Реймънд Фийст
Краят на магьосника (18)

18.
Пътуване

Джим Дашър се вкопчи в платното.

Ролдемският куриерски кораб „Лорд Арчибалд“ подскачаше по пенестите вълни, докато заобикаляше най-южната точка на Кралския остров — голям, гол и необитаем остров в най-западния залив на Кралско море. Това бе един от най-бързите военноморски съдове и следеше флотата на принц Оливър. Оливър бе получил от агентите си вест, че Саладор е тръгнал срещу Силден, което означаваше, че брегът между двата града ще е чист. Възнамеряваше да стовари армията си на благоприятно място, да я организира и да потегли срещу Едуард.

През последните няколко месеца Джим бе използвал всеки ресурс на свое разположение, за да узнае каквото може за плановете на Оливър. Принц Оливър от Маладон и Симрик му бе помогнал, като позволи на търпението си да се изчерпа. Последния месец бе станало очевидно, че Събранието на лордовете няма да короняса нов крал, докато не се появи един-единствен ясен претендент за трона.

Всички благородници с право на глас бяха събрали армиите си и се готвеха за бой или се бяха сврели в замъците си в очакване на изхода. Тъй като щяха да гласуват победителите, а загубилите щяха да са в окови или мъртви, отсега се знаеше, че страната победител в този конфликт ще определи новия крал.

Джим смяташе, че Събранието на лордовете като цяло е добра идея, когато претендентите са съгласни да разрешат различията си по мирен път; но когато няма ясно изявен фаворит и различните страни не желаят мирно уреждане на въпроса, се случваше ето това.

Оливър бе сключил сделка с Чадуик от Ран. Когато прахолякът се слегнеше, владенията на Чадуик вероятно щяха да нараснат значително, както и доходите му, и той щеше да е най-богатият и най-могъщ херцог в Кралството. Нещо повече, малоумният му син щеше да получи поста на Монтгомъри като граф на Риланон, на практика губернатор на главния остров, след като Монтгомъри бъде обявен за Риланонски херцог — което щеше да стане веднага щом Оливър вземе трона и настоящият херцог на Риланон умре. А Оливър щеше да се погрижи последният да последва бързо първия, Джим бе уверен в това.

Беше също толкова сигурен, че срокът на управлението на Монтгомъри ще е кратък, само колкото да демонстрира прошка към бившите съперници, макар че Монтгомъри не представляваше заплаха за никого, и в крайна сметка старият Монти ще бъде заместен от някой от фаворитите на Оливър.

Това, което Оливър не знаеше, бе, че Джим Дашър Джеймисън, граф на това, баронет на онова, от време на време крадец, убиец и професионален лъжец, е подправял разузнавателните му данни. Вече повече от месец Джим прихващаше съобщенията от различни васали до Оливър и ги попроменяше тук-там. Отдавна бе научил, че най-добрата лъжа е онази, която е увита в истина. Така че вместо да обърква Оливър с откровена дезинформация, го залъгваше с леко променени истини.

Оливър очакваше да стовари безпрепятствено войските си на широката брегова ивица южно от Малаков брод, така че да се озове само на две мили от мястото, където Западният път пресичаше пътя между Саладор и Силден. Оттам щеше да потегли право на запад към Полята на Албалин. Очакваше и двата му фланга да са в безопасност, след като херцог Артър държи Силден и Саладор. Единствената заплаха идваше от Чарлз от Батира, след разкола между двамата, но тъй като единственият начин Батира да помогне на Едуард бе да мине през Силден, Артър Саладорски щеше да му попречи да стигне до него.

Още нещо, което Оливър не знаеше, бе, че докато корабите на Батира са струпани нагъсто около Риланон, развявайки гордо знамената си — изолирани и държани на място от съюзниците на Оливър, — Чарлз е взел назаем втора флота, а именно ролдемската. Сега той или вече бе при Едуард, или скоро щеше да е.

Беше се наложило крайно убедителната лейди Франсиезка Сорбоз да оказва постоянно давление на краля и това, в комбинация със собствения опит на крал Карол в отношенията му с Оливър, накрая го бе убедило, че Ролдем не може да остане неутрален в задаващата се гражданска война. Беше ясно, че ако Оливър завладее Островите, веднага ще се превърне в заплаха за властта на Ролдем над Оласко, а може би дори и за самия главен остров.

