Реймънд Фийст
Краят на магьосника (25)

25.
Конфликт

Раната кървеше.

Докато слънцето превръщаше предутринната сивота на източното небе в розов кехлибар, Томас премигна, за да почисти лявото си око от кръвта, която се стичаше от порязване над веждата му, причинено от мощен удар на Дракен-Корин, който Томас бе блокирал само частично и който бе попаднал в шлема му. Устоя на подтика да посегне да избърше кръвта. Това би означавало да закрие зрителното си поле с щита, а дори и само за миг това щеше да е равно на самоубийство.

Двамата преродени Драконови господари се бяха сражавали цяла нощ. Силите им бяха толкова равни, че се намираха в патова ситуация. Нанасяха удари и контраудари, поемаха ги и ги търпяха. И двамата бяха получили леки порязвания и страдаха от ефектите на неосвободена магия — всяко мушкане и посичане взимаше своето.

Те бяха създания с невероятна сила, но тази сила не бе безгранична и вече започваха да се проявяват първите признаци на умора. Някое препъване, несигурна стъпка, леко закъснял блок с щита или бавен контраудар, всичко това намекваше, че краят наближава.

Докато слънцето се издигаше, познат глас отекна в ума на Томас:

„Томас трябва да умре“.

Драконовото множество повтори:

„Томас трябва да умре“.

Томас се опита да пренебрегне призива, но той разбуди отговор някъде дълбоко в него.

„Аз съм Ашен-Шугар!“

За първи път от началото на двубоя Томас усети да го жилва съмнение. Но битката съвсем не бе свършила.

 

 

Докато Брендан се мъчеше да си обуе ботушите, отекнаха тръби. Бяха чакали някакъв признак, че силите на принц Оливър се раздвижват. Вместо това два дни го гледаха как строява войските си, организира лагери, вдига палатки и общо взето сякаш се подготвя за обсада.

Брендан изхвръкна от палатката, която някога принадлежеше на баща му и сега, когато той бе единственият й обитател, изглеждаше пуста като пещера. Стигна до командната шатра на принц Едуард точно когато се появиха останалите благородници.

— Май имаме някаква представа защо се бави Оливър — каза Едуард и посочи един пергамент на масата. — Изглежда, през проходите иде армия кешийски наемници.

Без да мисли, Брендан погледна картата и изтърси:

— Откъде са се взели?

Едуард се засмя.

— Боговете знаят, синко. Ако Оливър е набирал войски в сърцето на Кеш — пръстът му бодна в една точка близо до град Джонрил — и после ги е подкарал право на север през Зелените предели, това би ги извело близо до долината на Дърони. И тъй като всеки войник от тази част на Кралството вече е тук, никой не би попречил на похода им.

— Кога ще пристигнат, ваше височество? — попита херцогът на Ябон.

— И колко са? — добави херцогът на Южните граници.

— Ранните доклади сочат, че са между три и четири хиляди — каза Едуард. — Но ще ми е нужна по-точна информация.

Всички знаеха, че дори Хал да спре Чадуик, тези допълнителни войници ще дадат на Оливър значително преимущество.

— И ще са тук след три дни.

— Да — потвърди Джим Дашър, като се появи от един ъгъл на палатката. — Сега знаем какво точно чака Оливър.

— Е, господа — каза Едуард. — Отказвам да губя предимството в терена, защото Оливър увеличава войската си. Вярвам, че ние все още имаме надмощие. — Усмихна се. — Освен това не би ми харесало да видя как целият труд, който положиха момчетата, за да подготвят бойното поле, отива на вятъра.

Джим Дашър се усмихна и Брендан се зачуди дали не пропуска нещо.

 

 

Това бе най-безпрецедентният съвет в историята на Мидкемия. Пъг седеше в кръг с двама еледелски Тъкачи на заклинания, дузина духовници от различни ордени, двама моределски шамани, половин дузина таределски магьосници и двама елдарски мистици.

— Мисля, можем да се съгласим — каза той, — че навярно никога няма да разберем как е станало това.

Един стар галасмант, Кийт, се обади:

— Аз изследвах противозаклинанието от всички страни и имам само едно възможно обяснение, макар че то не е нищо повече от догадка.

— Моля те, продължавай — каза Джанил.

