Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (20)

19.

Алексия де Вер затвори очи и се опита да се наслади на соления бриз в косите си и топлия пясък между пръстите си. Години наред, всъщност до трийсетата си година, бе избягвала плажовете. Най-много я напрягаха звуците: ритмичното плискане на вълните, детският смях. Дори самата мисъл за тях я потискаше. Но след като Теди я убеди да купят Гейбълс в началото на деветдесетте, тя бавно възвърна любовта си към океана. По ирония на съдбата Теди, може би най англичанинът сред англичаните, бе избрал да купи имот в Щатите. Арни Майър му бе предложил изкусителна сделка и с времето двамата с Алексия се бяха влюбили в Мартас Винярд.

Точно сега Алексия откри, че океанската шир я успокоява, вместо да я плаши. Забавляваше я мисълта за величието на природата и за нищожността на живота с всичките му битки. Откакто се помнеше, Алексия де Вер се бе борила да бъде някой, да бъде важна, да осмисли съществуването си. Заради нея едно малко момченце бе загубило живота си, а един почтен мъж бе разрушил своя. Тъкмо на тях двамата дължеше значимите си постижения. Тъкмо в това беше иронията, че океанът, който я караше да се чувства толкова нищожна, можеше да й носи такова съвършено спокойствие.

— Раз — два, без мотаене! — Луси Майър имитираше Мери Попинс твърде несполучливо, но с това винаги бе успявала да разсмее Алексия, защото Луси в много отношения наистина приличаше на Мери Попинс. — И до обяд няма да стигнем до плажа, ако продължаваш да стоиш там като Кейт Уинслет на „Титаник“.

Това сравнение не я разведри много. Напоследък Алексия често се чувстваше като на борда на „Титаник“, който се носи към неизбежната си гибел. Беше оправила конфликта с премиера преди парламентът да се разпусне за лятна ваканция — или поне така си мислеше. И въпреки бурята от негодувание в партията заради проблема с флага всички социологически проучвания показваха, че рейтингът на Алексия е все така висок. Дори „Дейли Мейл“ смени тона в подкрепа на твърдата й позиция по имигрантския въпрос. Но бъркотията в личния й живот не й позволи да се зарадва на успеха си. Най-много я измъчваше, че не може открито да сподели притесненията си с Теди. Дори само намекът за съществуването на Били Хамлин миналата вечер бе хвърлил Теди в пълна паника. Преди бе предполагала, но сега вече знаеше със сигурност: трябваше да решава проблемите съвсем сама.

— Извинявай — подвикна тя на отдалечаващата се Луси. — Ти водиш.

Най-после бяха намерили време за дълго отлаганата разходка до фара Гейхед. Постройката от червени тухли бе изградена в опасна близост до ерозиращите скали през 1844 на мястото на старата дървена кула, строена с разрешението на президент Джон Куинси Адамс, и бе известна туристическа атракция на острова. Благодарение на енциклопедичните си познания за крайбрежния релеф и тайнствените пътечки на Мартас Винярд Луси бе открила маршрут, по който нямаше да ги безпокои никой.

След поверителния им разговор в кухнята на Луси преди две седмици нито една от двете не бе споменавала „тайните“ от миналото на Алексия. Вървяха вече повече от час, но Алексия не бе отронила ни дума. Остави на Луси възможността вълнуващо да бърбори за процъфтяващата любов между Майкъл и Съмър.

— Казвам ти, че чувам сватбени звънчета.

— Все ти се причуват звънчета — разсмя се Алексия. — Ти си Квазимодо.

Алексия отчаяно искаше да говори за Били Хамлин и миналото си. Но подхващането на този разговор се оказа много по-трудно от очакваното. Онази вечер в Пилгрим Фарм, разчувствана от милото отношение и сърдечните пожелания на близките си хора, тя бе отворила дума съвсем естествено. А сега, на разобличаващата дневна светлина, трябваше да започне от самото начало.

„Как става това след четирийсет години мълчание?“

Накрая Луси направи първата крачка.

— Е — подхвана тя, след като най-после бяха спрели да обядват на едно сечище на върха. — Още ли искаш да ми разкажеш за Били?

„Помни името му. Явно е мислила за това“.

— Ако не искаш, няма проблем. Просто помислих, че е редно да попитам. В случай, че още те притеснява.

Каза го съвсем между другото, между две хапки сандвич с яйце и кресон. Дори бе подбрала съвсем безобидни думи. Ако Били Хамлин „притеснявал“ Алексия. Не тероризирал. Не преследвал. А притеснявал. Като муха или дупка на чорапа.

Алексия нервно прехапа устна. Или сега, или никога.

— Как би реагирала, ако ти кажа, че някога съм извършила нещо ужасно? Нещо, за което бих дала всичко, ако можех да върна времето назад, но вече е непоправимо.

Луси се постара да не издава собствената си нервност.

— Бих казала: добре дошла сред човешкия род. Всички имаме разкаяния, Алексия. Особено на нашата възраст.