В края на краищата крал Карол бе отстъпил от своя неутралитет и се бе обявил в подкрепа на Едуард. Ролдемската армия щеше да остане да пази главния остров, но флотата им в момента пренасяше съюзниците на Едуард, докато флотата на Батира висеше близо до пристанището на Риланон.

Джим се бе срещнал за кратко с Франсиезка в Саладор, и двамата дегизирани, и бе потеглил два дни преди нея. Доверяваше се на нейната хитрост и на способността й да се измъкне от града на Артър и да стигне до принц Едуард, но откри, че се тревожи за нея, и се мразеше заради това. Връзката им бе много сложна, тъй като тя беше единствената жена, която наистина е обичал, въпреки че на два пъти се бе опитала да го убие. Отклони мислите си от нея и ги върна към сегашните си планове.

Беше използвал цуранския глобус, за да стигне до Риланон, и откри, че флотата на Едуард е заминала. След като остави дядо си, прибегна до услугите на талантливия млад магьосник Донато да го прехвърли обратно в Риланон след кратка среща с крал Карол, за да затвърдят съюза между Островите и Ролдем, а после се върна да вечеря с дядо си.

На следващата сутрин още в зори се качи на борда на „Лорд Арчибалд“. След като капитанът прочете писмото-пропуск на Джеймс, подписано от самия крал на Ролдем и подпечатано с кралския печат, в което се заповядваше всеки да оказва помощ на приносителя, корабът вдигна котва и Джим пое по пътя си. За по-малко от три дни настигнаха флотата на Оливър и започнаха да я следват отдалеч. Виждаха платната на последните кораби до момента, когато стигнаха Кралския остров, където флотата на Оливър зави на север, към брега южно от Малаков брод, а „Лорд Арчибалд“ се насочи на юг, към Саладор.

Не за първи път на Джим му се прииска проклетият глобус да имаше повече възможности или да можеше някак си да усвои този магьоснически номер да прескача, където си ще. Но пък поне пристигаше в Саладор, след като армията на Батира го бе окупирала. Докато чакаше корабът да пристане, Джим за стотен път прецени нещата.

Оливър щеше да свали армията си на брега, без да срещне съпротива, и до него щеше да стигне вест, че всичко върви по план. Единствената разлика щеше да е, че когато Оливър навлезеше в Албалин, щеше да открие, че има срещу себе си два пъти по-голяма армия, отколкото е очаквал, и няма изгледи да получи помощ от Силден или Саладор.

И все пак Джим се тревожеше. Историята бе пълна с битки, в които по-малката армия е победила. Най-голямото предимство на Оливър се състоеше в това, че ядрото на армията му се състоеше от обръгнали в битки войници от Източното кралство, гадни копелета, закалени в дългогодишни сблъсъци по границата. Армията на Едуард пък се състоеше главно от западняци, а тяхната основна задача бе да водят схватки с неорганизирани разбойници и банди таласъми и от време на време да участват в някое кръчмарско сбиване на границата между съперничещи си гарнизони.

Най-голямата му грижа бе как ще реагира Артър Саладорски на вестта, че градът му е завладян. Тази сценка зависеше от това дали един решителен командир на име Дю Гал ще удържи Силден две седмици и дали после Артър ще се втурне на изток, щом чуе за падането на Саладор. Най-лошият кошмар на Джим бе, че Артър завладява Силден преди пристигането на ролдемския кораб със зеления флаг или пък че на връщане към Саладор начело на армията си се натъква право на силите на Оливър и се присъединява към тях.

Когато градът се появи пред погледите им, корабът почна да забавя ход. Джим щеше да слезе в Саладор и да види дали Франсиезка е заминала благополучно, както и да разбере какви новини от Силден са достигнали до тукашния гарнизон. После щеше да намери кон и да се отправи към Полята на Албалин. Беше направил всичко по силите си и сега играчите заемаха предварително определените им места на дъската.

Нямаше какво друго да направи, освен да бъде до своя крал, когато Едуард победи — или да загине заедно с него.

