Реймънд Фийст
Краят на магьосника (20)

20.
Планове

Хал вдигна ръка.

Колоната ездачи зад него спря и той даде знак на Мартин, Тай и графа на Ламът — Хокада Венло — да излязат напред. Четиримата старши офицери се намираха на билото на едно възвишение и се взираха надолу към хълмиста долина, сред която лежаха руините на изоставен град.

— Сетанон — каза Хал. Огледа околността, като си отбелязваше някои характерни белези и ориентири. — Мнения, господа?

Граф Хокада беше набит дебеловрат мъж. Беше с цяла глава по-нисък от останалите, но репутацията му на борец като млад и войник като възрастен показваше, че не бива да го подценяват. Той се славеше като един от най-добрите ездачи и стрелци в Ламът.

— Чадуик ще мине по онзи път. — Графът посочи в далечината зад града, към бледата линия на пътя на дървосекачите, която излизаше от Тъмни лес. — Той е традиционалист, затова ще държи пехотата вляво, така че кавалерията да образува преграда между нея и гората.

— Но гората свършва на мили северно оттук — отбеляза Мартин.

Хокада кимна.

— Да. Само че той няма да види належаща причина да ги размества. Затова ще пристигне именно така, с пехотата в двойна колона отляво, а кавалерията в двойна колона отдясно.

— Съгласен съм — каза Хал. — Какво друго?

Обади се Тай:

— Ще предположи, че градът е изоставен, както от век насам, но въпреки това ще прати разузнавачи.

— Как ще се справим с тях? — попита Хал.

За кратко всички мълчаха, после графът на Ламът каза:

— Ако минат през града, значи нарежданията им са да се върнат да докладват само ако забележат враг. Ако единият или и двамата обърнат назад, значи ще докладват, че градът е безопасен за преминаване. Това е най-добрата ми догадка, милорд.

Хал още не бе свикнал по-стари и опитни войници да се обръщат към него с „милорд“. Погледна Мартин и Тай, които кимнаха в знак на съгласие.

— И така, ако искаме да подмамим Чадуик да заеме лоша позиция в града, той трябва да си мисли, че е изоставен. — Изправи се в стремената, за да огледа по-добре терена. — Разполагаме с няколко дни, преди да пристигне, може би и повече. Нека проучим щателно терена и го подготвим за битка. Милорд — обърна се той към графа. — Погрижете се за кавалерията си. Ще лагеруваме ей там. — Посочи към едно сечище на четвърт миля назад по пътя, с малко поточе, минаващо по западния му край. — И пратете разузнавачи в града утре по първи зори. Искам капан, който ще заклещи опашката на Чадуик от Ран и няма да го пусне, докато ние не сме готови да го освободим.

— Да, милорд — отвърна Хокада, обърна коня си и пое назад по пътя.

— Какво си наумил, Хал? — попита брат му.

— Още нямам конкретен план, но имам идея. Ще оставим разузнавачите му да преминат, а после ще пуснем Чад да влезе в Сетанон, но ще го накараме да плати с кръв, за да излезе от града.

— Идеята ми харесва — заяви Тай.

— Добре — каза Хал. — Защото ще ти възложа особено трудна роля.

— Защо ли това не ме изненадва? — рече Тай с усмивка.

— Хайде да си починем малко и да се заемаме с планирането — предложи Хал.

— Добра идея — обади се Мартин. — Гладен съм.

— Ти винаги си гладен — отвърна със смях Хал. Докато бяха живи, двамата винаги щяха да се държат като братя, каквото и да се случи.

 

 

Залезът на следващия ден завари Тай, Мартин и графа в палатката на Хал да слушат докладите на пратените в Сетанон разузнавачи. Градът бе изоставен от повече от век. Говореше се, че бил прокълнат, а историята му, изглежда, подкрепяше този мит. Върху масата бе развит голям чист пергамент и Мартин рисуваше на него подробна карта, докато слушаше описанията.

— Не знам защо ме караш да правя това — промърмори той.

— Ти винаги си бил най-добрият художник, нали помниш? — каза Хал.

— Това, че аз го твърдя, не означава, че е вярно.

Всички се засмяха.

