Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (19)

18.

На сутринта след вечерята у Луси Майкъл де Вер покани Съмър на среща.

— Запазил съм най-хубавата маса в „При Марко“. Събота вечер, осем часа.

— Много мило от твоя страна — отвърна Съмър. — Но току-що приключих една връзка. Не съм готова да ходя по срещи.

— Ами тогава да похапнем? — предложи Майкъл. — Ти изобщо ядеш ли? Защото храната е важно нещо, да знаеш. Също като водата. И като въздуха. Ти дишаш ли?

Съмър се разсмя.

— Да, Майкъл. Дишам.

— Слава богу. Както и да е, да се върнем на храната. Храната в „При Марко“ е най-хубавата на острова. Това искам да кажа.

— Така ли? Благодаря за информацията. Ще взема да си поръчам храна за вкъщи някоя вечер и да я опитам. Сама.

И затвори.

 

 

На следващата сутрин Майкъл де Вер цъфна на прага на Пилгрим Фарм.

— Донесох ти подарък.

И тикна добре опаковано пакетче в ръцете на Съмър Майър.

Тя го отвори. Беше готварска книга със заглавие „ХРАНА ЗА ЕДИН“.

— Колко находчиво. — Тя се опита да не се разсмее, но се оказа невъзможно.

— Аз съм си находчив — заяви Майкъл. — Как се справяш с разбитото си сърце?

— Бавно.

— Искаш ли да ускорим процеса?

— Довиждане, Майкъл. Благодаря за книгата.

 

 

В два през нощта Съмър се събуди от силно чукване по прозореца. Стана, отвори го и на косъм от лицето й профуча едно камъче.

— Какво правиш? — Тя разтърка очи.

Майкъл се хилеше насреща й на лунната светлина.

— Опитвам се да привлека вниманието ти. Справям ли се?

— Не.

— Донесъл съм китара.

— Хайде бе!

— Искаш ли да ти направя серенада?

— Не! Искам да си вървиш, откачалко. Посред нощ е.

— Добре. Няма да пея, ако се съгласиш да вечеряш с мен.

— Майкъл, вече се разбрахме за това.

— Можеш да сготвиш вечеря за един и аз ще изям половината.

— Влюбена съм в друг!

— Знам. Чад Бейтс. Майка ти ми каза.

— Тогава?

— Какво „тогава“? Скъсали сте. Аз пък познавам Бари Манилоу. — Майкъл размята заплашително китарата на шега. — А и не се страхувам да го използвам.

Съмър избухна в смях.

— Боже мой. Ти явно не приемаш да ти отказват.

— Семейна черта.

— Хубаво. Ще вечерям с теб. Но само като стари приятели, нищо повече. Сега, за бога, прибирай се и ме остави да спя.

Майкъл де Вер се прибра. Но Съмър Майър така и не заспа. Остана да лежи будна и да мисли за Чад. Чад, когото бе обичала толкова силно, толкова дълго и за когото искрено бе вярвала, че ще се омъжи, докато през май той не й заяви, че имал нужда от свобода, и не я потърси повече. Чад беше сериозен мъж, интелектуалец и гений, и щеше да стане известен журналист някой ден.

После се сети за Майкъл с коженото му яке бомбър, с абсурдната китара, метната през рамо. Майкъл беше секси и незрял и импулсивен и се бе отказал от Оксфорд, за да стане професионален купонджия.

„Ето ти отговора — каза си Съмър. — Майкъл де Вер не е типът мъж, от когото имам нужда.

Абсолютно, категорично не“.

 

 

— Написах ти стихотворение.

Бяха излезли на вечеря, но не в „При Марко“, а в едно малко забутано кафене до плажа Иствил Пойнт. Съмър тъкмо бе довършила вкусния си бургер с картофки, полят с два сока „Сам Адамс“, и бе започнала да се отпуска. (Нямаше нищо нередно двама стари приятели да вечерят заедно. Не беше нужно да става нещо.) И точно тогава Майкъл извади плика от джоба си.

Лицето й помръкна.

— Стихотворение? Мислех, че се споразумяхме. Нали ти казах, че не съм готова за срещи. А дори и да бях, не си падам по поезията.

— От къде знаеш? Още не си го прочела.

Съмър отвори плика и зачете на глас:

„Скапанякът Чад,

кльощав, тънковрат,

една лунна нощ

останал без мощ —

адски го е яд.“

Съмър се усмихна.

— Много романтично.

