Реймънд Фийст
Краят на магьосника (2)

2.
Противостояние

Кораби осейваха като точици хоризонта.

Хай стоеше на бойниците на кралския дворец в Риланон — по същността си той все още бе замък, но такъв, който не е виждал битки от векове. Тази част от древния крепостен вал, голям плосък покрив от дебел камък, някога бе помещавала бойни машини за защита на външните стени — днес вече отдавна съборени, за да се разширят кралските имения. Едно укрепление, където някога бе стояла огромна балиста, сега бе превърнато в градина, пълна с цветя в отминаващото лято. През изтеклите векове каменните зъбци бяха заменени с балюстрада, хитроумно издялана така, че да е хем здрава, хем изящна. И все пак Хал усещаше якостта на камъка под ботушите си, солиден като палисадите на замъка Крудий. Като гледаше събиращите се долу сили, му се искаше тези отдавна изчезнали външни стени на Риланон отново да са на мястото си, с балисти и требушети вместо вехнещи цветя.

Издиша бавно. Трудно му беше да намери покой. Тежките изпитания от последните няколко седмици вече избледняваха в паметта му, но тревогите, свързани с бягството им от Ролдем с принцеса Стефани, бяха заменени с тревоги от далеч по-голям мащаб. Личното му нещастие, че никога няма да има жената, която обича, изглеждаше дребна грижа в сравнение със заплахите, пред които бе изправен народът му.

И все пак споменът за нея го преследваше неотлъчно, заедно със спомена как с неговия приятел Тай Хокинс я бяха измъкнали от дома й и я бяха довели благополучно в Кралството. На моменти всичко това му се струваше нереално, но пък в други бе ярко и живо. Всеки детайл, свързан със Стефани, бе запечатан в паметта му: грацията, с която се движеше, смехът й, когато откриваше удоволствие в дребните неща, тревогите й за хората, които обичаше. Помъчи се да се отърси от спомените, защото знаеше, че така само удължава болката.

Огледа се и видя, че брат му Мартин е вперил очи в него. Мартин наклони глава: безмълвен жест, с който го питаше добре ли е. Хал кимна лекичко. Брат им Брендан, застанал до Мартин, се бе съсредоточил изцяло върху корабите в пристанището. Хал също насочи вниманието си натам. Наблизо стояха херцогът на Риланон лорд Джеймс и неговият внук Джим Дашър.

Пристанището на Риланон се намираше южно от двореца, в подножието на хълма. От дни насам платна изникваха от всички краища на хоризонта: стотици кораби от всеки пристан на Кралско море. Древната островна нация бе виждала флоти като тези, но не и в паметта на живите. Войната не бе докосвала тази земя, отколешния дом на рода на Хал, от векове. Основният мотив на неговите предшественици да завладеят околните острови и близкото крайбрежие били непрестанните сблъсъци с разни дребни военачалници и кланове, извършващи набези из тукашните води. Постоянната нужда да защитават родния си остров бе превърнала относително мирната общност от рибари и фермери в най-ефикасната армия на север от империята и бе създала втората по големина нация на този свят.

За Островното кралство беше истински триумф, че градът и кралският дворец могат да минат без масивни укрепления, тъй като от векове кралският флот се бе превърнал в „стената около Риланон“. Сега обаче този флот беше разединен. Никой не можеше да погледне към това море и множеството платна по него и да прецени кого защитават те: Едуард, Оливър или някаква друга фракция. Хал съзираше иронията в това.

Не можеше да намери покой, защото надушваше идещата война в следобедния бриз. И за разлика от борбата срещу Кеш, това бе най-страшният вид война за всеки благородник в Кралството: гражданска война.

Хал познаваше добре историята на Кралството. Един решителен владетел на име Данис обединил всички племена на острова, а неговият наследник Делонг бил първият Кондуин, установил владение на континента. След оплячкосването на Бас-Тира — друго селище, набрало достатъчно мощ, за да си съперничи с Риланон, — той не се върнал в островната си твърдина, а накарал владетеля на споменатия град държава да му се закълне във вярност, в замяна на своя живот и живота на поданиците си, и така създал първото херцогство на сушата и издигнал Бас-Тира до положението на втори най-важен град след столицата. Тази първа победа довела до много други — обединената мощ на Риланон и Бас-Тира завладяла Саладор и южното крайбрежие. Само Източните кралства, с помощта на Ролдем, успели да спрат тази ранна експанзия на Кралството. Колкото до Бас-Тира, тя отдавна вече се казваше Батира.

Сега владетелят на града стоеше от дясната страна на Хал и попита:

— Какви ги мисли Оливър?

Херцог Джеймс Риланонски погледна към Хал и стоящия вляво от него мъж — внука на Джеймс, Джим Дашър Джеймисън, началник на кралската Разузнавателна служба.

— Той не мисли — каза горчиво Джим. — Или пък мисли, че някой тук може да възрази срещу крал чужденец, затова е довел и няколко приятели.

Хал хвърли поглед към братята си и видя как Мартин кимна. Хал знаеше, че той също го разбира: по един или друг начин тримата братя Кондуин щяха да са част от всичко това, но каква ще е тази част, още не бе ясно.

„Приятелите“ представляваха болшинството от армията на Маладон и Симрик, подсилена със значителен брой нередовни войници и наемнически отряди, които в момента, както и през целия последен месец, лагеруваха пред градските стени. Старият плац лежеше на изток от пристанището; там навремето се бяха събирали нашественическите армии на Риланон в очакване да се качат по корабите. Но поне от поколение насам плацът не се използваше по предназначение, а бе превърнат в градче от бараки и импровизиран пазар. Оливър го бе разчистил, прогонвайки много от бедняците, и сега армията му лагеруваше там.

Между хората зад и пред стените бяха разменени множество учтиви съобщения и в момента течеше най-дългият период на междуцарствие в историята на Кралството. По традиция Събранието на лордовете се свикваше да избере нов крал три дни след като покойният крал бъде положен в гробницата на предците си.

