Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (12)

11.

Колкото и странно да изглежда, затворническият живот допадаше на Уилям Хамлин.

Режимът, правилата, приятелствата — всичко това пасна до съвършенство на сговорчивия благ нрав на Били — е, щом посвикна с тях.

Първата година беше най-трудна. Бяха го преместили в затвор по-близо до баща му, но Били бе напълно смазан, когато Джеф Хамлин почина внезапно от инфаркт точно три месеца след осъждането му. Били се опитваше да се убеди, че не стресът заради неговото арестуване и процеса са влошили здравето на баща му, но дълбоко в себе си знаеше истината. Вината го гризеше като куче — кокал.

Междувременно Лесли Луз, адвокатът на Били, от време на време му изпращаше уведомления за поредната молба за помилване. Но седмиците се нижеха, после месеците и годините, без да се определя дата, и Били се примири с факта, че ще изтърпи пълното наказание.

Двайсет години звучаха прекалено болезнено. Дори петнайсет при добро поведение си бяха горчив хап. Били Хамлин реши да се съсредоточи върху единственото положително нещо в живота си: Тони Джилети.

„Като изляза, Тони ще ме чака“.

Вкопчи се в тази сладка обсебваща фантазия като в спасителен пояс.

„Когато изляза от тук — повтаряше си Били всяка вечер, когато лягаше в студеното самотно затворническо легло, — с Тони ще се любим всяка нощ, по пет пъти до зори. Ще се реванширам за изгубеното време“.

Заспиваше, сънуваше гладкото чувствено младо тяло на Тони и се събуждаше с аромата на кожата й в ноздрите си и с усещането за меката й копринена руса коса, стелеща се по гърдите му. Докато годините се търкаляха, а той не чуваше нито дума от Тони — нито писмо, нито свиждане, нито обаждане, — той си съчини серия истории, обясняващи отсъствието й.

Баща й не я допускаше до него.

Тя пътуваше някъде далеч — може би прекосяваше Андите, — за да забрави поне за малко за него, докато не дойде моментът да са отново заедно.

Работеше и трупаше пари за къщата, която щяха да си купят, щом Били излезе.

Когато фантазиите му започнаха да стават все по-абсурдни, дори за самия него, Били спря да говори за Тони с приятелите си от затвора. Вместо това я скатаваше, прибираше я в кутията на съзнанието си, за да я пусне на свобода и да й се радва, щом светлините угаснат и остане сам. Стимулиран от романтичните си сънища, денем Били решително се впускаше да извлече максимална полза от затворническия живот. Записа се в класовете по естествени науки и механика, работеше часове наред в затворническото стопанство, което много му допадаше. Обикновено детеубийците бяха възприемани като най-нисши от нисшите в затвора, оставяха ги в изолация и често физически ги малтретираха. Но благият, неизменно жизнерадостен нрав на Били печелеше симпатиите на всички.

В крайна сметка никой не вярваше, че Били Хамлин е убил Николас Хандемайър. Процесът срещу него явно бе скалъпен.

В деня, когато Били напусна щатския затвор в Ист Джърси след петнайсет години на топло, не го посрещна никой. Баща му беше починал, а той нямаше други близки роднини. В родния му град имаше няколко души, познати, на които можеше да звънне. И тогава той осъзна, изтръпнал от страх, че всичките му истински приятели оставаха зад него — от другата страна на огромната заключена метална порта на наказателната институция. Били Хамлин не бе готов да навлезе в света отвън, не и сам.

Затова направи единственото, което можеше.

Тръгна да търси Тони Джилети.

Най-напред отиде до имението на родителите на Тони в Ню Джърси. Никога не бе стъпвал там, но отдавна бе запомнил наизуст адреса и бе гледал снимки в един брой на списание „Дом на мечтите“.

Прислужницата, която отвори вратата, се държа мило. Брат й Тайрън бе лежал осем години в затвора за дребна кражба и тя знаеше каква дълбока следа оставя това в душата на човек. Но обясни на Били, че е дошъл напразно.

— Старият Джилети продаде къщата преди осем години. Моите шефове, семейство Картър, живеят тук оттогава.

