Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (31)

30.

Всеки следобед, когато се разхождаше, Марджъри Пилчър се наслаждаваше на красотата на Оксфордшър и на привилегията да живее тук. Като председател на туристическо дружество „Кингсмиър и Котерил“, тя обичаше да мисли за себе си като за централна фигура в местното общество. Тъкмо тя бе убедила Теди де Вер, най-големия местен земевладелец, да позволи на „почтените“ туристи да преминават през земите му. Сега, докато гледаше как шпаньолът й Фрекълс се сурва надолу по хълма, отдясно на който се виждаше къщата на рода Де Вер, а пред нея се простираше древна гора като от филма „Нарния“, Марджъри Пилчър усети приятния гъдел на триумфа. Дори викарият, отец Грей, бе впечатлен от начина, по който Марджъри бе уговорила Теди де Вер.

Марджъри се опияняваше от представата, че поколения жители на селцето ще са й задължени. А само като се сетеше, че съпругът й, покойният Франк (копелето му с копеле), мислеше, че не я бива за нищо.

„О, боже! Сега пък какво прави това глупаво куче?“

— Фрекълс! Ела тук!

Едно от условията на Теди де Вер бе туристите и техните животни да вървят само по пътеката през парка и гората и да не се отклоняват към частните градини на Кингсмиър. А ето ти го сега необученото куче на самата Марджъри Пилчър, как се провира под оградата в пълно нарушение на святото правило и рови около цимента за новия павилион.

— Фрекълс!

Пренебрегвайки напълно господарката си, спрингър шпаньолът продължи да копае и да размахва опашка.

— Фрекълс! Ела тук! Веднага!

Марджъри Пилчър тръгна решително през копривака и бодливите шубраци, които оформяха естествена преграда между парка и частната земя около къщата. Подобно на повечето местни хора, Марджъри бе против идеята за издигането на павилион в имението Кингсмиър, защото го намираше за „кич“. Но официално не бе надигнала глас от страх да не подразни Теди де Вер и да не загуби трудно извоюваното право на туристите. Оказа се правилното решение. Неугледната постройка все още не беше изградена и вероятно никога нямаше да бъде — заради ужасната злополука със сина на Де Вер, а сега и прострелването на госпожа Де Вер от онзи побъркан таксиметров шофьор. Потресаваща история. Сега от великия план на Теди де Вер бе останала само грозна бетонирана дупка, която скоро щеше да бъде завладяна от буренаците. Но Фрекълс все още можеше да се възползва. Марджъри Пилчър отчаяно наблюдаваше как кучето рови около плочата, как копае с настървение, каквото не бе виждала у него досега.

— Какво правиш, глупаво куче? — Тя съдра любимата си вълнена пола, докато прехвърли единия си крак, после другия през паянтовата ограда от бодлива тел, за да се спусне към градината на имението. Нямаше дълго да я бъде в туристическото дружество, ако някой от пазачите на Кингсмиър я спипаше да навлиза в забранената територия, независимо от сериозната причина.

О, боже! Кучето носеше нещо.

Само това й липсваше — някой умрял плъх или невестулка, която да трябва да довършва с тока на обувката си. Истината бе, че споминалият се Франк Пилчър, за когото бе омъжена почти петдесет години, не й липсваше кой знае колко. Помнеше го главно с хриптящата му кашлица, която изтърпяваше със скърцане на зъби, и с дразнещия му навик да й говори посред любимото й телевизионно предаване „Въпросите на градинаря“. Въпреки траура Марджъри Пилчър бе прегърнала съдбата си на вдовица с ентусиазма на младо момиче по първата си любов. Но не можеше да му се отрече на Франк, че се справяше с убиването на животни. Може би от милосърдие Марджъри не можеше да свикне с идеята да премаже главата на живо същество. Просто не беше редно, особено след като костите им издаваха онзи ужасен пукащ и хрущящ звук…

Кучето тичаше към нея с „подарък“, стиснат между зъбите.