Но за първи път в историята бе изтекъл повече от месец след смъртта на краля, без Събранието на лордовете да бъде официално свикано. Предлагаха се различни извинения и всяка фракция заговорничеше ожесточено зад затворени врати, на скришни вечери или в тъмни задни улички, но всички знаеха какво всъщност се случва: всеки претендент за трона отчаяно търсеше решение на проблема с наследяването, но такова, че да не загуби положението си и да не хвърли нацията в гражданска война, която тя не може да си позволи. А засега изглеждаше, че тези две цели се изключват взаимно.

Старшите жреци от Храма на Ишап в Риланон, най-почитания орден на света, щяха да проведат официалната церемония, но едва когато Събранието ги призове да го сторят. От възкачването на трона на Луам Първи не бе имало спорове по наследяването: властта бе преминала от Луам към неговия племенник Боррик, а по-късно към Патрик и към Грегъри.

Сега обаче нямаше обявен наследник, нито ясни кръвни връзки. Политическите машинации бяха стиснали нацията за гушата. Бяха се образували три фракции, всички с що-годе еднакво основателни претенции, но никоя от тях не изглеждаше привлекателна за хората, събрали се на балкона тази сутрин.

Разположената пред града армия официално се водеше „почетна стража“, дадена на принц Оливър от Великите херцогства Маладон и Симрик. По кръвно родство с покойния крал той може би имаше най-големи права върху трона, тъй като майка му бе сестра на краля, само че се бе омъжила за принца на Симрик и Оливър бе отгледан в двете херцогства. За повечето хора на Островите това го правеше чужденец.

Другите две фракции подкрепяха Чадуик, херцог на Ран, и Монтгомъри, граф на Риланон и първи съветник на лорд Джеймс, а също така далечен братовчед на Хал. Никой от тях не можеше да възрази срещу претенциите на Оливър, но заедно можеха да се противопоставят на опита на принца на Симрик да вземе трона.

Лорд Джеймс въздъхна. Всичките над осемдесет години личаха ясно върху лицето му.

— Ако кешийците решат да нарушат мира и да нахлуят в някое пристанище на Кралството, освен тукашното, няма да има кой да им се противопостави, освен няколко рибарски ладии и гребни лодки.

Хал бе принуден да се съгласи със забележката на стария херцог. Всеки боен кораб в кралската флота, който се намираше в Кралско море, бе в пристанището. Повечето тежки кораби, въоръжени с балисти и малки катапулти, ги бяха насочили към армията на Оливър, а зад тях бяха строени херцогските ескадри на всички градове и други кораби, на които се вееха знамената на различни благороднически домове. Голяма част от тези кораби бяха на договор, тоест капери, само малко повече от пирати, на които благородниците по крайбрежието плащаха, за да създадат малки контролирани зони в крайбрежните им води и да изнудват за такси минаващите търговци. През годините тази практика бе довела до нуждата от дълбоководни кораби, каквито използваха в момента флотите на Кралството и Ролдем, както и големите търговски къщи на двете нации. Колкото и често Короната да предупреждаваше местните благородници, че не одобрява споменатата практика, те упорстваха.

Хал каза:

— Надявам се, че Оливър е донесъл много злато, защото ще трябва да плати солидна сумичка на тези главорези, дето е наел, за да си тръгнат, без да оплячкосат града.

Лорд Джеймс изсумтя в знак на съгласие.

— Ако Едуард беше тук с хората си… — Остави мисълта недовършена. Оливър щеше или да подвие опашка, или да се види принуден да атакува Риланон, докато принцът на Крондор е отседнал в него. Ако Едуард се намираше в града, шансът да бъде избран за крал като компромисен вариант ставаше прекалено голям, за да може Оливър да чака. Едуард нямаше собствени деца, нито пък бе вероятно някога да има, но можеше да посочи наследника си и след като нещата се поуспокоят, да абдикира; а Оливър знаеше, че няма да има шанс за короната, ако Едуард избере за наследник някой друг.

Едуард и западните лордове бяха потеглили на коне от Крондор за Събранието, но след като до тях бе стигнала вестта, че Оливър е слязъл на остров Риланон, бяха спрели и сега лагеруваха между Малаков брод и Саладор. Мартин и Брендан бяха избрали да напуснат армията на принц Едуард и да продължат към столицата, за да узнаят какво е станало с Хал. Хал бе благодарен, че са му подръка.

Мартин и Брендан бяха отседнали в един хан недалеч от двореца, така че пристигнаха навреме, когато лорд Джеймс привика внука си и братята в тази градина. Възцари се тишина, докато старият херцог оглеждаше пристигащите бойни кораби, потънал в мисли, а Хал си припомняше срещата с братята си.

След като за първи път поскърбиха заедно за кончината на баща си, разговорът между братята се бе насочил към различните им приключения: как Мартин бе отбранявал Крудий и Илит, а Хал бе ескортирал принцесата до безопасно място. Събирането им бе кратко и горчиво-сладко, защото колкото и облекчен да се почувства Хал, щом разбра, че майка им е жива и здрава и се намира под грижите на елфите в Елвандар, разказът за смъртта на баща им му се отрази тежко и въпреки усилията си той откри, че по бузите му се стичат сълзи, когато Брендан свърши. Мартин вече бе чувал историята, но неговите очи също блестяха от сълзи, докато гледаше как брат му приема разказа. Хал прегърна братята си, а после им обеща, че когато могат, ще се съберат на тиха вечеря в памет на баща си в семейния замък в Крудий, ако съдбата го позволи.

След това Хал преживя няколко неловки момента, докато Мартин стоеше пред него и признаваше любовта си към лейди Бетани от Карс, която отвръщала на чувствата му, а после заяви, че е готов да пожертва всичко за доброто на херцогството, ако Хал настоява да се ожени за Бетани. Накрая Хал позволи любовта към по-малкия му брат да надвие над изкушението да продължи да го измъчва и каза, че той самият няма нищо против Мартин да се ожени за Бетани, стига баща й, граф Робърт от Карс, да не възразява. Облекчението на Мартин бе почти комично.