Били овладя разочарованието си.

— Знаете ли къде са се преместили семейство Джилети?

— Не. Някъде в Ню Йорк, мисля. Уолтър Джилети загуби много пари, когато бизнесът му се срина. Имаше големи дългове — към партньори, към банката. Затова продаде имението. Бяха загазили сериозно.

Били помнеше Уолтър Джилети като арогантен, войнствен, наперен човек, който се бе отнесъл така високомерно към баща му на процеса. Бащата на Тони не бе от хората, които биха понесли такъв обрат на съдбата.

С малко проучване и няколко телефонни обаждания до бивши служители на Уолтър, Били откри новия дом на семейство Джилети — приятен, но скромен апартамент в центъра на Бруклин. Когато стигна, си помисли, че: и тук е дошъл напразно. Отвори му прастара съсухрена вещица в мърляв велурен спортен костюм.

— Какво искаш, по дяволите?

Чак когато злобните очи се присвиха и тя изграчи: „Били Хамлин? Да не би да излезе вече?“, Били позна майката на Тони.

— Сандра?

— За теб съм госпожа Джилети, момче.

„Господи — помисли си Били. — Състарила се е с трийсет години. Дори повече“.

— Аз… търся Тони — запелтечи той. Неизвестно защо старата жена го изнервяше.

— Ти и кой ли още не — иронично изкряка Сандра Джилети и Били позна хриповете от емфизема в гърдите й. Надяваше се да не е вярна известната поговорка, че момичетата са копие на майките си. — Тони я няма, момче. Няма и да се върне.

За един потресаващ миг Били помисли, че му съобщава, че Тони е мъртва. Всъщност Сандра Джилети обясни, че дъщеря й си е тръгнала скоро след процеса, като хладно бе уведомила двамата си родители, че не иска да има нищо повече с тях и че започва нов живот.

— Просто така — изхриптя старата. — След двайсет години обич и привързаност просто си вдигна багажа и изчезна и оттогава двамата с Уолтър не й видяхме очите.

В мислите си Били се върна към онова вълшебно лято с Тони и дългите им разговори за техните родители. Не помнеше да бе чул нещо за любов и привързаност в семейство Джилети. Бе изпитвал съжаление към Тони и благодарност за собствените си топли отношения с баща си.

Госпожа Джилети продължи:

— Естествено, Уолтър загуби всичко. Сигурно знаеш за това. Умря от удар няколко месеца след като се преместихме тук. Остави ме без пукната пара, стиснатият му кучи син.

Били надзърна над рамото й към чистия удобен апартамент. Не беше „Риц-Карлтън“, но би убил човек за местенце като това.

— Като че ли добре се справяте, госпожо Джилети.

Сандра Джилети сбръчка горната си устна.

— Защото имаш нисък стандарт. Сигурно и заради това беше лапнал по нашата Тони. Знаеш ли, че тя дори не се върна за погребението. И цветя не изпрати. Безсърдечна кучка.

Били си тръгна потиснат. В затвора поне бе имал фантазиите си, своята кутийка с мечти, които му бяха помагали да издържи. А сега дори това се разпадаше, изчезваше разрушено като всичко в живота му.

И не само в неговия. Семейство Джилети също бяха изгубили всичко. Сякаш всички, свързани с онова ужасно лято в Кенебънкпорт, бяха проклети. Били беше хвърлен в затвора, но и всички останали бяха наказани. Всички бяха страдали. Били се опитваше да не мисли за семейство Хандемайър и нестихващата им скръб. Дали и те бяха пометени от това? Чудеше се какво ли е станало с тях след процеса. Дали неговото осъждане бе дало на сенатор Хандемайър възмездието, което бе жадувал? Нещо го караше да се съмнява.

 

 

През следващите няколко месеца Били неуморно търсеше Тони Джилети, но това бе сякаш се опитваше да хване дух с мрежа за пеперуди. Дори похарчи част от хилядата долара, които баща му му беше оставил, за частен детектив, но напразно. Онази отровна стара вещица, майката на Тони, беше права.

Тони беше изчезнала. И нямаше да се върне.

