Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (37)

36.

Рокси де Вер погледна през френската врата, която водеше от стаята й към градината, и пое дълбоко дъх. Малко места можеха да се мерят по красота през пролетта със Съмърсет. Градините на Феърмонт Хаус, величествената къща, превърната в дом за специални грижи, където Рокси живееше понастоящем, бяха най-изящните в графството. Човек не можеше да остане равнодушен към отрупаните с цвят будлеи, около които пърхаха ята пеперуди, към ароматните розови градини, добре оформените живи плетове от чемшир и покритите с чакъл пътечки. Имаше езеро с изкуствено островче и беседка в средата, до което „гостите“ можеха да отидат с лодки на пикник или да медитират, или за упражнения по йога по изгрев. Изобщо приличаше на илюстрация към роман на Джейн Остин: спокойно, идилично и съвършено нереално.

Рокси отвори вратите и пусна топлия въздух да нахлуе в стаята й, после включи радиото на Класик Еф Ем. Днес за първи път щеше да допусне една мъничка частица от външния свят в своята какавида. Съмър Майър щеше да дойде да я види — първият близък човек, когото Рокси се бе съгласила да види от почти половин година. Предстоящата среща беше едновременно вълнуваща и изнервяща.

— Чувствам се като индийска булка, която очаква да види за първи път бъдещия си съпруг — каза Рокси на своя терапевт доктор Удс — мил канадец към шейсетте, който се бе превърнал в нещо като неин баща. — Залозите изглеждат много високи.

— Само доколкото ти им позволиш да бъдат — увери я доктор Удс. — Не се напрягай много. Това е просто чай с приятелка, и толкоз. Можеш да се справиш, Роксан.

Рокси си беше мислила, че може. Но сега, когато Съмър щеше да пристигне всеки момент, почувства, че нервното напрежение я завладява отново.

Бе толкова болна, когато за пръв път постъпи във „Феърмонт“ — сънуваше кошмари за Андрю и получаваше ежедневни пристъпи на паника. „Не бива да позволявам посещението на Съмър да ме връща назад“. Беше й отнело седмици да свикне с мисълта, че Теди, любимият й баща, е разстрелял и убил мъжа, когото обичаше. Но да знаеш истината и да подчиниш емоциите си на нея бяха две съвсем различни неща. Защо не можеше да е Алексия? Беше й лесно да мрази майка си. Беше й станало навик, като да облича старото си палто. През повечето време от последните десет години Рокси се бе изживявала като жертва на жестокостта и себичността на Алексия. Това бе станало нейна идентичност, нейна същност. А сега, посред шока и скръбта й по Андрю, трябваше да се пренастрои. Да приеме, че Алексия е била любяща и безкористна през цялото време. Признаването на този факт означаваше отричане на целия й съзнателен живот. Както доктор Удс бе казал — това е като още една смърт. Като нейната собствена смърт. Нищо чудно, че я плашеше.

Само за един месец Рокси бе загубила брат си, баща си и Андрю, за пореден път. Всичко, в което бе вярвала през последните десет години от живота си, се оказа лъжа. Нищо не беше каквото изглеждаше. За една нощ светът отвън Феърмонт Хаус се бе превърнал в страховито място. А сега Съмър Майър пристигаше с вести от там. Да й напомни, че всичко си е там… че някой ден трябва да се върне там.

— Ей, Рокс. Изглеждаш супер.

Съмър бе влязла в стаята, без да я усети. И преди да има време да мисли, Рокси се озова в прегръдката й. Инстинктивно я прегърна и тя.

Изпита облекчение. Истинската Съмър нямаше нищо общо с плашещия посетител от нейното въображение. Беше хубаво, че са заедно. Усмихна се.

— Какъв прекрасен ден. Искаш ли да се поразходим?

 

 

Докато вървеше към езерото до количката на Рокси, Съмър се протегна и завъртя ръце. Във Феърмонт Хаус всичко беше създадено, за да помага на хората да добият физическа и емоционална независимост. Дните, в които Роксан беше бутана от други хора, бяха приключили.

