Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (26)

25.

Съмър Майър изскочи от таксито и се втурна през двойната плъзгаща се врата на болница „Джон Радклиф“. Разположена в Хедингтън, на няколко мили северно от центъра на Оксфорд, „Радклиф“ имаше едно от най-натоварените спешни отделения в страната.

Беше късен следобед и слънцето вече бе залязло. В събота вечер всички заведения бяха отворени. Съмър едва си проправи път до рецепцията между множество подпийнали студенти, които шумно обсъждаха нараняванията, които си бяха причинили сами.

— Майкъл де Вер — каза тя задъхано. — Катастрофа с мотор. Приет е преди няколко часа.

„Моля те, моля те, дръж се, Майкъл! Моля те, не умирай. Трябва да те видя“.

Цяла поредица странни съвпадения бяха попречили на Съмър да пристигне по-рано. Роксан бе посочена в личните документи на Майкъл като най-близък роднина и когато чу новината, веднага се обади на Съмър. За съжаление американският мобилен телефон на Съмър не бе зареден и тя излезе от апартамента на Майкъл на покупки няколко минути преди Рокси да се обади и да й остави съобщение. Съмър го чу чак след два часа. Щеше да го помни до края на живота си. Като се прибра, натисна бутона в очакване да чуе гласа на Майкъл, а вместо това се чу Рокси. Със задавени ридания тя й казваше, че Майкъл бил „блъснат“ от камион в ужасяващ инцидент и го карат към болницата. Последните няколко думи, казани от Рокси, щяха да се запечатат в съзнанието на Съмър завинаги:

— Може и да не оцелее.

Съмър изхвръкна на улицата, боса, с мокра от банята коса. Отне и петнайсет минути да хване такси и още пет, за да убеди шофьора да я качи полугола и в пълна истерия. Щом тръгнаха, попаднаха в задръстения трафик…

Рецепционистката написа името на Майкъл в компютъра и каза:

— Де Вер. Да, ето го.

— Как е той? Оперират ли го?

Рецепционистката вдигна поглед от екрана.

— А вие сте?

— Съмър. Съмър Майър.

— От семейството ли сте?

— Аз съм приятелката му.

— Съжалявам. Разрешено е само за семейството.

— Но нали ви казвам. Аз съм приятелката му.

— Ше бъеш моа приятелка с тоа готин… ’ма мноо готин задник… — Някакъв противен, пиян като тараба мъж с костюм се лепна отзад на Съмър и се хвана за нея, за да не падне.

Тя се обърна, изблъска го гневно и го запрати чак в близката група пациенти.

— Разкарай се! Вижте — замоли рецепционистката, — сестрата на Майкъл ми се обади и ме помоли да дойда. Тя е най-близкият роднина. Моля ви. Наистина съм от семейството. Трябва да го видя.

— Изчакайте тук един момент.

Жената стана и отиде да обсъди нещо шепнешком с колегите си. Съмър забеляза тревожните им състрадателни изражения и стигна до очевидното заключение. „Закъснях. Мъртъв е“. Искаше й се да зададе въпроса директно, но откри, че не й идват думи. Просто безмълвна и безпомощна чакаше завръщането на рецепционистката, която й подаде листче с номер.

— Ако някой ви попита, кажете, че сте роднина. Интензивно отделение, четвърти етаж, асансьор С. Това е пропускът ви.

— Мъртъв ли е? — най-сетне успя да промълви Съмър.

Рецепционистката сведе поглед.

— Ще ти обяснят на четвъртия етаж, пиленце.

— Моля ви! Кажете ми. Мъртъв ли е?

Рецепционистката и колежката й се спогледаха притеснено.

— Виж, нямаме право да даваме информация — прошепна тя. — Но според данните, които имам, Майкъл де Вер беше обявен за мъртъв преди около час. Много съжалявам. В интензивното ще ти кажат повече.

Съмър мина през летящите врати като в мъгла.