Хал не му каза, че сърцето му така или иначе принадлежи на друга — жена, за която не би могъл дори да мечтае, че някога ще се ожени. Просто отбеляза иронично, че Мартин и Бетани са идеална двойка, тъй като тя се справя чудесно с нещата, които той не умее, като стрелбата с лък, лова и ездата. Мартин разбра шегата и преизпълнен с облекчение и благодарност от реакцията на брат си, си тръгна, мърмореше как щял да поиска ръката на Бет от баща й. Граф Робърт страшно му се бе ядосал, когато откри, че Бетани не е потеглила към Елвандар с другите жени, а е останала в Крудий да се бие. Изглежда, пренебрегваше ролята на дъщеря си във всичко това и съсредоточаваше гнева си върху Мартин.

Сега Хал и братята му стояха на покрива на двореца и обмисляха следващия ход в тази игра за трона.

— Всички се подготвят за веселбата — каза Джим. — Агентите ми в Саладор съобщават, че сума ти западни гарнизони са се събрали в Полята на Албалин. — Тези поля лежаха между Малаков брод и Саладор и в исторически план се бяха оказвали ключови за всеки военен конфликт в региона. Простираха се напряко на Кралския път и нямаше друг открит достъп до града, който бележеше границата между Източното и Западното владение.

— Защо западните лордове ще водят гарнизоните си? — попита Хал.

Лорд Джеймс се втренчи в младия херцог на Крудий с изражение, в което се смесваха веселие и жалост. После кимна на Джим и той обясни:

— За в случай, че започне война. Едуард заповяда на гарнизоните да го придружат, вместо да се върнат у дома след примирието с Кеш. — Въздъхна: напрежението явно надделяваше над обичайното му спокойствие. — Едуард може да е всякакъв, но не е глупав в политиката. Може би трябва да си избираме крале, които нямат желание да управляват, защото Едуард би бил почти идеалният монарх, който да изкове наново това наше разпукано кралство.

Хал се подпря на балюстрадата и кокалчетата му постепенно побеляха, докато стискаше ръба все по-силно.

— Последната война не ви ли стигаше? — рече той бавно.

Джим погледна дядо си, който кимна, а после даде знак на другите да оставят Джим и Хал насаме. Когато двамата останаха сами, Джим каза:

— Ти наистина не разбираш, нали?

Хал се чувстваше уморен до смърт. Без Стефани в него цареше пустота. Сега тя се намираше на сигурно място в двореца на баща си в Ролдем, след като редът там бе възстановен, а тримата заговорници, стоящи зад войната, бяха разкрити и отстранени. Той каза тихо:

— Знам, че съм херцог без херцогство, че тази титла премина към мен много години преди да му дойде времето, а майка ми е толкова далеч, че може и да не доживея да я видя повече. Знам, че прекарах по-голямата част от войната в криене и бягство, вместо да предвождам хората си в битки, и се чувствам по-малко мъж заради това. — Джим сякаш се канеше да възрази, но Хал поклати глава. — Знам, че служих, и бих дал живота си за принцесата и Кралството, както съм отнемал човешки живот в тяхно име. — Замълча за момент. — И все пак всичко това ми се струва безцелно… сега. — Щеше да каже „без Стефани“, но знаеше, че ще прозвучи като мрънкане. Пък и освен това, ако имаше човек, който да е наясно с чувствата му към нея, това бе Джим. — Та значи, имаш да ми кажеш нещо, което трябва да чуя — продължи Хал, — защото амбициозните мъже искат да управляват, а мъжете с характер, изглежда, ги няма никакви. Подозирам, че освен това ще ми кажеш и какво трябва да направя.

Джим също помълча, после рече:

— Ти не си глупав, Хал. Ти си от кралската кръв… — Вдигна ръка, за да прекъсне младия благородник. — Спести ми често повтаряната история за клетвата на твоя предтеча да изключи потомците си от наследствената линия. Било е красива реч; чел съм запис на цялата церемония, поставила Луам на трона, и тогава е била от съществено значение, за да предотврати точно такава каша, каквато имаме сега, но няма законно основание за нея. Питах както придворните историци, така и жреците на Ишап, и няма никакъв прецедент, който да позволява отричането от тази кръвна връзка. Мартин е бил свободен да се откаже от претенции към короната на братовчед си Родрик, но не е можел да обвърже още неродените си наследници с такова задължение. Ти си от кралската кръв.

— Ако твоят предтеча Мартин бе отхвърлил титлата владетел на Крудий, дадена му от брат му, и баща ти, неговият баща и така нататък до времето на самия лорд Мартин спадаха към простолюдието, тогава може би. Това би създало прецедент. Но той е приел титлата, запазил я е и я е предал на потомците си. — Джим сви рамене.

— Да не казваш, че трябва да предявя претенции към кралския трон?

— Не точно. Просто се опитвам да подчертая, че не си просто някакъв провинциален благородник без земи, които да управлява, а по-скоро значим играч.

— Затова ли на принц Едуард му отнема толкова дълго време да стигне дотук? Не просто защото Оливър е стоварил армията си на брега?

— Едуард има по-малко желание да бъде крал от всеки принц в историята на Кралството, но е подложен на сериозен натиск от западните благородници да претендира за короната.

— Защо? — попита Хал.

— Нещата са точно както каза дядо ми. Това би укрепило властта на Западното владение и би отнело поддръжници от каузите на Чадуик и Монтгомъри, като може би ще ги принуди да сключат сделка. — Джим прокара длан по лицето си и Хал видя, че силното изтощение се е отразило на внука на херцога. — В най-лошия случай ще отложи войната още малко; в най-добрия ни дава основателна надежда да избегнем кръвопролитието, ако Чадуик и Монтгомъри застанат зад Едуард. Ако те тримата се обединят, дори Оливър не е толкова амбициозен, че да рискува да погуби двете си херцогства в напразен опит да се добере до короната без чужда подкрепа. Но тук има твърде много „ако“. И всичко зависи от това дали Едуард може да бъде убеден да вземе короната. — Джим се усмихна и част от живеца му, който Хал бе приемал за нещо неизменно още от първата им среща, се върна. — Едуард няма синове, но пък има три дъщери, женени за източни благородници, и мъжете им никога няма да бъдат допуснати в брачните си ложета, ако не подкрепят бащата на съпругите си. Да избере източен благородник да управлява Крондор след предишните катастрофи бе един от по-мъдрите ходове на Грегъри. Тези трима благородници имат васали и съюзници, които ще ги последват. Щом всички започнат да се стичат към Едуард, никой със сериозна власт не би подкрепил Оливър. Така че като кандидат Едуард е идеалният компромис.