— Уф, Фрекълс! — Марджъри сви устни. — Каква гнусотия си ми донесъл този път?

Кучето спря пред нея и размаха опашка.

Писъкът на Марджъри Пилчър се чу чак в селото.

От устата на кучето страховито стърчеше разложена човешка ръка.

 

 

Репортерите се тълпяха около имението на Де Вер като паразити. Полицията, изпратена в Кингсмиър, явно не успяваше да ги контролира.

— Това е абсурдно — недоволстваше Теди, докато бентлито му минаваше през портала покрай светкавиците на фотоапаратите и размаханите микрофони. — Нямат ли си друга работа?

Алексия, седнала с изправен гръб и стиснати зъби, не каза нищо. Под искрящо бялата й риза цялата й лява страна бе омотана в бинтове. Лекарите й бяха предписали „Перкосет“ за болката, но хапчетата я замайваха, така че тя ги спря. В резултат примижаваше от болка на всеки завой. А преминаването през „лежащите полицаи“ беше истинска агония.

По-неприятна от физическата болка обаче бе тревогата, която се процеждаше в гърдите й като вода през пробойната на кораб.

„Точно това съм аз — пробит кораб. Потъващ кораб“.

След покушението и сдобряването си с Роксан Алексия най-сетне бе капитулирала и се бе съгласила да си вземе отпуск. Премиерът беше очарован, Кевин Ломакс също.

Изявлението на Хенри обясни това като временно оттегляне, почивка, през която министърът на вътрешните работи ще се възстанови физически и психически от покушението. Но Алексия знаеше, че партията никога няма да я върне обратно, не и с труп, заровен в градината й. Злощастната находка на госпожа Марджъри Пилчър беше прекалено скандална дори за Алексия де Вер. С политическата й кариера беше свършено. И тя го знаеше.

— Мамо, татко! Слава богу.

Рокси ги посрещна с видимо облекчение. Беше се върнала в Оксфордшър преди тях и беше единственият член на семейството в Кингсмиър, когато бе намерена ръката.

— Полицията ме разпитва, но аз не знам нищо. Сигурно си мислят, че крия нещо.

— Ако някой те притиска, искам да знам имената им — каза Алексия. През изминалата седмица майчинският й инстинкт се бе завърнал. Сега отново бе истинска лъвица, защитаваща малкото си.

Един нисък дебел цивилен полицай с късо подстригана побеляла коса уверено се доближи до Алексия и Теди и протегна ръка.

— Главен инспектор Гари Уилмот, Криминален отдел на Оксфорд. Просто зададохме на госпожица Де Вер няколко рутинни въпроса. Никой не я притиска за нищо.

— Очевидно сте я уплашили. — Теди наблюдаваше с видимо неодобрение как техническият екип и полицейските кучета нахлуват в дома им. — Този цирк наистина ли е нужен?

Главен инспектор Гари Уилмот се намръщи.

— В градината ви е открит труп на мъж, господин Де Вер. Обикновено се отнасяме към убийствата съвсем сериозно.

— Не преигравате ли малко? От къде знаете, че е бил убит?

— Тогава явно е виртуозно самоубийство, щом е успял да се простреля и после сам да се погребе.

Някой от екипа се изкиска, с което си спечели ледения пронизващ поглед на шефа си.

Дебелият детектив се обърна към Алексия.

— Къде можем да поговорим насаме?

— В кабинета ми. От тук. — Алексия се обърна към Рокси и добави: — Върви да си почиваш, скъпа. С баща ти ще помогнем на главния инспектор с разследването.

— Благодаря, мамо.

— Всъщност, опасявам се, че ще се нуждаем и от трима ви.

— Какво значи това, по дяволите? — наежи се Теди. — Рокси вече ви е казала каквото знае.