„Майкъл е мъртъв. Мъртъв. Закъснях“.

Един санитар я упъти към асансьора.

Като в сън Съмър долавяше движението на хора около себе си — сестри, пациенти, посетители и лекари. Чуваше се музика, в кафенето продаваха увити в прозрачно фолио сандвичи, около голям аквариум обикаляха отегчени деца. Но за нея всичко бе спряло. Вървеше по коридора като призрак — безчувствена и онемяла.

„Мъртъв е. Майкъл е мъртъв“.

Странното бе, че в този момент се замисли за тържеството. Какво ли ставаше в Кингсмиър след трагедията с Майкъл? Дали въпреки това събитието щеше да се състои? Или пък пристигналите държавни глави щяха да бъдат връщани? Опита се да си представи това:

„Съжалявам, ваше височество. Случи се трагедия. Синът на домакините загина“.

— Нагоре ли си, мила?

„Майкъл е мъртъв, не можем да продължим“.

— Четвърти етаж.

„Майкъл умря в болницата, не можем да продължим“.

— Интензивно отделение. С какво мога да ви помогна?

— Съмър? — Гласът на Теди де Вер достигна до съзнанието й.

Обърна се и го видя. Трябваше да минат няколко секунди преди мъглата в съзнанието й да се разнесе и да разпознае приятните познати черти на бащата на Майкъл.

— Теди! — Тя избухна в истеричен плач.

— Недей, недей… — Теди я прегърна бащински, за да я успокои. — Не плачи. Всичко е наред.

— Как наред? Не е наред — изви Съмър. — Той е мъртъв!

Теди я погледна объркано.

— Не, не е.

Надежда задави Съмър.

— Не е мъртъв?

— Не, мила. Кой ти каза това?

— Рецепционистката. Долу.

Краката й се подкосиха. Теди я заведе до един стол.

— Сигурно се е объркала. Отначало екипът на бърза помощ го е обявил за мъртъв. Но след като са го докарали тук, лекарите са успели да върнат сърцето му към живот.

— Значи е добре?

Толкова силни емоции наведнъж. Лутането между надежда и отчаяние я замайваше.

— Не бих казал, че е добре. В кома е. Само това знаем. Оперираха го цели три часа и направиха всичко възможно.

— Но той ще се оправи.

Теди разтърка очи и каза изтощено:

— Откровено казано, не знам, Съмър. Алексия разговаря с лекарите. По-добре да попиташ нея. Сега е при Майкъл.

Една сестра заведе Съмър в стаята, която приличаше по-скоро на командния център на космическия кораб „Ентърпрайз“, отколкото на болница. Навсякъде се виждаха апарати, жици и светлинки — по стените, на стативи до леглото на Майкъл, някои дори висяха от тавана.

И сред всичко това лежеше самият Майкъл.

Съмър вдигна ръка пред устата си.

Нямаше кръв. Беше толкова чист и лежеше така безжизнено, че все едно не беше реален човек. Тялото му бе покрито с бял чаршаф, а цялата горна част на лицето му беше бинтована. Виждаха се само брадата и устата му, закрити от тръбите на дихателната апаратура зад леглото. Свистенето на помпата, която вкарваше и изкарваше въздух от дробовете му, придаваше на модерно оборудваната стая старомодната атмосфера на анимациите на Руб Голдбърг^[1]. Съмър почти очакваше някакво джудже да изскочи иззад таблата. Вместо това Алексия стана от стола си да я посрещне.

— Съмър. Как си? — Алексия й протегна ръка със съвършен маникюр. Пръстите й бяха ледени. — Толкова мило от твоя страна, че дойде.

Съмър я погледна безизразно. Мило ли?! Алексия я посрещаше, сякаш бяха на коктейл. Не си ли даваше сметка колко сериозно е положението?

— Какво става, Алексия? Какви са всичките тези апарати? Теди каза, че си разговаряла с лекарите.

— С хирурга, да. Доктор Крикдейл. Изключително приятен човек.

