Харлан Коубън
Шест години (4)

Четвърта глава

Върнах се на аерогарата и взех първия следващ самолет за дома. Какво друго ми оставаше? Вярно, можеше да се лепна към опечалената вдовица до самия гроб и да я попитам от какъв зор скъпият й покоен съпруг се беше оженил преди шест години за любовта на моя живот, но ми се стори, че няма да е съвсем уместно.

И тъй като закупеният с професорската ми заплатица билет не подлежеше на осребряване при отказ от пътуването, а освен това на другия ден имах лекции и срещи със студенти, с огромна неохота се превих одве и влязох в едно от онези „експресни“ реактивни самолетчета, които не са правени за хора с моите габарити, свих нозете дотолкова, че коленете ми опряха в брадичката, и отлетях обратно за Ланфорд. Живея в невзрачна квартира на кампуса, в сграда от избелели тухли. При огромно желание декорът би могъл да се опише като „функционален“. Но затова пък беше чист и, бих казал, удобен, с холова комбинация от диван и малко диванче, каквито в магазините покрай магистралите продават за по $699. Според мен крайният ефект е по-скоро безразличен, отколкото напълно скапан, но не изключвам възможността просто аз да си внушавам това. В кухничката имах микровълнова фурна и мини фурничка за сандвичи — имаше и нормална фурна, но не помня да съм я ползвал — плюс машина за миене на чинии, която постоянно се поврежда.

С което ни най-малко не желая да кажа, че не ходя на срещи или че нямам някоя и друга сериозна връзка. Имам, макар при мен подобни взаимоотношения да са с тримесечен срок на годност. Някой може да съзре някакво особено значение във факта, че връзката ми с Натали бе продължила малко повече от три месеца, но не и аз. Избягвам да се товаря със сърдечни болки. Нито ридая нощем, докато заспя. Както често си казвам, отдавна съм надраснал тези изживявания. Но колкото и банално да ви прозвучи, понякога в действителност изпитвам празнота. И волю-неволю се сещам за нея всеки божи ден.

Ами сега?

Излиза, че оженилият се за жената на моите мечти е бил женен и за друга жена — да не говорим, че освен това беше и покойник, така да се каже. С други думи, Натали изобщо не беше присъствала на погребението на съпруга й. Това пък ако не изискваше някаква реакция от моя страна, здраве му кажи!

И си спомних какво й бях обещал преди шест години. „Обещай ми да ни оставиш на мира“ бяха думите й. „Ни“. Не „него“ или „мен“. А „ни“. Може да ви прозвучи студено или прекалено буквално, но това „ни“ вече не съществуваше. Тод умря. Което, по мое най-силно убеждение, трябваше да означава, че обещанието ми — дори ако приемем, че можеше да съществува, след като не съществуваше въпросното „ни“ — би следвало да се обяви за нищожно и невалидно.

Изчаках да се зареди операционната система на компютъра — да, доста вехтичък си беше — и чукнах в търсачката името Натали Ейвъри. Появи се цял списък от линкове. Взех да ги преглеждам, но ентусиазмът ми бързо се изпари. На страницата на картинната й галерия още стояха някои от рисунките й. Но нищо ново не беше качвано от… ами от шест години. Попаднах и на няколко статии за новооткрити изложби и други подобни събития, но и те бяха все стари. Кликнах да опресня линковете с по-нови. Попаднах на два на онлайн телефонен указател на частни номера, но едната Натали Ейвъри се оказа седемдесет и девет годишна и омъжена за някой си Харисън. Другата беше шестдесет и шест годишна и женена за човек на име Томас. Плюс обичайните за подобни търсения линкове, които се срещаха при почти всяко име: родословни сайтове, страници на завършилите разни гимназии и университети, все неща от този род.

Но, така или иначе, не намирах нищо съществено.

Какво в такъв случай беше станало с моята Натали?

За всеки случай потърсих в гугъл Тод Сандерсън. Лекар си беше човекът, и по-точно — хирург. Внушителна работа. Имал частен кабинет в Савана, Джорджия, и оперирал и в медицинския център „Мемориал Юнивърсити“. Специалността му била козметичната хирургия — не разбрах само на заешката уста ли е наблягал, или на силиконовите цици. Но и не виждах какво значение би могло да има. Доктор Сандерсън не си беше падал много по социалните мрежи — нямаше акаунти нито във фейсбук, нито в линкедин, нито в туитър. Никакви такива.

