Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (25)

24.

Най-сетне настъпи денят на лятното тържество в Кингсмиър. Алексия де Вер се събуди призори след поредната неспокойна нощ. Отиде до банята на пръсти, за да не събуди Теди, и погледна отражението си в огледалото. Насреща й стоеше пълна развалина. Сиви кичури напираха изпод русата коса, кожата й изглеждаше суха, спечена и състарена като стара италианска паста, а дълбоките бръчки около очите и устата издаваха изтощение и стрес.

Така нямаше да стане.

Тя включи блекбърито си и изстреля светкавично съобщение до секретарката си, Маргарет, да изпрати фризьор, козметик и гримьор в къщата в ранния следобед. Сър Едуард Манинг организираше политическия живот на Алексия, но в личните й дела Маргарет Френч беше дясната й ръка. След като се обади, Алексия плътно се загърна в кашмирения си халат и слезе в офиса си.

— Добро утро, мадам. Рано сте станали. Да ви донеса ли кафе?

Бог да благослови Бейли. Добри икономи се намираха все по-трудно, но техният в Кингсмиър беше самото съвършенство.

— Да, Бейли, ще е чудесно. И да е много силно, с топло мляко и подсладител. И малко печени ръжени филийки.

— Леко прегорели, мадам. Знам как ги обичате.

Колко беше хубаво, че си е у дома, където малките ритуали имаха огромно значение, а важните житейски ценности никога не се променяха. След командировката в Париж и разтърсващия следобед в „Диор“, когато научи за убийството на Дженифър Хамлин, Алексия имаше чувството, че светът — нейният свят — е полудял. С всеки ден програмата й в министерството ставаше все по-натоварена. Среща с комисия по образованието тук, откриване на болница там, изявления за какво ли не — от неадекватни присъди за терористи до все по-спорните и непопулярни споразумения за екстрадиция с Америка. Но през цялото време някъде дълбоко в съзнанието й я преследваха две съдби — на Били Хамлин и на дъщеря му. Когато се хранеше или когато беше в тоалетната, или спеше, или включваше телевизора, Алексия непрекъснато виждаше Били. Преследваше я като духа на Банко, настояваше за вниманието й, за справедливост.

„Търсех те заради дъщеря си.

Защото имах нужда от помощта ти.

А ти ме отблъсна“.

Нямаше ден, в който вината да не я мъчеше — беше се загнездила в сърцето й като просяк, който чука на вратата и моли милостиня. „Толкова много дължиш на Били Хамлин, а му даде толкова малко“. И всеки път с огромно усилие на волята тя потискаше това чувство. Греховете от миналото бяха грехове на Тони Джилети, а Тони Джилети бе мъртва. Сега тя беше Алексия де Вер — любяща съпруга, всеотдайна майка и отдаден на страната си политик. Не беше убила никого. Нямаше вина за случилото се.

С вината може би се справяше, но с любопитството не успяваше и скоро то се отприщи с пълна сила. Кой бе убил Били и Дженифър Хамлин и защо? Бяха ли свързани двата случая, имаха ли общо с нея, или бяха случайни прояви на насилие, два изолирани жестоки инцидента в жесток свят? Но по-важното бе дали е направено всичко възможно убиецът или убийците да бъдат изправени пред правосъдието. Като политик Алексия де Вер закриляше жертвите на насилие, настояваше за още по-сурови наказания за онези, които тероризираха по-слабите като Били и Дженифър Хамлин.

Тони Джилети не бе помогнала на Били Хамлин, когато бе имал нужда от нея. Но може би Алексия де Вер можеше да използва влиянието си и да му помогне този път…

Кафето и печените филийки пристигнаха. Ободрена, Алексия извади от куфарчето си доклада, който сър Едуард Манинг бе събрал за Дженифър Хамлин. Едуард наистина бе надминал себе си този път — беше потърсил съдействието на ФБР и Интерпол. Беше разговарял с журналисти от Ню Йорк, ловко и настървено като невестулка се бе хвърлил в море от неофициална информация, беше я отсявал и претеглял, за да представи само най-надеждните, доказуеми факти на министъра на вътрешните работи. Както винаги Алексия бе впечатлена и благодарна. Едуард се бе превърнал в най-доверения й политически съюзник, понякога дори по-близък и от собственото й семейство. Някой ден щеше да му се отблагодари подобаващо.