Съмър чакаше.

— Виждали сме се и преди — продължи Алексия. — Запознахме се на една сбирка с избирателите. Съпругата му свърши невероятна работа като организатор на благотворителната акция.

На Съмър й се прииска да я зашлеви. „Не ми пука за срещата с избирателите! Какви ги дрънкаш? Синът ти сигурно умира!“ Вместо това направи усилие да се овладее и попита:

— Какво казва доктор Крикдейл за състоянието на Майкъл?

— А, да. Майкъл е в кома, предизвикана кома.

Съмър се ужаси.

— Искаш да кажеш, че лекарите са му причинили това нарочно?

— Наложи се, за да могат да оперират мозъка му.

— Оперирали са му мозъка? — Съмър се вцепени от страх. За втори път през последните няколко минути й се наложи да седне.

— Да — каза Алексия. — Твърдят, че е карал с над сто и трийсет километра в час, когато се е блъснал в камиона. Било е страничен удар, но при тази скорост е истинско чудо, че въобще е оживял. Двата крака и двете му ръце са счупени, има вътрешни кръвоизливи, но главната травма е в главата. Доктор Крикдейл е извадил шестнайсет костици от дясното му полукълбо.

Все едно съобщаваше прогнозата за времето — толкова спокойна, толкова хладнокръвна.

— Има сериозно подуване и кървене в мозъка. За съжаление първите снимки от скенера показват много слаба активност. Ще чакаме следващите резултати, но доктор Крикдейл не дава голяма надежда.

— Ще оживее ли? — шепнешком попита Съмър.

— На този етап не могат да кажат. Може би. Но това може да не е най-добрият изход.

Съмър я погледна изумено. Майката на Майкъл винаги я бе плашила. Според Съмър Алексия беше студена като риба, но тя никога не си бе представяла, че може да е толкова безчувствена към собствения си син. Към Рокси — е, това се знаеше. Но Майкъл открай време бе нейната гордост.

— Какво искаш да кажеш? Че не искаш той да живее?

— Не и като зеленчук. Не. Ще остана с него довечера. — Алексия царствено й обърна гръб и положи отрупаната си с диаманти ръка върху безжизнената ръка на Майкъл. — По-добре ела сутринта.

Императрицата отпращаше личната си прислуга. Смайването на Съмър от дистанцирането на Алексия премина в гняв.

— Искам да остана. Майкъл би искал да съм тук.

— Не. — Стоманеният тон на Алексия не остави никакво място за уговорки.

Съмър понечи да се възпротиви, но Теди деликатно докосна ръката й и й прошепна:

— Не сега.

Отвън, в коридора, й обясни:

— Не я съди прекалено сурово, скъпа. Тя е в шок. Като всички нас.

— Как може да е толкова студена, Теди!

Не бе искала да е толкова пряма, но думите сами изскочиха от устата й.

— Знам, че изглежда така — мило отвърна Теди. — Но това момче е всичко за нея.

„Той е всичко и за мен“, отчаяно помисли Съмър.

— Не можеш ли да я убедиш да ми позволи да остана? Ами ако… — Тя отново се разплака. — Ами ако умре нощес?

Теди я погледна безкрайно мило.

— Ако умре нощес, няма да има нужда от теб. Нали така?

 

 

На следващата сутрин неделните вестници бяха пълни със снимки на несъстоялото се тържество в Кингсмиър и със сензационни факти за почти фаталния инцидент със сина на Алексия де Вер. Неделният „Сън“ пръв измисли израза, който щеше да преследва Алексия през следващите месеци: „ПРОКЛЯТИЕТО НА ДЕ ВЕР?“ Сякаш за една нощ добрият образ, който Алексия бе градила през изминалата година пред британското общество, бе започнал да се срива. Покрай последната трагедия, която им даваше богат материал за предъвкване, таблоидите изровиха всички стари слухове за Рокси и „истинската история“ на дъщерята на вътрешния министър и мистериозното й падане от третия етаж. Публикуваха се снимки на Рокси в инвалидна количка пред болница „Джон Радклиф“, където Майкъл де Вер оставаше „в критично, но стабилизирано състояние“. Отново бяха извадени от прахта старите познати нападки за случая на Санджай Пател.