— Нашият най-талантлив млад галасмант се казваше Роджан и бе един от онези, потърсени от Майстора на Древното знание, за да свидетелстват за измяната на лорд-регента. За него не се знае нищо след експлозията в града и се предполага, че подобно на мнозина други е загинал при първоначалното разрушение или е бил убит от рояка създания, за които сега ни казват, че са частици от Ужаса.

— Мисля, че той се е добрал до порталната зала, може би достатъчно рано, за да види измяната на лорд-регента, който призова Ужаса в нашето селение. — Затвори очи за миг сякаш от болка. — Ако е имал време за реакция, да започне противозаклинание, първият му избор би бил да обърне онова там срещу самото него. Тъкмо по този начин практикуваше изкуството си той. Енергията на това, което Пъг нарича „разломи“, а ние познаваме като „портали“, е огромна, много опасна и неконтролируема, освен ако не си крайно прецизен в работата си.

Пъг кимна.

— Мисля, че в последните си предсмъртни усилия Роджан може да е започнал заклинанието, създало този купол. — Той посочи надолу по хълма. — Когато ни събуди експлозията, унищожила по-голямата част от Регентския съвет, и се появи първият от мрачните Ужаси, бяхме прекалено заети да оцелеем от яростната атака и да се измъкнем от града, за да обръщаме голямо внимание какво става с рубинения маяк. — Отпи глътка вода от един мях. — След като си пробих път с бой навън от града, видях как се образува куполът, спуска се бавно като вода, лееща се от фонтан, равномерно, от горе на долу… — Пое си дълбоко въздух. — Тогава аз и другите започнахме да изследваме преградата и осъзнахме, че се е превърнала в капан за всички вътре.

— Включително за тези от нашия народ, които нямаха време да избягат — обади се втори таредел, казваше се Мълвин. — Всички загубихме някого там вътре.

Моределските шамани останаха безстрастни: смъртта в семействата за тях бе нещо обичайно и не си заслужаваше да се коментира, освен ако не става дума за гибелта на велик воин при извършването на някакъв подвиг, а макар че стореното от Роджан можеше да е саможертва, можеше да е и просто сляп акт на отчаяние.

— Говорих с множество оцелели — каза Акайлия — и описанията им свидетелстват за нашествие на Ужаса. За това няма никакво съмнение, но по всички други въпроси ни липсва информация.

— Знаем ли нещо за ставащото под купола? — попита един от духовниците, епископ от храма на Лимс-Крагма.

— Само най-смътно — отвърна Пъг. — Срещал съм Ужаса и преди, а напоследък придобих някаква представа за същността му, но не знам дали това, което съм научил, ще ни е от особена полза в случая, с изключение на едно нещо. — Той погледна Кийт. — Ако онова, което идва през прохода, отворен от вашия лорд-регент, стигне до нашия свят, ще погълне всичко тук. — Взря се подред в лицата на присъстващите, за да подчертае важността на думите си. — Не говоря метафорично. Това нещо е поглъщачът на светове, ядачът на слънца. Ще убие и погълне всичко живо, до най-малкото стръкче трева; после ще погълне скалите и моретата и дори самия въздух, докато не остане нищо, освен пустота, а после тази пустота ще се разширява, докато не погълне всичко, което виждаме, трите луни, слънцето и дори далечните звезди.

На всяко лице бе изписан шок. Накрая един моределски шаман каза:

— Със сигурност преувеличаваш.

— Той говори за Запретеното — обади се Кийт.

Акайлия кимна.

— Голяма част от това знание е била загубена за вас — каза той на моределите. — Това, което знаем ние, елдарите, е непълно, но тази битка се е водила още преди да се появим на този свят. Това е борба, датираща отпреди Древните, и е нещо митично, борба между богове и създания на мрака, отвъд звездите и в сърцата на световете.

— Какво трябва да сторим? — попита един от човешките жреци, ректор на Ролдемския университет и член на ордена на Сунг Чистата.

— Първо, трябва да държим купола затворен — каза Пъг. — Второ, трябва да открием какво има в него. И последно, трябва да затворим намиращия се вътре разлом, като или пратим онова там обратно, откъдето е дошло, или го унищожим, или го пленим в разлома. Не можем да позволим на Ужаса да остане на този свят. Дори и държан зад купола, той ще продължи да сее разруха и рано или късно ще преодолее тази преграда.