Пътуването от Лондон до тук беше дълго и изтощително в горещината. Съмър се бе сковала в малкия „Фиат Пунто“ и сега свежият въздух и просторът й подействаха като балсам. Европейските коли, изглежда, бяха създадени за джуджета или деца.

— Това място е поразително — въздъхна тя. — Нищо чудно, че не искаш да го напускаш.

— Знаеш, че не съм на почивка — сопна се Рокси. — Това е болница. Тук съм, защото трябва.

— Знам — отвърна Съмър. — Просто исках да кажа, че природата е много красива. Спокойна. Не влагах друг смисъл.

— Извинявай. Малко съм напрегната. Наистина е живописно. Права си. Извадих късмет, че попаднах тук.

— Много ли е скъпо?

Рокси сви рамене.

— Вероятно. Здравната застраховка на баща ми го плаща, така че не съм видяла сметката.

Споменаването на Теди беше неочаквано. Част от причините за посещението на Съмър беше, че следващата седмица предстоеше делото на Теди. Алексия пристигаше в Лондон за процеса и бе помолила Съмър да го съобщи предварително на Рокси и да проучи дали би се срещнала с майка си.

Тъй като Рокси първа повдигна въпроса, Съмър я попита предпазливо:

— Говорила ли си с Теди? Откакто… нали знаеш.

Рокси отмести поглед.

— Не. Изобщо не.

Продължиха да вървят мълчаливо още известно време. После Рокси каза:

— Опитах се да му простя. Искам да го направя. Щеше да ми е по-лесно, ако можех. Но не мисля, че ще мога.

Съмър кимна.

— Разбирам те.

— Съмнявам се — отвърна Рокси, макар и не ядно. — През всичките тези години ме утешаваше, подкрепяше ме, преструваше се на загрижен.

Съмър влезе в ролята на адвокат на дявола.

— Мислиш ли, че се е преструвал? Сигурна съм, че те обича, Рокси.

— Може би. Но любовта не е достатъчна. Знаел е какво е направил. Остави ме да си мисля всичко най-лошо за мама и за горкия Андрю само за да спаси собствената си кожа. Това е толкова егоистично. Мислех, че го познавам, както познавам себе си. — Изсмя се кратко и иронично. — Макар че познанията за самата мен не са най-силната ми страна.

— Трябва да си по-толерантна към себе си — отвърна Съмър. — Премина през ада, преживя повече болка, колкото хората през цял един живот. Справяш се много добре.

Рокси се усмихна.

— Благодаря. Но остави ме мен. Какво става с теб? Пишеш ли отново?

Поговориха за работата на Съмър, а после разговорът неизбежно се обърна към Майкъл. Съмър все още не можеше да обсъди казаното от Томи Лайън за любовницата на Майкъл с никого. Нямаше да е честно да товари бедната Рокси, нито да вгорчава спомените й за него. Но й разказа за новия медицински център, където го бяха преместили, за сестрите, за окуражителните статии, които бе чела за пациенти в дългогодишна кома, които чудодейно се възстановяват.

Най-накрая, с известно притеснение, Съмър заговори и за Алексия. Обясни как двете са се сближили през последните месеци.

— Пристига за процеса на баща ти следващата седмица. Би искала да те види.

Рокси се напрегна.

— Не мисля, че е добра идея.

— Много й липсваш — каза Съмър. — Майка ти има твърда черупка, но под нея се крие добър човек. Чувствителна личност.

— Преди не мислеше така.

— Имах погрешно мнение. Не знаех фактите. Виж, Рокси, знам, че е допускала грешки.

— Това е много меко казано, не мислиш ли? — сопна се Рокси.

— Добре, големи грешки. Но иска да оправи нещата. Няма ли да я приемеш, само за няколко минути?

Рокси енергично завъртя глава.

— Не мога.

— Никога не е искала да те нарани.