— Баща ни казваше — заяви Хал, — че ако хората ти са твърди и не се прекършват, подготовката е девет десети спечелена битка. Просто трябва да се подготвим по-добре от Чадуик.

Съсредоточен върху рисуването на подробностите, които му посочваше разузнавачът, Мартин подхвърли:

— Казваше също, че влезеш ли в контакт с врага, всичките ти планове отиват по дяволите.

Хал го плесна шеговито по врата.

— Само че това важи и за двете страни, а по-добре подготвената страна побеждава. — Обърна се към лорд Хокада. — Ако бяхте Чадуик от Ран и подозирахте, че в Сетанон има засада, как щяхте да се подготвите?

Графът на Ламът огледа замислено картата.

— Има няколко начина, милорд, но кой е най-добрият? Старата цитадела е очевиден избор за гарнизонна точка, защото в случай на нужда силите ви могат да се оттеглят вътре и да спуснат стария портикул. Това би забавило врага, ако той реши да остане и да ви измъкне оттам, но в крайна сметка ще загубите позицията си. Нещо повече, ако целта му е да подсили Оливър, ще остави малка част, която да ви попречи да напуснете цитаделата, и бързо ще придвижи останалите си сили на юг. Тук — той посочи на картата — и тук, в тези сгради, отряд стрелци би могъл да спре всеки опит за излаз, докато Чадуик минава покрай нас. — Погледна Хал. — Ако пратят разузнавачи в града, за да го огледат, аз бих оставил цитаделата пуста. По-късно, ако решите да се укрепите, можете бързо да се вмъкнете вътре, след като разузнавачите си тръгнат.

— Ще го имам предвид — каза Хал. — Какво друго?

— Ако ги подмамим в битка за всяка къща, това може да ни даде временно преимущество и ще неутрализира всяко предимство, което те могат да имат откъм кавалерия, но същото важи и за нашата кавалерия.

— Само че вашите конни стрелци могат да нанесат повече поражения от тяхната кавалерия, нали? — обади се Мартин.

— Ако успяват да се държат на определено разстояние, да — отвърна графът. — Но ако свиеш зад някой ъгъл и се озовеш меч срещу меч с тежко брониран конник, и нямаш предимство в скоростта… Шансовете не ми харесват.

— Прав сте — каза Мартин. Погледна разузнавача. — Така добре ли е?

— Да — отвърна конникът от Ламът. — Освен това тук има още една стена, висока около четири стъпки — изглежда все едно е служила за ограда на градина зад някой хан.

— Започвам да си мисля, че не ви харесва идеята да сте в града, милорд — каза Хал на своя помощник-командир.

Графът се усмихна.

— Прадядо ми бил от онези цурански чеда, които се влюбили в конете, милорд. Яздя още отпреди да съм се научил да ходя. Мисълта да се озова някъде, където конят ще се окаже затруднение в битка, ми е чужда. Първата ми рота са конни стрелци. Аз лично я предвождам.

— Ами втората? — попита Тай.

— Конна пехота и най-жилавата банда, която ще откриете в армията на принц Едуард.

— Е, тогава нека оставим първата ви рота да прави онова, което може най-добре.

— За какво си мислиш, братко? — попита Мартин.

— Мисля, че и на двамата с граф Хокада ни харесва повече да седим, където сме, отколкото в онзи безлюден град.

Мартин се облегна с пресилена въздишка на раздразнение.

— Което ще рече, че съм рисувал цяла вечер напусто?

— О, картата ще ни послужи — каза Хал.

— Обаче искаш да атакуват по нанагорнището срещу този хребет? — попита Тай.

— Само ако успея да ги накарам да го направят при мои условия.

Мартин се ухили.

— Това ми звучи забавно.

— Да излезем навън, господа — каза Хал.

Последваха го навън от командната палатка и Хал посочи един гъст трънак, който покриваше склона вдясно, между пътя и стръмната урва от другата страна.

— Ако удължим тази преграда от прещип и тръни, като домъкнем растения от близката околност и ги засадим, да речем, в протежение на четвърт миля надолу по този път, така че да изглеждат като естествено растящи, Чадуик или ще сгъсти колоните си, за да може да прехвърли билото, или ще остави пехотата назад и ще пропусне напред кавалерията.