Първите шест страници съдържаха снимки на обезобразения труп на Дженифър Хамлин. Макар че ги бе виждала вече няколко пъти, те я поразяваха с все същата сила. Кой ли звяр би причинил подобно нещо? Поне Били не бе страдал, беше убит с един удар в сърцето. Горката му дъщеря очевидно бе подложена на мъчения. По всичките й крайници личаха следи от изгаряния, а по китките, глезените и врата й имаше белези от връзване. Според аутопсията Джени била жива, когато я хвърлили във водата. Причина за смъртта бе удавяне.

Удавяне.

Алексия разтърси глава в опит да се отърве от нежеланите образи. Дали беше съвпадение?

Изведнъж проумя, че всъщност подробностите около убийството на Дженифър Хамлин са единственото, което знае за нея. Нямаше никаква информация за живота й, за характера й. Сали, майката на Джени, и всички приятели я бяха описали пред полицията по един и същи начин — като скромно мило момиче, доволна от работата си като секретар в правна кантора, щастлива с приятеля си, местен пекар на име Лука Миноти. Обикновено партньорите бяха първите заподозрени в убийствата на млади жени, но невинността на Миноти беше безспорна. През седмицата, когато Джени бе изчезнала, той бил в Италия при роднини, а повече от трийсет клиенти потвърдиха присъствието му във фурната в деня на смъртта й.

Най-ужасното бе, че Джени Хамлин била бременна. Лука Миноти знаел за бебето и бил луд от щастие. Двамата с Джени планирали сватба. Никой не можеше да повярва, че е възможно да бъде наранено такова мило младо момиче.

Никой, освен Били Хамлин. Той бе повярвал.

От много време бил убеден, че Дженифър е в опасност. Две години преди смъртта си се бе обръщал за помощ към полицията в Ню Йорк, към ФБР, към местните вестници и към всеки, който би чул сигналите му за заплашителните телефонни обаждания. „Гласът“ се готвел да го нарани. Канел се да убие дъщеря му. За съжаление Били също казал пред полицията, че много известни личности също са в опасност. Сред тях двама известни бейзболисти, губернаторът на Масачузетс и австралийката Даниел Хайамс, модел на бански костюми, от която Били бил обсебен за кратко по време на една от последните си дълбоки депресии. Тъкмо затова твърденията му били отдавани на душевното му заболяване. Полицията не открила никакви данни за подозрителни обаждания нито на мобилния, нито на домашния му телефон. А Били не можел да предостави никакви записи. Така никой не разпитал Дженифър Хамлин, нито някой от другите хора, споменавани от Били.

Телефонът й иззвъня и Алексия подскочи. Бе малко след шест сутринта. Кой би се обаждал по това време?

— Алексия? Хенри се обажда. Събудих ли те? — Гласът на премиера беше напрегнат.

— Не. Не. Станала съм. Какво е станало?

— Нищо извънредно. Може би не биваше да ти звъня толкова рано. Просто исках да те информирам навреме. Опасявам се, че с Шарлот няма да успеем да дойдем довечера.

— О! — Алексия преглътна разочарованието и раздразнението си. Щом нямаше нищо извънредно, беше непростимо да се отказва в последния момент. — Колко жалко.

— Да. Изскочи нещо… лично — оправда се Хенри. Алексия се зачуди дали „нещото“ не е Лора Луелин, съпругата на спонсора, но не каза нищо. — Съжалявам.

Алексия затвори. Първоначалният й гняв премина в притеснение. Напоследък премиерът определено се държеше странно с нея. Тя долавяше у Хенри Уитман някаква непозната доскоро предпазливост. „Тези копелета в кабинета са готови на всичко, за да ме видят провалена. Дали са намерили повод да му извиват ръцете? Вероятно Едуард Манинг знае нещо. Сигурно заради това Хенри ме разпитваше за него онзи ден и едва не ме приканваше да се отърва от началника на кабинета си“.