— Хареса ли ти? — Майкъл се ухили. — Написах цяла камара стихчета, но това се получи най-добре. Никога не те е заслужавал, да знаеш.

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не го познаваш!

— Знам. Стига, моля те — Чад. Що за име е това?

— Най-нормално име.

— Да си говорим откровено, не мога да си представя как някой ще стене в екстаз: „Чад! О, Чад! По-силно, Чад!“

— Спри! — каза Съмър с престорено възмущение. — Майкъл да не би да звучи много по-добре?

— Естествено. Просто ти се лепва на езика. По-късно мога да ти покажа, ако искаш.

Съмър наклони глава и внимателно се вгледа в него. В избелелите си кафяви бермуди от „Абъркромби“, джапанки и тениска на ветроходен клуб „Бейлиол“, загорял от слънцето и с тъмна чуплива коса в рокерски стил, Майкъл изглеждаше по-красив от всякога. Беше хубавец още от дете. Но дали вътрешността отговаряше на външността?

— Като малка страшно си падах по теб.

— Подозирах нещо такова — отвърна Майкъл.

— Тук трябваше да кажеш, че ти също много си ме харесвал — подкачи го Съмър. — Не беше ли така?

— Всъщност… — Майкъл завъртя замислено шишето бира. — Ти не беше толкова малка.

— Моля?

— Сериозно. Беше си направо огромна.

Съмър грабна парче хляб от кошницата и го метна по него.

— Това не е много галантно!

— Но е вярно. — Той се разсмя. — Беше си дебелана и изобщо не говореше. Зяпаше ме като хипопотам, готов за атака. Трябва да знаеш, че ми беше изкарала акъла.

Това бе най-грубото нещо, което някой й беше казвал, но от устата на Майкъл звучеше смешно.

— Как отслабна? — попита той.

— Започнах да ям по-малко.

— Добра стратегия.

— Благодаря. — И двамата се усмихнаха. — Не знам — продължи Съмър. — Сигурно защото станах по-щастлива.

— Знаеш ли кое е смешното? — каза Майкъл, след като допи бирата си и поръча друга.

„Фактът, че трябва да съм съкрушена, а се чувствам напълно щастлива?

Или фактът, че знам, че си играч и ще ми въртиш номера, но въпреки това искам да спя с теб?“

— Не. Какво?

— Познавам те от петгодишна. А всъщност изобщо не те познавам.

Майкъл се пресегна през масата, хвана ръката на Съмър, обърна я и бавно почна да гали дланта й с палец. Чад Бейтс никога не бе правил това. Съмър почувства как кръвта й се втурна към слабините й, сякаш гонеше самолет.

— Хайде да си лягаме.

 

 

— За какво мислиш?

Теди де Вер погледна жена си. На слабата лунна светлина кожата на Алексия изглеждаше безупречна както някога, в началото на връзката им. Нощните сенки бяха заличили бръчките и несъвършенствата на възрастта. Виждаше се само красивият й профил със силната челюст, издължения й орлов нос, високото чело. Алексия беше почти на шейсет, но си оставаше все така чувствена, поне в очите на Теди. Любовта му към нея беше белязала по-голямата част от съзнателния му живот и го бе променила напълно. Ако трябваше да я опише с една дума, това щеше да е „сила“. Красотата на нейната сила беше заразителна. Тя беше направила и него силен. Затова Теди толкова я обичаше.

Вечеряха на верандата на Гейбълс. Само те двамата. Сред обсипаното със звезди небе се очертаваше изящният сребрист сърп на луната, откъм езерото в дъното на имението долиташе сънливото квакане на жабите. Прозорците на къщата за гости светеха, но децата им бяха излезли. Рокси щеше да вечеря с приятелка, рядко събитие напоследък, а Майкъл беше някъде със Съмър Майър. След вечерята у Луси и Арни Майкъл следваше дъщеря им по петите като кученце. Въпреки че на Теди му беше болно да го признае, изглеждаше мило. Не си спомняше някога да е виждал сина си толкова омагьосан, ако не се броеше привързаността към майка му в бебешкия период.

Алексия въздъхна дълбоко.

— Какво има? Нещо притеснява ли те? — попита Теди.

— Не, не точно. Просто си мислех колко е хубаво тук. Какво спокойствие.

Беше права. Бе съвършена топла вечер — във влажния лепкав въздух се бореха за надмощие нежният аромат на рози, теменуги и лавандула и апетитното ухание на печено пиле с лимон и чесън, което долиташе от прозореца на кухнята. Въпреки това Теди усети, че Алексия не е изцяло тук.