— Аз бих казал второто — обади се графът. — Това е най-логично, в случай че го изненадат, щом преодолее възвишението.

Хал дълго изучава терена и накрая каза:

— Мисля, че имам план.

 

 

— Врагът има план — каза Макрос. — Или поне нещо толкова близко до план, колкото можем да си представим, когато си имаме работа с чужд разум.

Стояха насред един огромен площад във Вечния град. Странни светлини кръжаха над тях като ято скорци, увлечени в безкраен танц.

— Говорим за Ужаса — рече Пъг. — Един Господар на ужаса се появи в Сетанон, когато се бихме за първи път за Камъка на живота, а друг се бе маскирал като дасатския лорд на смъртта, когато техният свят бе почти унищожен.

— Ужаса ли? — попита Макрос. — В известен смисъл, да. Това название е също толкова удобно като Мрака или Врага.

Пъг го изгледа въпросително.

— Да не говориш за Врага от цуранското знание? Това са били валхеру, а те бяха прокудени или унищожени, когато затворихме разлома в Сетанон.

— Ще ми се да беше толкова просто — каза Макрос. — Елате, време е да видите още някои неща и да узнаете още истини.

— Истините винаги са добре дошли, но при теб са рядкост, тат… — Миранда едва не го нарече „татко“, но се спря навреме.

— Имал съм си причини за всичко, което съм направил — отвърна той. На лицето му се изписа съжаление. — Но признавам, че понякога причините ми не са били за добро.

Тръгнаха към огромна черна сграда, която се извисяваше над другите в тази част на града.

— Фалшивият затвор — каза Пъг. — Тук дойдохме първо двамата с Томас, за да те открием.

— И какво ви чакаше?

— Господар на ужаса.

— Хайде да идем да го видим — предложи Черния чародей.

— Още ли е там? — попита Пъг.

— Последвайте ме. — Макрос бързо мина през огромната врата и ги поведе по централния коридор, който Пъг си спомняше ясно. Ужасите, или който там стоеше зад тях, бяха подготвили сложен капан, за да подмамят Пъг и Томас в стълкновение с един Господар на ужаса. Двамата бяха надвили лесно създанието, но предположиха, че е защото Ужаса ги е подценил. Това предположение трая, докато не намериха Макрос и не задействаха времевия капан, който ги отнесе в миналото.

Докато се изкачваха по стълбите, Макрос каза:

— Пъг, през всичките години, откакто вие с Томас ме открихте тук, сблъсквал ли си се с друг случай на пътуване във времето?

— Мислех, че да — отвърна Пъг и му обясни за подправените бележки, които му даваха намеци и подсказки за неща, които трябва да направи. Отначало бе смятал, че са от някаква негова бъдеща версия, но накрая разкри, че са дело на Калкин, известен още като Банат или Бан-ат, бога на крадците, лъжците и мошениците.

— Боговете са малко по-различно нещо — каза Макрос. — Особено пък този. Той е уникален и играе ключова роля във всичко това.

Стигнаха стаята на върха на кулата и влязоха. По средата й имаше кристална клетка, а в нея клечеше фигура от дим и пепел. Фигурата се надигна бавно.

— Връщаш се, за да ми се присмиваш ли, магьоснико?

— Не, връщаме се, за да се погрижим за мъченията ти — каза Макрос и прати стрела от сребърна енергия, която прониза въздуха като тънък прът блестяща светлина. Мина безпрепятствено през решетките на клетката и щом докосна създанието, мина безпрепятствено и през него. — Така си и мислех — отбеляза Макрос. — Ако това беше истински Господар на ужаса, енергията щеше да го накара да лумне в пламъци.

— Какво е тогава?

— Низше Чедо на пустотата — отвърна Макрос. Запрати ново заклинание и съществото изстена глухо. — Това е мрачна твар — рече Макрос. — Не представлява кой знае каква опасност за добре въоръжен човек, нито пък за някого със силите на Томас или теб. Те са се погрижили да се биете достатъчно дълго, за да го помислите за истински, но да го победите лесно и да ме намерите в Градината. — Обърна се към създанието в клетката. — Откога си тук?

