Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (24)

23.

Луси Майър седна на края на леглото и започна внимателно да разопакова куфара си.

— Защо правиш това? — попита я Арни. — Ще се обадя на рецепцията да пратят камериерка.

— И да ми пратят някоя непохватна източноевропейка да ми омърля шедьовъра на Алая? Не, благодаря — отсече Луси. — Ще се справя сама.

Арни се разсмя. Удивяваше го, че дори тук, в свръх луксозния лондонски хотел „Дорчестър“, в най-скъпия апартамент, който бе наел, съпругата му бе все така недоверчива към чужденците. След толкова години брак Арни се бе научил да се отнася към странностите на Луси с чувство за хумор. От друга страна, като финансист, който прекарваше половината от живота си в контакт с други култури, той недоумяваше защо съпругата му проявява такова упорито тесногръдие към всичко европейско. Според Луси Майър ако нещо не беше направено точно като в Америка, значи не струва.

Семейство Майър бе пристигнало заради лятното парти в Кингсмиър следващата седмица. Всички съседи в Пилгрим Фарм знаеха, че Теди и Алексия ще пропуснат ваканцията във Винярд тази година заради някакво тържество в Англия. Но чак когато кацнаха в Лондон Луси и Арни осъзнаха на какво високо ниво ще е събитието. Британският премиер и съпругата му Шарлот се връщаха специално от почивката си в Сицилия, за да присъстват. Всички английски вестници публикуваха снимки на знаменитости от цял свят, правени от папараци, които се събираха в Лондон като гълъби заради забележителния министър на вътрешните работи на Великобритания. Много от гостите прекарваха първата си вечер в „Дорчестър“, за да превъзмогнат часовата разлика и да избегнат любопитните погледи. Луси вече бе мярнала долу на бара принца на Монако Алберт, а испанският премиер и съпругата му чакаха след тях, за да се регистрират. „Точно до нас!“ — както развълнувано написа Луси в страницата си във Фейсбук.

— Надявам се Съмър да си е избрала достатъчно официален тоалет — вайкаше се Луси, докато заканваше дългата си до земята сребриста рокля в гардероба. — Помниш ли миналата Коледа, на вечерята с журналистите в Белия дом? Появи се с къса рокля! — И несъзнателно повдигна едното си рамо.

— Съмър винаги изглежда великолепно — каза Арни Майър. — Освен това Майкъл е организаторът на това събитие, доколкото разбрах. Сигурен съм, че я е информирал за стила на облеклото.

— Надявам се — притеснено отговори Луси. — Въпреки това мисля да отскоча до „Хародс“ преди пристигането й и да подсигуря някоя и друга дреха, за всеки случай.

— Някоя и друга? — подкачи я Арни. — Дали не е по-разумно да купиш всичко на етажа, скъпа? Не бива да оставяш нищо на случайността.

— Смей се, колкото си искаш — Луси грабна златистата си чантичка на „Шанел“ от масата до вратата, — но е изключително важно една жена да изглежда както трябва на такива събития.

— Знам, скъпа.

— Да не забравяме, че Съмър ще присъства като потенциалната снаха.

Арни Майър завъртя очи.

„Как ще забравим?“ Със сватбената треска на Луси изобщо нямаше такава вероятност.

 

 

Съмър Майър чакаше багажа си на лента номер осем.

Чакаше.

И чакаше.

Накрая отиде до гишето за обслужване на пътници.

— Сигурни ли сте, че всичко от самолета е свалено?

— Да, госпожице. Пазите ли номера на багажа си? Би трябвало да е на гърба на билета ви.

Съмър почна да рови в чантата си. Както винаги вътре беше пълна бъркотия — гримове, химикалки, недоядени десертчета и листчета хартия с идеи за бъдещи статии. Но бордната карта я нямаше.

— Сигурно съм я изпуснала в самолета.

Служителят прояви разбиране, записа описанието на немаркирания куфар („черен“ и „голям“). Но и двамата знаеха, че ще е истинско чудо да се намери. Изтощена и сразена, Съмър хвана първия експрес от Хийтроу до Лондон и потъна в седалката до прозореца почти разплакана.

„Какво ми става, по дяволите? Трябва най-после да се стегна!“

За страничния наблюдател отговорът бе очевиден. Тъмните сенки под очите й и нездраво бледата й кожа издаваха, че Съмър не е спала много през последния месец. Програмата й по журналистика в Нюйоркския университет беше натоварена и налагаше наваксване нощем и дълги часове лекции, както и да седи закована на стажантското си място в „Поуст“. Но истинската причина за безсънието й беше по-различна.