Или пък проблемът беше в Шарлот Уитман. Съпругите често ревнуват мъжете си от служебните им отношения с други жени. „Само че аз съм прекалено стара, за да ме възприемат като заплаха“.

Може би ВСЕ ПАК беше Лора Луелин? Явно зад ненадейния отказ на Хенри имаше сериозна причина.

След само пет минути безплодни разсъждения Алексия се овладя. „Ставаш параноичка. Оставяш се на стреса“. Убийствата не й даваха миг покой нощем, а и като се добавеше и притеснението за предстоящото парти, плюс ежедневните битки, които тя като жена в Уестминстър бе принудена да води… Определено имаше нужда от почивка.

Телефонът й звънна отново. Този път беше съобщение от Луси Майър.

„Нямам търпение да те видя!!! — гласеше текстът, последван от цял низ усмихнати танцуващи и целуващи емотикони. — Купонът ще е върховен!!!“

Алексия се засмя. Луси й беше липсвала с неизменно бодрото си настроение и неизчерпаем ентусиазъм. Вероятно някога на надгробната й плоча вместо епитаф щяха да издялат три удивителни.

Алексия пъхна досието на Хамлин в чекмеджето на бюрото си и го заключи.

„Майната му на Хенри Уитман. Тази вечер двамата с Теди ще се повеселим с приятели и ще отпуснем.

Ще е забавно“.

 

 

Майкъл де Вер натисна газта на супермотора си „Дукати Панигале“ и остави мощният му рев да заглуши какофонията в главата му.

Познаваше пътя от Оксфорд до Кингсмиър като петте си пръста, но този ден нарочно пое по страничен маршрут, през Уидам Удс — вековната гора край Северен Оксфорд, а от там през долината Ивънлоуд. Денят беше съвършен — не можеше и да бъде иначе за съвършеното парти на майка му — безоблачно ясносиньо слънчево небе. Високият жив плет, който ограждаше пътя, гъмжеше от живот — орлови нокти, пчели и пеперуди с всякакви размери и цветове жужаха и пръскаха сладък аромат като фонтан от животворна енергия. Подплашени от мотора на Майкъл скорци, синигери и калугерици литваха към небето над главата му експлозивно като въздушен салют. При други обстоятелства Майкъл щеше да е възхитен от красотите, които толкова обичаше, щеше да се наслаждава на вятъра в лицето си и на слънчевата топлина по гърба си. Но сега бе притеснен, напрегнат, гневен заради бушуващите у него емоции.

Някои от тях разпознаваше лесно. Например чувството за вина, настанило се в сърцето му като жаба, заглушаваща щастието му. Миналата вечер Съмър за малко да го спипа. Отърва се на косъм. Така се мразеше, че я лъже, че се е превърнал в клишето неверен любим, пародия на най-лошото у себе си. Когато бяха разделени, той си казваше, че всичко е под контрол. Чувстваше се уверен, че може да владее отношенията си със Съмър и живота си в Англия. Че всичко ще е наред. Предишната вечер му бе станало ясно, че това е чиста проба самозаблуда.

„Обичам я. Обичам я и съм пълен кретен. И всичко това трябва да спре“.

Обърканият любовен живот на Майкъл съвсем не бе единствената му грижа. От седмици се правеше, че всичко е нормално. Като че ли не знаеше. Бе сновал напред-назад до Кингсмиър за инсталиране на осветлението, за проекта по злополучния павилион, сякаш не се бе случило нищо.

Но всъщност нещо се бе случило. Нещо ужасно.

И Майкъл де Вер нямаше никаква представа как да се справи с това положение.

Трябваше да го сподели с някого. Но с кого? Невъзможно бе да разговаря с майка си. Дори да знаеше какво да каже, графикът на Алексия беше така плътно зает, че нямаше шанс да я откъсне. А колкото до баща му — Теди де Вер винаги бе живял в собствен свят: фантазии за минала слава, свързана с някаква архаична представа за рицарство, която Майкъл така и не бе успял да разбере. Теди можеше да се справи с реалността колкото четиригодишно дете с мотора на Майкъл. Истината би го съкрушила, би го взривила на хиляди парченца като изпусната играчка за коледната елха. Майкъл не би могъл да сподели с баща си.

