Харлан Коубън
Шест години (5)

Пета глава

Нямах отговор на този въпрос, а и вече ставаше късно. Бенедикт предложи един бар, откъдето да почнем целонощното си веселие. Стори ми се прекрасен начин за разтоварване, но отказах, понеже трябваше да прегледам и оценя едни есета. Но още след първите три осъзнах, че мисълта ми изобщо не е в тях, и си дадох сметка, че не е редно в това си състояние да оценявам труда на студентите ми.

Стъкмих си сандвич и пак се заех да издиря Натали, само че този път реших да опитам с търсачката за изображения. Попаднах на стара нейна паспортна снимка. Изображението като да ме удари с юмрук в гърдите, та веднага кликнах да го махна. Намерих и няколко стари нейни рисунки. Няколко бяха изображения на моите ръце и на торса ми. Болезнените спомени не се запромъкваха полека, ами направо щяха да изкъртят вратата — всичките, и то накуп. Как килваше глава, как слънцето нахлуваше през капандурата на студиото й, съсредоточеното й изражение, игривата й усмивка по време на почивките. Идеше ми да се превия на две от болката на спомените. Толкова силно ми липсваше тя. Страданието ми не се изразяваше само във физическа болка, но и в нещо повече. Изключвал и включвал го бях периодически в продължение на шест години, но ето че копнежът пак ме заля със същата онази сила, с която ме беше обзел през онзи ден, в който за последно се любихме в бунгалото в оня курорт.

Майната му.

Трябва да я видя, пък каквото ще да става. И ако Натали успее и втори път да ме погледне в очите и да ме отхвърли, тогава все някак си ще се примиря с обстоятелството. Но засега — не. Не и тази нощ. В момента не желая нищо друго, освен да я намеря.

Чакай, дай да я караме по-бавно. Тия неща трябва да се обмислят предварително. Откъде трябва да започна? Първо, ще трябва да установя дали Тод Сандерсън и Тод на Натали са едно и също лице. Още повече, след като и Бенедикт твърдеше убедително, че най-вероятно съм се припознал.

По кой начин ще докажа кое от двете е истината.

Ще трябва първо да го проуча най-подробно. Да разбера например какво е търсил преди шест години в курортно селище за художници във Върмонт доктор Тод Сандерсън — щастливо жененият баща на две деца от Савана? Да намеря още негови снимки. Да изследвам миналото му, като започна от…

Като започна от тук, от Ланфорд.

Браво на мен! Университетът пази до днес досието на всеки минал през него студент, което обаче е достъпно само за него и за онези, на които студентът е дал разрешение. Хвърлих поглед на моето, от преди няколко години. Общо взето, нищо особено, ако не смятаме вписването от преподавателя ми по испански в първи курс — предмет, от който в крайна сметка се бях отказал — в смисъл, че вероятно съм имал проблеми с „приспособяването“ и бих имал полза от консултация с университетския психолог. Което, естествено, беше пълна глупост. Просто испанският не ми вървеше (езиците са ми ахилесова пета̀ в академично отношение), а на първокурсниците е разрешено да се отказват от по един предмет, за да запазят по-висок среден годишен успех. Бележката беше писана на ръка, с почерка на преподавателя, от което някак си повече ме заболяваше.

В смисъл?

В смисъл, че и в досието на Тод можеше да има нещо, което да осветли по-точно характера му, само да знаех как да се вмъкна в него. „От какъв род «нещо»?“ сигурно ще попитате, на което аз вероятно ще отговоря „Откъде да знам?“. Но все пак ми се струва подходящо за начало.

После?

Очевидното: да проуча какво прави в момента Натали. Ако е все щастливо омъжена за Тод, мигновено зарязвам цялото разследване. Да не говорим, че това несъмнено е и най-прекият път към целта, не мислите ли? Но пак оставаше въпросът: как?

Продължих да търся онлайн с надеждата да попадна на адрес или нещо подобно, но претърпях пълен неуспех. И аз съм чул, че в наше време живеем едва ли не целия си живот онлайн, но съм установил, че на практика съвсем не е така. Човек може и да се крие в сенките, стига да иска. Не е лесно, но при желание е напълно възможно да останеш извън социалните мрежи.

Но това изобщо не предлагаше отговор на въпроса: какво би ти наложило да полагаш подобни усилия?

Замислих се дали да не потърся сестра й, ако успеех да намеря номера й, но пък какво щях да й кажа? „Обажда се… ъъъ… Джейк Фишър — бившето… ъъъ… гадже на сестра ти. Искам… ъъъ… да те попитам дали… ъъъ… не е умрял мъжът й?“

Надали щеше да е най-лесният подход.