Майкъл се държеше странно вече от месеци. Отначало, когато това започна, малко след Коледа, Съмър го бе отдала на напрежението в работата. „Събития в Кингсмиър“ все още беше нова фирма и Майкъл и Томи се трепеха като роби да я вдигнат на крака. Често това означаваше изтощителни пътувания — тържество в Кейптаун, после в Лондон или Париж, от там в Ню Йорк. Работеха с малко персонал, караха на адреналин и еспресо, така че не беше чудно, че Майкъл нямаше много време за романтични преживявания.

Положението се усложняваше и от разстоянието помежду им. Съмър си имаше своите ангажименти в Ню Йорк, своите мечти и амбиции. Не можеше постоянно да хвърка до Англия, за да играе ролята на малката женичка на Майкъл де Вер. И все пак променливото поведение на Майкъл подсказваше още нещо. Трудните телефонни разговори, отменените полети, странните изблици на раздразнение, когато бяха заедно, последвани от сълзливи пристъпи на разкаяние. Дали заради женската си интуиция, или поради журналистическия си нюх, но Съмър Майър знаеше, че става нещо, нещо, което Майкъл премълчава. И не беше нужно да си Айнщайн, за да проумееш какво.

Майкъл де Вер си беше женкар. Още като юноша имаше цяла колекция приятелки, които постоянно сменяше. Съмър беше наясно с това, но бе решила да си затвори очите. Беше глупачка и си мислеше, че той ще се промени. И още по-лошо — беше очаквала, че тя ще го промени. Какво клише!

Предишния ден, точно преди тя да тръгне към летището, той й се бе обадил.

— Знаеш ли, защо не останеш с вашите в „Дорчестър“ първите една-две вечери? Аз ще съм затрупан с последни приготовления. Ще ти е по-забавно, отколкото да висиш в апартамента ми в Оксфорд, докато съм на работа.

Съмър се бе съгласила — какво друго й оставаше, — но вътрешно сърцето й се късаше. С Майкъл не се бяха виждали от месеци. И вместо да брои минутите до срещата им, той я отблъскваше.

„Ако е променил намеренията си, защо не поиска направо да скъсаме? Защо удължава агонията?“

Заради това мразеше Майкъл, а още повече себе си, защото не й стигаше смелост да постави въпроса. Не знаеше кога, защо или как се бе случило, но тя се бе влюбила до полуда в Майкъл де Вер и се чувстваше безпомощна като коте, хвърлено в езеро.

— Следваща спирка Лондон, Виктория. Влакът е дотук.

Дали връзката между Съмър и Майкъл щеше да приключи на тържеството в Кингсмиър? Или преди това?

Не можеше да понася тази мисъл.

 

 

Майкъл де Вер беше в лошо настроение.

— Не ме интересува, Аджай, разбираш ли? Рамката трябваше да е тук още вчера — крещеше той в уоки-токито и крачеше нервно из имението на родителите си като озверял от глад тигър. — Седя тук, затрупан с цветя за сто бона, с огромно платнище, с което можеш да покриеш Кралския флот, топяща се ледена скулптура, доставена два дни по-рано, а нямам шибаната маркиза. Няма да ви платя нито стотинка, ако не сте тук до един час.

Имението Кингсмиър изглеждаше приказно през юни — същинско зарево от ябълкови цветчета и ухаещи цветя. Към шест часа къщата се изпълваше със златистото сияние и меката топлина на късното следобедно слънце. Теди се бе завъртял навън по-рано през деня, без изобщо да разбира как точно вървят приготовленията. Видя огромен брой стройни млади хора, които се щураха насам-натам със сребърни прибори, порцеланови съдове, балони и какво ли още не. С много резерви бе поверил на Майкъл и Томи организацията на такова престижно събитие, в което бе заложена честта на рода Де Вер. Но момчетата бяха проявили изключително усърдие. Появиха се в имението още призори, за да контролират доставката на специалните химически тоалетни, и изобщо ловко управляваха целия процес.

Майкъл се усмихна на баща си и му махна уверено. Теди нямаше ни най-малка представа, че всъщност това е махане на удавник. Оставаха по-малко от седемдесет и два часа до пристигането на първите важни гости на майка му, а Майкъл стоеше насред градина, пълна с работници, храна и декорации, а тентите още ги нямаше. Междувременно Алексия се бе върнала от Париж пребледняла като платно, веднага пое към Лондон и не си правеше труда да връща обажданията на Майкъл. А Рокси бе по-напрегната от всякога заради приближаването на вечерта, когато щеше да бъде обект на внимание. Отгоре на всичко Съмър бе кацнала в Англия същия ден и естествено очакваше неговото внимание.

