Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (13)

12.

Алексия де Вер нетърпеливо почукваше със сребърната си писалка „Монблан“. Комисар Грант, старши инспектор в главно управление на полицията, който отговаряше за личната й охрана, закъсняваше за срещата им в три. Ако имаше нещо, което Алексия мразеше, то беше закъсняването. Първият й ръководител в политиката, либерал, противен член на парламента, казваше се Клайв Ленстър, беше педант на точността и този урок бе съпътствал Алексия през цялата й кариера. Макар че, боже, какъв задник беше Клайв! Работата й като негов личен асистент бе променила живота й, но самият той бе истински кошмар. Около четирийсет и петгодишен, женен и отявлен развратник дори за уестминстърските стандарти, Клайв Ленстър бе дребен, с оредяла коса, криви крака, лош дъх и безволева брадичка, която много подхождаше на прическата му. За Алексия Паркър (както тогава се казваше тя) беше голяма загадка как Клайв Ленстър е намерил дори една жена, готова да спи с него, да не говорим за няколко.

— Влатта е нефероятен афродитиак, Алексия — бе изфъфлил през бюрото й Клайв след поредната обедна разпивка. Само след месец съвместна работа бе станало болезнено ясно, че Клайв Ленстър търси по-различна асистентка от онова, което Алексия бе готова да предложи. — Няма да фтигнеш далеч в Уефминфтър, ако не си готова да играеш играта, да знаеш — подхилваше се Клайв, докато Алексия събираше вещите от бюрото си.

— Е, поне мога да изрека правилно „Уестминстър“ — върна си го Алексия. — И имам сериозното намерение да играя играта. Но не и с вас.

Докато напускаше кабинета на Ленстър с маршова стъпка и високо вдигната глава, Алексия бе убедена, че ще си намери работа за нула време. Така и стана, но зад бара в „Ездачи и коне“ на Хаф Муун Стрийт, където остана следващата половин година.

— Нито един парламентарен представител не ме иска — оплака се тя на един от редовните клиенти — стеснителния млад финансист Едуард де Вер. — Все едно съм чумава. Изглежда, онзи тъпак Ленстър е дрънкал нещо по мой адрес.

— Мога да поразпитам в клуб „Карлтън“, ако искаш. Да разбера дали се носят някакви слухове.

— Ти членуваш в „Карлтън“? — За пръв път Алексия осъзна, че Едуард де Вер може да има добри връзки. В смисъл връзки в политическите среди. „Карлтън“ бе специален — специалният — членски клуб на партията на консерваторите на Сейнт Джеймс Стрийт. Подобно на всички бъдещи политици консерватори, Алексия би продала душата си, за да бъде приета там, но не допускаха жени. А дори и да го правеха, никому неизвестни барманки без потекло или специални препоръки едва ли биха били сред желаните членове.

След две вечери Едуард де Вер отново се появи в бара и тя го попита:

— Е, научи ли нещо?

— Всъщност да.

— Какво? — Алексия опря лакти на бара и небрежно предложи на клиента прекрасен изглед към пазвата си. — Не ме дръж в напрежение.

— Ще ти кажа при две условия.

— Условия? — намръщи се тя.

— Всъщност три условия.

— Три?

— Три.

— Какви по-точно?

— Първото е — не убивай вестоносеца.

„Мамка му — изруга Алексия наум. — Явно е чул нещо гадно. Страшно гадно“.

— Никога не бих го направила. Продължавай.

— Второто е, че можеш да ме наричаш Теди. Едуард ме кара да се чувствам като дърт бастун.

Алексия се разсмя.

— Става. Теди. А третото?

— Третото е да вечеряш с мен в петък.

Алексия обмисли предложението за момент. Вече имаше среща за петък вечерта с Франческо, балетист от Кралския балет. Колегите й гейове от заведението не бяха на себе си от вълнение заради това.