Главен инспектор Гари Уилмот вече започваше да губи търпение. „Шибани аристократи. Мислят си, че правилата не се отнасят за тях. Не се ли притеснява, че някой е бил застрелян и оставен да гние в градината му?“

— Защото всички вие живеете тук, господин Де Вер. Не е чак толкова сложно.

Щом влязоха в кабинета й, Алексия взе нещата в свои ръце.

— Естествено, че ще ви помогнем по всякакъв начин, господин инспектор — заяви тя, примижа и сложи ръка на раната си. — Но дали бих могла на свой ред да ви задам няколко въпроса? Казвате, че трупът е на мъж?

— Точно така. Поне според това, което открихме. Както виждате, хората ми продължават да копаят. Не е лесно с целия този пресен бетон.

Рокси взе да се оправдава:

— Вече ви казах, инспекторе. Татко организираше тържество. Брат ми Майкъл се беше заел със строителството на павилиона, но… така и не успя да го завърши.

— Сигурна съм, че знаете какво се случи, инспекторе — продължи Алексия. — Синът ми катастрофира с мотор.

— Да, госпожо. Разбирам, че семейството ви преживява труден момент. Да ви донеса ли нещо? Вода?

Алексия поклати глава.

— Не, благодаря. Дъщеря ми правилно ли ви обясни? Бетонът беше налят за основата на павилиона, който искахме да изградим за тристагодишния юбилей на рода. Майкъл ръководеше проекта. След катастрофата тържеството пропадна. Никой от нас не е в настроение да се занимава със строителство на павилиони.

— Значи синът ви е изкопал основите, така ли?

— Синът ми и работниците, да.

— И синът ви е наливал бетона?

— Да.

Теди кипна:

— Надявам се, не намеквате, че Майкъл има нещо общо с тази работа с трупа?

— Нищо не намеквам, господин Де Вер.

— Хубаво. Защото момчето е на апаратно дишане. Не може да се защити сам и да отхвърли всичките инсинуации, но съм сигурен, че би го направил.

Алексия докосна ръката на Теди, но той се дръпна. Никога не го бе виждала такъв. Теди винаги беше спокойният, а тя — барутлията в брака им.

— Господин главен инспектор — почна тя, — знае ли се кога е бил убит този мъж? Или кога е бил заровен в земите ни?

— Не, още не. Макар че, ако се съди по степента на разложение и разрушаването на останките от скелета, които сме изровили досега, въпреки нагризването от животни и какво ли още не, бих предположил, че става дума за няколко години.

— Ето, виждате ли. — Теди го изгледа победоносно. — Майкъл няма нищо общо с това, нито с павилиона. Замислих проекта преди шест-седем месеца, а започнахме строителството едва през юни, много след като човекът е бил убит.

За миг главен инспектор Гари Уилмот свали професионалната си маска и изгледа Теди де Вер с неприкрита ненавист. За щастие някой от екипа му го прекъсна, преди да е успял да каже нещо, за което после щеше да съжалява.

— Извинете? Бихте ли дошли за малко?

Главен инспектор Уилмот излезе. Алексия, Теди и Рокси се спогледаха поразени. Рокси първа наруши мълчанието.

— Според вас Майкъл знаел ли е?

— Какво да е знаел? — попита Теди.

— За трупа.

Родителите й я погледнаха сякаш е луда.

— Не, разбира се — каза Алексия. — Защо, за бога, ти хрумна подобно нещо?

— По същата причина, която търси и полицията — отвърна Рокси. — Кучето на Пилчър е изровило ръката на самия край на строежа. Майкъл може да е видял нещо, докато копаеха.

— Би могъл. Но очевидно не е.

— Защо да е очевидно?

— Защото ако беше видял нещо, щеше да го съобщи на полицията, нали? Или на нас. Ако е изровил труп, едва ли би го пъхнал обратно, без да каже.

— Освен ако не е имал причина да го скрие — каза Рокси. — Съмър Майър ме попита преди две седмици за някаква тайна. Ами ако е било свързано с това?