Майкъл си мислеше: „Какъв страхливец съм. Трябва да съм откровен с нея, а не просто да я отблъсквам без никакво обяснение“. Но и без това стресът му идваше в повече. Колко странно чувство — да копнееш за някого и същевременно да се ужасяваш от срещата. Работата беше сериозно оправдание.

Мобилният му звънна. Майкъл прочете съобщението, ухили се и си погледна часовника.

— Нещо много сме се разбързали? — подкачи го Томи Лайън, неговият съдружник и най-добър приятел. — Надявам се, не се готвиш да духнеш.

— О, я стига. От нощес съм тук — отвърна Майкъл.

— С пагодата ли се занимаваш? Да, видях. Явно си копал дупка и си наливал бетон на лунна светлина. Изглежда великолепно, между другото.

— Ха-ха.

„Пагодата“, както я нарече Томи, щеше да е в центъра на голямото тържество. Теди де Вер бе поръчал да се построи павилион с колони в гръцки стил в близост до езерото, но проектът не беше осъществен по всевъзможни причини — от лошо дрениране до потъващи основи. Накрая Майкъл се зае с този въпрос. Късно през деня бе принуден да намери спешно решение, като заля с бетон недовършения фундамент. С малко късмет, бетонът щеше да изсъхне до следващия ден. После ландшафтните архитекти щяха да доставят големи маслинови дървета в саксии, щяха да ги окичат с фенерчета и ето ти флорентинска градина.

— Няма да се бавя — увери Майкъл Томи. — Четирийсет минути. Най-много час.

— Само толкова ли й отделяш напоследък? — пошегува се Томи. — Горкото момиче. Която и да е, съчувствам й.

Майкъл направи гримаса.

— Просто ме покрий, става ли?

— Дадено. А ако приятелката ти цъфне и пита къде си?

— Няма. Тя е в Лондон. На покупки.

Томи Лайън се загледа след приятеля си, който се метна на новия си мотор „Дукати“ и отпраши по алеята. Някой ден дивотиите на Майкъл щяха да му изиграят лоша шега.

Томи Лайън не разбираше как изобщо се справя.

 

 

Арни Майър бе запазил маса за трима в „Скалини“. Спагетите „ала вонголе“ бяха най-добрите в Лондон, можеше да се поръча бутилка „Санджовезе“, а втората е безплатна, а и беше достатъчно близо до „Хародс“, така че Луси можеше да демонстрира новия си вечерен тоалет от „Марк Джейкъбс“, без да се налага да се връща до хотела. Арни знаеше, че Съмър ще е уморена и гладна след полета, затова резервира масата за седем и половина.

Заради обикалянето по магазини и забележителности Арни Майър не бе прекарал повече от пет минути с жена си, откакто бяха пристигнали в Лондон, и очакваше вечерята с нетърпение. А присъствието на Съмър беше приятен бонус.

— Обичайната ви маса ли, господине?

— Да, ако обичате, Джакомо.

Арни се усмихна. Не беше идвал в „Скалини“ повече от пет години, но тези хора умееха да обслужват.

— И джин с тоник, докато чакам дамите.

— Разбира се, господин Майър.

Арни Майър обичаше Англия. Беше доволен, че дойдоха, радваше се, че Теди де Вер го бе придумал. Само да се появяха и двете му любими момичета и вечерта щеше да е направо съвършена.

 

 

Влакът забави и Съмър се събуди. Нима вече бе минал цял час? Кестенявата й коса беше мазна, сплескана и залепнала за бузата, а на рамото на тениската й се виждаше изключително неприятно петно от лиги.

Копнееше да си вземе душ и да се преоблече, да се намъкне между колосаните чаршафи и да спи цяла година. Вместо това трябваше да бъде в известен италиански ресторант след само петнайсет минути. Заради изгубения багаж не можеше да се преоблече в тоалетните на гарата. Точно сега дори една чиста тениска и малко парфюм бяха истински лукс.

Само да можеше да се откаже от тази вечеря. Но знаеше какво би казал баща й, ако се измъкне: „Ти Майър ли си, или мишка?“ Като си представи смешното изражение на Арни и тона му, тя се разсмя, а после заплака.

„Наистина трябва да се стегна“.

 

 

Луси Майър пристигна в „Скалини“ задъхана и с торби, пълни със скъпи дрехи.

— Съжалявам, че закъснях. — Целуна Арни по бузата.

— Наистина закъсня.

— Знам, скъпи. Май малко се поувлякох. — И му се усмихна невинно.