Чак след няколко месеца Били Хамлин разпозна емоцията, която се надигаше у него — облекчение. Най-после се бе освободил от мечтата си, беше пуснал парашута си и за своя изненада откри, че не полита в бездна. Всъщност почувства, че от плещите му пада голям товар.

Излизането от затвора не направи Били Хамлин свободен човек. Това направи отказването му от Тони Джилети. Най-сетне можеше да започне да гради живота си.

В затвора беше добил квалификация за механик и похарчи последните пари на Джеф Хамлин, за да купи дял от занемарен автосервиз в Куинс в съдружие със стария си приятел от гимназията Майлоу Бейтс. Майлоу бе следил процеса на Били по телевизията и бе изпитвал състрадание за случилото се. Майлоу живееше наблизо до стария дом на семейство Хамлин, беше женен за една мила съседка, Бетси, и имаха три деца. Семейство Бейтс взе Били Хамлин под крилото си и тъкмо тяхното приятелство, повече от всичко останало, помогна на Били да обърне живота си.

Бетси Бейтс запозна Били със Сали Дъфийлд, жената, която щеше да стане негова съпруга. Били и Сали веднага се харесаха. Сали беше червенокоса, с невероятно сини очи и кожа като на порцеланова кукла. Имаше тънка талия, големи гърди и дълбок заразителен смях, който изпълваше стаята. Беше мила, грижовна и имаше стабилна работа като секретар в правна кантора. Били не беше влюбен в нея, но много я харесваше и искаше деца. Също като нея. Нямаше никаква основателна причина да чакат.

Първите пет години бракът им беше щастлив. Били и Сали бяха постоянно заети — той с ремонтите по колите, а Сали с отглеждането на дъщеря им Дженифър. Джени Хамлин бе тяхната гордост — кръгличка и пухкава като бухтичка, винаги ухаеща на бебешка пудра, възхитително писукаща на всеки, който й се усмихне. Единствената мъка на Били бе, че баща му Джеф не бе доживял да види внучката си и сина си толкова щастлив и улегнал. Джени Хамлин растеше силна, красива и невероятно забавна — имаше истинска дарба да разказва вицове — и родителите й я обичаха все по-силно.

За съжаление любовта им един към друг, която така и не прерасна в нещо повече от приятелство, съвсем избледня. Когато Сали се върна на работа и се влюби в един от колегите си, Били се разстрои не толкова заради изневярата, а заради факта, че му беше все едно. Напълно. Когато друг мъж спи с жена ти, а на теб ти е съвсем безразлично, явно нещо не е наред. И така тихомълком, по взаимно съгласие и без грам драма, семейство Хамлин се разведе.

Години по-късно, когато Били попита дъщеря си дали раздялата им я е засегнала, дванайсетгодишната Джени Хамлин погледна баща си в очите и заяви безстрастно:

— Татко. Виждала съм жълтък и белтък да се разделят по-емоционално от вас.

Когато майка й зададе същия въпрос, Джени се изправи, зяпна мелодраматично и сложи ръка върху устата си:

— Какво? Да не би да сте се развел и?

Джени Хамлин беше щастливо, уверено, умно дете. Майка й се омъжи повторно сполучливо, а Били остана сам, но съвсем доволен от бизнеса си, от приятеля си Майлоу и от картата си за сезона на Янки Стейдиъм.

Точно тогава се появиха гласовете.

Всичко започна с лека депресия. Бизнесът на Били и Майлоу взе да буксува, а после напълно се провали. Взеха да се трупат дългове, а вече я нямаше заплатата на Сали, която да поема ударите. Когато бракът на Майлоу и Бетси Бейтс също се провали, Били го понесе тежко. Имаше чувството, че светът се разпада. Започна да пие. Отначало по малко, после все повече. Някъде по пътя границата между реалността и обремененото от мрачни мисли въображение на Били започна да се размива. Накрая всичко се срина.

Майлоу Бейтс напусна града и остави Били да се справя сам с дълговете. Били беше убеден, че Майлоу е отвлечен и убит.

Съобщи в полицията.

— Той не би ме изоставил. Не и Майлоу. Той е най-добрият ми приятел. Сто на сто са го отвлекли. Отвлекли са го и са го убили.