— Щастливка — бе изгукал собственикът на „Ездачи и коне“, безсрамно впил поглед в чатала на Франческо на рекламната брошура, която Алексия му бе показала. — Личи си, че го бива във вдигането, а?

— Е, това е любов от пръв чорапогащник! — изкиска се Стефан, управителят на бара.

Едуард де Вер — Теди — беше друга работа. Изглеждаше като недодялан ученик от основното училище. С червени бузки, непохватен и болезнено свенлив с жените Теди беше типичният мъжки екземпляр на британската висша класа, но не в добрия смисъл. Въпреки това бе събрал кураж да покани Алексия на среща. Освен това беше забавен. И член на клуб „Карлтън“. А още по-важното бе, че знаеше как Алексия е била подредена от един парламентарен представител в Уестминстър и че нямаше да й каже, ако не приеме поканата му.

— Добре, става. Ще вечерям с теб.

— В петък.

— Да, в петък. Сега, да му се не види, кажи какво си чул?

Теди де Вер си пое дълбоко дъх.

— Клайв Ленстър е казал на всеослушание в бара на Долната камара, че е спал с теб и че си му насадила буби.

— Аз… Той… — Алексия запелтечи. Гневът задави думите й. — Мамка му! Как смее?! Лъжливото му…

— Ще те взема в седем — каза Теди и лицето му светна. — Ще отидем в „Рулс“.

 

 

„Рулс“ бе съвсем различен от ресторантите, които Алексия бе виждала. След като пристигна в Лондон, често я бяха водили в изискани заведения, където се сервираше шампанско и стриди и където важните салонни управители малтретираха богатите си клиенти, като им отказваха най-хубавите маси.

„Рулс“ беше различна класа. Да, беше скъп, но менюто се четеше като написано на черната дъска в някой пансион: пудинг с панирани наденици, плодово кексче в сметанов сос, заешка яхния, пудинг с дреболии, руло с мармалад. Средната възраст на келнерите — осемдесет, все мъже, облечени сякаш извадени от Дикенсов роман — с дълги черни престилки и твърдо колосани ризи. Всичко — от зеленчуците на скара, уханието на восъка, с който бе излъскан дървеният под, до кристалночистия английски полилей, хвърлящ светлина, рикошираща от стените — лъхаше на висша класа също като Бъкингамския дворец.

В мига, в който прекрачи прага, Алексия осъзна две неща.

Първо, че не й е мястото тук.

Второ, че на Теди де Вер мястото му е тук.

— Нали вече не си вкисната заради срамните въшки? — попита Теди с тон, който Алексия би предпочела да е поне един децибел по-нисък.

— Не, не съм вкисната — отвърна му тя шепнешком. — Бясна съм. Всички знаят, че единствения път за жена към Долната камара е като секретарка. Аз съм на светлинни години по-добра от нужното, но сега, заради онзи задник, нямам никакъв шанс. Искам да кажа: кой ли не би могъл да насади срамни въшки на Клайв Ленстър! Кой знае откога си ги отглежда, перверзният му гнусар.

Теди де Вер се изкиска.

— Знаеш ли, страхотно си служиш с думите, Алексия. Трябва да станеш политик.

Алексия зачопли недотам апетитния на вид йоркшърски пудинг.

— Някой ден.

— А защо не веднага? Едно място се освобождава в Бетнал Грийн.

Алексия се изсмя.

— Но не се освобождава за мен.

— Би могло да е и за теб — каза Теди сериозно. — Онази вечер поразпитах в „Карлтън“, докато събирах информация за теб. Имат нужда от по-различен кандидат за тази длъжност. „Някое по-младо, по-съвременно лице“, както се изрази Тристан.

— Тристан? Тристан Чанинг?

Теди де Вер кимна.

— Бяхме заедно в Итън.

„Да бе, как не се сетих“. Тристан Чанинг ръководеше централата на консерваторите. Над него в партията беше само Господ.