 

 

В дома си в Източен Лондон Гилбърт Дрейк поглъщаше със злорадо задоволство отразяването на събитията.

Точно като в „Изход“, когато фараонът отказал да освободи Божиите хора и за отмъщение Господ избил всички първородни, и хора, и животни, така и Алексия де Вер бе наказана за това, че бе държала бедния Санджай зад решетките.

„Тя ще пожертва първородния от утробата си пред Господа.

Трябва да се предпазвам от греха на гордостта. Отмъщението е от Бога, не от мен. Аз съм само Негово оръдие.“

Помоли се за напътствие. „Покажи ми волята си, о, Боже. Покажи ми изход от тук“.

Възмездието най-сетне бе дошло. Но краят му още беше далеч.

 

 

Две седмици след инцидента с Майкъл Алексия се срещна с премиера.

— Имаш право на отпуск, нали знаеш — напомни й Хенри Уитман. — Никой няма да те вини, ако решиш да се оттеглиш за малко, за да бъдеш със семейството си.

Алексия присви недоверчиво очи. Министрите от кабинета не се оттегляха „за малко“. Те или се впиваха в поста си, или го губеха. Хенри Уитман знаеше това не по-зле от нея.

— Опитваш се да се отървеш от мен, Хенри?

— Не, разбира се — запротестира Уитман. — Не бих посмял!

— Добре — отвърна Алексия, но си спести усмивката. — Майкъл още не е дошъл в съзнание. Според лекарите това изобщо е малко вероятно.

— Наистина съжалявам.

— Моля те, спести ми съчувствието си — каза Алексия почти гневно. Хенри Уитман се надяваше, че е заради скръбта й, но бе трудно да се каже. — Ако питат мен, още утре трябва да изключим проклетите апарати. Теди обаче настоява да ги поддържаме. Но аз нямам намерение да прекарвам живота си в някаква болнична стая, за да държа напълно безжизнената ръка на сина си, вместо да съм тук и да съм полезна, само защото това би накарало някакво критично чудовище в „Дейли Мейл“ да се чувства по-добре.

— Никой не предлага подобно нещо, Алексия.

— Така ли? Бих се обзаложила, че Кевин и Чарлз угоднически са посочили колко негативно настроена е пресата след случилото се.

— Нищо подобно!

Хенри Уитман лъжеше. Враговете на Алексия в кабинета изобщо не се бяха помайвали да подновят атаките си срещу нея. Но Хенри едва ли имаше нужда кабинетът да му казва онова, което можеше да прочете и сам. Каквито и да бяха истинските й чувства, Алексия де Вер се бе явила студена и безсърдечна след инцидента със сина й и настояваше за „обичайното темпо на работа“. Ефектът върху имиджа й бе катастрофален, а неприятните отзиви в пресата се прехвърляха и върху цялата партия.

Шарлот Уитман, съпругата на премиера, му беше казала предишната нощ в леглото:

— Тази жена ти вреди, Хенри. Трябва да се отървеш от нея.

— Знам, но какво мога да направя? Не мога да я уча как да скърби за сина си.

— Да скърби ли? — Шарлот се изсмя ехидно. — Тя да скърби?! Ти си премиерът, скъпи. Ти раздаваш картите.

Само да беше толкова лесно! Само Алексия де Вер да не го държеше на мушка! Макар никой да не го споменаваше, дяволът си висеше на стената жив и здрав и предпазваше Алексия дори сега.