— Какво общо има това с мен? Аз съм херцог без херцогство, след като Крудий вече е окупиран от Велики Кеш.

— Все още си херцог — каза Джим — и си свързан кръвно с короната. Подкрепата ти за Едуард е от съдбоносно значение. А и това ще ти попречи да бъдеш фалшив пряпорец, зад който да се събират други, за да договорят по-добри условия за себе си. Не всички, които се опитваха да те намерят, бяха агенти на онези луди демонски слуги, които ни тласкаха към война. Има неколцина източни благородници, които с удоволствие биха те настанили като гост в замъка си, докато решиш да подкрепиш Оливър, Чадуик или Монтгомъри. Ако Крудий подкрепи техния кандидат, другите на запад може да решат, че е разумно да последват примера му.

— Татко ме предупреждаваше, че източната политика е не по-малко страшна от войната — промърмори Хал.

— Умен човек беше баща ти.

Хал не каза нищо. Още чувстваше болка всеки път, щом се запиташе как би постъпил баща му на негово място.

— Трябва да стигнем до Саладор, и то по-добре рано, отколкото късно — рече Джим.

— Защо? Не може ли просто да обявя подкрепата си за Едуард и да си вървя по пътя? Искам да ида до Елвандар и да намеря майка си.

— В момента тя е в безопасност и за нея се грижат добре. Нищо по-малко от глобална катастрофа не би могло да я застраши в двора на Агларана и Томас. Не, това ще трябва да почака, докато ситуацията тук се разплете. А за да подкрепиш Едуард, трябва да отидеш при него.

— Защо чака той? — попита Хал.

— Разположил е силите си в Полята на Албалин и подготвя терена за битка. Надява се на най-доброто, но се готви за най-лошото. Едуард не е нито воин, нито тактик, но се е заобиколил с най-добрите в Запада. Вандерал от Ябон е най-добрият командир в Западното владение след кончината на баща ти. Фредрик от Тир-Сог е кавалерийски командир, по-талантлив от всички, които ще видиш някога. Ако Оливър реши да потърси отговора на този въпрос с оръжие, Едуард предпочита сам да избере бойното поле. Оливър знае, че не може да седи на този остров, ако Едуард не желае да дойде при него. — Джим се усмихна. — Ако той превземе столицата, но Събранието не го обяви за крал, това го прави прост узурпатор. Едуард ще властва на континента, а Оливър ще кисне тук, докато изгние или му свърши храната. Няколкото ферми на острова и местните рибари не биха могли да изхранват дълго тази войска. Пък и ще му свърши златото: той има армия само докато може да й плаща.

— А щом Едуард не желае да дойде при Оливър — продължи Джим, — Оливър ще трябва да иде при Едуард и това ще стане на Полята на Албалин. Едуард има войници; нуждае се от офицери. Ти и братята ти трябва да потеглите на запад веднага щом сложим в ред някои неща тук.

— Значи отиваме да помогнем на Едуард? — попита Хал. — А прав ли съм да предполагам, че някои хора може да не искат да го сторя?

— Разумно предположение — каза Джим. — Ще ви дам ескорт, освен това бих искал да вземете с вас и Тай Хокинс. Той е умно хлапе и може да ви е от полза. Говорих с Тай и Тал и те проявиха желание да участват.

— В кое?

— Да предотвратим войната, ако е възможно, а ако не е — да се погрижим да свърши колкото може по-бързо.

Хал скръсти ръце.

— Тай е добър приятел и най-добрият майстор на меча, който съм виждал. Няма да ни е в тежест.

— Хубаво. Документът му за благороднически сан е фалшификат.

Хал се ококори.

— Но пък е много добър фалшификат, изработен от най-добрия фалшификатор, който моят предтеча е успял да купи.

— Твоят предтеча?

Джим посочи натам, накъдето бе тръгнал дядо му.

— Херцогът?

— Малцина знаят истината за моето семейство и че връзките ни се простират отвъд сан, класа и дори националност — каза Джим.

— Струва ми се, че е едно от онези неща, дето се предават през поколение. Първият лорд Джеймс… — В очите му се появи отнесено изражение и той се обърна да се взре в събиращата се флота. — Знаеше ли, че е бил крадец — все още момче, но завършен крадец според всякакви критерии, — който бил възпитан от принц Арута, за да стане първо негов оръженосец, но в крайна сметка станал херцог на Крондор, а по-късно бил пратен със сина на принца, крал Боррик, да управлява тази страна като херцог на Риланон?

— Не — отвърна Хал. — Познавам историята предимно от книгите в библиотеката на баща си. — Засмя се горчиво. — Предполагам, че сега от нея е останала само пепел. — Погледна Джим. — През поколение ли?

— Моят прадядо, кръстен на принц Арута, според всички сведения е бил почтен човек, решителен и безстрашен, но по природа по-скоро администратор, отколкото някакъв негодник. Наистина е нужно да си падаш малко мошеник, за да вършиш онова, с което се занимаваме ние, семейство Джеймисън.

Джим въздъхна дълбоко и Хал разбра, че е наистина страшно уморен.

— Малко почивка ще ти дойде добре.

— Бих могъл да прекарам целия остатък от живота си в почивка — отвърна Джим. — Но може и да не се стигне дотам, ако Оливър и дружките му долу вземат нещата в свои ръце. Моят прадядо е имал брат, година по-млад от него, който се казвал Дашел Джеймисън. Той отхвърлил сана и службата си: някои казват, че защото по природа си бил гадно копеле, но ние в семейството знаем, че го е направил, за да спази обет към жената, която обичал. — Изражението на Джим се поколеба между нежен спомен и съжаление. Лека усмивка трепна върху устните му за миг, после той рече: — Хората вършат големи глупости от любов, нали?