Оставаше му само Рокси.

Разгневен, Майкъл завъртя дръжките на мотора и подаде още газ на и без това виещия двигател. Бедната Рокси — някога жизнерадостната му общителна сестра, превърната в самотен начумерен инвалид заради бивш неискрен любим. Майкъл не би й причинил допълнителни страдания. Така че и тя оставаше затворена врата.

Предишната вечер бе на крачка да признае на Съмър. Но успя да се спре, преди да е стигнал прекалено далеч. Ако го изкажеше на глас, ако го споделеше с друг човек, то щеше да стане реалност. В един момент предишната вечер Майкъл де Вер ясно осъзна, че не иска това да е истина. Искаше му се това да не съществува, да остане скрито, заровено, както е било толкова дълго време. Искаше си обратно невинността, но не можеше да я има, а това така го вбесяваше, че беше готов да крещи и крещи и никога да не спира.

„Трябва да изкарам някак си тържеството. Да го организирам успешно, да се усмихвам на всяка цена. После ще се заема с това. Ще реша какво да правя“.

Наближаваше върха на Кум Хил. От там се виждаха кулите на Оксфорд от едната страна и дремещият Котсуолд — от другата, миля след миля се нижеха кокетни селца и тучни зелени долини, все още осеяни с бели овци, някога главен източник на доходи в района. Погледна километража — вече бе стигнал деветдесет, но по този тесен безлюден път му се струваше много повече, — отново завъртя газта и увеличи скоростта нагоре по хълма, така че когато превали билото, гумите за миг се отлепиха от земята. Спомни си как в детството си с Томи бяха минавали на задна гума през извити мостчета с колелата си Бе Ем Хикс. Но това „Дукати“ беше друга работа, истински звяр — див и опасен, — сякаш яздеше леопард.

За щастие Майкъл беше опитен водач. С лекота овладя мотора при приземяването му и грациозно полегна настрани на завоя. Наклонът ставаше все по-стръмен и той отпусна газта, но стрелката на километража продължаваше да се мести към по-големите цифри, задвижена от ускорението. Майкъл леко стисна предната спирачка. Никакъв ефект. Изненадан, но не особено притеснен, той натисна още по-силно, като инстинктивно се приведе над предното колело, за да намали ускорението.

Нищо. „Какво става, по дяволите?“

Подножието на хълма приближаваше бързо. Адреналинът започна да кипи неприятно във вените му. Слава богу, че нямаше други коли по пътя, но пътят долу завиваше на четирийсет и пет градуса, след което почти веднага стигаше до Т-образно кръстовище с натоварената А-40. Майкъл си наложи да запази самообладание и отново погледна километража.

110 километра в час.

115.

При тази скорост, ако натиснеше само задните спирачки, щеше да е особено опасно, защото моторът можеше да занесе и да изгуби контрол, но не му оставаше друго. „Какво трябва да направиш, за да овладееш мотора при поднасяне на задната гума?“ Да можеше да си спомни. „А, да. Не откъсвай поглед от хоризонта“.

Той вдигна поглед, но в очите му пареха сълзи от паника. Хоризонтът не беше вече равна линия, а приливна вълна от полета и небе, които се носеха срещу него с главоломна скорост.

125 километра в час.

130.

Разтреперан, Майкъл сграбчи задната спирачка, пренебрегвайки предпазливостта, и я изви към себе си с всички сили. Цялото му тяло се напрегна, очаквайки поднасянето, рязкото спиране, но не последва нищо. Спирачката се завъртя без съпротива и увисна в ръцете му.

Тогава разбра.

„Исусе Христе! Ще умра“.

Обзе го странно спокойствие, пулсът и реакциите му се забавиха, всичките му сетива сякаш заработиха на бавни обороти. Знаеше, че това е краят. Но като че ли се случваше на другиго. Като че друг човек виждаше все по-близо летящите по главния път камиони. Не можеше нито да спре, нито да помръдне, нито дори да отбие встрани, а просто пасивно се остави на неизбежното като парализиран наблюдател.