В Саладор цареше хаос, както всъщност бе очаквал, но степента на този хаос го притесни. Мина покрай рота ролдемски войници, разположени на пристанището да пазят корабите, а после започна да се оглежда за някакъв признак кой командва тук. Видя на ъгъла отряд войници от Батира и тръгна към тях. Един ефрейтор се опита да го прецени по дрехите му и реши, че неутралното отношение е най-подходящо.

— Сър?

— Къде е херцогът на Батира? — попита Джим.

— Замина преди няколко дни с по-голямата част от армията. — Ефрейторът се огледа, сякаш го беше страх да не ги подслушват. — Доплавахме тук и открихме само двеста градски стражи — повечето наборници — и някакви дръвници горе в замъка на херцога, които се опитаха да се правят на герои. След около четири часа градът беше в ръцете ни. Не ми е работа да говоря лошо за високопоставените, но жена ми и децата ми биха бранили тоя град по-сърцато. Сякаш саладорският херцог е нямал представа, че някой може да съзре възможност в един незащитен град.

Джим се усмихна.

— Струва ми се, че е бил дезинформиран.

— Вижте, не казвам нищо за акъла му, все пак той е херцог, но ми се струва, че когато водиш армията си някъде другаде, е най-добре да оставиш у дома достатъчно бойци, за да си сигурен, че ще има къде да се върнеш, ако ми схващате мисълта.

— Схващам я. Кой командва тук?

— Капитан Ронсар. Той е комендант на града и командир на местния гарнизон. В казармата е.

— Благодаря, ефрейтор.

Джим тръгна към казармите. Напрежението в града къкреше току под точката на всеобщ бунт. Надушваше го във вятъра.

Без съмнение херцог Артър бе напуснал града с помпозно шествие, демонстрирайки увереност — мъже в цветовете на Саладор, потеглили на завоевание в името на новия крал. Сигурно бе имало какви ли не слухове, а на онези търговци, курви, просяци и крадци, които не бяха последвали армията, им бяха текли лигите при мисълта как победоносната войска ще се върне у дома, натоварена с плячка. После, няколко седмици по-късно, друга армия влиза в пристанището под прикритието на нощта и остатъците от местния гарнизон са надвити с лекота. Една вечер гражданите си лягат със знамето на Саладор, плющящо дръзко на вятъра, а на сутринта се събуждат и виждат, че над главите им се вее златисто-черният флаг на Батира. Онези, които могат да четат, намират декрети, заковани на всеки ъгъл, че градът е във военно положение, обявено от херцога на Батира в името на Короната.

Изведнъж стоките стават дефицитни, защото всичко, което не е конфискувано от Батира, бива скрито. Хората са обзети от страх и въпреки че се поддържа ред, това става под заплахата от насилие от страна на нашественическа армия.

Джим знаеше, че ще е нужно умело ръководство, за да се избегнат бунтове, плячкосване и масови кръвопролития по време на окупацията. Докато вървеше покрай южната порта, подмина странна група зяпачи. Бяха старци и момчета, но нямаше нито един между петнайсет и петдесет години. Жените се бяха събрали на групички и шепнеха, сякаш се бояха да не ги подслушват. Той осъзна, че ден-два след като с Франсиезка бяха напуснали града, се е провела някаква мобилизация и сега не се виждаше нито един мъж в боеспособна възраст, който да не е в униформа. Това не означаваше, че в града няма опасност от насилие — старците и младите жени можеха да се развилнеят по улиците също толкова лесно като тайфа пияници. Имаше вероятност от масов бунт.

Джим стигна до казармите и помоли да го упътят към капитана. Намери кабинета му и един дневален съобщи за него.

— Да? — попита нетърпеливо капитанът.

— Пристигнах току-що с ролдемски куриерски кораб, капитане. — Джим му подаде един пергамент и зачака.

Капитанът го прочете и цялото му държане се промени.

— Милорд — каза той и му го върна. Това бе картбланш, написан от самия Джим, подписан от дядо му и носещ херцогския печат.

— Какво е положението в Саладор?

— Каквото без съмнение сте го видели. — Капитанът стана иззад бюрото си. — Градът е на ръба на бунт. Дал съм заповед, ако избухнат безредици, хората ми да се изтеглят в казармите.