— От началото — отвърна то.

— Преди колко време те посетиха за последно?

Създанието не отговори.

Макрос погледна спътниците си и каза:

— Не знае.

— Много време мина — рече Пъг. — Повече от век. Според това, което виждам, тук няма начин да се измерва течението на времето.

— Има и нещо повече — отбеляза Макрос. Махна с ръка и клетката и създанието в нея изчезнаха. — Ужаса не е същество или орда от същества, а нещо като съзнание, толкова чуждо на всичко, което познаваме, че и самите богове не го разбират.

— „То“ ли? — попита Магнус. — Трябва ли да смятаме, че Ужаса е едно нещо?

— По същество да — каза Макрос. — Макар че може да се намира в множество различни форми и на различни места по едно и също време. Всички Чеда на пустотата са по един или друг начин част от Ужаса.

— Как е възможно това? — попита Накор.

— То гледа на времето по различен начин и го използва различно — каза Макрос.

— Сега вече се заинтересувах — обади се Миранда. — Според моя опит казаното от теб няма смисъл.

— Ето защо си тук, дъ… — За малко да я нарече „дъще“, но вместо това се усмихна.

Махна с ръка и се озоваха на друго място.

— Павилионът! — възкликна Пъг.

— Да — отвърна Макрос. — Където, ако съм разбрал правилно, твоят син е изнудил Богинята на смъртта да му се яви.

Накор хвърли поглед към Магнус. Изглеждаше впечатлен.

— Изнудил си богиня?

— Всъщност я убедих — поясни Магнус.

— Сега обаче вие се приближавате към проникновение, до което са достигали малцина духовници, философи или мъдреци в Мидкемия: истинската природа на боговете.

Един глас зад тях се обади:

— Стъпваш по коварна почва, Макрос.

Обърнаха се и видяха младеж с къдрава кафява коса и тъмни очи, облечен в табарда на Крондор. Пъг знаеше, че това не може да е скуайър Джеймс, така че каза:

— Бан-ат.

Младежът се поклони театрално.

— Избрах този облик от носталгия. Той винаги е бил един от любимите ми поданици.

— Макрос — каза Магнус, — какво искаше да ни покажеш, преди той — посочи бога в младежки облик — да те предупреди да не го правиш?

— Точно това е най-трудно за обясняване и най-трудно за разбиране. Но е най-съществената част от подготовката ви за битката с Ужаса.

— А ти не искаш той да го прави? — попита Накор Банат.

Богът сви рамене.

— Имам си своите ограничения. Желая определен изход — моето оцеляване, — но все пак като богове ние сме длъжни да пазим определено знание. — Усмихна се. — Тук има противоречие. Но животът е пълен с противоречия. Както вече казах, имам си своите ограничения.

— Само че те явно не са толкова силни като при останалите богове — отбеляза Пъг. — Иначе как щеше да се намесиш в света на дасатите или да върнеш съзнанията на Миранда и Накор посредством тези демони?

— Приписвате ми твърде много заслуги — каза създанието, известно и като Калкин. — Аз притежавам способността да „мамя“, както го наричате вие, да заобикалям ограниченията, които пречат на моите събратя да действат в интерес на този свят, но дори аз не мога да мамя достатъчно, за да дам паметта на Макрос на онзи умиращ дасат или пък да слея умовете на Миранда и Накор с тези на демон от Петия кръг. За това бяха нужни усилията на всички ни.

При тези думи около тях се появиха и другите богове на Мидкемия — взираха се в тях от троновете си. В дъното седяха четири гигантски неподвижни фигури: четиримата по-висши богове, Регулаторите.

— Мисля, че не са нужни запознанства — каза Калкин. — Регулаторите остават безмълвни, както винаги.

Пъг се взря в небесата над Павилиона и видя четирите тихи лица: Абрам-Сев, Ковача на действието, Ев-Дем, Работещия отвътре; Графт, Тъкача на желания, и Хелбинор, Въздържащия се.

— Аз… разбирам — каза Пъг.

— Какво разбираш? — попита Калкин.

— Това са силите, определящи нашата вселена. Те не си взаимодействат със смъртните, защото… те са вселената.

Макрос погледна Миранда.