— Човеко — обади се Гецвая, — изглежда, знаеш за това повече, отколкото казваш.

— Така е — съгласи се Пъг. — Ако оцелеем, ще ви обясня всичко, което знам, докато любопитството ви не бъде утолено, но повярвайте ми, в момента не можем да си позволим да губим време.

Тъмният елф се вгледа изпитателно в лицето на Пъг и кимна.

— Имам да уча много за тази магия на Звездните елфи, така че по-добре да се залавям.

Пъг гледаше как групата се разпада на двойки и тройки, потънали в разговор. Магнус се обърна към него.

— Имаш ли вече план?

— Отчасти.

— Отчасти ли?

— Мисля, че знам как да обърна първоначалното заклинание, магията на разлома, която таределите са превърнали в този купол. — Те се взряха в рубинения купол, който сега пулсираше леко с енергийни вълни, докато човешките магьосници и новодошлите елфически чародеи помагаха на таределските заклинатели да подсилят преградата. — По същността си това е било разлом, но различен от всички, които сме виждали.

— Ние сме изучили всеки съществуващ вид разломи. — Магнус забеляза на лицето на Пъг познато изражение. — Какво не ми казваш, татко?

— Ако ти кажа, че сме изправени срещу най-голямата заплаха, която можем да си въобразим, само ще изтъкна очевидното. Тук се крие риск, голям риск.

Магнус се умълча за момент.

— Добре. Като му дойде времето. — Посочи Накор и Миранда, които бяха потънали в задълбочен разговор с двама елфски заклинатели: единият беше от Е’бар, а другият — моределски шаман.

— Никога не съм виждал тези двамата толкова погълнати от нещо. — Погледна към ранените и прокудените, умиращите и бездомните, и онези, които бяха дошли да им окажат помощ, и каза: — Ако не беше мрачната обстановка, бих казал, че се забавляват.

— Приживе майка ти черпеше жизненост от бедите, наслаждаваше се на преодоляването им — рече Пъг. — А тази Миранда, каквото и друго да има в нея, все пак е до голяма степен майка ти.

— Знам. — Магнус пак погледна баща си. — А когато всичко това свърши, какво?

— Не те разбирам.

— Миранда и Накор. Какво ще стане с тях?

Пъг въздъхна.

— Преди малкото ни пътешествие бих казал нещо за боговете и как ни използват. Но след това, което видяхме, защо не го наречем просто съдба или провидение? В миналото съдбата не е проявявала особена любезност към онези, които смята, че вече не са й нужни. Очаквам, че и този път няма да е по-различно.

Магнус въздъхна.

— Аз свикнах да са отново с нас.

— Знам точно какво имаш предвид — каза баща му и го докосна по ръката. — Все още не споделям някои мисли с теб, защото не съм сигурен дали са от полза. А положението е прекалено наситено с истинска опасност, за да добавям към нея и въображаеми.

Магнус кимна.

— Когато си готов.

— Ти си първият, който ще го разбере — обеща Пъг, — защото ако съм прав за онова, което мисля, че трябва да постигнем, твоята роля ще е решаваща, може би най-важната от всички.

Магнус кимна пак и попита:

— А сега какво?

— Ще продължим с проучванията — отвърна Пъг с уморена усмивка. Погледна друга група владелци на магия, потънали в задълбочен разговор. — Ела да видим какво ги тревожи.

Магнус кимна и двамата закрачиха към магьосниците и жреците.

* * *

Брендан влезе забързано в командната палатка. Генералите на принц Едуард отсъстваха и там бяха само Джим Дашър и лейди Франсиезка Сорбоз. Принцът махна на слугите да излязат и когато четиримата останаха сами, рече:

— Добре се справихте, млади господине. — Посочи на Брендан да седне.

— Благодаря, ваше височество.

— През цялото време, откакто сте тук, почти не сме останали насаме. — Той кимна към Франсиезка и Джим и се усмихна. — По-насаме от това вероятно няма да останем. Чух, че сте имали тежко изпитание на Острова на чародея. Поне така ми го разказаха. — Посочи Джим. — В официалните доклади често липсват подробности. Сега, когато имаме малко време, бих искал да чуя вашето описание на събитията.

Брендан изглеждаше леко смутен.