Арни преглътна раздразнението си. Не знаеше как се справя Теди де Вер, след като постоянно чака жена си и свири втора цигулка. Вероятно беше светец. Е, поне Алексия имаше по-сериозно извинение от съпругата му.

— Къде е Съмър? — попита Луси, без да обръща внимание на лошото настроение на съпруга си.

— Ти ми кажи. Виждам, че е наследила точността от майка си.

— Сигурна съм, че ще дойде всеки момент. Защо не си поръчаме някакъв ордьовър, докато чакаме? Това търчане по магазините ме изтощи.

„Точно така. Светец.

Истински светец“.

 

 

Съмър закъсняваше.

Секретарката, която й бе обяснила как да стигне до ресторанта, или се беше объркала, или нарочно я бе пратила за зелен хайвер, защото ресторантът изобщо не беше „на две крачки“ от гарата. Никой от минувачите, които попита, не бе чувал за него, въпреки настояването, че е „много известен“.

Най-сетне, почти в девет, тя се озова пред вратата. Заведението изглеждаше по-скоро уютно, отколкото скъпо. Виждаше се меката светлина на свещите, а през отворените прозорци се носеше апетитният аромат на чесън и трюфели. Приятната атмосфера вътре се допълваше от приглушен смях и разговори.

„Само и аз да можех да се отпусна така. Но щом вече съм тук, трябва да го постигна“.

Съмър залепи усмивка на лицето си, вдигна високо глава и влезе. Веднага забеляза масата, приближи се и седна.

— Съмър! Ка… какво правиш тук?

Кръвта от лицето на Майкъл се отцеди като вода в канала.

— Мисля, че трябва да поговорим, Майкъл. Какво ще кажеш?

 

 

Арни Майър затвори.

— Е, поне всичко е наред. Тя е в Оксфорд с Майкъл.

Луси облещи очи.

— В Оксфорд? Някакво ново развитие ли е това? Защо не ни каза?

— Защото е на двайсет и три и защото за нея нуждите на другите са като досадна винарка.

Луси се разсмя.

— Предполагам си прав. Каза ли… имам предвид, мислиш ли, че всичко между тях е наред?

Арни завъртя очи.

— Кой, по дяволите, би могъл да знае? Каза, че „обсъждат положението“, каквото и да означава това. Искаш ли тирамису?

Луси знаеше, че не трябва, особено ако искаше да влезе в роклята си в събота. Но количката с десертите изглеждаше така примамлива. А пък и бе имала толкова изтощителен следобед.

— О, давай. То се видя. — Намигна на съпруга си. — Веднъж се живее.

 

 

Съмър лежеше в обятията на Майкъл и се чувстваше като глупачка. Когато секретарката от Кингсмиър Сара й бе казала, че Майкъл имал резервация в „Били“ в Оксфорд в осем — маса за двама, — Съмър бе убедена, че той ще се среща с друга жена. Внезапно й щукна да се метне на първия влак от Падингтън и реши да го спипа, но след като пристигна в ресторанта, откри Майкъл сам.

— Къде ти е човекът? — саркастично попита тя.

— В тоалетната.

— Ясно. Тогава, с твое позволение, ще почакам. Умирам от любопитство да се запозная с нея.

— Така ли?

Майкъл изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен. И тя скоро разбра защо. Другият човек се оказа изключително чаровен мъж — индиец. Аджай Сингх беше на около петдесет, миришеше леко на терпентин и беше един от най-важните доставчици на Майкъл и Томи.

— Нали ти обясних, че трябва да работя тази вечер — каза Майкъл по-късно, когато двамата вървяха към апартамента му. Беше приказна нощ в Оксфорд — топла, безоблачна, небето бе обсипано със звезди като светулки. Млади двойки минаваха край тях в тъмнината и недалеч камбанният звън на катедралата Крайстчърч отмери полунощ както винаги през последните осемстотин години.

— Да, обясни ми. — Съмър го хвана за ръката. — Но толкова исках да те видя. Не се ли радваш, че дойдох?

— Още не си дошла. — Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. От месеци не бе усещала у него такова желание и се бе страхувала, че това е далечно минало. — Но и това ще стане.

И Майкъл удържа на думата си. По-късно се любиха страстно, диво и красиво, както го бяха правили предишното лято. От едно негово докосване Съмър усети как умората я напусна и потиснатото й настроение отпреди няколко часа се изпари като дъждовни капки на слънце.

„Всичко е само плод на фантазията ми. Няма нищо нередно. Просто е бил претрупан с работа, а и ни дели цял океан. Сега, щом сме заедно, всичко ще е наред“.

Тя лениво се протегна и погали Майкъл по гърба.

