката. Може би трябва да те наричам с истинското ти име. Тони. Антония Луиз Джилети — подлата, изобретателна, гадна кучка! Всичко, което се случи — толкова смърт, толкова болка — е заради теб.