Последното, което мина през главата на Майкъл де Вер, бе: „Сутринта не се сбогувах със Съмър. Трябваше да й кажа довиждане“.

Тогава дойде ударът и тъмнината и нямаше повече мисли и нищо вече нямаше значение.

 

 

Рокси де Вер гледаше отражението си в огледалото на тоалетката.

Не се интересуваше от външния си вид. След Андрю никога нямаше да има друг мъж. Дори тялото й да не бе осакатено и безполезно, тя вече нямаше сърце да обича, нямаше сексуално желание, нито стръв за живот или за любов, а имаше неизбежна болка, съпровождаща двете. Въпреки това в нощ като тази, когато целият свят щеше да гледа, Рокси изпитваше някакво перверзно удоволствие да бъде красива. Ако имаше нещо по-поразително от младо момиче, приковано в инвалидна количка, това със сигурност беше зашеметяваща красавица в инвалидна количка. По-важното бе, че Рокси осъзнаваше, че дори сега майка й ревнува от красотата й.

Тази вечер тя отпусна всички задръжки. Прибра гъстата си естествено руса коса в гладко кокче, забоде го със старите викториански фиби, украсени с красиви разноцветни стъклени мъниста. Висящите й диамантени обици някога бяха принадлежали на бабата на Теди — лейди Мод де Вер. Отблясъците от пречупената светлина съвършено контрастираха с гладката й леко загоряла кожа. Роклята й бе семпла, далеч от романтичния модел на „Диор“, който Алексия бе планирала да й купи в Париж. Оставена сама да избира, Рокси бе предпочела изчистена права рокля от кремава коприна, която леко покриваше осакатените й крака и повдигаше налетите й гладки гърди в оскъден корсет. Резултатът бе комбинация от невинност и чувственост, подсилена от деликатния грим на Рокси — много бледорозови устни и скули, подчертани с брокатен прасковен руж. Стилизирано златно сърчице висеше закачливо на врата й и завършваше картината.

Закара количката до прозореца и погледна надолу към легионите сервитьори в ливреи, които тичаха насам-натам като мравки. Томи Лайън крачеше из имението като напрегнат генерал преди битка, подвикваше указания, жестикулираше и предвождаше войските в отсъствието на Майкъл. Съвсем необичайно бе Майкъл да не се появи в Кингсмиър този тъй важен следобед. Томи нямаше представа къде може да е, а и мобилният му телефон, обикновено залепнал за ухото му, бе изключен. Първите гости щяха да пристигнат след около час и напрежението разбираемо беше високо. Рокси се надяваше, че неочакваната поява на приятелката й Съмър Майър в Оксфорд предишната вечер не стои зад изчезването на брат й. Ако Съмър бе хванала Майкъл в деликатно положение с някоя от мадамите му, би могло да се случи всичко. Не че той не би го заслужавал. Но Рокси харесваше Съмър и връзката й с Майкъл. Щеше да съжалява, ако Майкъл я провали.

Мобилният телефон на Рокси звънна и на екрана се изписа името на Майкъл. „Говорим за вълка…“

„Дано да имаш основателна причина, Худини. Горкият Томи ще получи удар тук“.

— Госпожица Де Вер?

Гласът не беше на Майкъл.

— Да? Кой се обажда?

— Полицията на Оксфордшър. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че…

 

 

— Как изглеждам?

Алексия се завъртя пред Теди като гимназистка на абитуриентски бал.

Теди изпухтя от щастие.

— Съвършена си, скъпа. Ще се пръсна от гордост.

„Добре“, помисли си Алексия. Тъкмо към съвършенство се стремеше.

Мрачното настроение от тази сутрин бе изчезнало. Както и уплашената жена, вторачена в обезобразения труп на Джени Хамлин. А също и параноичният политик, поглеждащ през рамо за въображаеми врагове. Това щеше да е вечер без врагове. Без смърт. Без страх. Без изненади. Премиерът и съпругата му може и да бяха изменили на Алексия и Теди, но Алексия имаше намерение да накара семейство Уитман да съжаляват, че не са присъствали. Тържеството щеше да бъде, както бе предрекла Луси Майър, „върховно“!

