Харлан Коубън
Шест години (35)

Тридесет и пета глава

— Опаа! Я виж кой е дошъл! — проговори пръв Дани Зукър.

Още щом я видях, тялото ми отмаля. Погледите ни — моят и на Натали — се срещнаха, при което моят свят избухна във всички възможни посоки. Малко са по-силните изживявания, които съм имал през живота си, в сравнение с това най-обикновено вглеждане в сините очи на жената, която обичах, та изпитах някакво особено задоволство от факта, независимо от опрения в слепоочието ми пистолет. Ако гръмне — гръмне! Аз за този един-единствен миг бях изживял повече, отколкото през всичките изминали шест години. Така че, ако ми беше писано да умра точно сега — не, не че го исках, напротив, повече от всичко копнеех да оцелея и да заживея с тази жена, — щях поне да си умра, изживял своя пълноценен живот, като пълноценен човек, какъвто не се бях чувствал дори допреди секунди.

Без да отмества насочената към нас цев, Натали заповяда:

— Пусни го!

А очите й не се откъсваха от мен.

— Няма начин, пиленце — отвърна Зукър.

— Пусни го и ще ти се предам.

— Не! — изкрещях.

Зукър заби дулото дълбоко отстрани на врата ми.

— Мълчи!

После се обърна към Натали:

— Защо мислиш, че ще ти повярвам?

— Ако ценях себе си повече от него, изобщо нямаше да се покажа.

Очите на Натали си оставаха впити в мен. По никакъв начин нямаше да позволя подобна размяна, но нещо в погледа й ме предупреди да кротувам, поне засега. Ако трябва да съм по-точен, тя буквално ми внушаваше да я послушам, да оставя нещата да се развият така, както тя искаше.

Може пък да не е дошла сама, мина ми през ум. Да е довела и други. Може и конкретен план за действие да има.

— Добре тогава — каза Зукър, все още скрит зад мен. — Положѝ оръжие и ще го пусна.

— Няма да стане — отвърна тя.

— Ъ?

— Ще го отведем до колата му. Ще го сложиш да седне на шофьорското място. И в момента, в който потегли, ще сложа оръжието си на земята.

Зукър се зае да обмисли предложението й.

— Вкарвам го в колата, значи. Ти хвърляш оръжието, а той си заминава.

Натали кимна повторно, все още гледайки ме право в очите, направо хипнотизираща ме да изпълнявам командите й.

— Съгласна — каза.

Отправихме се към предната страна на къщата. Натали продължаваше да стои на тридесетина метра от нас. Чудех се дали наблизо не е Куки или Бенедикт, или някой друг от „Ново начало“. Може пък да чакат край колата, готови за стрелба, да пречукат Зукър с първия изстрел.

Когато наближихме колата, Зукър възприе подход под ъгъл, при който и возилото, и аз го прикривахме.

— Отваряй! — заповяда ми.

Поколебах се.

Но той притисна цевта още по-силно във врата ми.

— Отвори вратата.

Хвърлих око на Натали. Самоуверената й усмивка проби гръдния ми кош и го смачка, сякаш беше яйчена черупка. Но докато сядах на шофьорското място, с нарастващ ужас осъзнах какво точно прави тя.

Нямаше никакъв план да спасява и двама ни.

С нея не бяха дошли никакви други членове на „Ново начало“, че да се намесят на наша страна. Никой не се беше скрил, готов да изскочи от засада. Натали беше приковавала вниманието ми, беше ми внушавала с погледа си надежда единствено за това да не се противя, а да я оставя да направи саможертвата, която се канеше да стори заради мен.

Няма да стане!

Колата запали. Натали понечи да свали оръжието си. Разполагах с не повече от секунда за действие. Знам, че щеше да е самоубийствено. И че нямаше начин да излезем живи и двамата от тази бъркотия. Точно това си беше мислила и тя. Че единият от нас ще трябва да умре. В крайна сметка и Джед, и Бенедикт, и Куки се оказаха прави. Истинска каша бях забъркал. Бях се поддал на някаква мантра, че любовта побеждава всичко, и се бях придържал упорито към нея дотам, че бях докарал нещата точно дотук, докъдето ми бяха казали, че ще стигнат: до това, че Натали сега гледаше смъртта в очите.