— Знам това, не ми го напомняй! — Рокси вдигна насълзените си очи към Съмър. — Но го направи. Нарани ме. Е, добре, не е прогонила Андрю, както си мислех. Но не е невинна, Съмър. Тя продължава да лъже. Тя лъга и лъга и аз изградих живота си върху тези лъжи! Не можеш да си представиш какво е да осъзнаеш, че всичко, което си знаела за себе си, за семейството си, е било вятър и мъгла!

„Разбирам много повече, отколкото си представяш — помисли Съмър. — Всичко, което си мислех, че знаех за себе си и Майкъл, се оказа лъжа. Но ето, продължавам да си живея в лъжа и да съм все така влюбена в него“.

— Твоето семейство е цяло и толкова нормално — продължи Рокси. — Нямаш представа какъв късмет си извадила, че Луси ти е майка. Да имаш двама щастливи родители.

— Знам — отвърна Съмър.

Върнаха се и им сервираха чай и домашен орехов кекс в стаята на Рокси. Преди да си тръгне, Съмър обеща на Рокси да й изпрати снимка на Майкъл и да й се обажда.

След като сгъна отново дългите си крака в миниатюрната кола, Съмър каза:

— Пак помисли. Майка ти пристига следващия петък. Отчаяно иска да те види. В крайна сметка, Рокс, каквито и грешки да е допуснала, тя е единствената майка, която имаш.

Докато се спускаше по алеята, Съмър мислеше само за Роксан. Животът и на двете бе поел в толкова различни посоки. Но в някои отношения оставаха свързани.

„И двете бяхме побъркани от любов. Аз по Майкъл. Роксан по Андрю Бийзли“. Дори Алексия, която все още бе до Теди след всичко случило се, беше доказателство, че любовта е сляпа.

Рокси беше права. Майка й я беше лъгала.

„Но не сме ли всички ние лъжци, когато говорим за любов? Лъжци към другите и лъжци към себе си?“

 

 

Пътуването обратно до града беше истински кошмар по еднопосочното шосе, което се виеше безкрайно в далечината като пътя с жълтите павета от Оз.

По някое време видя табела: СЛЕДВА 50 КИЛОМЕТРА ПЪТ БЕЗ ОТБИВКИ.

Не беше гладна, но неочакваното съобщение, че няма да има храна поне час, изведнъж накара стомаха й да изкурка. Тя отвори жабката и зарови за бонбони, като без да иска разпиля документите, които бяха вътре. Вдигна един и видя, че е регистрацията на мотора на Майкъл, която бе взела от Теди преди почти година от Кингсмиър.

Там бе записано името на агенцията, доставила мотора: „Дрейк Мотърс“. Имаше и адрес, в Съри, близо до пътя, по който се движеше в момента.

След онази вечер в „Савой“, когато се срещна с Томи, Съмър бе зарязала разследването за инцидента на Майкъл. Чувствата й бяха все още твърде противоречиви и донякъде бе решила, че си губи времето. Не беше готова да напусне Англия и да загърби Майкъл. Но от друга страна бе решила да послуша майка си и да се съсредоточи върху живота си, върху собственото си бъдеще. Майкъл бе постъпил егоистично. Защо трябваше тя да посвещава всеки свободен миг на търсене на истината за него?

Томи Лайън я бе наранил дълбоко, но така я бе накарал да приеме някои истини. Майкъл не бе съвършен. И още по-важно, дори ако Съмър успееше да открие цялата истина за инцидента, това нямаше да й върне любимия.

Но сега, заседнала в трафика, отегчена и с документ в ръка, интересът й се поднови. Би било глупаво упорство да мине покрай „Дрейк Мотърс“, без дори да се отбие. Кой знае кога пак щеше да дойде насам.

 

 

Сър Едуард Манинг се изненада да чуе гласа на Алексия де Вер.

