Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (27)

26.

Ситният чакъл приятно хрущеше под краката на Съмър, докато тя буташе Рокси в инвалидната количка по дългата алея на Кингсмиър.

— Толкова е красиво тук. Сигурно сутрин, щом отвориш очи, се питаш дали още не сънуваш.

Рокси се усмихна.

— Не е точно така. Но наистина е прекрасно. Не съм сигурна дали бих могла да живея другаде.

След обилната закуска с кеджери^[1] и силно черно кафе момичетата излязоха да се поразходят. Дали заради пухените завивки на леглото в стаята за гости, или заради прекрасната храна и вино, или просто заради удоволствието да е в компанията на старите си приятели, тази сутрин Съмър се чувстваше възродена, както не се бе чувствала от дълго време. Синьото небе и кристалният въздух някак си й вдъхваха надежда, а крясъците на враните по върховете на дърветата сякаш възвестяваха ново начало.

Стигнаха до лъкатушеща пътека, оградена от двете страни от висок жив плет. Отгоре стари дъбове сплитаха клони в тунел.

— Наляво или надясно? — попита Рокси.

— Какво значение има?

— Наляво е селото, надясно е фермата.

— Тогава наляво — отвърна Съмър. — Баща ти каза, че иска вестник, а и още не съм видяла центъра на Кингсмиър.

Рокси бе доволна, че Съмър бе приела да остане за нощта. Бяха близки от деца, макар, разбира се, да се бяха променили много от онези волни дни. Рокси помнеше Съмър като пълничко затворено и болезнено срамежливо момиче. Някога Рокси бе самоуверена, а и голяма красавица. Но сега Съмър Майър имаше света в краката си. Колко странен бе животът.

— Сигурно си мислиш, че съм абсолютно безсърдечна — подхвана Рокси. — Че не посещавам често Майкъл.

— Не си мисля нищо подобно — увери я Съмър.

— Истината е, че не мога да се справя психически. Болниците все още предизвикват у мен паника. И специално тази.

Съмър бе забравила, че точно там Рокси се бе възстановявала от опита си за самоубийство. Нищо чудно, че мястото я отблъскваше.

— Напълно те разбирам. Майкъл също би те разбрал.

— Татко ходи два пъти, но му е неприятно. Казва, че се чувства като резервна част. Не знае какво да направи или да каже.

— Сигурна съм, че няма значение какво казваш. Важно е самото присъствие.

— Говориш като зряла жена. Но нали знаеш какви са мъжете, особено британците. Те искат да „оправят“ нещата. Татко сигурно не може да понесе мисълта, че не може да оправи случилото се с Майкъл. Както не успя и с мен. Мисли, че историята се повтаря.

— Проклятието на семейство Де Вер — измърмори Съмър.

— Единственото проклятие за това семейство е онази кучка майка ми — горчиво заяви Рокси.

Продължиха в мълчание.

Най-сетне селцето изникна пред очите им със забулените си от акации каменни къщички, сгушени около триъгълна зелена площ в сянката на саксонска църква. Едва ли би могло да има по-сънливо, по-идилично кътче от Кингсмиър. Селце направо излязло от приказките.

„На това място не може да се случи нищо лошо“.

В реалността селското магазинче бе собственост на навъсена старица с лице, обсипано с брадавици, казваше се Роуз Хъджинс. Роуз кимна отсечено на Рокси, когато влязоха, но не отрони и дума на Съмър, докато тя плащаше вестника на Теди, а на усмивката й отвърна с кисела физиономия.

— Винаги ли е такава? — попита Съмър, след като излязоха.

— За жалост да. Роуз не обича пришълците, особено американците.

Вървяха вече повече от час, а Съмър така и не повдигаше въпроса за списъка на Майкъл, нито за особената тайна, за която бе намекнал в нощта преди катастрофата. Но вече трябваше да предприеме нещо — сега или никога.

— Искам да те питам… Майкъл споменавал ли е нещо необичайно в суматохата около тържеството?

Рокси рязко извърна глава към нея.

— В какъв смисъл необичайно?

— Във всякакъв.

— Не, не мисля. Защо?

— Вероятно не е нищо важно, но през нощта, когато отидох в Оксфорд да го видя, той спомена за някаква тайна. Каза, че говори хипотетично, но имах усещането, че не е така. Че е открил нещо, което дълбоко го тревожи. Мислех, че може да го е споменал пред теб.

— Не. Нищо подобно не е споменал. През последните няколко седмици се занимаваше само с тържеството, особено със строежа на онзи абсурден павилион на татко. Това го стресираше, защото не се получаваше, а не му се искаше да тревожи баща ми. Мислиш ли, че може да е било заради това? Макар да не разбирам защо да е тайна.

— Може просто така да ми се е сторило — отвърна Съмър. Не беше честно да товари Рокси със своите страхове и подозрения. Не и докато не открие сериозно доказателство. Каквато и да бе тайната на Майкъл, явно не я беше споделил със сестра си.

Когато се прибраха, Рокси занесе „Таймс“ на Теди, а Съмър се качи горе, за да оправи леглото и багажа си. Тъкмо затваряше ципа, когато един глас зад нея я накара да подскочи.

— Ще останеш ли за обяд?

Теди стоеше на вратата. Беше облякъл жълт пуловер, плътно опънат върху големия му корем, и така приличаше на остарял Мечо Пух. За пръв път на Съмър й хрумна, че двамата с Майкъл изобщо не си приличат. Бащата не бе предал на сина си нито частица от гена на рода Де Вер.

— Стресна ме! Мислех, че си долу с Рокси.