Особено като се сетех за разговора, който бях подочул между двете сестри, когато Натали бе съобщила възторжено на Джули по телефона: „Ох, изгарям от нетърпение да те запозная с прекрасното ми ново гадже…“. Да, ние с Джули наистина се запознахме. В известен смисъл. На сватбата на Натали за друг.

Баща й беше покойник. С майка й щях да си имам същия проблем като със сестра й. И с приятелите на Натали нямаше да ми е по-лесно. Времето, през което бяхме заедно, с Натали бяхме отседнали в курортни селища в Крафтборо във Върмонт. Аз бях в моето, за да довърша дисертацията си по политология, а Натали рисуваше платна в близка префасонирана в курорт ферма. Моят престой трябваше да е шест седмици. Изкарах два пъти по-дълго, първо, понеже срещнах Натали, и второ, защото, след като срещнах Натали, загубих способността да пиша. Така и не стигнах до града, в който тя живееше, в северната част на щата Ню Джързи, а на моя университетски кампус тя дойде само веднъж, и то — за кратко. Връзката ни си беше останала изолирана в онзи върмонтски мехур.

И вече си представям как кимате мъдро с глава. Аха, викате си, сега вече става ясно. Обикновен летен роман, изграден в нереален свят, освободен от всякаква отговорност и действителност. Колко му е в подобни условия да разцъфти едно влюбване до полуда, но без да пусне корени, след което да се спаружи и умре с пристигането на септемврийските студове. За разлика от мен, Натали — по-прозорливата от двама ни — бе усетила и приела тази истина.

Напълно разбирам това ваше чувство. Ще отбележа единствено, че е погрешно.

Сестрата на Натали се казваше Джули Потъм. Преди шест години беше омъжена, с бебе момченце. Потърсих я в интернет. Този път не ми отне много време. Живееше в Рамзи, в щата Ню Джързи. Записах си номера й на листче — и аз като Бенедикт мога да съм старомоден — и се загледах в него. Отвън, през прозореца ми, долиташе студентски смях. Беше полунощ. Късно е да се обаждам. И изобщо май ще е по-добре да преспя върху това си решение. А и есетата все още чакаха да бъдат проверени и оценени. Трябва да се приготвя за утрешното упражнение. И изобщо да живея нормалния си живот.

 

 

Нямаше закога да лягам. Съсредоточих се върху студентските есета. Повечето бяха затъпяващо досадни и предсказуеми, писани сякаш според зубрашките инструкции на гимназиален даскал. При това авторите им бяха студенти отличници, способни да ти напишат гимназиална тема за 6+, с всичките му там уводи, преходни изречения, поддържащ корпус и всичко останало необходимо за едно солидно и отвратително скучно съчинение. А моята цел, както вече споменах, е да ги приуча към критично мислене, което за мен е много по-важно, отколкото да запаметят конкретните философски позиции на Хобс или Лок, да речем. Човек винаги може да погледне и да си припомни какви са били тези им позиции. Аз по-скоро се надявах студентите ми да се пропият и от уважение към Хобс и Лок, и от неуважение. Не само да размишляват извън рамките на общоприетото, но и след излизането извън тези рамки — да можеха да ги разпарчетосат.

Някои вече го можеха, поне отчасти. Другите още не бяха стигнали дотам. Но пък ако всички го овладееха от раз, каква работа щях да имам аз?

Към четири сутринта все пак си легнах, за да се преструвам, че сънят по някое време ще ме догони. Така и не успя. Към седем вече бях решил: ще взема да се обадя на сестрата на Натали. Спомних си роботската й усмивка в бялото параклисче, бледото й лице и начина, по който ме беше попитала дали съм добре, сякаш наистина ми съчувстваше. Току-виж съм си намерил съюзник.

Но дори и да не станеше, какво щях да загубя?

Снощи беше станало прекалено късно да звъня. Сега пък беше още прекалено рано. Взех си душ и се приготвих за първата ми лекция по „Законност“ от осем в аудитория „Витале“. На сестрата на Натали ще се обадя веднага след лекцията.