— Казах ти, че си се омъжила за умен момък.

— Нищо подобно не си ми казвал — възрази Миранда.

Пъг погледна първо Бан-ат, а после и другите богове, и рече:

— Вие си взаимодействате с хората, защото… ние сме ви създали!

— Много умен момък — отбеляза Калкин.

Като един, боговете слязоха от троновете си и се приближиха. Калкин каза:

— Ние сме персонификации. Представляваме елементите на естествения ред, на които вие, чрез боготворене, сте придали ниво на съзнание, което иначе не би съществувало.

Една крехка стара жена се появи до него.

— Ние битуваме, в една или друга форма, отвъд онова, което се смята за смъртно съществувание. Ние сме енергия, понякога буйна, понякога слаба, но се задържаме.

— Арч-Индар! — възкликна радостно Накор. — Накарах да ти построят статуя и светилище край Крондор. — Сведе поглед, смутен от собствения си ентусиазъм. — Или поне онази част от мен, която беше Накор, го стори.

— Ако достатъчно хора започнат отново да ме боготворят, ще се върна към живота.

— Ти се яви, когато се борех да спася Калеб — каза Магнус. — Как можеш да кажеш „ще се върна към живота“?

— Защото не съм жива — отвърна тя с усмивка. — Аз съм само спомен. — Погледна Пъг. — Залтаис, с когото се би ти, беше сън, изпълнено желание на спящото въплъщение на злото. Желанията, сънищата и спомените на боговете са могъщи, Пъг.

— Това, което не разбирам — обади се Магнус, — е, че ти дойде да ми помогнеш да спася брат си. — Погледна забулената в черно фигура на Лимс-Крагма, богинята на смъртта, срещу която се бе изправил тогава. — Ти дойде в нейното царство и я принуди да изпълни желанието ми да видя как брат ми оцелява.

Старицата се усмихна тъжно.

— Не съм я принудила. Убедих я, че твоята кауза е добра.

— А това, което аз не разбирам — рече Миранда, — е как можеш да имаш спомени, след като си мъртва?

Образът на Арч-Индар се засмя.

— Аз не съм спомен на Арч-Индар.

Обади се Лимс-Крагма.

— Тя е моят спомен за Арч-Индар. — Описа кръг с бледата си ръка, с дланта нагоре. — Когато някой от нас почувства нужда да си спомни „доброто“, се явява тя.

— Изумително — промълви Накор.

— Вложили сме доста в тази работа. Това би трябвало да е очевидно за вас — рече Калкин.

— Много дълго подозирахме, че Безименния е в дъното на всичко това — каза Пъг.

— Налар — тук можете да изричате името му без страх — е не по-малко загрижен за вашия успех от всеки друг сред нас — отвърна Калкин. — Ако този свят погине, всички ние ще погинем с него. Няма да остане никой, който да ни боготвори, нито дори да ни помни или сънува.

Изведнъж боговете изчезнаха и в залата се възцари гробна тишина.

 

 

— Пъг — рече Макрос, — какво имаше предвид, като каза, че боговете Регулатори са силите, които определят вселената?

Пъг примигна.

— Главата ми се мотае.

— А ти самият знаеш ли за какво говори? — попита Миранда Макрос.

— Знам — отвърна Черния чародей.

— Тогава кажи ни.

— Не мога. Не аз съм създал правилата тук. Мисля, че трябва да откриете някои неща сами, за да ги разберете наистина. — Той се намръщи. — Проклятие! Ако ще живея само още малко, защо ми дават главоболие?

— Истинско познание — каза Накор. После се ухили. — Аз знам! Абрам-Сев, Ковача на действието, е силата, изригнала от сътворението, която движи всичко. — Той размаха ръце, като мърдаше пръсти. — Шантави неща навсякъде, пръснати тук-таме!

— Да — каза Пъг. — Той е онази разпространяваща се навън вълна от неща, но в рамките на ограничен набор от правила. Само че не негови правила!

— Правила отвъд познанието на смъртните — подсказа Магнус.

— Много добре — окуражи ги Макрос.

Миранда се огледа.

— Още ли сме в Павилиона?