— Напрегнат ли си за събота вечер?

— Напрегнат? Направо съм ужасен. Днес Томи каза нещо велико. Каза, че все едно чука таралеж. При мен е същото.

Съмър се разсмя. Беше смешно и също такова облекчение, че отново са си Съмър и Майкъл, а не мнителните непознати, в каквито се бяха превърнали.

— Ще го запомня. Мога да го използвам в някоя политическа статия в „Поуст“: Сенатор Боунлоу „чука таралеж“ на предварителните избори в Айова. Да, харесва ми. Мисля, че ще има успех. А родителите ти? Спокойни ли са?

— Майка ми да. Тя винаги е спокойна.

Дали си въобразяваше, или долови в гласа на Майкъл леко раздразнение?

— А Теди?

— Във въображението на баща ми това тържество е само за семейната чест. Триста години семейство Де Вер в Кингсмиър. Той се интересува главно от това. Не мисля, че му отдава друго значение, например за кариерата на мама. Имам предвид, че всички идват заради нея. На никой не му пука за фамилното дърво на рода Де Вер.

Без много да се замисля, Съмър измънка:

— Мислех, че тази вечер си с друга жена. Мислех, че ще те разоблича.

— О? — Майкъл се намръщи. — Затова ли дойде?

Съмър кимна и прехапа устна в опит да сдържи сълзите си.

— Съжалявам. Просто всичко между нас беше… беше така странно напоследък. Чувствах, че се отчуждаваме.

Майкъл допря пръст до устните й.

— Шшшт. Няма да говорим за това. Аз също съжалявам. Обичам те.

Целунаха се отново. Съмър се почувства зашеметена от облекчение, сякаш бе сдържала дъха си от половин година и накрая бе успяла да поеме глътка въздух. Когато най-сетне се отделиха, каза:

— Не искам да имаме тайни един от друг. Искам да се опознаем напълно.

— Не мисля, че е възможно.

Съмър повдигна вежди.

— Не мислиш, че е възможно да сме откровени?

— Само донякъде — отвърна Майкъл. — Всеки си има своите тайни, не е ли така?

— Така ли било? — Съмър започваше да се чувства неловко.

— Да, така е. Но не е задължително това да е лошо. Тайните могат да са бреме. Имам предвид, когато ги научиш. Тогава няма връщане назад. Не можеш да се откажеш от това, което знаеш. Неведението, в което си живял преди, изчезва. Не бива да причиняваш това на някого, освен ако не се налага. Особено на хората, които обичаш.

Съмър се изправи.

— Е, сега вече взе да ме плашиш. Искаш нещо да ми кажеш ли, Майкъл?

— Не! Тъкмо в това е проблемът. Няма нищо.

— Добре, тогава нещо, което не искаш да ми кажеш? Нещо особено?

— Изобщо не трябваше да започвам, нали? — Той неуспешно се опита да го обърне на шега. — Виж, наистина, тревожиш се неоснователно. Няма нищо общо с нас. Разбираш ли?

— Разбирам — уморено отвърна Съмър.

— Говоря напълно хипотетично. Да кажем, знаеш някоя тайна. Нещо лошо, което е направил някой друг.

— И какво?

— Искам да кажа нещо, ама наистина лошо. И да кажем, че обичаш човека, на когото си причинил това.

— Но нали не говорим за нас?

— Не говорим за нас. Ти би ли казала тайната на човека, когото познаваш? Би ли казала направо?

Съмър се замисли.

— Зависи от човека. И от тайната.

— Това не е отговор.

— Е, а твоето не беше въпрос! Това е гатанка! Добре де, ще ти отговоря. Следвай вътрешния си глас. Постъпи така, както ти подсказва интуицията.

Майкъл се обърна и я погледна. Сенките под очите й бяха по-тъмни и по-широки от обикновено. Изглеждаше уморена — „Дали е заради мен?“ — но въпреки това — толкова красива. Бе забравил този факт.

„Какъв идиот съм. Пълен идиот“.

— Знаеш ли какво ми подсказва вътрешният глас? — попита той.

— Какво?

Той се захили и се търколи върху й.

— Ето това.

Беше доволен, че Съмър бе дошла в Оксфорд. А още повече се радваше, че бе решила да го изненада в ресторанта, а не в апартамента му няколко часа преди това. Щеше да е истински филм на ужасите. За момент го завладя чувство за вина, но той го заглуши. Станалото — станало. Само веднъж да приключи с това шантаво тържество, щеше да се съсредоточи повече върху Съмър, щеше да й се реваншира за лошото си поведение.

А колкото до тайните му — щеше да си ги отнесе в гроба.