Хал си помисли за Стефани и сърцето му се наля с олово.

— Да — съгласи се той. — Така е.

— Даш, както е бил известен този мой прадядо, станал бизнесмен със значително положение и богатство в Крондор, но малцина знаят, че бил също така водач на голяма банда крадци, известни като Шегаджиите. Носел титлата Праведника.

— Познавам тези имена — каза Хал. — Легендата за Праведника и Шегаджиите е стигнала чак до Далечния бряг.

— Неговият син Дашър, чието име нося аз, също бил от прескочените поколения, що се отнася до кървави дела. Той почти загуби контрол над Шегаджиите. И тъй като нямаше синове, на мен като негов племенник се падна да се намеся и да действам от името на семейството.

— Значи ти си Праведника на Крондор?

— Бях доскоро. Сложих на този пост друг човек, който да поеме задълженията ми. Оказва се, че онова, което е било по времето на прапрадядо ми, важи и днес: една банда крадци може да е много полезна в света на шпионажа.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита Хал.

Джим сви рамене.

— Не съм сигурен дали и аз самият знам. — Продължи да се взира в морето. — Прекарал съм половината си живот тук, половината — в Крондор, и половината — по целия свят.

Хал се изкиска.

— Това са три половини.

Джим не се усмихна.

— Знам. Точно така го чувствам. — Помълча малко, после каза: — Защо ти разказвам каквото и да било? Ти си важен, Хал. Може и да не е очевидно, но в момента са задвижени някои неща, начинания на амбициозни и могъщи мъже, и най-доброто, за което мога да се моля, е някак си да възкачим Едуард на трона. Ако това стане, от този миг насетне животът му ще бъде изложен на риск всеки ден и всяка минута.

— Измяна?

Джим кимна.

— Пусни нещо във виното на Едуард или направи така, че да падне от коня си, преди да е осигурена ясна линия на наследяване, и след има-няма седмица Оливър пак ще е тук със своята армия, а Чадуик и Монтгомъри пак ще са в двореца и ще се пазарят с всеки, който им обещае глас в Събранието на лордовете.

— Какво общо има това с мен?

— Както отбеляза неведнъж, млади ми Хал, ти си херцог без херцогство. О, Едуард рано или късно ще го изкопчи от Кеш, защото те нямат никаква реална полза от Далечния бряг, и ще можеш да се върнеш и да се опиташ да управляваш, макар и с население от нервни бегълци от Конфедерацията, които обработват земите ти. Но това може да се окаже по-трудно, отколкото да пасеш котки. Ако пратиш някой от братята си и най-големия гарнизон, който успееш да събереш, и изискваш много скромни данъци, след около поколение ще имаш нещо наподобяващо организация в региона. Ще се опитам да убедя Едуард да ти опрости данъците към Короната за известно време, за да можеш да изхранваш малката армия на брат си.

— Малката армия на Мартин? Не трябва ли да е моята малка армия?

— Не. Ти трябва да останеш близо до Едуард.

— Защо? Той разполага с дядо ти и с теб, а сигурно има и други, които са верни на Короната, независимо кой я носи.

— Има, но дядо ми може да не е с нас още дълго. В моето семейство е трудно да се каже — ние често се погубваме в разни конспирации, преди да си умрем тихо и кротко в леглото. А аз… — Джим затвори очи за миг. — Аз съм изхабен. Предполагам, че е от бремето да се опитвам да живея съобразно една семейна легенда, която расте от поколение на поколение. Честно казано, не знам колко талантлив е бил първият лорд Джеймс. Според всяка обективна мярка е бил гений, но дали е бил чак такъв гений, какъвто го описва историята?

— Моето бреме, моят недостатък на характера е, че се меря с него. Като дете, когато баща ми не можеше да ме чуе, се наричах Джими Ръчицата. — Приведе се напред, опрял ръце на балюстрадата, и вдиша дълбоко. — Океаните миришат различно, знаеш ли?

Хал кимна.

— Далечния бряг е… влажен: вятърът духа постоянно от запад, затова е онази миризма на сол и риба. Тук…

Джим се засмя.

— Много цветя има в тези градини.

Хал се присъедини към смеха му.

— Но и долу в града пак мирише сладко.

— Кое е по-хубаво?

Хал се замисли.

— Това, но не точно тук.

— Ролдем?

Хал не каза нищо.

Джим сложи ръка на рамото му.

— В Ролдем има някой, който липсва и на мен.

— Лейди Франсиезка?

Джим кимна.

— Забележителна жена — рече Хал. Двамата с Тай се бяха възползвали за кратко от закрилата на въпросната дама, докато се подготвяха да измъкнат принцеса Стефани от Ролдем и един принудителен брак. — До какво ли ще доведе всичко това? — замисли се той.

— Ако си изиграем ролите — каза Джим, — скоро трябва да се съберем в Полята на Албалин и можем да изковем примирие, което ще позволи на Едуард да влезе без риск в този град и да бъде обявен за крал от Събранието на лордовете. А после бихме могли да се заемем с възстановяването на реда в Кралството. И точно за това трябва да те е грижа, уважаеми херцоже на Крудий. В тази страна има само няколко високопоставени личности, на които бих връчил меч и бих ги помолил да застанат зад краля, и ти си един от тях. Ако Едуард оцелее повече от няколко месеца, преди някой да реши, че управлението му се е проточило твърде дълго, тогава бихме могли да погледнем към бъдещето. — Джим наведе глава.

— Има и още нещо? Какво?

— Всичко — отвърна Джим. — Онези три скверни създания, които ни тласнаха към пълномащабна война с Кеш, имаха една-единствена цел: да създадат хаос, и постигнаха бляскав успех. От всичко в този живот най-много ме плаши магията, защото ти е нужна друга магия, за да се бориш с нея. Ние отдавна сме се съюзили с хора, които изглеждат добродушни и добронамерени, но аз…

— Мразиш да оставяш нещата в чужди ръце — довърши Хал.