— Правилно — отбеляза Джим.

— С какво мога да ви помогна, милорд?

— Трябва ми кон.

— Момент — каза капитанът. Взе перо, наведе се над бюрото да напише заповед, после я подпечата и му я връчи. — Изберете си някое животно от конюшните, макар че ще съм ви благодарен, ако подминете големия сив скопец — това е моят кон. — Усмихна се.

— Ще взема друг — отвърна Джим. — Кажете ми, срещали ли сте една дама от Ролдем тук?

— Не, доколкото знам — рече капитанът. — Както разбирам, става дума за конкретна дама.

— Да — каза Джим. Франсиезка сигурно бе намерила начин да се измъкне от града преди пристигането на Батира. Иначе със сигурност би се свързала с него.

Вик отвън ги накара да отидат до вратата. Някакъв страж дотича и докладва:

— Капитане, голяма колона прах иде от север.

— Това не може да е хубаво — промърмори капитанът.

— Но може да не е и лошо — отбеляза Джим. — Позволявате ли да дойда с вас?

Предвид ранга на този загадъчен пътник и картбланша, който носеше, капитанът осъзна, че искането на разрешение е само любезност, но я оцени и кимна.

Качиха се на северната кула и се взряха на север.

— Голям отряд — каза капитан Ронсар.

Прашният облак нарастваше.

Един от лостовите се обади:

— Това е цяла армия, сър!

— Какво знаме развяват?

— Не го виждам още, капитане.

Времето се точеше, а Джим чакаше. Ако нещата в Силден бяха минали по план, заплахата не бе голяма. Но ако не бяха, приближаващата се сила можеше да донесе катастрофа за принц Едуард и Кралството.

Накрая лостовият каза:

— Не развяват никакви знамена, капитане, но са облечени в цветовете на Саладор!

— Кой язди в авангарда? — попита Джим.

— Не виждам никакви офицери, сър. Конниците са по фланга и се движат ходом, за да са в крак с пешаците.

— Добре — каза Джим. Обърна се към капитан Ронсар. — Очаквам да откриете, че тази армия е под командването на някой капитан, лейтенант или дори сержант. Ще се изненадам, ако е останал и един благородник.

— Не ви разбирам, сър.

— Това е саладорската армия. Прибира се у дома без херцога.

— Мислите, че херцог Артър е мъртъв?

— По-скоро търси начин да заобиколи Батира и да намери убежище при Чадуик от Ран. — Джим тръгна към стълбите. — Ще отида да взема коня си, просто за в случай, че командирът на тази армия е в лошо настроение. Но ако съм прав, до края на деня ви предстои да приемете капитулацията на много хора. Обещайте им каквото е нужно, но запомнете с неизплатените надници. Претършувайте жилището на херцог Артър — той е мислил, че ще се върне, затова очаквам голяма част от личното му имане да е скрито някъде там, най-вероятно в съкровищница близо до личните му покои или в долните части на тъмницата. Погрижете се тези мъже да бъдат разоръжени, нахранени, напоени — не твърде много — и да им се плати, и няма да имате неприятности. Може дори да назначите някои от тях да пазят собствения си град.

— Не съм сигурен, че в думите ви има някакъв смисъл, милорд — каза Ронсар, но Джим вече бе изчезнал и капитанът отново насочи вниманието си към приближаващата армия. — Искам веднага щом този благородник излезе през портите, да ги затворите, докато не разберем каква е тази работа.

 

 

Джим заобиколи приближаващата се армия далеч от север, но все пак достатъчно близо, за да прецени, че тя няма да създаде проблеми на капитан Ронсар и гарнизона му. Войниците изглеждаха уморени от битки и просто искаха да се върнат у дома. По отсъствието на наемниците Джим разбра онова, което го интересуваше: Силден бе устоял на атаката и саладорската армия се бе изтеглила. Ако останеше жив до края на предстоящата война, по-късно щеше да прочете докладите и да пресее подробностите, но знаеше, че когато всичко това свърши, трябва да издири един офицер от силденската армия — рицар-маршал Джофри дю Гал — и да му благодари лично. Беше го оставил в много лоша ситуация, но Джофри явно се бе справил с нея по най-добрия начин.