— Не знам дали бих го нарекъл „изпитание“, но имаше една-две трудности. — Разказа историята съвсем откровено, като пропусна само частта как едва не се бе удавил, и през повечето време сипеше похвали за Сандрина, Амиранта, Руфио и останалите. Когато свърши, принцът поклати глава и каза:

— Наистина забележително.

— Сигурен съм, че нашият млад приятел скромничи — обади се Джим. Сложи ръце на раменете на Брендан. — Имаме задача за теб, ако си готов да я приемеш.

— Разбира се, сър. Всичко, което е нужно.

Едуард им даде знак, че могат да се оттеглят, и Джим и Брендан напуснаха палатката, като го оставиха да разговаря с лейди Франсиезка. Отвън Джим каза:

— Тези кешийски наемници би трябвало да са на около ден югоизточно оттук. Ако препуснеш покрай едно селце на име Тасфорд, а после през тесен проход в хълмовете, би трябвало да излезеш точно над мястото на последния им лагер. До мен стигнаха донесения, че можело да наброяват едва хиляда души или цели пет хиляди. Бих искал по-точна бройка. Ако успееш да се промъкнеш, без да те убият или пленят, би могъл да прецениш приблизително броя им по това колко лагерни огньове виждаш; после препусни като луд назад и се върни навреме, за да ни съобщиш информацията преди битката утре или вдругиден, в зависимост кога Оливър реши, че е време да се бием. Една точна бройка ще ни позволи да разположим по-разумно собствените си сили. Ще се справиш ли?

— Тръгвам веднага, сър — каза Брендан и се обърна да хукне.

Джим посегна и го хвана за рамото.

— Не се шегувах. Постарай се да не те убият. Негово височество има планове за теб и братята ти, когато всичко това свърши.

— Няма — отвърна Брендан с усмивка, която напомни на Джим за неговата собствена.

Джим влезе в палатката и принц Едуард каза:

— Това момче ми харесва. Какво можеш да ми кажеш за другите двама?

— Не познавам добре Мартин — отвърна Джим, — но според това, което съм видял, той и Хал са същите като брат си, че и отгоре. Докладът на Мартин пред херцога на Крондор за отстъплението от Крудий и отбраната на Илит беше скромен, но както чух от други, присъствали там, той се е справил наистина гениално със задачата да опази хората, намиращи се под негова закрила. Момчето чете и помни. — Джим се почука по главата с пръст.

Лейди Франсиезка се обади:

— Аз пък опознах добре Хал през времето, докато се криеше от агентите на Джон Уортингтън в Ролдем. И той е същият: интелигентен, пламенен, готов да умре за дълга си. Ролдем му е длъжник. Кралят чувства лично задължение към него, а кралицата много го харесва. Той е състрадателен, скромен… накратко, изобщо не прилича на повечето други благородници, които сте виждали; лишен е от лична амбиция, алчност, подозрителност и непочтеност. Представлява точно каквото бихте искали от един син.

Принц Едуард изглеждаше потънал в размисъл и по лицето му пробяга сянка на съжаление.

— Последиците могат да бъдат страшни.

— Колко по-страшни от това, ваше височество? — попита Джим. — Ние вече сме в състояние на гражданска война и ако загубим, няма да има значение. А ако победим, повечето от тези, които вероятно биха възразили, ще са мъртви или в окови.

— Добре — въздъхна принцът. — Пригответе документите и повикайте за свидетели херцозите на Батира, Крондор и Ябон. Чарлз някога беше добър приятел с Чадуик, преди да открие двуличието му. Смяната на страните може би няма да го направи популярен сред благородниците, желаещи да видят Оливър на трона — дори и да не го признават открито, — но ще го накара да изглежда съвестен и принципен човек, а не мое оръдие.

— Да, ваша светлост — отвърна Джим и забърза да намери писар.

Принц Едуард погледна лейди Франсиезка.

— Ами вие, милейди?

Тя се усмихна и той видя умората в очите й, но иначе бе красива както винаги.

— С моята кариера е свършено, както и с тази на Джим. Погрижихме се организациите под наш контрол да запазят максимално целостта си, за да изпълняват вашите повели и тези на крал Карол, но ние самите вече изиграхме своята роля.

— Какво ще правите?

— Никой от нас не е в нужда, тъй като и двамата сме високопоставени и богати. — Очите й заблестяха. — Макар и толкова хладнокръвен, колкото е необходимо, за да служи на Короната на Островите, Джеймс Дашър Джеймисън по сърце си е малко романтик. Фантазира си как ще живеем безгрижно на някой остров и ще отглеждаме децата си.