— Да — призна Джим. — Това е недостатък на характера и вероятно затова съм толкова изтормозен и изтощен от всичко; бих се обзаложил, че няма жив човек, който да е пътувал повече от мен между Крондор, Риланон и Ролдем. — Той пусна балюстрадата. — Имаме да обсъдим още неща, но друг път. Добре ще ми дойде едно хапване, преди да задълбаем в по-щекотливи политически въпроси. Ще ми правиш ли компания?

— С удоволствие. Може ли братята ми също да присъстват?

— Естествено. Някои неща трябва да си останат между нас, но пък за много други е добре да ги знаят всичките братя Кондуин.

Хал се усмихна.

Джим сложи ръка на рамото му и понижи глас.

— Нали осъзнаваш, че вие тримата сте единствените живи мъже, които носят това име? — Удобно пропусна да спомене магьосника Пъг, който бе осиновен Кондуин, но се бе отказал от връзките си с Кралството още преди години.

— Не бях мислил за това по този начин — каза Хал.

— По причини, които ще станат ясни, карам всички дворцови служители да те наричат херцог Хенри, но от днес братята ти ще бъдат наричани принц Мартин и принц Брендан. Искам да напомня на тези заговорничещи благородници кои сте.

Хал не каза нищо, но докато двамата с Джим влизаха в двореца, се зачуди: „Кои сме всъщност?“

 

 

Въпреки многократните усилия на херцог Джеймс да разведри атмосферата с поредица забавни анекдоти и случки на трапезата цареше мрачно настроение. Всички се кискаха в подходящите моменти, усмихваха се и кимаха, след което отново потъваха в мълчание. Към края в стаята се възцари тишина.

Тримата братя от Далечния бряг бяха настанени на една маса с лорд Джеймс, Джим, няколко от най-близките съветници на херцога, разни придворни дами и придружители. Другият присъстващ на масата бе Тай Хокинс, синът на Талвин Хокинс, бивш член на номадско племе от планините, наричани Високата твърдина, в Източните кралства. Историята и обстоятелствата бяха запокитили младия Нокът на сребърния ястреб във врящия котел на международната политика и той се бе превърнал в човек с много самоличности.

Както и синът му. Тай Хокинс, син на Око на синекрил примкар и безименен оласки войник, когото Тал бе осиновил и обичаше като свой, беше както по природа, така и по обучение син на баща си. По някакво странно стечение на обстоятелствата той приличаше на приемния си родител — имаше същите ясни сини очи, жилава фигура и светкавична пъргавина. Най-поразителната разлика бе пясъчнорусата му коса, която контрастираше с почти черната коса на Тал. Но подобно на много момчета, той бе усвоил голяма част от маниерите и израженията на баща си. Понякога човек неволно забравяше, че Тал не му е истински баща.

Джим гледаше как Тай разговаря с Хал и му се стори иронично, че човекът, на когото има най-голямо доверие да защитава кралския братовчед, дори не е гражданин на Кралството. Все пак и бащата, и синът бяха оказвали безценна помощ на Островното кралство, Ролдем, а понякога и на Конклава на сенките.

Накрая херцогът бе този, който заговори достатъчно високо, за да го чуе цялата маса.

— Ако ми позволите… — Всички млъкнаха. Той огледа седящите около масата и каза: — Мина ми през ума, че с изключение на младия Хокинс семействата ни са близко свързани, но въпреки това още сме сравнително непознати един за друг. — Вдигна бокала си към тримата братя. — Вие тримата сте последните от рода Кондуин. Макар да има и други с кралска кръв, само вие носите името. Моят внук и аз произлизаме от далеч не толкова благородно име — Джеймисън, — основано от един мошеник, който бил издигнат до благородническа титла от вашия прапра- и така нататък дядо. И двамата са поставяли над всичко друго две неща: дълга и честта. Да пием в тяхна памет. Принц Арута Кондуин и Джеймс, единственият човек в историята, който е бил херцог и на Крондор, и на Риланон — Джими Ръчицата!

Пиха, след което херцогът каза:

— Това може да е краят на всички ни, но не и на Кралството, ако нещо зависи от мен.

Тай кимна и завика:

— Вярно! Вярно!

Хал погледна стария херцог, после внука му и попита:

— Какво искате да направим?

— Много неща, млади Хал — отвърна лорд Джеймс. — Рано или късно ще трябва да се ожените и да си народите синове, така че името да продължи да съществува. А може би един ден някой от тях ще управлява тук. — Той вдигна ръка. — И за последен път, Хал: не споменавай повече за глупавата, макар и благородна клетва на лорд Мартин. Тя не е валидна. Освен това трябва да си върнеш херцогството. Далечния бряг може да е в хаос, но все още е кралска земя. Както ти казах в деня на погребението на Грегъри, трябва да си намериш съюзник, или Чадуик, или Монтгомъри, и да го убедиш, че ще подкрепиш каузата му, ако той подкрепи твоята — възвръщането на Крудий. — Джеймс направи пауза. — Разбира се, ще лъжеш, защото от онзи ден насам се промениха много неща. — Той погледна към прозорците и всички в стаята разбраха, че говори за армията на Оливър, разположена на лагер извън града. Бяха очаквали принц Оливър да пристигне със свита, за да предяви претенциите си, не с армия. Това променяше всичко.

Сякаш прочел мислите им, Джеймс продължи:

— И трябва да се погрижите по някакъв начин тук да бъде коронясан Едуард, а не онази змия Оливър. Може би ще ни се наложи да убеждаваме Едуард да предяви собствени претенции за трона, вместо да подкрепи Чадуик или Монтгомъри. — Той посочи Хал. — Ти може да се окажеш решаващият фактор, ако той разбере, че съдбата на Далечния бряг и вероятно голяма част от Ябон зависи от това. Напълно е възможно именно ти да наклониш везните и да спасиш тази нация.

Облегна се и въздъхна.

— Но за да направиш каквото и да било от споменатото, трябва, разбира се, да останеш жив.

Джим кимна и каза:

— Ще се погрижа за това, дядо.

Херцог Джеймс остави бокала си и се изправи.

— Тогава ще ви пожелая лека нощ и ще ви посъветвам следното: извън тази стая има малцина, на които можете да се доверите. Вслушайте се в съвета ми и внимавайте за сладки думи, зад които се крие отрова. — Кимна на братята и Тай, после излезе.