На няколко места споменаваха Тод Сандерсън и жена му Дилия във връзка с разни събития, организирани от благотворителната фондация „Ново начало“, но, общо взето, и оттам не научих кой знае колко. Пуснах в търсачката неговото име заедно с това на Натали. Чушки. Облегнах се за секунда на стола и се замислих. После пак се приведох напред и опитах името на сина им Ерик Сандерсън. Поради сравнително крехката му възраст, не очаквах да намеря кой знае какво, но все се надявах поне профил във фейсбук да има. Затова и оттам започнах. Много родители предпочитат да си нямат страница във фейсбук, но ученик без такава досега не съм срещал.

Само след няколко минути налучках джакпота. Ерик Сандерсън, Савана, Джорджия.

На профилната си снимка — безкрайно трогателно — беше с покойния си баща Тод. Нахилили се бяха и двамата до ушите, изглежда, се мъчеха да вдигнат някаква голяма риба и изпитваха удоволствие да се борят с тежестта й. Баща и син на риболов, рекох си с болката на човек, който копнее да стане баща. Слънцето залязваше зад гърбовете им, лицата им бяха в сянка, но задоволството им беше толкова силно, че буквално струеше от екрана на компютъра ми. В този момент ми мина странна мисъл.

Тод Сандерсън е бил добър човек.

Знам, че пред себе си нямах нищо повече от една снимка; много добре съзнавам, че хората са способни да се преструват на весели и да си измислят цели житейски биографии, но в случая наистина усещах, че е имал добър характер.

Разгледах и останалите снимки на Ерик. На повечето от тях беше той с разни приятели — какво друго да очакваш от тийнейджър? — в училище, на партита, на състезания, а бе — най-нормална работа. Но се питам: защо на днешните снимки всеки или прави муцка, или някакъв жест с ръка? Що за идея? Тъпа мисъл, признавам си, ама можеш ли да кажеш на мисълта накъде да върви.

Имаше и албум просто озаглавен „СЕМЕЕН“. Снимките бяха от разни години. На едни Ерик беше бебе. На следващите се появява и сестричката му. След пътуването до Дисни Уърлд, още риболовни експедиции през ваканциите, семейни вечери, църковна конфирмация, футболни мачове — до една ги прегледах.

Но на нито една Тод не беше с дълга коса. На абсолютно всички беше гладко обръснат и подстриган.

Как трябваше да разбирам всичко това?

Не намирах обяснение.

Кликнах върху стената или както там й викат на началната страница на Ерик, на която бяха постъпили десетки съболезнователни съобщения.

„Татко ти беше върхът. Ще ми липсва.“

„С какво мога да помогна?“

„Почивай в мир, доктор Сандерсън. Ти беше пич.“

„Няма да забравя как баща ти помогна на сестра ми.“

А след тях и едно, което ме накара да се замисля.

„Напълно безсмислена трагедия. Никога няма да проумея човешката жестокост.“

Кликнах на „предишни постинги“. И сред тях, след като слязох с шест надолу, окото ми беше привлечено от следното:

„Дано хванат тоя гад убиеца и го изпържат.“

Влязох в търсачка на новини с намерението да науча нещо повече. И не след дълго попаднах на следното:

УБИЙСТВО В САВАНА

Жертвата е местен хирург

Видният хирург и благотворител доктор Тод Сандерсън е бил убит снощи в дома си при опит да бъде обран, съобщава полицията.

Някой се опита да отвори входната ми врата, но я бях заключил. Чух как изшумоля постелката — в изблик на оригиналност крия под нея резервния си ключ — после някой пъхна ключа в бравата и си отключи. Влезе Бенедикт.

— Здрасти. Пак ли сърфираш по порносайтовете?

— Никой вече не говори за „сърфиране“ — намръщих се.

— Какво да правя, като съм си старомоден — отправи се Бенедикт към хладилника и си измъкна една бира. — Как мина пътуването ти?

— Изненадващо.

— Целият съм в слух.

Разправих му. Той, Бенедикт, е страхотен слушател — от ония, които в действителност поемат всяка твоя дума, не се разсейват, а ти се посвещават изцяло, и не се мъчат да те надприказват. При това Бенедикт изобщо не се преструва, нито пази това поведение само за най-добрите си приятели. Хората не престават да го вълнуват. Би трябвало да отбележа това като най-силното му качество в ролята му на преподавател, но всъщност би било много по-уместно да го спомена като най-силното му качество в ролята му на Дон Жуан. Неомъжените жени съумяват да отблъсват десетки лафове от желаещите да ги заговорят, но какво да правят спрямо някой, който най-искрено се вслушва в онова, което му приказват? Моля кандидатите за професията „жиголо“ да си отбележат този факт.