Селата по пътя на армията, между брега и Полята на Албалин, бяха изоставени, както и очакваше Джим. Селяните притежаваха вроден усет кога се задава беда и обикновено изчезваха от пътя на приближаващите се армии. Горите на север и юг от пътя сигурно бяха осеяни с лагери и импровизирани селца. Тези хора имаха вековен опит в бързото издигане на колиби. Някои от селцата можеше дори да се превърнат в постоянни селища.

Пътят за Саладор пресичаше пътя от Малаков брод и за тази точка се приемаше, че дели Източното от Западното владение на Кралството. Джим заобиколи кръстопътя от югозапад, тъй като Оливър без съмнение щеше да е оставил някоя рота да пази тук.

Спря и се загледа надолу по пътя. След няколко седмици принц Оливър и армията му щяха да маршируват горе-долу през мястото, където сега Джим седеше на коня си. Около седмица по-късно щяха да прехвърлят едно възвишение и пред тях да се ширнат поля, наскоро ожънати и празни, с един скалист хълм, издигащ се на север. Върху този хълм имаше стара крепост, изоставена още преди векове — първата крепост на Кралството в онова, което по-късно щяло да се превърне в Западното владение. Наричаше се Кулата на Албалин и точно тя даваше името на полята долу.

Там Оливър щеше да се озове в подножието на измамно дълго възвишение: щеше да му се наложи да щурмува по нанагорнището към окопаната армия на принц Едуард. Ако всичко минеше по план, битката щеше да свърши за ден и Оливър щеше да се разбие в позицията на Едуард.

Поне такъв беше планът на Джим, както и надеждите му.

Само че Джим Дашър беше реалист и знаеше, че никога нищо не върви по план.

Пришпори коня си и продължи по пътя си.

 

 

Единият от двамата часовои попита:

— По каква работа?

Без да каже нищо, Джим му подаде пропуска си. Стражът го погледна и го предаде на другаря си. Джим осъзна, че никой от двамата не умее да чете, и каза:

— Съобщение за принц Едуард от херцога на Риланон.

Тъй като бе сам и едва ли представляваше заплаха за принц Едуард, който бе заобиколен от няколко хиляди войници, стражите му махнаха да минава. Той потегли в бавен тръс, а очите му шареха по терена. Десетки неща привлякоха вниманието му — дребни отклонения от картите, които го подтикнаха да премисли възможната бойна стратегия, но той се насили да спре: тук имаше цяла палатка генерали, маршали, херцози и един принц, за да водят тази битка. Едва ли би могъл да забележи нещо, което те да са пропуснали.

Когато стигна до армейските линии, един капитан, който можеше да чете, хвърли поглед на документа му, махна му да минава и посочи шатрата на принца. Там един лакей взе коня му, а Джим влезе вътре. Посрещнаха го няколко познати лица. Той се приближи до принц Едуард и се поклони.

— Ваше височество.

— Лорд Джеймисън — каза принцът. — Надявам се да носите добри новини.

— Толкова добри, колкото могат да бъдат по време на война. Оливър следва дирята, която му оставихме, като куче, погнало заек. — Той свали бронираните си ръкавици и прие подадената му чаша вино. — Добро е — каза, след като отпи. Огледа стаята и кимна за поздрав на присъстващите.

При принца бяха херцозите на Ябон, Даркмоор, Батира, Крондор, долината на Дърони, Съдърленд, Силден и Крудий, заедно с дворцовите офицери. Джим забеляза братовчед си Ричард да стои до херцога на Крондор и му кимна. Не харесваше особено братовчед си, но го уважаваше и беше изненадан да го открие тук. Десетина командири чакаха вест за приближаването на армията на Оливър от изток и преглеждаха наново плановете си, за да са готови за всякакви случайности.

Джим се обърна към принц Едуард.

— Напуснах Саладор преди три дни, след като следвах флотата на Оливър до мястото на дебаркиране. Както очаквахме, те слязоха на брега на изток от Западния път.

— Кога ще са тук?