Няма в никакъв случай да го допусна.

Щом влязох в колата, Натали застана на едно място и посвети цялото си внимание на Дани Зукър. А той, досетил се, че иде неговият ред, махна пистолета от шията ми. Премести го в другата си ръка, че да е по-далеч от мен и да не ме предизвика да предприема нещо, независимо че вече седях.

— Ти си на ход — каза Зукър.

Натали сложи оръжието си на земята.

Времето изтече. Бях използвал последните секунди да планирам какво точно ще направя — до най-малката подробност, до елемента на изненадата, всичко докрай. Нямаше за кога повече да се двоумя. Зукър вероятно щеше да има достатъчно време да отправи поне един изстрел по мен. Нямаше значение. Щеше да е принуден да се самоотбранява. А ако насочеше изстрела си към мен, това щеше да даде на Натали достатъчно време или да побегне, или — на което всъщност разчитах — да грабне пистолета си от земята и да стреля.

Друг избор нямах. Най-малкото нямаше да мръдна и милиметър с колата, това поне бе вече решено.

Лявата ми ръка излетя внезапно нагоре. Според мен Зукър не очакваше подобно нещо. Предполагал е, че ако изобщо се намеся, то ще е с цел да го обезоръжа. Аз обаче го сграбчих за косата и го дръпнах към себе си. Както и очаквах, Дани насочи пистолета си към мен.

С лявата си ръка придърпах лицето му право към моето. И той реши, че с дясната ще посегна за пистолета му.

Нищо подобно.

Онова, което направих с дясната, беше да му натикам в устата таблетката с цианкалий, която Джед ми беше дал. А като усети какво става, Зукър се облещи от ужас. Буквално се парализира от мисълта, че в устата си има цианкалий и че ако не го махне оттам, направо е загубен. Опита се да изплюе таблетката, но ръката ми затискаше устата му. Захапа ме с всичка сила, та чак изкрещях от болка, но не отместих дланта си. В същото време стреля в главата ми.

Отместих я рязко.

Куршумът се заби в рамото ми. Нова агония.

Конвулсиите почнаха да го обземат, докато се прицелваше за втори изстрел. Така и не успя да натисне спусъка. Още първият куршум на Натали го нацели право в тила. Тя произведе два допълнителни изстрела, но се оказаха излишни.

Паднах назад, положил длан върху пулсиращото ми от болки рамо, мъчейки се да спра кръвотечението. И я зачаках да дойде при мен.

Тя обаче остана намясто.

През живота си не бях виждал нищо по-красиво и по-затрогващо от изражението на лицето й. По бузата й се търкулна сълза. Но тя само бавно поклати глава.

— Натали?

— Трябва да вървя — отвърна ми.

Ококорих се.

— Не! — И едва сега чух сирените. Губех кръв и съзнание. Но нищо нямаше значение. — Нека дойда с теб. Моля те.

Лицето й се разкриви от гримаса. Сълзите вече рукнаха.

— Няма да го преживея, ако нещо ти се случи. Не разбираш ли? Нали тъкмо затова избягах първия път. Не си заслужава да живея, ако ти си с разбито сърце. Нито ако си мъртъв.

— Но аз без теб не съм жив.

Сирените идеха все по-близо.

— Трябва да вървя — промълви тя през сълзи.

— Недей…

— Винаги ще те обичам, Джейк. Докато съм жива.

— Тогава остани с мен. — Усетих умолителния тон в гласа си.

— Не мога. Много добре го знаеш. И не ме следвай. Не ме търси. Спази обещанието си този път.

— Изключено е — завъртях глава.

Тя се извъртя и тръгна нагоре по хълма.

— Натали! — викнах подире й.

Но жената, която обичах, си тръгна от живота ми. Повторно.