Алексия смени тона. Отчаяно й се искаше да не нагнетява напрежение между себе си и Рокси, но не можеше да допусне подобни неоснователни подозрения да се сипят върху горкия Майкъл.

— Съмър е много мило момиче и, сигурна съм, добронамерено. Но наистина е добре да си гледа нейната работа и да спре да души за тайни и конспирации. Всичко това са глупости.

— Съгласен съм — подкрепи я Теди. Предишния ден беше разказал на Алексия за последните разследвания на Съмър и тя не беше останала очарована. — Ако брат ти е намерил труп, щеше да ни каже.

Но това не успя да убеди Рокси.

— Освен ако той не е човекът, който го е заровил — продължи да ги предизвиква тя.

Теди се облещи.

— Какви са тия глупости? Мислиш, че Майкъл може да е убил човек?

— Не казвам, че го е направил. Просто казвам, че е възможно. Всички понякога правим нещо в момент на гняв или при самозащита, или стават инциденти в напрегнат момент. Аз обичам Майкъл. Искам да кажа, че всеки от нас е способен да убие, не е ли така? При извънредни обстоятелства.

— Така ли? — каза Теди.

— Разбира се, че е така, мила. — Алексия наблюдаваше внимателно Рокси, докато изричаше тези думи, и се чудеше дали в тях няма скрито послание, нещо повече, което Рокси се опитва да им каже. — Но, за бога, това се отнася за всички ни.

— Е, съжалявам — каза Теди. — Но не мога да повярвам, че Майкъл…

Главен инспектор Гари Уилмот нахлу в стаята.

— Кучетата са намерили дрехи, заровени отделно, на около трийсет метра от тленните останки. Сред тях беше и това. — И подхвърли на бюрото на Теди стар спортен часовник „Суоч“. — Предполагам, че ще е прекалено оптимистично да очаквам някой от вас да го разпознае?

— Естествено, че не го разпознаваме — озъби се Теди. — Защо се учудвате? Освен лошия късмет, че някой е решил да зарови труп в земите ни, семейството ми и аз нямаме нищо общо с това.

Теди продължи да вилнее, но инспекторът вече не го слушаше. Рокси де Вер бе започнала да надава странен звук, нещо като отчаян вой на животно, хванато в капан.

— Госпожице Де Вер? — Главен инспектор Уилмот я погледна изпитателно.

— Рокси, скъпа… — Теди се втурна към дъщеря си. — Успокой се!

— Госпожице Де Вер, разпознахте ли часовника? Знаете ли на кого е принадлежал?

С неистов крясък Рокси завъртя инвалидната си количка, подпря се на ръце, изправи се, хвърли се върху Алексия и я събори на пода.

Алексия изпищя, защото болката я прониза в гърдите като стрела. Роксан се бе стоварила отгоре й и тя не можеше да помръдне. Само стенеше в безпомощна агония, докато Рокси я стисна за врата и започна да я души. Алексия инстинктивно зарита. Почувства как дъхът й напуска тялото й, беше сигурна, че умира. Защо никой не й помагаше?

— Роксан! — закрещя Теди. — Спри!

— Ти си го убила! — крещеше Рокси. — През цялото това време си ме оставила да вярвам, че ме е изоставил! А ти си го убила! Застреляла си го като животно и си го заровила! Убийца!

Инспекторът успя да откопчи Рокси от майка й и я вдигна. Беше лека като перце. След яростната атака срещу майка си Роксан хлипаше отмаляла на гърдите му, крехка като кукла.

Алексия лежеше на пода и се държеше за гърлото, бореше се за глътка въздух като риба на сухо.

Инспекторът настани внимателно Рокси в количката и коленичи пред нея така, че очите им се изравниха.

— Разпознахте часовника, така ли?

— Беше на годеника ми Андрю — прошепна Рокси и припадна.