— Ако не протака и не се мотае много, две седмици, максимум три. Има коне, страдащи от морска болест, а хората му твърде дълго са се застояли в казармите. Ще трябва да се погрижи за снабдяването, да прати разузнавачи и да разположи патрули по периферията. Но най-важното, трябва да установи база за похода си. Трябва да разтовари много припаси и да е готов да докара още, ако кампанията се окаже дълга.

— Колко души са? — попита херцогът на Даркмоор.

— Силден му струваше повечето от западните наемници — отвърна с усмивка Джим. — Не им хареса да се бият и да не им се плаща. Освен това загуби Саладор, който е около две хиляди души. Но с него са цял Маладон и Симрик, източните наемници, както и Долт, Юпер, Тибурн, Тимонс и Ромни.

— Ами Ран? — попита Едуард. — Чадуик е сключил сделка с Оливър, нали така?

— Всичките ни разузнавателни сведения сочат, че е така — отвърна Джим. — Чадуик не е с Оливър, но това не означава, че не прави поразии другаде.

— Без армията на Чадуик можем да ги смажем — заяви херцогът на Ябон.

— Владетелю на Крудий — каза Едуард, — виждам на лицето ви същото изражение като на баща ви, когато имаше да каже нещо, но не му се искаше да го казва.

Хал бе стоял мълчаливо отстрани, тъй като бе най-младият херцог в палатката, но се мръщеше на забележките на Джим. Сега пристъпи с малко смутен вид към картите и постави картата на бойното поле над тази, която бе използвал Джим.

— Ако аз бях принц Оливър, нямаше да тръгна по този път, както очакват от мен, а щях да чакам, да се бавя, може би да пратя няколко патрула на запад, за да ви тормозят.

— Защо?

— За печелене на време — отвърна Джим Дашър и погледна Хал.

— Очакваш да пристигне Чадуик от Ран, нали?

— Не с кораб — каза Хал. — Ако Чадуик е потеглил веднага след като са постигнали договорка с Оливър, бавно и спокойно, без да скапва хората си с двайсет мили на ден, а наполовина по-малко, би трябвало да се намира някъде тук.

Отново зашумоляха карти и пръстът на Хал бодна в град Слууп.

— Лорд Ромни вече е потеглил да заеме мястото си до Оливър, така че Чадуик може да прекара цялата си армия през южната част на това херцогство, без да го забележи никой, освен няколко фермери. После ще продължи по стария път за извозване на дървени трупи от Слууп, по края на Тъмни лес, до Сетанон.

— И ще ни връхлети в тил, когато битката започне — отбеляза принцът. — Никой никога не е обвинявал Чад в глупост и ако се приближи оттам… — Той поклати глава.

Джим затвори очи.

— Това не го предвидих.

— Не можеш да предвидиш всичко — обади се един женски глас от сенките в ъгъла на палатката.

Дълбоката загриженост на лицето на Джим се смени с широка усмивка. Без да поглежда натам, той каза:

— Радвам се, че милейди е стигнала без проблеми до принца.

Лейди Франсиезка се засмя.

— О, имаше малко проблеми, но нищо прекалено затруднително.

— Приближи се до Джим и добави: — Политиката на вашия народ в момента е в такова състояние, че според мен младият лорд Хенри е прав. Защото ако и вие, и Оливър паднете в битка…

При мисълта, че е пропуснал нещо толкова очевидно, Джим трепна.

— Чадуик ще поиска примирие, а двете страни няма да има кого да подкрепят, така че войната свършва и той…

— Остава единственият законен претендент за трона и пълен господар на бойното поле — довърши Едуард. — Монтгомъри не би посмял да оспори претенциите му дори и с подкрепата на дядо ти. — Взря се за няколко дълги секунди в Хал, но младият херцог не каза нищо.

— Как ще се справим с това? — попита херцогът на Ябон.

Заговори Хал.

— Ще отведа достатъчно хора в Сетанон и ще чакаме. Мога да го забавя дотолкова, че когато стигне тук, битката вече да е решена. Или дори да не е, той да не се окаже решаващият фактор.

— Колко хора ти трябват? — попита Едуард.

— Мога да се справя с моите хора от Крудий и още един гарнизон. — Хал погледна към ябонския херцог.

— Вземи Ламът — каза херцогът. — Вълците са най-добрите войници в херцогството ми. — Ухили се срещу принц Едуард. — Повечето от тях имат цурански предци. Знаете какви жилави копеленца са.