Очаквах лекцията ми да мине в нещо като полусън. И аз самият бях разсеян, а и няма какво да се лъжем — осем е прекалено ранен час за повечето студенти. Но не и днес. Днешният клас беше повече от оживен, постоянно се вдигаха ръце и се разменяха остро формулирани, но несъдържащи никаква враждебност аргументи и контрааргументи. От мен, разбира се, не се очакваше да взема страна, а само да модерирам и да се възторгвам. Класът се беше развихрил. Обикновено през началния час голямата стрелка на часовника се движи като през сироп. Но днес ми идеше буквално да се пресегна и да спра тая тъпа стрелка да не хвърчи напред с такава скорост. Всяка секунда ми носеше истинско удоволствие. Деветдесетте минути минаха неусетно и аз за пореден път си дадох сметка какъв късмет извадих, когато поех тази длъжност.

Късметлия в работата, нещастен в любовта. Или нещо от сорта.

Тръгнах обратно към кабинета си в „Кларк Хаус“ да се обадя на Джули. Спрях се на рецепцията при госпожа Динсмор и я възнаградих с най-очарователната си усмивка, от която гащите й трябваше сами да паднат. Тя обаче само се смръщи и попита:

— Минава ли тия дни пред неомъжените?

— Кое? Очарователната усмивка ли?

— Ъхъ.

— Понякога — признах си.

— А ни разправят да не сме се тревожели за бъдещето — завъртя тя угрижено глава. — Добре, да си представим, че си ме разгорещил и разстрастил. Казвай какво искаш?

Напънах се да прогоня нейния „разгорещен и страстен“ образ. Не беше никак лесно.

— Нужно ми е досието на един студент.

— А имаш ли разрешение от студента?

— Нямам.

— Оттам и очарователната усмивка.

— Позна.

— За някой от сегашните ти студенти ли става дума?

Вкарах усмивката в повторна употреба.

— Не. Никога не ми е бил студент.

Тя изви озадачено вежда.

— И още по-точно казано, завършил е преди двадесет години.

— Ти майтап ли си правиш?

— Имам ли вид на такъв човек?

— Не. С тази усмивка имаш по-скоро вид на човек със запек. Как се казва студентът?

— Тод Сандерсън.

Тя се облегна на стола и кръстоса ръце.

— Не е ли онзи, чийто некролог току-що мярнах на страницата на випускниците?

— Същият.

Госпожа Динсмор се взря в лицето ми. Усмивката ми отлетя. Само след секунди тя върна на място очилата си за четене и каза:

— Ще видя какво може да се направи.

— Благодаря.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Край на отлаганията. Наближаваше десет часа. Извадих листчето със записания през нощта номер. Взех слушалката, натиснах бутона за външна линия и набрах номера.

Бях си преговорил наум какво точно ще кажа, но всичко ми звучеше ужасно налудничаво, та в крайна сметка реших да импровизирам според хода на разговора. Телефонът иззвъня два пъти, после трети път. Нищо чудно Джули да не го вдигне. Никой вече не отговаряше на домашен телефон, особено ако го търсеха от непознат номер. В случая на дисплея щеше да излезе името на университета Ланфорд. Друг въпрос беше дали това щеше да я подтикне, или да я възпре да вдигне слушалката.

Но на четвъртото позвъняване някой вдигна. Стиснах още по-здраво слушалката и зачаках. Несигурен женски глас произнесе:

— Ало?

— Джули?

— Кой се обажда, ако обичате?

— Джейк Фишър.

Мълчание.

— Навремето бях гадже на сестра ти.

— Как, казахте, че се казвате?

— Джейк Фишър.

— Познавам ли ви?

— Съвсем слабо. Видяхме се за малко на сватбата на Натали…

— Не ви разбирам. Какъв всъщност се явявате?

— Преди Натали да се омъжи за Тод, тя и аз… ъъъ, излизахме известно време.

Тишина.

— Ало? — попитах.

— Вие някаква шега ли си правите?

— Аз? Ни най-малко. Във Върмонт. Със сестра ти…

— Изобщо не ви познавам.

— Двете със сестра ти все си говорехте по телефона. Веднъж дори ви чух да ме обсъждате. А след самата сватба ти ме хвана за ръката и ме попита добре ли съм.

— Нямам представа за какво говорите.

Така силно стисках слушалката, че ме беше страх да не се строши.

— Както споменах вече, с Натали бяхме гаджета…

— Какво точно искате? За какво ми се обаждате?

На това вече му се вика „як въпрос“.

— Искам да говоря с Натали.

— Моля?

— Исках само да се убедя, че е добре. Видях некролог за Тод, мина ми през ум, че би следвало да се обадя и… не знам… евентуално да й изкажа съболезнованията си.

И отново тишина. Оставих я да трае колкото може по-дълго.

— Джули?

— Не ви знам кой сте и за какво говорите, но ви моля втори път да не ми се обаждате. Разбрахте ли ме? Никога.

И затвори телефона.