— Нещо те тревожи. Виждам го. Какво има, мила?

Алексия обгърна с двете си шепи чашата „Пелегрино“ и сви колене към гърдите си.

— Толкова ли е явно?

— Само за мен.

— Ако ти кажа, обещаваш ли да запазиш спокойствие?

— Ще се постарая. Какво има, Алексия?

— Помниш ли онзи мъж, който дойде в Кингсмиър вечерта на назначението ми?

— Бегло. Помня, че ти напусна вечерята. Но не каза ли, че е нещо незначително?

— Така беше. Може би все още е така.

Теди повдигна вежди.

— Може би?

— Не ти казах, че преди няколко седмици в Лондон го видях отново. Същият мъж.

— Но… от къде знаеш кой е? Сега си спомням — каза, че си е тръгнал, докато отидеш до портала, а камерите не работели.

— Работеха — безстрастно каза Алексия. — Излъгах те, защото не исках да те тревожа.

— За бога, Алексия. Да не съм дете. Искам да ми казваш тези работи.

— Знам. Съжалявам. Така или иначе, дадох записа на полицията и те откриха кой е.

— И кой е?

— Американец. Бивш затворник с психически проблеми.

— Господи!

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Не е агресивен. Работата е там, че се появи отново. На площада пред парламента, две седмици преди началото на ваканцията. Сграбчи ме за ръката, докато излизах с Едуард. Ние…

— Чакай, чакай! — Теди се наежи. — Сграбчил те е за ръката? Какво искаш да кажеш? Нарани ли те?

— Не. Стресна ме, само това.

Теди се опита да асимилира информацията. Мразеше, когато Алексия имаше тайни от него, особено такива. Той трябваше да я закриля. Беше негов дълг. Почувства се като кастриран.

— Къде беше полицията, когато се случи всичко това? Твоята така наречена охрана?

— Там бяха. Отведоха го.

— Надявам се, че си подала оплакване.

Алексия го гледаше неловко.

— Не подаде ли оплакване?

— Не беше нужно. Едуард се справи с това.

— Как?

— Депортирахме го. Тихомълком. Не исках пресата да раздухва случая. Просто исках да се махне.

Теди кимна одобрително. Това беше единственото успокоително нещо, което чуваше тази вечер. Няколко минути остана смълчан, като замислено отпиваше от бордото си. После попита:

— Как се казваше?

Този въпрос я изненада.

— Какво значение има?

— За мен има. Искам да знам.

— Не мога да ти кажа.

Теди я погледна недоумяващо.

— Какво? Стига глупости, мила. Кой беше този човек?

— Щях да ти кажа, ако можех, Теди. Но не мога. Просто ще трябва да ми се довериш.

— Да ти се доверя? Това вече е прекалено! Явно не ми вярваш достатъчно, за да споделяш с мен. — Теди гневно стана и закрачи по верандата. Изведнъж цялото спокойствие и очарование на вечерта се изпариха.

Алексия се опита да го вразуми.

— Не се сърди. Ти знаеше с какво се захващам, когато кандидатствах за тази длъжност.

„Дали?“ — горчиво си помисли Теди.

— Вече не съм някакъв си член на парламента от задните редове, а министър на вътрешните работи.

— Знам как се нарича новата ти длъжност, Алексия. — Не беше в стила на Теди да изпуска нервите си, особено по отношение на нея, но сега не можеше да се овладее.

— Тогава сигурно знаеш, че ще има неща, и то много неща, които не мога да споделям с теб — почна да се отбранява Алексия. — Просто това е положението.

— Тогава защо изобщо ми казваш каквото и да било? Защо ми казваш, че се безпокоиш заради онзи мъж, а после не ме допускаш да ти помогна?

Алексия долови притеснението и болката в гласа му. Може би не трябваше да му казва нищо. Но след онази вечер в кухнята на Луси Майър изпитваше нарастваща нужда да говори за страховете си.

— Казах ти, защото ме попита. А и защото исках да съм откровена, доколкото това е възможно.

— Е, хубаво. Само че изобщо не е достатъчно!

Алексия се приближи към Теди, който я беше загърбил, прегърна го през кръста и се притисна към него. Този жест бе признание за нейната привързаност, за уязвимостта й, за нуждата й от него, за съжалението за постъпката й. Въпреки че беше разгневен, това разтопи сърцето му.