— Кога тръгваш? — попита Едуард.

Хал огледа картата.

— Ако предвижданията на Джим за движението на Оливър са верни, разполагаме с предостатъчно време. Десет дни, за да стигнем до Сетанон… — Той пресметна. — Това ми дава достатъчно време да възстановя замъка там — заяви с усмивка.

— Едва ли — каза Джим. — Но със сигурност ще имаш време да построиш укрепление, което той не може да си позволи да остави в тила си.

— Добре — каза принц Едуард. — Ще обсъдим от какво имаш нужда и ще се погрижим всичко да е готово, когато дойде време да потеглиш. Кой е адютантът ти?

— Брат ми Мартин — отвърна Хал. Мартин и Брендан чакаха в херцогската шатра на Крудий, същата, която бе използвал някога баща им. Брендан бе пристигнал с помощта на Руфио и наваксваше със знанията си за ситуацията тук, след като бе разказал на принца на Крондор за събитията в планините Сиви кули. — Бих искал да взема и Тай Хокинс.

Джим кимна.

— Добре. Направи го четвърти в командването, след брат ти и графа на Ламът.

— Значи може да се смята за капитан Хокинс — каза Хал.

— Ще пратя вест до графа на Ламът — обади се ябонският херцог.

— Благодаря, милорд — каза Хал. Обърна се към принц Едуард. — Бих искал да оставя най-малкия си брат Брендан тук… Предпочитам един от нас да остане извън битката за момента, ако не възразявате?

— Естествено. — Принцът разбираше, че споменът за загубата на баща му е още пресен в ума на Хал и да изложи и двамата си братя на риск заедно със себе си му се струва прекалено.

— Ако разрешите да се оттегля, ще започна да съставям план.

— Разрешавам. — Хал излезе забързано, а принцът каза: — Ако ми позволите, милорди, трябва да поговоря насаме с лорд Джеймисън.

Херцозите и придружаващите ги офицери се поклониха, както и лейди Франсиезка, но принцът каза:

— Вие останете, милейди.

Даде знак на най-доверените си съветници — рицар-маршала на Крондор, херцога на Крондор и собствения си адютант — и показа с жест да им налеят вино, докато сядаше на походния си стол. След като виното бе поднесено, нареди на слугите да излязат и каза:

— Погрижете се да не ни безпокоят. — Когато се увери, че около него са само най-доверените му съветници, попита: — Ще преживеем ли това?

— Вероятно не всички, ваше височество — рече Джим Дашър. — Оливър разполага с някои от най-жилавите войници в Източните кралства под знамената си, а Чад държи границата, така че неговите мъже не им отстъпват по нищо. Ако младият лорд Крудий не забави Чадуик, ще ви се наложи да браните северния си фланг срещу някои от най-коравите войници северно от Кеш.

— Ако ми позволите, ваше височество — обади се Ричард Джеймисън, — бих искал да командвам северните части.

Едуард хвърли поглед към крондорския херцог, който му кимна, и каза:

— Имате командването, сър.

— Значи сега ще чакаме — промърмори Джим.

— Все още имаме числено преимущество — отбеляза херцогът на Крондор.

— Да — съгласи се Джим, — но съвсем малко, ако Чадуик пристигне в що-годе добра форма. А дори и без него армията на Оливър е костелив орех.

— Знам — каза Едуард. — Когато младият Хенри и отрядът му потеглят, бих искал да ги последва патрул, който да разположи постове по пътя, така че веднага след като стане ясен изходът в Сетанон, да го узнаем.

— Да, ваше височество — отвърна херцогът на Крондор и махна на Ричард, който каза:

— Ще се погрижа за това. — И се оттегли.

Половин час посръбваха вино и си бъбреха, а после Едуард заяви:

— Чувствам тежестта на годините си. Ако не възразявате, искам да остана за малко насаме с лейди Франсиезка.

Останалите си взеха довиждане, но докато Джим се обръщаше да си тръгне, Едуард каза:

— Лорд Джеймисън, изчакайте за малко.