— Младо и съвременно е едно. Но нима мислиш, че жена с моя произход има шанс за тази длъжност?

— Защо не? — Теди сви рамене. — Има само един начин да разбереш. Забрави всички онези глупости да ставаш секретарка и хвърли листче с името си в шапката. Няма какво да губиш.

Трудно бе за вярване, че този разговор се бе състоял преди повече от трийсет години. И ето я сега — министър на вътрешните работи. „Винаги съм била амбициозна. Но Теди беше човекът, който ме тласна напред. Той ми даде увереност, той ми отвори вратите“.

— Госпожо министър? Комисар Грант пристигна.

Едуард Манинг, личният секретар на Алексия, прекъсна спомените й. Безупречен както винаги в костюма си с жилетка, с плътно пригладена коса, Едуард ухаеше деликатно на „Флорис“, афтършейва на Теди.

— Крайно време беше. Знаеш, че имам уговорена среща с руския посланик в четири и петнайсет. Програмата съвсем се сгъсти.

— Знам, госпожо министър. Тази среща не би трябвало да отнеме много време.

Няколко влиятелни руски олигарси, живеещи в Лондон, бълваха огън и жупел срещу предложените от Алексия пред Парламента нови мерки, чиято цел бе да се затегне данъчната примка за супербогатите и да се предотврати прането на руски капитали в Сити. В резултат посланикът бе настоял за среща и сър Едуард я бе уговорил. Руските олигарси не бяха сред хората, с които вътрешното министерство искаше вражди. Комисар Грант трябваше да се заеме с проблема.

— Госпожо министър, много се извинявам. Имахме извънредна ситуация в Бърнли тази сутрин, вероятна клетка на ислямски терористи.

Комисар Грант наближаваше петдесетте, имаше проблеми с килограмите и изобщо беше непривлекателен — с бледо подпухнало лице, малки свински очички и тънки устни, които постоянно облизваше нервно. Застанал до Едуард Манинг, той изглеждаше потресаващо раздърпан с измачкания си синтетичен костюм и с евтината си вратовръзка, накапана с кафе.

Видът му с нищо не допринесе за спокойствието на Алексия. „Надявам се поне в мозъка му да не цари такъв хаос“.

— Това има ли нещо общо с мен?

— Да, госпожо. Опасността бе неутрализирана и изпратихме пълен доклад до кабинета ви.

— Мислех да обсъдим всичко след тази среща — мазно обясни сър Едуард Манинг.

— Явно терористичната опасност има приоритет пред няколко откачалки, които обикалят пред вратата на дома ми и ме заплашват по телефона?

— Както казах, госпожо министър, заплахата не е активна. А вашата сигурност е от жизненоважно значение. Ако бих могъл да…

Без да чака разрешение, комисар Грант извади лаптопа от куфарчето си и го включи под бюрото на Алексия. Избута купчина документи настрани и директно се впусна в презентация с пауър пойнт.

— В качеството си на министър на затворите миналата година вие сте получили много повече заплахи от който и да било политик от торите.

Това беше директно попадение. Алексия си помисли: „Не се страхува от мен. Това е добре“.

— Притесних няколко души.

— Повече от няколко, госпожо. Това е списък с инциденти, свързани с вашата сигурност. Всичко от протестни митинги и хвърляне на яйца до заплашителни писма, е представено тук по степен на опасност. Моята работа е да разгранича истинската заплаха от ъ-ъ…

— Морето ненавист? — усмихна се Алексия. Комисарят й отвърна с усмивка.

— Щях да кажа „от неприятните случаи“.

— Така. С какво мога да помогна аз?

— Ако правилно съм разбрал от сър Едуард, от назначаването ви за министър на вътрешните работи е имало три особени инцидента. С лицето, което се е опитало да влезе в извънградската ви къща. Отравянето на кучето на съпруга ви. И телефонната заплаха в лондонското ви жилище.