Обърна се и я взе в обятията си.

— Искам да те закрилям, Алексия. Това е всичко. Не разбираш ли?

— Ти ме закриляш — прошепна Алексия. — Точно сега. Толкова много се нуждая от теб, Теди. Не бих могла да постигна и една хилядна от всичко това без теб.

Теди я целуна страстно. Никога нямаше да й се насити.

Никога.

 

 

Съмър Майър лежеше гола и изтощена в прегръдката на Майкъл де Вер, взираше се в тавана и се хилеше.

Вече бе свършило.

Беше сложила точка на Чад Бейтс.

Дъхът на Майкъл гъделичкаше ухото й, докато топлото му тяло се притискаше към гърба й. Долавяше уханието му на пот, парфюм и секс. Мислеше си, че досега не е имало мъж, когото да желае повече от него. Целуна го и прошепна:

— Мислех си за онова, което каза.

— Че дупето ти е осмото чудо на света? — Майкъл плъзна ръка надолу.

— Не, не това — закиска се Съмър.

— Защото е точно така, да знаеш. Да ти призная, ако беше англичанка, щях да те предложа за национален обект на културата. Разбира се, вие янките нямате усещане за културно наследство.

— Имам предвид онова, което каза — че ние всъщност не се познаваме въпреки толкова години зад гърба ни.

— О, това ли?

— Така е.

— Е, слава богу, сега вече не е чак така.

Майкъл се пресегна към гърдите й и почна лениво да чертае кръгчета около зърната й с показалец. Съмър изстена от удоволствие. Докосването му беше истинско блаженство. Тя потръпна, като си помисли къде ли е овладял всички тези техники.

— Говоря сериозно. Искам да кажа, че познавам цялото ти семейство по-добре от теб. Майка ти е робот. Баща ти — светец.

— Не бих влизал в такива детайли — промърмори Майкъл.

— А Рокси беше толкова жизнерадостна и мила… преди, разбираш ме.

— Да — тъжно се усмихна Майкъл. — Беше.

— Но за теб нищо не знам. Нищо конкретно.

Майкъл се отпусна по гръб с широко разперени ръце като разпятие.

— Питай каквото искаш. Аз съм отворена книга.

— Добре. — Съмър се надигна на лакът. Майкъл бе пленен от начина, по който дългата й кестенява коса се стелеше по раменете й и чаршафите му.

— Защо напусна Оксфорд?

— Този е лесен — отвърна Майкъл. — Беше скучно. Следващият.

— Лесно ли се отегчаваш?

— Много.

— А от жените?

— Ако са отегчителни, да. Не се безпокой. Ти не си от тях.

И пъхна ръка между бедрата й. Съмър категорично я отблъсна.

— Не се притеснявам. Ти също не си скучен. Засега.

Майкъл се ухили. Хареса му предизвикателството.

— Други въпроси, госпожице Майър, или свидетелят може да бъде освободен?

— Много. Защо винаги вземаш страната на майка си, когато двете с Рокси се карат?

Майкъл смръщи вежди.

— Така ли правя?

— Така направи предишната вечер.

Той се замисли за момент, после каза:

— Предполагам, че я защитавам, защото никой друг не го прави. Обичам Рокси много, както всички останали, и всички се чувстваме ужасно заради случилото се. Но тя е много несправедлива към мама. Обвинява я за всичко.

— А няма ли основание?

— Понякога наистина е жестока към Рокс — призна Майкъл. — Така че сама си е виновна.

— Но нали тъкмо тя е прогонила приятеля на Рокси? Поне така чух.

— Не можеш да прогониш човек, който не иска да бъде прогонен. Той беше голям човек, не кутренце.

Майкъл се разгневи, макар да не знаеше точно защо. Никога не бе обсъждал това с друг, дори с Томи, най-добрия си приятел. Никой в семейството не говореше за това. Но може би тъкмо това бе част от проблема и голямата трагедия на Рокси — че тази тема се бе превърнала в табу.

— Ще ти разкажа какво стана. Мама нае някакъв тенисист едно лято, казваше се Андрю Бийзли. — Майкъл изрече името сякаш беше отровно.

— Не си го харесвал.

— Изобщо. От самото начало. Беше змия. Хубавец — ясно го осъзнаваше.

„Виж ти кой го казва“, помисли си Съмър, но разумно замълча.

— Бийзли много хойкаше по жени. Мисля, че изобщо не му пукаше за Рокси, а тя много се увлече по него.