Когато го попитаха кои, Били Хамлин успя единствено да обясни за „гласа“. Явно някакъв вътрешен глас бе казал на Били, че „някакви хора“ са отвлекли Майлоу Бейтс. Били описа образно кошмарните си видения как Бейтс е изтезаван и убит и настоя полицията да започне разследване.

Силно разтревожена, Сали, бившата съпруга на Били, се обади на социалните работници. Поставиха му диагноза шизофрения и му предписаха лекарства. Когато ги взимаше, всичко беше добре. Когато не ги взимаше, състоянието му се влошаваше. Все повече и повече.

Той изчезваше за месеци на тайнствени „пътешествия“, без да казва на никого къде отива, и отказваше да обсъжда каквото и да било след завръщането си. „Гласът“ му казваше къде да отива и Били следваше инструкциите, ужасен. Никой не знаеше откъде взима парите за тези пътувания, а самият Били не даваше яснота: настояваше, че парите мистериозно се били появили в банковата му сметка. Сали и Джени го умоляваха да потърси помощ, но той отказваше, убеден, че ако не постъпи, както му нарежда „гласът“, ако допусне гласът да бъде заглушен от лекари и психиатри, ще се случи нещо ужасяващо.

Често беше обсебен от конкретни хора. Някои бяха местни, съседи, които според него бяха в беда. Други бяха обществени личности. Бейзболисти. Политици. Актьори.

Последният и най-странен случай бе обсебването му от новия британски министър на вътрешните работи Алексия де Вер. Списание „Тайм“ бе публикувало снимка на госпожа Де Вер като част от поредицата за жени на власт и Били се вторачи в нея. Прекарваше часове на компютъра, за да „проучва“ биографията й.

— Трябва да я предупредя — каза Били на дъщеря си Джени.

„Пак ли? — помисли си Джени. — Напоследък изглеждаше толкова по-добре“.

— За какво да я предупредиш, татко? — въздъхна тя. — Ти не я познаваш.

— Това няма значение.

— Но, татко…

— Тя е в смъртна опасност. Гласът го каза. Трябва да я предупредя. Трябва да отида в Англия.

Никой, дори Джени Хамлин, не очакваше, че баща й наистина ще тръгне.

 

 

Теди де Вер влезе в кухнята в Кингсмиър видимо притеснен.

— Какво има, тате? — попита Рокси. — Както казваше баба, изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите.

Теди не се засмя.

— Виждала ли си Дани?

Дани беше прастарото семейно куче, дакел с ай кю колкото на зелка, към което всички Де Вер бяха привързани. Особено Теди.

— Тази сутрин го виках за разходка, но не се появи — продължи Теди де Вер. Никъде не мога да го намеря.

— Сигурно спи някъде — отвърна Рокси. — Или се е завлякъл до портала да си изпроси саламче. Искаш ли да го потърсим заедно?

— Ако нямаш нищо против. Знам, че е глупаво, но се тревожа за него.

След половин час Рокси също се притесни. Бяха претърсили цялата къща два пъти, както и всички вероятни места в имението. Нямаше никакво съмнение — кучето бе изчезнало.

— Възможно ли е мама да го е изпуснала на тръгване за Лондон сутринта? — попита Рокси. — Дали да не й се обадим да я питаме?

— Вече й се обадих. Каза, че не е погледнала в кошницата му, но не помни да го е виждала и категорично не е излизал.

— Извинете, ваша светлост.

Алфред Дженингс изникна на вратата на кухнята. Теди де Вер се бе отказал от титлата си преди десетилетия, когато Алексия се бе кандидатирала за парламента, но Алфред бе органично неспособен да се обръща към него по друг начин.

— Намери ли го? — Лицето на Теди се озари от надежда.

Старият портиер сведе поглед към обувките си.

— Да, милорд. За жалост го намерихме.

 

 

Алексия де Вер отметна чаршафите „Фрет“ на лондонското си легло и се пъхна в него. След дългия ден — от назначаването й за вътрешен министър всички дни бяха дълги — мекото докосване на египетския памук до голите й крака беше прекрасно усещане. Алексия обикновено ползваше копринените пижами на „Търнбъл и Асер“, но Лондон се радваше на тридневна топла вълна, а единственият лукс, който липсваше на къщата на Де Вер в Чейни Уок, бе климатик.