Алексия погледна Хенри Уитман и си каза: „Крие нещо.“ Смътното тревожно чувство, което бе доловила преди инцидента с Майкъл, бе прераснало в почти истинска параноя. Каква ли бе ролята на Хенри Уитман във всичко това? Много мистериозно се бе отказал от тържеството в Кингсмиър в последната минута, а само след часове Майкъл беше в кома. Нямаше явна причина да се свързват двете събития и все пак Алексия търсеше скрит, зловещ подтекст. Накъдето и да се обърнеше, подушваше дебнещи врагове. Врагове от миналото и от настоящето. Врагове у дома и на работното й място. Кариерата й се сриваше пред очите й. Майкъл се бореше за живота си. Били Хамлин и дъщеря му бяха мъртви. Собствената й дъщеря я мразеше. Имаше чувството, че някаква злонамерена невидима ръка унищожава живота й тухла по тухла, разрушава всичко, което е градила, всичко, в което се бе превърнала. Ако не беше стабилната подкрепа на Теди — неговата и на Луси Майър… Луси стоеше зад гърба й като скала през целия този кошмар, — Алексия сигурно щеше да загуби разсъдъка си.

Когато се върна в кабинета си в парламента, сподели със сър Едуард Манинг:

— Всички са по петите ми, Едуард. Хенри само чака удобен шанс да нанесе удара.

— Съмнявам се да е така, госпожо министър — мазно отвърна сър Едуард.

— Така е, повярвай ми. Ти си единственият, на когото имам доверие, Едуард. Сега се нуждая от помощта ти повече от всякога.

— С удоволствие ще ви помогна, госпожо министър. С най-голямо удоволствие. Опитайте да не се тревожите. Заедно ще се справим с бурята.

 

 

В Оксфорд Луси Майър пиеше кафе със Съмър. Бяха минали две седмици от катастрофата с Майкъл и Луси и Арни се готвеха да се връщат в Щатите. Луси настояваше Съмър да се върне с тях — „не можеш да стоиш тук безкрайно, мила“. Поне засега Съмър упорстваше, че не може да остави Майкъл. За разлика от някои други хора.

— Осъзнаваш ли, че Алексия не го е посетила нито веднъж — нито веднъж — от деня след катастрофата? Тя просто изчезна.

Луси отпи глътка кафе.

— Сигурна съм, че има сериозна причина.

— И още как. Егоизъм — вбесено отвърна Съмър. — Сякаш си напълно заслепена от тази жена. Защо винаги я защитаваш?

— Защо да я защитавам? — попита Луси. Предишния ден бе обядвала с Алексия в Лондон, за да я разсее. — Миличка, знам, че имаш нужда да търсиш виновник. Но в случилото се с Майкъл майка му няма вина. Било е просто злополука.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш? Злополука е!

— Майкъл беше добър шофьор — заяви Съмър. — Опитен. Пътят е бил пуст, посред бял ден. Как така изведнъж ще загуби контрол?

— Защото е карал прекалено бързо — логично отвърна Луси.

— Да, но защо?

— Младите мъже на мощни мотори понякога наистина карат прекалено бързо, скъпа. Без специална причина.

— Вярно, но не чак толкова бързо. Сигурно нещо е отвлякло вниманието му. Предишната вечер се държа много странно. Все споменаваше някаква тайна и ми задаваше странни въпроси. Дали ако съм знаела тайната на човек, когото обичам, бих я издала?

Луси остави чашата си.

— Каква тайна?

— Това е въпросът. Нямам представа. Но бе очевидно, че е нещо лошо. Имах силното усещане, че е свързано с Алексия.

Луси замислено почна да върти пръстена си. Пръстенът беше семейно наследство, подарък от баща й още като млада. Служеше й като броеница, успокояваше нервите й и й помагаше да се съсредоточи. Луси бе поощрявала връзката на Съмър с Майкъл де Вер. Но сега, след тази трагедия, просто искаше Съмър да се върне у дома, в Щатите, и да е далеч от тази бъркотия. Луси вече знаеше повече за тайните на семейство Де Вер, отколкото й се искаше. Поне Съмър трябваше да бъде пощадена.