В последния момент се спря на друг тоалет — зелена рокля от жакардова коприна с висока ориенталска яка. С нея напомняше леко на Круела де Вил, но не в лошия смисъл. Роклята бе изключително елегантна и стилна. За разлика от нашийника от перли и диаманти, но на нейната възраст едно такова бижу прикриваше множество несъвършенства, а и това бе наследство от рода Де Вер, което естествено очарова Теди. С боядисаната си и направена коса, всеки кичур на място, с освежената кожа и безупречен грим, Алексия изглеждаше и се чувстваше като жена за милиони. „Готова за бой“, както би се изразил Теди.

— Да му се не види! Тази досада. Къде е Бейли?

Теди се бореше с папийонката си пред огледалото. Въпреки че повече от четирийсет години редовно присъстваше на събития със смокинг, всеки път връзването на папийонката за него беше изпитание.

— Нямаме нужда от Бейли — заяви Алексия, тупна го през ръцете и лично се зае с проблема. — Отгоре, премяташ, подпъхваш и стягаш. Готово. Не правиш ракета, скъпи.

Теди плъзна ръце около кръста й и я дръпна към себе си. Алексия затвори очи и вдиша познатия аромат — комбинация от афтършейв „Флорис“, сапун „Пиърс“, паста зъби и лъсната кожа на обувките. Сигурност. Дом. Теди никога не я бе привличал сексуално, дори в младостта им. Но физическото му присъствие винаги й действаше успокоително, беше й приятно и вълнуващо, все едно гушкаше малко овехтял, но много обичан плюшен мечок. Точно така се чувстваше и сега. Искаше й се да съхрани някак това чувство, да се връща към него, когато се чувстваше самотна, когато стресът от настоящето и ужасите от миналото й идваха в повече.

— Обичам те.

Теди де Вер се бе оженил за Алексия преди повече от три десетилетия. Достатъчно добре разбираше съпругата си и знаеше, че словесният израз на привързаност не е в стила й.

Вдигна ръка и загрижено пипна челото й.

— Добре ли се чувства моето старо момиче?

Алексия притеснена бутна ръката му.

— Не ме занасяй. Не мога ли понякога да казвам на съпруга си колко много го обичам?

— Не те занасям. — И тя разбра, че казва истината. — Миличка, миличка Алексия — настоятелно зашепна Теди. — Само да знаеш колко много те обичам, докъде бих стигнал да те предпазя…

— Какво?

— Ще бъдеш ужасена.

И я целуна — страстно, дълбоко като тийнейджър на последния ред в киносалон. Алексия бе толкова поразена, че едва успя да му отвърне. Беше вълнуващо, все едно целуваше непознат, но след няколко секунди усети, че някой ги наблюдава. Отдръпна се и видя Рокси в инвалидната количка на прага. Изглеждаше зашеметяващо в роклята си от кремава коприна. Или поне би изглеждала, ако на лицето й не бе изписан истински ужас.

Алексия изпусна нервите си.

— Сега пък какво има, Роксан? Не си ли виждала целувка между съпрузи?

— Спокойно, скъпа — измърмори Теди, но Алексия продължи:

— Не, съжалявам, Теди, но не мога да се успокоя. Как се осмелява да ни зяпа така? Писнало ми е от нея да дебне из къщата ми. Сякаш ходя в минно поле. С баща ти се обичаме, Роксан. Щастливи сме заедно, безумно щастливи, и ако на теб не ти харесва… е, толкова по-зле за теб.

Рокси понечи да каже нещо, но затвори уста. Стоеше замръзнала на прага като че ли цяла вечност. Когато най-после успя да проговори, гласът й изграчи.

— Майкъл…

Леден страх скова сърцето на Алексия.

— Майкъл? Какво Майкъл? Какво е станало?

— Това дойдох да ви кажа… — Рокси се разплака. — Катастрофирал е.