— И майка ти не е одобрявала това?

— И двамата с баща ми не одобряваха. И аз също, и повечето приятелки на Рокс. Преди да се събере с Рокс Андрю вече беше овършал половината Оксфордшър.

„Обзалагам се, че ти си се справил с другата половина“.

— След няколко месеца Андрю й направи предложение. Рокси беше на седмото небе от щастие. Прие веднага. Но мама се притесняваше, че е по сметка, и имаше основание, както се оказа. Един ден го покани на обяд, докато Рокси беше в Лондон. Доколкото разбрах, му е предложила пари, за да развали годежа, да се върне в Австралия и никога повече да не търси Рокси.

— Тоест го е подкупила, така ли?

— Да. Въпреки несъгласието на баща ми…

— Каква сума му е предложила?

Майкъл сви рамене.

— Не знам. Достатъчно, за да започне свой бизнес. Предполагам няколкостотин хиляди. Колкото и да са били, той ги е приел. Очевидно добре е изръсил мама, което според мен показва колко малко е държал на Рокси. Целта му просто е била парите на сестра ми. Когато мама му е дала да разбере, че няма да се сдобие с нито пени, ако се ожени за нея, се е омел по-бързо, отколкото Борис Бекер смъква панталоните си в някой килер.

— Рокси обвини изцяло мама. Каза, че не е трябвало да се меси, че тя е отровила отношенията им. Като нищо в даден момент може да е обвинила мама, че е спала с него. Толкова беше полудяла. — Той поклати тъжно глава. — Беше ужасно.

— Сигурна съм — отвърна Съмър с искрено съчувствие. Представяше си колко болезнено трябва да е било за всички.

— Истината е, че Рокси превъртя оттогава. Беше толкова влюбена в този негодник, така неистово, безнадеждно, опасно влюбена. Заминаването на Андрю я съкруши. Мисля, че дори мама не е очаквала, че ще го приеме толкова трагично.

Очите му се насълзиха. Съмър се пресегна и нежно го погали по лицето.

— Не продължавай, ако не искаш.

Майкъл хвана ръката й и я целуна.

— Не. Всъщност хубаво е, че мога да го споделя. Това ме разтовари… Две седмици след заминаването на Бийзли татко ми се обади и ми каза, че Рокси е скочила от прозореца на спалнята си в Кингсмиър. Определено е искала да умре. Не е било зов за помощ или някаква друга глупост. Беше оставила писмо, с което обвиняваше горката мама.

— Потресаващо. За всички вас.

— Да — каза Майкъл. — Но нали знаеш. Тя не умря. Можеше и да е по-зле.

— Все пак нещо е умряло.

— Да. Нещо умря. Момичето у нея. Семейството, което бяхме. Ужасно е тъжно, но тогава не можех да направя нищо, нито пък сега.

Съмър го прегърна и положи главата му на меката възглавница на гърдите си.

— Разбира се, че не можеш. Вината не е твоя.

— Не е и на мама. Не напълно във всеки случай. Но и самата тя не си помага. Татко беше толкова любвеобилен и разбиращ, а мама просто… не беше. Не че не я интересуваше. Просто не я бива да изразява чувствата си.

„Защото е скапана машина“, помисли си Съмър. Алексия винаги я беше плашела — и все още беше така донякъде. Неслучайно я наричаха Желязната лейди. А и отношенията й с Рокси открай време бяха трудни, още преди на сцената да се появи онзи мъж.

Сякаш прочел мислите й, Майкъл каза:

— Мама не е такъв непосредствен и сърдечен човек като твоята майка. Тя е по-практична. Не е по сантименталностите.

— Мисли си, че Рокси се глези и капризничи? Това е малко грубо предвид обстоятелствата, не мислиш ли?

— Не точно — отбранително отвърна Майкъл. Но после се разколеба. — Не знам. Може би. Тя, майка ми, е сурова, а Рокси не е, и според мен по принцип мама просто не може да разбере защо Рокси постъпи така.

— А ти? — попита Съмър.

— Какво аз?

— Ти разбираш ли я.

— Не. Опитвах се. Но не успях. Разбирам да обичаш някого, но не и да загубиш ума си до такава степен. Не е здравословно.

„Да — помисли си Съмър, — не е. Но е човешко“.

Зачуди се дали Майкъл де Вер някога се е влюбвал.

Но този въпрос прекалено я плашеше, за да го зададе.