— Точно така. Мислите ли, че трите случая са свързани?

— Не.

Алексия повдигна вежда. Този недвусмислен жест оказа по-голям ефект, отколкото бе очаквала.

— Може би смъртта на кучето има връзка с късното посещение в Кингсмиър. Но телефонното обаждане го третираме като отделен инцидент. Ето какво знаем засега.

С едно кликване на мишката комисар Грант показа следващия екран. Срещу Алексия изникна образът на мъж приблизително на нейната възраст. Имаше оредяла руса коса, поразителни яркосини очи и мило, някак объркано изражение.

— Уилям Джефри Хамлин. Съвсем сигурни сме, че това е мъжът, който е идвал до Кингсмиър миналата вечер.

Алексия попита озадачено:

— От къде, за бога, знаете това?

— Нашите техници си поиграха малко със записа. Лицето се виждаше частично. Вашият портиер си спомни, че мъжът е имал американски акцент, затова изпратихме снимката на приятелите ни от Отдела по сигурността и във ФБР за всеки случай. И извадихме късмет. Ако лицето нямаше затворническо досие, никога нямаше да го открием.

— Какво затворническо досие? — попита сър Едуард Манинг.

— За убийство от втора степен.

Алексия нервно загриза долната си устна.

— Не е толкова тежко, колкото изглежда — продължи комисар Грант. — През седемдесетте години на миналия век се е удавило едно дете, поверено на грижите на Хамлин. Освободен е в края на осемдесетте. Няма данни за насилие, нито следващи обвинения. От всичко, което научих, ще съм изключително изненадан, ако той е отровил кучето ви, госпожо министър.

Алексия се вгледа в кротките очи на Уилям Хамлин и се съгласи.

— А какво прави тук? — попита сър Едуард Манинг. — В нашата страна имам предвид.

— Не знаем. Може би просто е на почивка. Знаем обаче, че отдавна има психически проблеми. — Комисарят се обърна към Алексия. — Госпожо министър, сещате ли се за някаква причина, поради която този мъж може да се интересува от вас?

Алексия поклати глава.

— Никаква.

Гледаше внимателно лицето на екрана. В него имаше нещо прекалено тъжно.

— И името Уилям Хамлин не ви говори нищо?

— Не. Нищо.

Сър Едуард попита:

— Опасен ли е?

— Вероятно не. Както казах, няма сведения да е упражнявал насилие. Но шизофренията — с нея трябва да се внимава. Вярваме, че все още е в страната, и ако е така, трябва да го открием. По-притеснително е телефонното обаждане на Чейни Уок.

Екранът отново се превключи. Образът на Уилям Хамлин изчезна и на негово място се появи образ с гневни, мрачни черти на друг мъж на средна възраст. Него Алексия позна веднага. Инстинктивно стисна зъби.

— Гилбърт Дрейк.

— Вярно.

Сър Едуард Манинг попита притеснено:

— Кой е Гилбърт Дрейк?

— Таксиметров шофьор от Източен Лондон — каза комисар Грант.

— И приятел на Санджай Пател — горчиво добави Алексия.

— А.

Сър Едуард знаеше за случая Пател. Всички във Великобритания знаеха за него. Точно този случай, повече от всичко останало, бе създал проблеми на Алексия де Вер като министър на затворите и за известно време бе застрашавал да срине цялата й кариера.

Каквато и човешка симпатия да бе изпитвала някога Алексия към Санджай Пател, оттогава тя бе заменена с безсърдечен гняв. Не само поддръжниците на Пател бяха агресивни и бяха отправяли заплахи, но и таблоидите, и най-вече „Дейли Мейл“, се бяха втурнали да го бранят, сякаш беше Ганди.

— Кажете нещо повече за Дрейк — помоли сър Едуард.

— Вече е получил две предупреждения за предишни заплахи, отправени към госпожа Де Вер — обясни комисар Грант. — Също така е прекарал четири месеца в ареста по друго обвинение за притежание на огнестрелно оръжие.