— Няма да давам пари за подобни щуротии, като не сме тук цяло лято — беше се заинатил Теди. — Ако е топло, можем да отворим скапаните прозорци.

„Понякога е повече англичанин, отколкото е нужно“, с умиление си помисли Алексия.

Теди я бе търсил от Кингсмиър. Сър Едуард Манинг й бе предал трите съобщения, но Алексия буквално не бе имала нито секунда да върне обаждането. Телефонът звънна точно когато се пресягаше към него.

— Скъпи. Толкова съжалявам. Няма да повярваш в какъв вихър бях тук. Имах среща с две специализирани комисии, първото ми заседание с целия кабинет, аз…

— Алексия. Нещо се случи.

Тонът на Теди я накара да млъкне. Всякакви ужасии и минаха през главата. „Нещо с Майкъл? С Рокси?“

— Някой е отровил кучето.

За миг Алексия изпита облекчение. „Само Дани е. Не са децата“. После казаното от Теди стигна до съзнанието й.

— Отровил го е? Нарочно? Сигурен ли си?

— Не. Но никой от градинарите не признава да е оставял отрова за плъхове, а ветеринарят каза, че стомахът му бил пълен с отрова.

— Бил пълен? Да не е умрял?

— Да, умря! Цял ден се опитвам да ти кажа това. Цял проклет ден!

Алексия долови треперенето в гласа на Теди. Той обичаше това куче. Изведнъж изпита страх. Мистериозният посетител. Дани открит мъртъв. Може би нямаше връзка. Ами ако имаше? Какъв психопат би убил едно сладко кученце?

Няколко минути Алексия де Вер утешаваше съпруга си и после затвори. И телефонът веднага звънна отново. Тя вдигна, като се молеше да не е свекърва й, която имаше навика да се обажда късно вечер. Старата дама Де Вер беше на деветдесет и шест и абсолютно глуха, нещо, което ни най-малко не ограничаваше ентусиазма й да ползва телефона като средство за комуникация. Особено обичаше да диктува рецепти на снаха си: крещеше в слушалката, като пренебрегваше факта, че Алексия не бе приготвила нищо повече от печени сандвичи за шестте си десетилетия на земята и че бе още по-малко вероятно да го прави сега, когато имаше незначителното задължение да управлява страната. Обикновено започваше така: „Теди много обича желирана змиорка. Имаш ли нещо подръка да записваш?“

Но не беше майката на Теди. Слабото прищракване по линията подсказа на Алексия, че е далечно обаждане, но от другата страна не се чуваше глас.

— Ало? — Понякога имаше забавяне по линията, особено при връзка с Америка. — Луси, ти ли си?

Луси Майър, съседката на Алексия от лятната вила в Мартас Винярд, беше единственият друг човек, който би могъл да й се обажда вкъщи в този час. Ваканцията наближаваше и с Луси се чуваха все по-често — приятно напомняне за спокойния живот извън политиката. „Ех, ако Луси живееше в Англия, колко по-лесен би бил животът“.

— Лус, ако си ти, не те чувам. Опитай отново.

Но не беше Луси Майър. Разнесе се дълбок, хриптящ, провлечен глас.

— Близо е великият ден. Денят на гнева Господен.

Гласът бе преправен през синтезатор, за да всее страх. И успя.

Алексия стисна слушалката.

— Кой се обажда?

— И Аз ще те накарам да ходиш като сляпа, защото съгреши против Господа.

— Кой се обажда?

— И разхвърлена ще бъде кръвта ти като прах, и плътта ти — като смет^[1]. Безсърдечна кучко.

Линията заглъхна. Алексия затвори очи. Едва си поемаше дъх.

Стисна очи и в съзнанието й изникна гледката от прозореца на кабинета й: сребристата Темза с мъртвите си течения се вие като змия около нея и я затваря в кулата като Рапунцел.

„Някъде някой ме мрази“.

Водата заприижда.