Сякаш по безмълвна заповед останалите гости станаха и един по един пожелаха лека нощ на Хал, братята му и Джим. Когато си отиде и последният, останаха само те петимата и слугите.

Джим се огледа и попита:

— Ще пийнем ли по още едно?

Никой не възрази, затова слугите напълниха чашите им. Мъжете отпиха от великолепното вино, но настроението в стаята едва ли можеше да се нарече празнично.

Джим изчака слугите също да се оттеглят и когато си отидоха, каза:

— Тай знае онова, което се каня да споделя с вас. — Премести поглед от лице на лице. — Аз съм верен служител на Короната, но също така работя за Конклава на сенките. Има си причина, че никога не бяхте чували за тях, преди Руфио да ви разкрие за съществуването им. Казвам ви това, защото в момента и моята вярност, и вашата, трябва да се разпростре отвъд границите на нацията ни. Казвам ви това, защото в момента вярвам повече на жената, ръководеща разузнавателната организация на Ролдем, отколкото на половината благородници в нашето Събрание на лордовете, така наречения Съвет. Вярвам също така и на неколцина кешийци. Но най-вече вярвам в стремежа на Конклава да опази целия наш свят. И ще ви кажа едно: скорошният конфликт с Кеш беше безсмислен.

Мартин сякаш понечи да заговори, но се отказа.

— Лесно е да бъдеш въвлечен в някакви събития, без да се замислиш за истинските причини за тях — продължи Джим. — Между Кеш и Кралството цареше мир много отдавна, още от една необмислена авантюра, когато се опитаха да завладеят Крондор след нашествието на армията на Изумрудената кралица. Оттогава не се е случвало нищо по-сериозно от обичайните дрязги в Долината на сънищата и някоя корабна битка от време на време, когато някой капитан стане прекалено амбициозен. Днес обаче половината кешийска армия е развърната по Далечния бряг и е струпана по северната им граница, за да ги пази от ответен удар на Кралството; армията на Кралството е или тук, в Риланон, за да защитава този дворец, или в Саладор, или събрана в Полята на Албалин; по-голямата част от флотата на Кралството е обкръжила този остров; кешийската флота е на дъното на океана; а ролдемската флота е заела защитна позиция около техния остров. Какво мислите, че означава това?

— Че сме се били за нищо? — каза Мартин.

— Да — кимна Джим. — Какво друго?

Отговори Брендан:

— Че никой не е там, където трябва да бъде.

— Точно така.

— И че — каза Хал, — ако се появи някаква нова заплаха, никой не е на нужната позиция, за да се справи с нея.

Мартин пресметна наум и промълви:

— Западът.

— Да — пак кимна Джим.

— Трябва да се върна в Крудий — заяви Хал.

— Не — отвърна Джим. — Трябва да останеш тук, докато дядо ми не ти каже да отидеш някъде другаде. Най-вероятно при принц Едуард. — Погледна Мартин и Брендан. — Вие трябва да се върнете в Илит, да обясните на кешийския командир, че стои на пътя ви, и да опипате почвата. Моето разузнаване ми съобщава, че имате приличен шанс да го убедите да приеме правилния подкуп — в края на краищата той е кешиец, — стига да отидете с малък патрул. Ако не се съгласи, ще трябва да намерите хитър начин да заобиколите възраженията му, без да започвате нова война. Промъкването през кешийската линия не би трябвало да е особено сложно за две умни момчета като вас. Но трябва да стигнете до Далечния бряг, северно от гарнизоните в Карс и Тулан, така че най-доброто ми предположение е някъде близо до таределите и онзи град, който те строят, може би близо до джуджетата.

— Кой? — попита Брендан — Освен кешийските воини псета, елфите и джуджетата кой друг би могъл да е там?

— Не знам — каза Джим. — Точно това искам да разберете двамата с брат ти.

 

 

Братята прекараха една дълга нощ с Джим Дашър — обсъждаха политическата ситуация с Велики Кеш въз основа на видяното от Мартин и Брендан по време на отбраната на града и след това. Сравняваха онова, което бяха видели, с доклади от Запада, стигнали до кралския двор, което в случая означаваше до личното внимание на Джим Дашър.

Изводът беше, че ситуацията е истинска бъркотия. Кеш се бе оттеглил до древните граници на Босания, така че западно от град Илит имаше няколко мили свободен път, до билото на предпланините на Сиви кули, както и югозападния главен път, водещ към Свободните градове, които в момента още бяха окупирани от Кеш.

Докато свършат с прегледа на всичките си възможности и какво трябва да се направи, слънцето вече изгряваше. Мартин беше убеден, че Джим Дашър вероятно е най-умният човек, когото е срещал, или поне най-хитрият. Беше убеден също, че Джим е прав: цялата война с Кеш и заговорът зад нея имаха за цел да поставят Островното кралство и империята Велики Кеш във военно неизгодна позиция в Далечния запад.

Нямаше никаква възможност за бързи военни действия, ако възникне заплаха в херцогство Крудий или Свободните градове, или пък в планините Сиви кули. Можеше да отнеме дни, дори седмици, докато вестите за размирици в Запада стигнат до принц Едуард в Полята на Албалин, а ако той незабавно пратеше натам някои от войските на западните лордове, щяха да минат още седмици, докато те стигнат до проблемното място. Изпращането им обаче зависеше от това дали той ще може да задели хора при надвисналата възможност за военен сблъсък с принц Оливър. По изгрев-слънце Джим и братята вече бяха убедени, че Далечния бряг и Западното владение са беззащитни като новородено котенце.

Мартин изучаваше история, така че му отне по-малко от час разглеждане на предполагаемото разположение на кешийските сили в Далечния бряг и Свободните градове, за да стигне до същото заключение като Джим. Мястото, най-незастрашено от всякакви контраатаки на армиите на Островното кралство или империя Велики Кеш, не беше на дъното на някой океан, нито пък на някоя от луните — намираше се в самия център на планините Сиви кули, съвсем близо до точката на първия цурански разлом към Мидкемия.