— И вие мислите, че Гилбърт Дрейк е човекът, който се е обадил по телефона миналата седмица?

— Възможно е.

— Как един таксиметров шофьор от Източен Лондон се сдобива с домашния телефонен номер на министъра на вътрешните работи?

Комисар Грант смръщи вежди.

— Това е основен проблем, по който работим. Не знаем дали е бил Дрейк. Но някои факти насочват към него. Известно е, че е отправял заплахи и преди. Мъжът, който се е обадил миналата седмица, е използвал библейски цитати.

При спомена за това Алексия настръхна.

— Точно така.

— Знаем, че Дрейк е станал активен като новопокръстен християнин. Пише в няколко блога и си служи с подобен език. Освен това е правил две пътувания без конкретна цел до района около дома на министъра на вътрешните работи в Оксфордшър. Затова можем да заключим, че все още проявява сериозен интерес към госпожа Де Вер.

Алексия стана и отиде до прозореца. Металическият глас от телефонното обаждане я бе изплашил повече, отколкото й се искаше да признае. Мисълта, че такъв невероятен тъпак като Гилбърт Дрейк може да стои зад това, нараняваше гордостта й като никога.

— Не мисля, че беше Дрейк.

— Мога ли да попитам защо?

— Напълно съм сигурна, че обаждането идваше отдалеч. А и фактът, че не сте могли да го проследите, както и използването на синтезаторен глас, показват изобретателност, каквато Гилбърт Дрейк просто няма. Той е гамен, който хвърля камъни, не е стратег.

Комисар Грант се замисли.

— Може и да сте права, госпожо. Надявам се да сте права. Но трябва да поговорим за случая Пател.

Алексия завъртя очи.

— Трябва ли? Откровено казано, омръзна ми да чувам името Санджай Пател. Човек направо да си помисли, че е бил светец, а не дилър на наркотици и трафикант на хора, справедливо осъден по британските закони.

„Прави са за нея“ — помисли комисар Грант. Хареса госпожа Де Вер повече, отколкото бе очаквал, макар да бе упорита като магаре на мост.

— Разкажете ми за случая, госпожо. От ваша гледна точка.

— Не е въпрос на гледна точка, комисар. Фактите са си факти. Случилото се е публично достояние.

— Изненадайте ме, госпожо министър. Все пак целта ни е обща.

Алексия въздъхна.

— Добре. Един мъж, Ахмед Хан, бе арестуван в Доувър през две хиляди и втора. Пристигнал в страната с още дванайсет мъже, нелегални имигранти. Наркотици, по-точно хероин, бяха открити в камиона, с който са пътували Хан и останалите. По време на разпита Хан обяснил на полицията, че се страхувал за живота си в Пакистан — естествено, всички казват това — и че братовчед му Санджай Пател организирал докарването му в Англия. Отрекъл да е знаел за хероина.

— Никой от останалите бежанци не назовал конкретно име, освен Пател, при това той е наел шофьора — продължи тя. — Пател беше арестуван и призна, че е помогнал на братовчед си Хан, но твърдеше, че не знае нищо за хероина. Но се стигна до съд и го осъдиха за трафик на наркотици и хора. Съдията му даде минималната присъда. Мисля, че беше дванайсет години.

— Петнайсет — поправи я комисар Грант.

— Така ли? Щом казвате. Във всеки случай делото за помилване бе насрочено за юни две и четвърта, но след влизането в сила на моята реформа на присъдите беше отменено и присъдата на Пател съответно — увеличена.

— На двайсет и две години.

— Точно така.

— Чувствителна разлика.

Алексия присви очи.

— Долавям, че проявявате съчувствие, комисар.

— До известна степен да, госпожо министър. Всеки се нуждае от надежда, дори престъпниците. Като им я отнемете, те стават напълно отчаяни.

