Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (3)

2.

Чарлз Бреймар Мърфи беше в шок. Беше се свил на пейката в задната част на моторницата, трепереше и гледаше втренчено водата. Вече беше спокойна, сребриста и гладка като огледало.

Спасителите обикаляха наоколо, за да търсят Били, редуваха се да се спускат надолу.

Нищо.

На плажа хората плачеха. Момчетата от дървената лодка вече бяха в безопасност на брега и лееха сълзи след собственото си премеждие. На плиткото малките момченца от групата на Тони се бяха сгушили едно в друго, уплашени от паниката сред възрастните.

Тони доплува до тях като в мъгла. Явно някой се бе обадил за помощ, защото от всички страни прииждаха моторните лодки на бреговата охрана.

— Тони? — Треперещият Грейдън Хамънд се вкопчи в крака й.

— Не сега, Грейдън — измърмори тя като робот. Погледът й бе прикован във водата, там, където за последно бе зърнала Били.

„Не може да е умрял. Беше там само допреди секунди. Моля те. Господи, моля те, не го оставяй да умре, само защото се правеше на глупак заради мен“.

— Тони?

Тя понечи да се обърне към Грейдън — и го видя. На петдесетина метра навътре в морето един зашеметен плувец изскочи на повърхността.

— Ето го! — запищя тя към спасителите и истерично замаха с ръце. — Ето там!

Нямаше нужда да се тревожи. Спасителните лодки се спуснаха като една, оградиха Били и го измъкнаха от водата. Като видя това от моторницата си, Чарлз Бреймар Мърфи най-накрая избухна в ридания.

Край. Край на кошмара.

 

 

След по-малко от минута Били вече беше на брега и въпреки болката се усмихваше на парамедика, който превързваше раната на главата му. Няколко души дойдоха да се ръкуват с него и да го информират (като че ли не можеше да се сети и сам) какъв късмет е извадил, че е жив.

— Да знаете, че всичко беше заради нея — съобщи той на почитателите си и кимна към Тони, която крачеше към него — същинска амазонка с оскъдните си бикини и дългата мокра коса, стелеща се по гърба й. — Моята принцеса искаше грахово зърно. Какво да правя? Нейните желания са закон за мен.

Тони обаче не беше в романтично настроение.

— Глупак такъв! — развика се тя на Били. — Можеше да загинеш! Помислих, че си се удавил.

— Щях ли да ти липсвам?

— Вземи да пораснеш. Това не е шега, Били. Горкият Чарлз е съсипан. Помисли, че те е ударил. Всички помислихме това.

— Горкият Чарлз? — Сега дойде ред на Били да побеснее. — Тоя чукундур летеше с моторницата си като луд. Не видя ли, че едва не връхлетя върху горките деца в лодката?

— Нямаха работа там — отвърна Тони. — Нито пък ти.

Грейдън Хамънд бе последвал Тони, дърпаше я за крака и хленчеше жално.

— Грейдън, моля те! — озъби му се тя. — Говоря с Били.

— Важно е! — изплака Грейдън.

— Върви — ядно отвърна Били. — Явно е, че пет пари не даваш за мен. Върви утешавай Грейдън. А по-добре — Чарлз. Той е истинската жертва.

— За бога, Били, естествено, че се интересувам от теб. Мислиш ли, че щях да съм толкова ядосана, ако не ме интересуваше? Помислих… помислих, че съм те загубила.

И за своя собствена изненада Тони Джилети избухна в сълзи.

Били Хамлин я прегърна и й прошепна нежно:

— Не плачи. Съжалявам, че те изплаших. Моля те, не плачи.

— Тонииии! — Грейдън Хамънд зави още по-силно и Тони с неохота се освободи от прегръдката на Били.

— Какво има, Грейдън? — попита малко по-мило. — Какъв е проблемът?

Момченцето вдигна поглед към нея. Устните му трепереха.

— Николас го няма.

— Николас? Николас Хандемайър?

Грейдън кимна.

— Какво е станало?

Грейдън Хамънд избухна в сълзи.

— Влезе да плува, докато ти гледаше Били. Влезе и не излезе.