— Ние сме там, където искате да бъдете — каза Макрос. — Но останете на това място още малко, защото мога да ви гарантирам, че тук няма да ни безпокоят и времето няма да ни притиска.

— Времето ли? — попита Накор. — Одеве пак спомена времето.

Макрос кимна.

— И дотам ще стигнем. Нека Пъг продължи.

— Значи — каза Пъг, — ако Абрам-Сев е насочената навън сила, то Ев-Дем е насочената навътре сила, онази, която обуздава хаотичното, наглед случайно изригване на Абрам-Сев. Ето откъде започват правилата.

— Отлично — рече Макрос. Махна с ръка и се появи голям стол. Черния чародей седна на него. — Чувствам се стар.

Пъг продължи:

— Тогава Графт е… причината умовете ни да си взаимодействат с тази енергия, да възникват сънищата или боговете да се образуват от човешките възприятия за природните сили, или да си мислиш за нещо и изведнъж то да се случи.

— Доста опростено описание, но в същността си вярно — каза Макрос, явно доволен от насоката на разговора.

— А Хелбинор? — попита Магнус. — Богът, който не прави нищо? Как се вписва той?

— Не знам — отвърна Пъг.

Лицето на Накор грейна.

— Аз знам.

Макрос се приведе напред.

— Трябва да чуя това.

— Той само привидно не прави нищо — заяви Накор. — Но щом боговете са персонификация на природни сили, то той е персонификация на нещата, които не виждаме, нещата, които не разбираме. Той е богът на загадъчното, на нещата, които още не сме открили.

— Продължавай — подкани го Макрос и се ухили също като него.

— Онова, което казахме за силите на сътворението, силите, които им противодействат, и силите, създадени от ума, е прекалено просто. Трябва да има и други сили. Сили, които не само не разбираме, но дори не забелязваме и не подозираме за съществуването им. Ето това е Хелбинор. Спомнете си Вечния град. Той е план, нещо като комплект чертежи, изготвен от някой архитект. Виждахме всякакви чудеса, но какво всъщност виждахме?

— Продължавай — каза Пъг.

— Всичко онова, което обсъждахме: съдбовната важност на математиката, ограничените ни възприятия, нуждата ни от перспектива и най-вече нуждата ни да помним основните, важни неща за това да бъдеш човек… — Млъкна и се усмихна тъжно, а очите му се напълниха със сълзи. — Да бъдеш човек. — Той погледна Миранда. — Това е урокът ни.

Тя кимна.

— Разбрахме, че боговете са просто начинът, по който гледаме на вселената, и че нашата перспектива е ограничена, непълна и несъвършена, но е всичко, с което разполагаме. Тя е начинът, по който разбираме — продължи Накор.

— Много вярно — рече Макрос.

— А Ишап, Уравновесяващия, е най-важният от всички — добави Накор. — Без него всичко останало е хаос.

— Той е мъртъв — отбеляза Миранда.

— Както и много други богове — отвърна Накор. — Еортис, Богът на морето; Богът на любовта, Богът на нощта, Богът на изцелението, но други богове са поели някои от техните роли или ги помнят, така че влиянието им си остава, макар и проявленията им вече да ги няма. Ишап си е отишъл, но другите го помнят, ето защо той още е важен. Ето защо още усещаме влиянието му.

— И ето защо ишапийците полагат усилия да го издигнат до върховно място сред боговете — каза Магнус. — За да го върнат и да подсигурят равновесието.

— Не ми е в природата да размишлявам върху такива неща — промърмори Миранда. — Но това, което ни показа, е толкова необикновено, че дори аз съм заинтригувана. И все пак трябва да попитам, какво общо има то е Ужаса и спасяването на вселената?

Макрос се изправи.

— Сега стигаме до трудната част. — Махна с ръка и изведнъж петимата изчезнаха от Павилиона.

Лек бриз отметна една завеса и се появи сянка. После и втора, и трета.

— Могат ли да го направят? — попита първата. Гласът й бе на добродушна старица.

Друг глас, приглушен, сякаш говореше изпод една миля пръст на някоя далечна планета, каза:

— Можем само да се надяваме, стара неприятелко.

Третата сянка претегли казаното от Богинята на доброто и Бога на злото и запази мълчание.