Когато тримата останаха сами, престорената умора на принц Едуард изчезна и той каза:

— Вие двамата носите най-голяма отговорност за всичко, което ще се случи, и на света има може би четирима души, които знаят за това. — После добави с усмивка: — Проклети шпиони.

Франсиезка запази безизразна физиономия, но Джим се засмя.

— От какво се нуждаете този път, ваше височество?

— От способността ти да виждаш бъдещето, Джим. — Едуард погледна лейди Франсиезка. — Вие сте рядък бисер, милейди, и Карол е щастлив, че ви има. Служите добре на народа си.

— Благодаря, ваше височество.

— Дръпни насам един стол за дамата — нареди Едуард на Джим и му даде знак да вземе и един за себе си.

Когато вече седяха, Джим наля последното вино и Едуард каза:

— Ролдем ще спаси Островите от хаос, но планираме дързък ход. — Погледна Франсиезка. — Изпитвам единствено уважение към вашия крал, още откакто двамата бяхме момчета и той ме тормозеше в университета.

— Никога не съм чувала тази история — отвърна Франсиезка.

— Карол беше буен младеж — започна Едуард. — Тормозеше ме, защото той бе принцът наследник на Ролдем, а аз бях само син на придворен херцог, само че никога не би позволил на другите момчета да ме тормозят. След известно време тормозът спря, но продължихме да прекарваме време заедно. Мисля, че тъй като никой не отказваше на принца наследник на Ролдем, тормозът му е бил просто начин да изпита куража ми. Има два вида сила — добави той, размишлявайки върху отминалите години. — По-очевидният вид е властта и способността да я упражняваш, но другият е издръжливостта, способността да устояваш на чуждата мощ. Веднъж Карол ми каза, че готовността ми да търпя онези глупости го е научила на това. Още от университета сме близки приятели. Вашият монарх е добър човек.

— Както и вие, ваше височество — отвърна Франсиезка.

— Аз съм само заместник — каза Едуард. — Аз съм като чучело, заместващо жениха на кралска сватба, което стои неподвижно и не се оплаква, когато го боднат с карфица, докато истинският жених е на лов или в двора, или прави каквото там правят принцовете и кралете преди сватбата си. Ще бъда или крал, или мъртъв принц, но никой претендент от Източните кралства няма да седи на трона на Островите. — Той въздъхна. — Аз съм Кондуин по майчина линия, и то не с много. Това щеше да е достатъчно, ако бях благословен със синове, но не съм. — За миг на лицето му се изписа копнеж. — Онзи младеж, Хал… толкова прилича на баща си.

— Прекарах известно време с него — намеси се Франсиезка. — Той е… необикновен.

— Ако оцелее при срещата си с Чадуик, искам да е близо до мен, когато се изправя срещу Оливър.

— Ще му кажа — обеща Джим.

— Сигурно осъзнавате — обърна се Едуард към Франсиезка, — че щедростта на вашия крал изложи и двата ни народа на риск.

— Не голям — отвърна Франсиезка. — Макар че народите ни пострадаха заради онези ужасни самозванци, Кеш пострада най-силно. Половината му армия бе пратена към Далечния бряг и Свободните градове, а другата половина — да подсили северните граници, и сега е започнала типичната кешийска кървава политика. Легиони бързат на юг, за да се справят с хаоса южно от Пояса, а в същото време тези, които са останали в Конфедерацията, се опитват да заграбят земята на онези, които са пратени на Далечния бряг. Цари пълен смут и объркване.

— Няколко години ще се занимават само с вътрешните си работи, сигурен съм — отбеляза Джим. — Не очаквайте нищо повече от неодобрителна нота от кешийския посланик, когато всичко това свърши. Докато сме в здрав съюз с Ролдем, Кеш няма да направи нищо повече, освен да се оплаква.

— Тогава хайде да поговорим на политически теми, за държавни бракове и всички други проблеми, които могат да се окажат спорни, ако Оливър надделее и главата ми свърши на някоя пика. — Едуард въздъхна. — Нощта може да е дълга. Пратете да донесат още вино.

Джим кимна, стана и тръгна към входа на палатката. Най-хубавото у Едуард, принца на Крондор, беше, че е единственият претендент за трона, който не желае короната. Точно това го правеше идеален за нея.