През месеците, последвали нейното напускане, Едуард почти бе забравил кошмарните моменти от живота си през онзи период: садистичните заплахи на Сергей Милеску, терора, който постоянно висеше над главата му, постоянния страх, заседнал на топка в гърдите му. А колкото до потресаващата гледка на Сергей във ваната, вътрешностите му плуващи около подпухналата му глава като низ свински наденици… все още ги виждаше в сънищата си. Но се успокояваше, че за каквото и да е било това, за него ужасът вече е приключил. Оставката на Алексия бе дошла твърде късно за Сергей. Но бе спасила живота на Едуард Манинг.

Полицията, открила трупа на Сергей, бе идвала в Камарата на лордовете, за да разпитва колегите му от обслужващия персонал. Бяха казали, че в това убийство се чете почеркът на руската мафия. Но никой не знаеше каква е връзката на румънеца с руснаците. И никой не го свърза със сър Едуард.

Кевин Ломакс си имаше своите силни и слаби страни, и като шеф, и като министър на вътрешните работи. От вниманието на сър Едуард не убягна, че първото, което Ломакс направи в кабинета, бе да върне закона за данъчно облагане, което заплашваше богатия руски елит в Лондон. Но Едуард остави това без коментар. С назначаването на Ломакс за вътрешен министър за Едуард настъпи период на мир и спокойствие.

Гласът на Алексия го разби на пух и прах само за миг.

— Толкова съжалявам, че те безпокоя през почивните ти дни, Едуард. Чудех се дали бих могла да те помоля за една услуга.

— Разбира се — изфъфли Едуард. — Макар че не разбирам как…

— Трябва ми малко информация.

Последва многозначително мълчание от негова страна.

— Знам, че информацията е класифицирана — каза Алексия. — Ще те разбера, ако ми откажеш.

— Продължавайте.

— Искам да знам всичко, с което разполагате за човек на име Майлоу Бейтс.

„Няма нищо общо с Русия. Нито с Ломакс. Нито с убийството на Милеску“. Сър Едуард си отдъхна.

— Майлоу Бейтс… — Името му звучеше познато. След няколко минути се сети. — А, да, спомням си. Партньорът на Уилям Хамлин. Него ли имате предвид? Онзи, който е изчезнал.

Алексия беше впечатлена, макар и не изненадана. Паметта на Едуард бе по-голяма от Националната библиотека.

— Именно. Освен това искам списък на всички неидентифицирани трупове, открити в района на Ню Йорк през годината, в която Майлоу е изчезнал.

Този път мълчанието продължи по-дълго. Алексия затаи дъх, но най-сетне сър Едуард каза:

— Ще видя какво мога да направя. Къде да ви намеря?

 

 

„Дрейк Мотърс“ беше по-изискан сервиз от гаража „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу. Първата изложбена зала, с мраморен под, фонтан и лъскава рецепционистка, облечена от глава до пети във „Виктория Бекъм“, беше натъпкана с най-новите модели спортни коли — от последните „Бугати“ в модното сребристо мате до лъскавите стари „Ягуар“ и „Бентли“ във виненочервено или спортно зелено. Съмър веднага се почувства не на място с потната си тениска, джинси и гуменки. Дори не бе сигурна, че е на правилното място. Не виждаше изложен нито един мотор. Може би край пътя имаше друго представителство на „Дрейк Мотърс“.

— Какво ще обичате?

Мъжът беше на средна възраст, красив, с безупречна дикция и скъп костюм.

„Управителят“, помисли Съмър. За разлика от рецепционистката, той изглеждаше приятен и не особено стресиран от небрежното облекло на Съмър. „Явно отдавна е търговец на коли и знае, че не бива да определя книгата само по корицата“.

— Един приятел получи подарък мотор преди около година и половина. Купен е от вашата агенция. „Дукати Панигале“.

Руменина плъзна по врата и бузите на Съмър. Беше абсурдно да мрази неодушевени предмети, но откакто Томи Лайън й бе казал, че моторът е подарък от любовница, тя го намрази така, сякаш беше човек.