Съмър допи двойното си еспресо и каза:

— Трябва да разбера какво имаше предвид Майкъл. Какво го е разсейвало, когато е…

Осъзна виновно, че щеше да каже: „умрял“. „Не бива да се отказвам от него. Не бива да съм като всички останали. Има ли искрица живот, има и надежда“.

— Когато е катастрофирал.

— Не ти ли е хрумвало, че той не е искал да знаеш? — каза Луси. — Тази тайна, или каквото е там. Имал е възможност да ти каже, но не го е направил. Може би е искал да стоиш настрана. Да продължиш живота си.

— Аз продължавам живота си — тросна се Съмър. — Като стоя тук до Майкъл. Като го подкрепям да се възстанови. Това е моят живот.

— Съмър, миличка…

— Не е ли време да тръгваш, мамо? Нали не искаш да изпуснеш полета си?

Луси Майър си погледна часовника. Наистина трябваше да тръгва. Колкото и да й се искаше дъщеря й да тръгне с нея, знаеше, че не може да живее нейния живот.

— Добре, тръгвам. Но ще трябва да поговорим пак за това.

— Разбира се — набързо приключи разговора Съмър.

— Баща ти вече се е обадил в деканата на Нюйоркския университет. Убедил ги е да ти разрешат да отсъстваш за гледане на близък, но все някога ще искат да знаят кога се връщаш.

— Разбира се, ще ти кажа. Довиждане, мамо.

Съмър изпрати с поглед майка си.

„Никога няма да се върна. Няма да се върна в Ню Йорк, нито в колежа, нито към стажа си в «Поуст». Всичко това вече е част от един друг живот. Безсмислен и незначителен. Нищо от това няма значение без Майкъл“.

 

 

Съмър пое по дългия път към апартамента на Майкъл през лабиринта от алеи между колежите „Ексетър“ и „Линкълн“, надолу към „Модлин“ и реката. Заради тревожното потискащо чувство след посещението на майка й не можеше да се наслади на топлината на късното лятно слънце и на красотата на кулите, извисяващи се над нея. Улиците на Оксфорд бяха пълни с усмихнати влюбени двойки по шорти, със слънчеви очила, които се снимаха под „спящите кули“ или се целуваха по вековните мостчета. Дългите вейки на върбите се спускаха в спокойните води на Чаруел. Деца ближеха сладоледи във фунийки и потапяха пръстите на краката си във водата, където царствено се носеше двойка лебеди.

„Всички са щастливи. Всички живеят живота си сякаш нищо особено не се е случило. Сякаш светът не е замрял“.

Съмър наблюдаваше хората наоколо с учудване, с гняв, с неоснователно негодувание. „Как смее животът да продължава? Как смее? Когато Майкъл се бори за глътка въздух само на няколко мили от тук“.

Но в главата си чуваше и друг глас, този на майка й, и то не по-малко настоятелен.

„Случилото се с Майкъл е инцидент. Никой няма вина. Просто се прибери вкъщи“.

Дали майка й беше права? Дали Съмър не търсеше причините в нещо, което е просто съдба, катастрофа с мотор, жестоката ръка на съдбата, която поразява милиони хора по целия свят? Възможно беше. Но точно сега тя трябваше да вярва, че е имало някаква особена причина за катастрофата на Майкъл. Че има нещо, което трябва да научи, което трябва да открие. Независимо от мнението на Майкъл. Щеше да се захване с това като със специална задача, като със случай, възложен й за разследване.

Инстинктът й подсказваше, че трябва да започне от майка му — желязната безсърдечна Алексия де Вер.