Когато някъде навън изкукурига петел, тримата се взираха във вече празната кана от кафе и безмълвно споделиха общото мнение, че са стигнали до ясен извод.

— Сиви кули — каза Мартин. — Нито Кеш, нито Кралството, нито Свободните градове могат да реагират на заплаха като онази, която са представлявали цураните при пристигането си…

— Там, където Звездните елфи строят своя град — продължи Брендан.

Джим стана.

— Е, слънцето изгрява и вече достатъчно въртяхме и сукахме този въпрос. Време е да се залавяме за работа. В Крондор още не се е съмнало, така че вие… — той посочи Мартин и Брендан — още бихте могли да го напуснете преди изгрев-слънце, след като ви пратим там. — На Хал каза: — Ти имаш нужда от почивка. Ще ти се наложи да устоиш на много чар, лукавство и безочливи лъжи, преди това да свърши, но през повечето време ще бъда до теб, така че ще направиш най-добре, ако само кимаш и казваш, че ще обмислиш предложението. Не всички врагове на Едуард са на бойното поле, въоръжени до зъби. В двореца все още има много отровни езици.

Хал прегърна братята си и им пожела лек път.

Джим поведе Мартин и Брендан през двореца, който никога не спеше, тъй като слугите шетаха, за да се грижат за нуждите на всеки негов обитател, и щом стигнаха до личните му покои, ги въведе в един спретнат кабинет, долепен до спалнята му, и бързо се зае да им напише пътен документ. Подписа го със замах, капна восък и притисна отгоре му един печат.

— Това не е ли печатът на херцога? — попита Брендан.

— Негово копие е — отвърна Джим. — Дядо ми го даде, за да намали собствените си задължения да подписва разни неща — намира го за досадно.

— А ти не надраска ли току-що неговото име? — обади се Мартин.

— Разбира се — отвърна Джим, сякаш това бе нещо абсолютно нормално. — Чакайте тук.

След малко се върна с жена на средна възраст с прошарена тъмна коса и делово поведение.

— Това е Гретхен. Тя ще ви отведе, където е нужно.

Преди Мартин или Брендан да успеят да кажат нещо, Гретхен посегна и ги сграбчи за китките… и изведнъж се озоваха в друга стая.

— Крондор — каза Гретхен и изчезна.

Явно пристигането и заминаването на магьосници от това, което се оказа, че е личната квартира на Джим Дашър в Крондор, бе нещо достатъчно обичайно, защото дворцовите стражи не реагираха, когато двамата излязоха неочаквано от стая, която допреди малко е била празна.

Братята бяха идвали в Крондор само два пъти: веднъж на гости в двора на принц Едуард, когато Мартин беше малък (Брендан беше още бебе), и втори път при бързото им минаване оттук на път към Риланон само преди седмици.

— А сега какво? — попита Брендан.

Мартин сви рамене.

— Сега ще намерим човека, който движи нещата тук.

 

 

Отне им близо час да открият действащия командир на града. Казваше се Фолстън Дженингс и бе набързо издигнат от оръженосец на принца до баронет, така че да може законно да се смята за благородник. Дженингс явно не беше в свои води и копнееше да види дали казаното от него звучи смислено за братята от Крудий, особено след като те му се представиха като „принцове Мартин и Брендан, братовчеди на покойния крал“.

Двамата изтърпяха бъбренето му на може би най-неофициалната закуска, която този дворец бе виждал от много време, защото всички по-важни слуги бяха заминали на изток с принц Едуард, за да се грижат за обоза и шатрата му и да му осигуряват удобства по пътя към Риланон.

Мартин си тръгна от тази закуска с куп несвързани факти, които едва успяваше да осмисли, камо ли да ги сглоби в ясна картина. Брендан беше развеселен от цялото това стечение на събитията, но пък от тримата братя той се развеселяваше най-лесно.

Според това, което успяха да разберат от бъбренето на Дженингс, Кеш оттеглил корабите си зад въображаемата линия, простираща се от точка по средата между Ландсенд и Дърбин на юг до границата между Свободните градове и Кралството на север. Корабите на Кралството получили свободен излаз до Сарт, но никой капитан не смеел да плава по-далеч на север, защото островното кралство Квег обявило извънредно положение — претекст да вземат на абордаж и пленяват всеки кораб, минал „прекалено близо“ до въображаемата им „сфера на влияние“, което в момента означаваше от брега им до водите с дълбочина до глезена по крайбрежието на Кралството северно от Сарт.

Свободните градове в момента представляваха на практика кешийски гарнизони и никакъв кораб не бе пристигал оттам след обявяване на примирието. Също така нито един кораб на Свободните градове в Крондор или Порт Викор не правеше опити да се завтече към дома, тъй като капитаните им нямаха представа какво да очакват от новите си господари. Накратко, трите флоти задръстваха Горчивото море, готови всеки миг да се хвърлят в битка, така че единственият изход за Мартин бе да язди.

След закуската отидоха до парадния плац, където чакаше патрул крондорски редовни войници.

— Сержант Оукс — каза Дженингс, — това е принц Мартин, роднина на покойния крал.

Оукс отдаде чест, а Мартин каза:

— Брат ми Брендан.

— Ваши височества. — Оукс пак отдаде чест.

— Смятам за по-добре да имам доказани войници, отколкото наконтена дворцова стража — каза Дженингс. — Сержант, принцовете се нуждаят от ескорт до Илит. Погрижете се да стигнат дотам безпроблемно. — След което се изниза бързо-бързо, явно облекчен от заминаването на братята.

— Безпроблемно? — повтори Оукс.

— Мисля, че има предвид живи — отбеляза с усмивка Брендан.

Оукс отвърна на усмивката.

— Ще се постараем, ваше височество. — Обърна се към отряда си и извика: — По конете!

Двайсетте войници от патрула дисциплинирано се метнаха на седлата — явно бяха обучен за битки отряд.

— Е — каза Брендан, — поне няма да ни се наложи да ходим пеш.

— И това не е малко — отвърна Мартин и даде знак на сержанта да изведе отряда от дворцовия плац и да го подкара към северната порта, откъдето щяха да излязат на Кралския път към Илит.