— Е — галантно отвърна управителят, — не продаваме много мотори, откровено казано. Може би ще си спомня сделката, ако ми кажете името на купувача.

— Тъкмо в това е проблемът. Знам името на приятеля си, естествено. У мен е документът за собственост. Но не знам кой е платил за него.

И му подаде регистрационните документи. Отне му няколко минути да се сети за кой Майкъл става въпрос.

— Де Вер. Да не е онзи Де Вер? Момчето на вътрешния министър?

— Точно така.

Съмър изчака израза на съчувствие. Вместо това получи враждебен поглед.

— Как се добрахте до това? — Приветливото настроение на управителя се изпари. — Да не сте журналистка? Защото ако душите наоколо за скандал, няма да го откриете. Всички наши стоки се проверяват по два пъти, да ви е ясно.

— Всъщност наистина съм журналистка — отвърна гневно Съмър. Негодуваше срещу начина, по който хората във Великобритания принизяваха журналистите до педофили и убийци, сякаш не купуваха вестници и не гледаха телевизия. — Но случайно не съм тук по работа. Аз съм приятелката на Майкъл де Вер. И не търся скандал, а само информация. Може в мотора да е имало дефект.

— Не и когато е излязъл от тук.

— Пазите ли името на купувача? — попита Съмър. — Това е всичко, което искам.

Управителят се замисли. Ако тя наистина бе приятелката на Майкъл де Вер, явно изживяваше тежък период.

— Не знам. Може и да го пазим. Елате.

Съмър го последва през мраморния атриум до един неугледен офис отстрани на сградата. Тук една не толкова лъскава секретарка в полиестерен костюм от „Некст“ пишеше нещо на компютър.

— Дата на покупката? — попита управителят.

— Трябва да е било между първи и двайсети юли миналата година.

Той се обърна към секретарката.

— Карън, би ли проверила тези дати? Търси мотор „Панигале Дукати“.

Последва почукване по клавишите, няколко секунди изчакване и секретарката бодро обяви:

— Да. Ето го. Двайсети юли. Платена цялата сума с превод.

Съмър попита с надежда:

— Има ли име?

Още почукване по клавишите.

— Не. Няма име. Само номер на сметка и СУИФТ код. Ситибанк, Цюрих.

Разочарованието й дойде като удар в корема.

— Благодаря ви за помощта все пак.

Управителят й върна документите на мотора с малко неловко изражение.

— Съжалявам за преди малко. Реагирах невъздържано.

— Няма проблем.

Съмър напусна офиса и почти бе стигнала до колата, когато секретарката я догони.

— Госпожице, госпожице!… Червен ли беше моторът? Нещо като състезателен?

Съмър кимна.

— Точно така.

— Помня го — победоносно заяви секретарката. — Помня купувача и всичко. Беше жена. Сама дойде да го вземе.

— Бихте ли я описали?

Секретарката се замисли.

— Беше американка. С тъмна коса. Много красива.

Сърцето на Съмър заби лудешки.

— На колко години според вас?

Секретарката сви рамене.

— Средна възраст, предполагам. Нито стара, нито млада.

— И не си каза името?

— Не. Каза, че моторът е подарък. Мисля, че каза, че е за сина й. Но това не може да е вярно, нали? Не и щом е момчето на Алексия де Вер.

Главата на Съмър се завъртя.

— Бихте ли ми услужили с писалка? — попита тя. — И лист хартия?

Записа телефонния си номер и имейла си и подаде листа на жената.

— Ако си спомните нещо друго, каквото и да е, бихте ли ми се обадили?

— Разбира се. — Секретарката я изгледа с любопитство. — Може да ме помислите за луда, но имам чувството, че ви познавам отнякъде. Лицето ви ми е познато.

— Едва ли — отвърна Съмър.

— Не сте ли от телевизията? Актриса?

— За жалост не.

— Е, няма значение. — Младата жена се усмихна приветливо. — Успех.

И се прибра вътре.

Съмър изведнъж се почувства ужасно уморена.

Беше време да се прибира.