Когато се прибра в апартамента, изхлузи обувките си и отиде боса в кабинета на Майкъл. Компютърът му все още бе на бюрото, включен, сякаш го чакаше да се върне всеки момент и да продължи оттам, където бе спрял. Наоколо бяха натрупани купчини листчета — касови бележки, списъци, фактури, повечето за тържеството в Кингсмиър. Чекмеджетата също бяха натъпкани, цели камари бяха натрупани на принтера, на стола и канапето. Явно Майкъл не беше много по реда. Съмър се зачуди как изобщо е успявал да върти успешен бизнес сред целия този хаос. Дали бюрото на Томи Лайън изглеждаше по същия начин? Или може би Томи бе по-разумният от двамата, този, който движи работата, а Майкъл просто е бълвал идеи и планове с брилянтния си разпилян ум?

„Трябва да се обадя на Томи“.

Седна в стола на Майкъл и с изненада установи как лудо заби сърцето й. Нима бяха изминали само две седмици, откакто се бе качила на влака за Оксфорд, убедена, че ще спипа Майкъл в изневяра? Онази нощ той я бе накарал да си върне вярата в него, в тях двамата като двойка. Но сега отново я налегнаха съмнения. Наистина ли искаше да рови в пощата на Майкъл, в снимките, в контактите му във фейсбук? Щеше ли да преглътне видяното?

Екранът настоятелно мигаше насреща й. Искаше парола.

„Каква съм глупачка! Естествено, че ще има парола“.

Написа пин кода на Майкъл: зодиакалния му знак и рождената дата.

„Прекалено лесно, но човек никога не знае“. Засечка. Тя опита с различни комбинации от имената на семейството му, добави и своето име за всеки случай, но отново нищо. „Е, ще трябва да наема някой професионалист да го хакне. Освен ако Томи или Рокси не я знаят“.

Бутна лаптопа настрани и се зае с най-близката купчина документи. Не знаеше какво точно да търси, просто започна да ги сортира. Фактурите — вдясно, касовите бележки — вляво. Разпредели ги на служебни, лични и за изхвърляне. Изтича до кухнята да вземе чувал за боклук за пликове, дипляни и други непотребни. Работата я погълна. Когато спря, вече бе шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта и хвърляше златисти отблясъци през щорите на пода на кабинета.

Съмър се изправи и се протегна като котка. Тъкмо се канеше да си сипе едно питие, когато някаква кутия в ъгъла привлече вниманието й. Всичко тук беше пълна какофония, само съдържанието на тази кутия — изрезки от вестници и списания, фотокопия на писма — бе внимателно разделено по цветове. Освен това кутията беше пъхната между библиотеката и голям пожарогасител, не точно скрита, но определено сложена на сигурно място, та хем да не се набива на очи, хем да не бъде въвлечена в общия хаос.

Съмър внимателно измъкна кутията и я занесе в кухнята. Изрезките бяха подредени по дати. Почти всички бяха свързани със случаи, засегнати от реформата в наказателното правосъдие, въведена от Алексия.

Някои бяха наистина потресаващи.

Дая Гинеску, румънска имигрантка, получила четири години за джебчийство, но присъдата й била увеличена на седем и не й било разрешено да види седемгодишния си син, който починал от левкемия.

Другите бяха евтини сълзливи истории, раздухани до трагични мащаби от пресата. Съмър не можеше да изпита никакво състрадание към Дарън Найлс например, професионален крадец, чиято годеница го зарязала, защото трябвало да отложи сватбата с година и половина.

Най-много материали бяха събрани по случая на Санджай Пател. Осъден за трафик на наркотици по скалъпени доказателства, както твърдяха близките му, Пател се бе обесил в затвора от отчаяние заради удължената му присъда.

Съмър прокара пръсти по снимката на Пател. У него имаше нещо мило — и деликатно, и тъжно. Ако бе пренасял хероин, беше ясно защо картелите са го избрали. Имаше съвършеното лице на муле, наивно, с невинни тъмни очи и излъчващ чистота дори от гроба.