След като му разказах преживяното, Бенедикт отпи от бирата си.

— Уау… ама наистина… уау. Нямам други думи.

— „Уау“?

— Ъхъ.

— Ти да не си станал професор по английски?

— Известно ти е, предполагам — изрече бавно той, — че всичко това вероятно си има някакво логично обяснение?

— Например?

Той потърка брадичка.

— Тод може да е от онези мъже, дето си имат по няколко семейства, които не подозират за съществуването на останалите.

— Ъ?

— Разни там Лотарио с куп жени и деца, нали разбираш? Едната живее в Денвър, да речем, а другата — в Сиатъл, а той е ту при едната, ту при другата, без те нищо да подозират. В телевизионното шоу „Дейтлайн“ редовно ги има. Двуженство му викат. Или многоженство. И карат така с години наред.

— Ако това е логичното ти обяснение, какво ли ще е най-развинтеното? — направих гримаса аз.

— Напълно си прав. Да ти изтъкна ли в такъв случай най-очебийното?

— В смисъл на „най-очебийното обяснение“?

— Да.

— Да го чуем.

— Този Тод е някой съвсем друг — разпери ръце Бенедикт.

Нищо не казах.

— Нали твърдиш, че не помниш фамилното му име?

— Така е.

— Кое тогава те кара да мислиш, че става дума за един и същ човек? „Тод“ все пак не е най-рядко срещаното име на света. Замисли се, Джейк! Шест години по-късно виждаш нечия снимка, умът ти те финтира няколко пъти и — воалà! — ти си повече от сигурен, че това е твоят заклет враг.

— Но той изобщо не ми е заклет враг.

— Не е бил твой заклет враг. Не забравяй, че е умрял. Тоест минал е в минало свършено време. Но нима ти наистина искаш да чуеш най-очебийното обяснение? — Приведе се към мен. — Най-обикновено припознаване.

Това, разбира се, ми беше минало вече през ум. Заедно с предложеното и от Бенедикт обяснение за измамния двуженец. И двете обяснения ми звучаха по-убедително от… ха, де? От кое можеха да са по-убедителни, в крайна сметка? От какво друго обяснение, пък било то очебийно, логично или отнесено?

— Е? — заинтересува се Бенедикт.

— Звучи разумно.

— Нали ти казах?

— Този Тод… доктор Тод Сандерсън имам предвид… наистина изглеждаше не съвсем като онзи, на Натали. По-късо подстриган. Гладко обръснат.

— Ето, сам се убеждаваш.

Отклоних поглед.

— Какво те притеснява?

— Нещо не ми се връзва.

— Защо?

— Да почнем оттам, че човекът е бил убит.

— Ами да! Това дори потвърждава теорията ми, че е бил многоженец. Налетял обаче на булка, която не се подлъгала и — бум!

— Не ми казвай само, че наистина вярваш в подобно обяснение.

Бенедикт се облегна назад и взе да подръпва с два пръста долната си устна.

— Не забравяй, че те е зарязала заради друг.

Изчаках да чуя какво още ще каже. Но след като той продължи да мълчи, не издържах.

— Знам, знам, Многознайко.

— Много те е заболяло — изрече тъжно, замислено. — Това го разбирам. По-добре, отколкото предполагаш. — Сетих се за онази снимка, за любовта, която самият той беше изгубил, за това колко много хора всъщност таят в себе си някаква несподелена мъка. — Двамата сте били влюбени. И това не ти е позволило да се примириш: как може тя така да те изостави и да отиде при другия?

Отново се намръщих, но усетих как болката прониза сърцето ми.

— А бе ти да не си станал професор по психология?

— И така копнееш за нов шанс, за реабилитация, че заради копнежа не успяваш да видиш истината.

— А тя е?

— Тя е, че нея вече я няма — рече той с думи най-прости. — Оставила те е. И сегашното с нищо не променя този факт.

Преглътнах и тръгнах да плувам срещу течението на тази кристално бистра реалност.

— Боя се, че нещата не се изчерпват с това.

— В смисъл?

— И аз не знам — признах си.

Бенедикт обмисли за секунда казаното.

— Но няма по тази причина да спреш да търсиш отговора, нали?

— Някога — да. Но не и днес. И най-вероятно не и утре.

Бенедикт сви рамене, стана и си взе втора бира.

— Добре. Какво правим оттук нататък?