Разкаяния. Притеснение. Луси правеше всичко да звучи толкова приемливо, нормално. Тя просто не знаеше истината. Още не.

— Това е повече от разкаяние. Това е нещо, което бях погребала за повече от четирийсет години. Никой не знае за него. Дори Теди. И ако някога се разчуе, това ще е краят на политическата ми кариера. А може би и на брака ми.

Луси Майър си пое дълбоко дъх, за да овладее лудия ритъм на сърцето си.

— Слушам те.

 

 

Докато Боинг 747 се издигаше над Бостън, Теди де Вер се отпусна на седалката в първа класа и затвори очи. Беше притеснен, че оставя Алексия сама, особено с все така трудните им отношения с Рокси. Но работата му не можеше да върви на автопилот цяло лято. Освен това имаше да свърши и нещо друго в Лондон.

Като министър на вътрешните работи Алексия беше публична личност. Известно нежелано внимание беше неизбежно. Освен това обаче госпожа Едуард де Вер беше и съпруга, и майка, и член на един от най-старите и най-прославени родове в Англия. Опазването на името на семейство Де Вер беше дълг на Теди. А той не можеше да го пази, ако знаеше само половината факти.

Беше време да си поговори със сър Едуард Манинг.

 

 

— Как мина разходката?

В кухнята на Пилгрим Фарм Съмър Майър подреждаше последния букет, който й бе подарил Майкъл де Вер. В жълтата си плажна рокля и сандали, с току-що измита коса, която висеше влажна на гърба й, Съмър изглеждаше самото щастие. Но Луси не забеляза нищо — просто мина покрай нея и тръгна по стълбите.

— Мамо? Какво е станало?

— Нищо — отвърна Луси.

Качи се в стаята си, затвори вратата и се отпусна на леглото. Историята, която й бе разказала Алексия, я бе потресла. Беше благодарна, че е сама, че Арни не е вкъщи да я преследва с въпроси. Трябваше да осмисли всичко.

Мислеше за Теди де Вер. Според Алексия Теди не знаеше нищо за миналото й. Луси нямаше основание да не й вярва. Но всичко това я разтърси до мозъка на костите. Трийсетгодишен брак, стабилен като скала в очите на хората, а изграден върху измама! Алексия де Вер изобщо не беше реален човек, а измислен образ, несъществуващ, фантом, създаден по волята на едно момиче на име Тони Джилети преди повече от четирийсет години.

Американка.

„Лошо“ момиче.

Момиче без надежда, без бъдеще, без шансове.

Луси Майър никога не би станала приятелка с Тони Джилети. За нищо на света. И все пак Алексия бе най-добрата й приятелка, почти сестра, и то през половината от съзнателния й живот.

След като Алексия бе направила признанието си, Луси бе запазила спокойствие и я бе уверила, че депортирането на Били Хамлин е било правилно решение.

— Направила си го, за да предпазиш себе си и семейството си. И точка по въпроса.

— Но той пожертва толкова много, Луси, за да ме предпази.

— Това е било негово решение. Той е отговорен за действията си. Ти отговаряш за своите.

Луси се надяваше, че е успяла да изрази подкрепата си, че е останала невъзмутима и лоялна. Но вътрешно емоциите й бушуваха като страховито бурно море.

На вратата се почука.

— Аз съм. Добре ли си? — Съмър влезе с ваза божури. — Да помогна с нещо?

Луси си сложи дежурната усмивка.

— Добре съм, миличка. Изглежда, с Алексия прекалихме с разходката, това е. Направо съм изцедена.

— Искаш ли да ти напълня ваната?

Луси я целуна по бузата.

— Не, мила. Не съм чак толкова стара, мога и сама. Ти трябва да си долу на плажа с Майкъл и да се забавляваш.

Само като спомена името на Майкъл, лицето на Съмър грейна като слънце.

„Млади и влюбени — помисли Луси. — Колко прекрасно! И колко опасно“.

Били Хамлин и Тони Джилети са били също толкова млади и влюбени и това бе довело до трагедията, белязала живота на Алексия де Вер. Самата тя се бе справила много успешно. Но животът на другите бе съсипан. Луси мислеше за удавеното момченце. Николас. Той беше истинската жертва. Не Били Хамлин, заради когото Алексия изпитваше такова разкаяние, нито пък Алексия. Но някак си историята на Николас бе потънала в забвение, засенчена от славата и успеха на Алексия. Той се бе превърнал във фона на случилото се след това.

На онова, в което се бе превърнала Алексия.

Което бе постигнала.

На онова, което Алексия рискуваше да загуби, ако Били Хамлин или други недоброжелатели успееха с плановете си.

Луси Майър щеше да остане лоялна. Нямаше никакво съмнение. Сестрите винаги трябва да са лоялни. Трябва да се подкрепят през огън и вода. Луси Майър бе възпитана да вярва в семейната институция и го правеше.

Луси щеше да запази тайната на Алексия.

Но след днешната изповед нищо помежду им нямаше да е същото.