Принц Едуард се усмихна.

— Колкото и невероятно да изглежда, все пак е хубава цел, нали?

Франсиезка можа само да кимне, от страх, че ако заговори, гласът може да й изневери.

 

 

Мартин се приближи до Хал.

— Моля те, би ли направил нещо с този херцог на Ран?

Хал тъкмо се опитваше да хапне набързо стъкмена манджа: докато се връщаха към лагера на принц Едуард, готвеха набързо върху лагерните огньове.

— От какво се оплаква пък сега?

— От всичко — отвърна Мартин и приседна до брат си. — И не спира да предлага подкупи на мен и на Тай, за да му помогнем да избяга и да те плени, и всичко друго, което може да измисли. — Взе една дървена купа и загреба пълна лъжица боб със сланина от казана. — Май не осъзнава, че съм ти брат.

— Или пък не го интересува — рече Хал с усмивка. — Като сме братя, какво толкова?

— Мисля, че Тай може да ни слуша — каза Мартин и Хал се засмя и попита:

— Как са конете?

— Уморени, но се държат — отвърна Мартин. — Достатъчно са, за да яздим свежи коне всеки ден. Кога мислиш, че ще стигнем до позицията на Едуард?

— Ако потеглим в зори, някъде по залез-слънце утре.

— Мислиш ли, че битката вече ще е започнала?

— Утре ще разберем — отсече Хал, докато довършваше порцията си. — Ще направя една бърза обиколка на лагера и ще лягам. Ти лягай веднага — капнал си.

— Е, и ти не си свеж като краставичка — отвърна Мартин. — Но както кажете, ваша светлост.

Хал се засмя и докато отиваше да нагледа пленниците и лагера, се зачуди дали в близко бъдеще двамата с брат му пак ще се смеят заедно.

И не за пръв път се зачуди как ли се справя другият му брат.

 

 

Брендан пълзеше по корем в скалите и се вслушваше в звуците, идещи от лагера долу. Надигна се над една издатина и видя страж, застанал по средата на склона.

Тези наемници бяха небрежни — не очакваха наблизо да има сили на принц Едуард. Ако внимаваха, щяха да са разположили два пъти повече стражи на върха на тази урва, обърнати на северозапад. Дори да бяха пратили патрули да обикалят, Брендан нито ги бе видял, нито чул.

Огледа лагера. В центъра имаше голяма палатка, за която предположи, че принадлежи на капитана на отряда, и само десетина по-малки палатки, пръснати около нея, всяка побираща по четири-пет души. Останалите воини спяха под звездите, което при сегашното време не бе проблем.

За миг му се прииска да водеше със себе си онзи магьосник на Рейнман, който умееше да контролира времето, за да ги залее с един потоп, но после осъзна, че вероятно между лагера на Едуард и Риланон не е останала и една бутилка вино или ейл.

Започна да брои лагерните огньове.

 

 

Томас се биеше, а Дракен-Корин, под формата на Браден, отвръщаше на всяка атака. Човек отдавна би умрял от изтощение, ала тези две останки от отминала епоха продължаваха да се изпробват взаимно. На два пъти Томас бе нанасял рани, които биха убили на мига всеки смъртен, но Дракен-Корин ги бе понесъл и бе издържал на натиска на противника си достатъчно, за да може магията на валхеру да го изцери.

Сега двамата пестяха магията си — имаха нужда от нея, за да ги опази живи, а не за да нанасят вреда. И двамата се бяха примирили с невъзможността да спечелят магическо надмощие и вече осъзнаваха, че тази битка ще завърши с проливане на кръв, по възможно най-примитивния начин.

Цяла нощ се бяха движили като предпазливи вълци, кръжаха и се стрелваха напред, за да атакуват, но веднага отскачаха пак назад, за да избегнат контраатаката. Хапеха и щракаха със зъби и всеки понасяше леки рани, но ето че сега вече навлизаха в последния етап на тази битка.

По някое време единият от тях щеше да намери пролука или да спечели временно преимущество — и когато това станеше, щеше да се реши изходът от двубоя.

Томас отново чу в ума си гласа на драконите: „Томас трябва да умре“.