— Бях, но тя ми каза, че се приготвяш да си тръгваш, затова дойдох. Трябва ли да си тръгваш толкова бързо?

— Да. Вие сте невероятно мили и гостоприемни, но трябва да ида да видя Майкъл.

— Е, това няма да отнеме цял ден.

— Имам и работа в апартамента.

— Каква работа?

— Подреждам документи, цели купища. — Тя се прозина уморено и Теди пристъпи към нея и я прегърна топло, бащински.

— Ако ми позволиш да отбележа, мила, мисля, че се преуморяваш. Родителите ти са прави. Трябва да се върнеш в Америка.

— Не бих си и помислила да оставя Майкъл — отсече Съмър.

— С Майкъл е свършено, Съмър — въздъхна Теди.

— Не, не е.

— Физически може би не. Но във всякакъв друг смисъл е свършено. Майка му е права.

— Майка му не е права! — Горещи сълзи се застичаха по лицето й. — Съжалявам, Теди. Знам, че обичаш Алексия, но за това не е права. Иска да изключи апаратурата, защото така ще й е по-лесно. Защото това ще сложи край на ситуация, с която не би искала да се занимава.

— Това не е вярно, мила.

— Вярно е. Тя е прекалено заета с блестящата си кариера, за да се тревожи за нещо толкова незначително като сина си.

Теди поклати глава.

— Алексия не показва чувствата си, но много обича Майкъл. Лекарите казаха, че няма почти никакъв шанс Майкъл да се върне в съзнание.

— Почти. Почти. Това означава, че все пак има някакъв шанс, нали? Кой да се бори за него, ако не го направим ние, Теди?

Теди нежно я погали по косата. Толкова беше мила. Объркана, но страшно мила.

— Когато станеш на моята възраст, Съмър, ще знаеш, че има битки, които просто не можеш да спечелиш.

— Ако наистина вярваш в това, би направил каквото иска Алексия — би изключил животоподдържащите апарати. Но не си го направил.

— Вярвам го — категорично каза Теди. — Просто съм твърде слаб, твърде сантиментален, предполагам, за да постъпя правилно.

— Е, поне никой не може да обвини Алексия, че е слаба и сантиментална — горчиво заяви Съмър.

— Алексия предпочита да запомни Майкъл какъвто беше. Не бива да я мразиш заради това и само защото трябва да има виновен.

Същите думи й бе казала майка й предния ден. Объркваше я фактът, че Алексия де Вер умее да предизвиква толкова дълбока лоялност у близките си. Теди. Майкъл. Дори майка й. С какво Алексия бе заслужила такава привързаност? От близкото й обкръжение явно само Рокси успяваше да види майка си в истинската й светлина.

Теди продължи да говори със замъглени от обич към Алексия очи.

— При всичките трагедии в живота си Алексия винаги е намирала утеха в работата си. Тя й дава смисъл, цел и средство за превъзмогване на болката. Можеш да вземеш пример от нея.

— Да се върна на работа, това ли имаш предвид? — попита Съмър.

— Да. Върни се в Америка. Върни се в колежа, към работата си в Ню Йорк. Не се жертвай заради сина ми, скъпа. С това няма да помогнеш на Майкъл, но със сигурност ще навредиш на себе си. Защо да се съсипват два живота?

„Защото не мога да го направя. Защото вече не мога да напусна Майкъл и да се върна в Ню Йорк все едно нищо не се е случило“.

— Поне обещай да помислиш за това — каза Теди.

— Ще помисля — излъга Съмър.

Теди свали чантата й до вратата.

— Ще дойдеш пак, нали?

— Разбира се, че ще дойда. — Съмър го целуна по бузата. — Ще поздравя Майкъл от теб… О! — Един плик на масичката в коридора привлече вниманието й. Беше адресиран до Майкъл и имаше червено-черното лого на „Дукати“. — Още ли получава пощата си тук?

— Част от нея — отвърна Теди. — Той ползва този адрес за лични документи, лицензи и разни такива работи. Това пристигна тази сутрин. Предполагам, че е регистрацията на проклетия мотор.

— Може ли да го взема? В момента подреждам всичките му документи. Така запълвам времето си между посещенията. Няма да повярваш каква бъркотия е в апартамента му.

— О, напротив — отвърна Теди и й подаде плика на „Дукати“. — Не си виждала детската му стая. Все едно е минал ураган.

След няколко минути Теди стоеше на прага и гледаше след колата, която откарваше Съмър.

Горкото дете.

Любовта на младите е трудно нещо. Но да загубиш любимия си на тази възраст бе направо непоносимо.

Колкото по-скоро Съмър Майър се върнеше у дома и забравеше за Майкъл, толкова по-добре. За всички тях.

 

 

Майкъл де Вер лежеше безжизнен в болничното легло. От ноздрите и от устата му излизаха тръби, свързани с вентилаторното устройство отстрани. Два електрода на гърдите му изпращаха сигнали за пулса му към монитор върху долната табла на леглото. Сред цялата тази техника Майкъл изглеждаше блед и вкаменен като статуя от алабастър, неподвижен и смълчан като гроб.

Съмър Майър държеше ръката му, галеше всеки пръст като дете, което прегръща любимата си кукла.

— Тук съм, Майкъл — непрестанно повтаряше тя. — Тук съм.

„Тук съм, но къде ли си ти, мили мой? Това е въпросът. Всички ми казват, че вече те няма. Но аз чувствам, че си тук, с мен. Не ме напускай, Майкъл. Моля те, моля те, не ме напускай“.

Тя щеше да открие тайната.

Щеше да се добере до истината.

После, ако се наложеше, щеше да го пусне да си върви.