За момент увисна тежка тишина. А после Алексия се усмихна широко. Интересно бе някой да й опонира или поне да отстоява мнението си, ей така, за разнообразие. Комисар Грант грешеше, естествено. Но Алексия откри, че все повече го харесва.

— Е — подхвана тя жизнерадостно, — Санджай Пател явно е бил на вашето мнение. Обеси се в килията си на Коледа две и осма. Оттогава неговите поддръжници ме обвиняват за смъртта му.

Дори да изпитваше и най-малка вина или пък съжаление, не го показа. Сър Едуард Манинг работеше с политици от трийсет години. Рядко бе виждал някой толкова безмилостен, лишен от емоции.

— Правилно ли съм запомнил, че Санджай Пател винаги е твърдял, че е невинен? — попита комисар Грант.

— Осъдените престъпници обикновено твърдят точно това — така показва опитът ми.

— Да, но в случая Пател уликите срещу него са били наистина слаби.

— Казва кой? „Дейли Мейл“?

Сър Едуард Манинг ги наблюдаваше как се наежват един срещу друг — като професионални фехтовачи.

— Пател не беше ли осъден само по показанията на Хан? Нито ДНК анализът, нито отпечатъци го свързваха с дрогата, нито се откри друг посредник. Нито едно доказателство не свърза Пател с пласирането на дрогата.

— Очевидно съдебните заседатели са преценили, че доказателствата са достатъчни. Нито аз, нито пък вие, комисар, можем да оспорваме тяхното решение.

— Разбира се, госпожо министър. Това е работа на апелативния съд. Само че в случая на Пател не се стигна дотам.

— Да, не се стигна.

— Заради вашата реформа на присъдите, не мислите ли?

— Заради реформите в закона, приети от мнозинството парламентарни представители, и изключителното одобрение на британското общество, да — усмихна се Алексия. — Има ли смисъл всичко това, комисар?

— Само когато разглеждаме поддръжниците на Санджай Пател като потенциална заплаха за вашата сигурност. Отсега нататък ще третираме нивото на този риск като равностойно на други терористични заплахи срещу министерството на вътрешните работи или лично срещу вас.

— Добре — каза сериозно Алексия. Това вече не беше просто словесен дуел. Комисарят имаше намерение да действа според думите си. — Ами Уилям Хамлин?

— Ще държим под око и него. Щом го открием. Хамлин и Дрейк са обекти на разследване. Ще ви държим в течение.

— Да, моля ви. Както и за отравянето на Дани.

За момент комисарят се обърка.

— Дани?

— Дакелът ни. Може да е и случайност. Но беше мило кученце. Бих искала да разбера какво се е случило.

 

 

Отвън, във фоайето, сър Едуард Манинг си поговори насаме с комисар Грант.

— Наистина ли мислите, че хората на Пател са опасни?

— Мисля, че Гилбърт Дрейк би могъл да е, като се имат предвид обстоятелствата. Но може да има и други. Някои от анонимните писма, които получи миналата година, са доста зловещи. Прерязани гърла, реки от кръв и какво ли още не. Но пък, от друга страна, писането на заплахи или изричането им по телефона и действителното им извършване са две различни неща.

— А американецът?

— Безобиден е. Макар че ми се иска да ви помоля за нещо, Едуард. Извън протокола.

— Да?

— Тази работа с кучето. Омаловажавам я пред министъра. Няма нужда да създаваме излишно напрежение. Но никак не ми харесва.

— И нямате улики?

— Не. Какво знаете за отношенията в семейството?

— Не колкото бих искал — замислено отвърна сър Едуард. — Госпожа Де Вер е странно затворена книга. Чувам слухове. Има напрежение между нея и дъщеря й. Очевидно момичето ненавижда майка си, но може и да е преувеличено. Все още живеят заедно.

Комисар Грант потърка замислено брадичката си.

— Както с кучето.