Но този път думите бяха последвани от древен и чужд звук. Един дракон запя и другите подеха песента. Най-сетне Томас я позна. Беше смъртната песен на драконите, онази, която пееха, когато някой валхеру загива.

 

 

Пъг даде знак на Миранда, Накор, Руфио и Магнус да дойдат при него и каза:

— Мисля, че знам какво трябва да направим.

Руфио хвърли поглед през рамо към група духовници, които бяха седнали да се нахранят и да си починат.

Пъг проследи погледа му.

— Ще кажем на другите, когато му дойде времето.

— Не е ли дошло още? — попита Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Има някои неща, които трябва да уредим, преди да поемем към онова, което може би ще е последната ни битка.

— Не ми харесва как звучи — отбеляза Накор.

— На никого от нас не му харесва — подкрепи го Магнус.

— Първо трябва да разберем какво точно става в купола. И да сме готови да реагираме мигновено. Второ, трябва да обърнем енергията на магията, която удържа Ужаса, и да го изтласкаме обратно откъдето е дошъл. И последно, трябва да запечатаме този разлом.

— Както го описваш, изглежда лесно — подхвърли саркастично Накор.

— Прямо е — каза Пъг, — но не е лесно.

— Как смяташ да влезеш вътре, за да видиш какво става, без да те унищожат? — попита Миранда.

— С това — каза Пъг и вдигна един глобус.

— Глобус на Окаран?

— Никога не съм виждал такъв — рече Накор.

— Имахме един на склад във вилата — обясни Магнус. — Това е последният. Опитвахме се да го разучим и да създадем копие.

— Дразнещо е, когато магьосниците умират, без да са предали тайните си другиму, нали? — каза Накор.

— Разбираме основната теория — поясни Пъг. — Все още не сме разглобили този от страх да не го повредим, така че нищо не пречи да го използваме сега, за да си гарантираме, че ще имаме време да създадем друг в идните години.

— За да си гарантираме, че изобщо ще има идни години — уточни Миранда. — Знаеш ли как да го използваш?

— Използвал съм го и преди, за кратко. — Пъг се обърна към Магнус. — Можеш да го вкараш в купола, нали?

— Това е много голяма мишена, татко, буквално с размерите на град. Естествено, че мога да го вкарам.

— Време е да разясним на всеки неговата роля — каза Пъг. — Ще трябва да се погрижим за четири отделни задачи: първо, ще се нуждаем от бранители, защото когато започнем обръщането на заклинанието, тази черупка за известно време ще стане пропусклива и имаме доста добра представа какво ще се изсипе оттам.

— Куп Ужаси — обади се Миранда.

— Второ — каза Пъг, — ще ни трябват хора, готови да евакуират всички, които не са ни необходими тук. Защото не само че ще има Ужаси, вилнеещи из тази долина, но и ако това заклинание е толкова нестабилно, колкото си мисля, може да настъпи опустошение в мащаб, пред който случилото се на Острова на змийските хора ще изглежда незначително.

— Това е… ужасяващо — промълви Накор.

— Трето, Магнус, ти си единственият, който има силата и способностите да слее магията, насочена към нас. Не знам дали дори аз бих могъл да го направя сам. Искам от теб да бъдеш проводникът на онова, което ни пратят.

— И последно — каза Пъг на Накор, — искам от теб да си готов да направиш неща, за които никога досега не са те молили, хитрини в мащаб, несънуван от никого.

Накор се ухили.

— Ще се опитам.

— А сега трябва да говоря с този-онзи — рече Пъг. — Къде са Сандрина, Аркан и Калис?

— Колкото и да е странно — обади се Миранда, — всичките са с онази кралица на Тъмните елфи и си хапват сладко-сладко.

— Съмнявам се, че на Лиалан ще й хареса да я наричат „Тъмен елф“ или „кралица“ — отбеляза Пъг. — Връщам се след малко. Вие тримата започвайте да мислите как ще осъществим това, без да допуснем грешки. Всичко трябва да е готово до утре следобед. Мисля, че след това магьосниците, които поддържат купола, ще са твърде изтощени: необходимо ни е всички да са на върха на силите си.

Той се отдалечи и Миранда погледна Магнус.

— Понякога баща ти може да е най-вбесяващият човек, когото познавам.

Магнус несъзнателно я прегърна през кръста и я стисна лекичко.

— Знам.