Но приятелите му съвсем не бяха невинни. До изрезките за Пател Майкъл пазеше фотокопия на три заплашителни писма до Алексия. Две от тях, написани на ръка, ако въобще можеше да се каже написани — правописните грешки биха били срам и за петгодишно дете, — явно бяха от един и същи човек. Обидните думи и други сексистки квалификации, почти гинекологични термини, подсказваха, че са писани от мъж. Но не толкова езикът, колкото свирепата омраза във всяка дума порази Съмър. Авторът искаше да пререже „гръкляна“ на Алексия и да я гледа как „квичи като прасе“. Тръпнеше да й „отреже“ гърдите и да я накара да плати за стореното от „теб, смрадлива…“ Третото писмо беше на по-различно ниво, пълно с библейски цитати, плашещи с Божия гняв, който щял да се излее върху Алексия заради „греховете“ й. Съмър не знаеше кое от писмата я порази повече. Не беше почитателка на Алексия, особено в момента. Но писмата направо смразиха кръвта й.

Чудеше се как Майкъл се е сдобил с тях и защо ги пази. Бяха ли свързани с тайната му, каквато и да беше тя, с онова „лошо нещо“, което някой негов близък бе извършил? Или просто бе притеснен за сигурността на майка си, или за сигурността й само на тържеството в Кингсмиър?

Това изглеждаше вероятно. Но нещо не се връзваше. В качеството си на вътрешен министър Алексия разполагаше с денонощна протекция от страна на полицията и тайните служби. Едва ли би имала нужда от аматьорските усилия на Майкъл. Нещо наистина не се връзваше.

В кутията намери и други любопитни неща. В средата на досието, внимателно обозначени с жълти листчета с дати, имаше документи, касаещи премиера. Някои от тях бяха писма, които Хенри Уитман бе писал до Алексия в периода около назначението й за министър на вътрешните работи. Имаше копия от отговорите, които тя му бе изпращала. Имаше и други, които нямаха пряка връзка с нея. Също намери и статии за Уитман, който открива болница, за съпругата му Шарлот, присъстваща на благотворително събитие. Безобидна информация за отношението на премиера към проекти за възобновяеми енергийни източници, всяка старателно изрязана и прикачена с дата. Майкъл — или някой друг — явно ги бе оценил като значими.

Защо?

Телефонът звънна и я уплаши до смърт. Кой, за бога, би я търсил тук? Може би от болницата? „О, боже, не!“

— Ало? — обади се тя с нескрита паника в гласа.

— Как си, скъпа? Всичко наред ли е?

— Теди! — Тя въздъхна с облекчение. — Добре съм. Помислих си, че може би се обаждат от болницата.

— Не, не. Аз съм. Слушай сега. Майка ти се обади и ме помоли да те наглеждам, докато си в Оксфорд. Трябва да проверявам дали не вехнеш в този мрачен апартамент, или не умираш от глад в болничния бюфет.

Съмър се разсмя.

— Може да кажеш на майка ми, че отдавна си готвя сама.

— Както и да е, просто се надявах, че би приела да вечеряш с нас в Кингсмиър.

„С нас“. Това включваше ли и Алексия?

Сякаш прочел мислите й, Теди продължи:

— Алексия е в Лондон, така че с Роксан се мотаем сами тук като две сирачета. Ще направиш услуга на един самотен старец.

Изведнъж на Съмър й се прииска да види милите познати лица на Теди и Рокси, хората, които обичаха Майкъл също като нея. Те също често ходеха в болницата, но Съмър отдаваше липсата на постоянното им присъствие на болката им, а не на безразличие като на майка му.

— Много мило, благодаря. По кое време ще е удобно?

— Още сега, мила. Шофьорът ми ще е при теб всяка минута.

— Сега? Но аз още не съм се преоблякла, не съм се къпала…

— Това няма значение. Просто грабвай чантата с пижамата и скачай в колата.

„С пижамата?“ Съмър понечи да протестира, но се отказа. Защо да не се откъсне за малко? Трябваше да се върне в Оксфорд чак следващата вечер, за да посети Майкъл.

Пъхна малко дрехи в една чанта и зачака да звънне звънецът. Колко съобразително от страна на Теди да изпрати шофьора си. Наистина бе най-милият човек на света.