Реймънд Фийст
Краят на магьосника (10)

10.
Схватка

Хал изтегли меча си.

Капитан Редик, предводителят на отряда от трийсет конници от Батира, каза:

— Приберете оръжието, сър. — Не знаеше имената на Хал и Тай, нито титлите им, но му бе казано, че са високопоставени особи, затова се държеше любезно и почтително от момента, в който напуснаха Батира преди единайсет дни. — Това е местен патрул от Силден.

— Капитане — каза Тай, — напомнете ми да ви разкажа за шайка кересийски пирати, с които се сблъскахме и които носеха табарди на Кралството — а според последното, което чух, кересийците в момента са съюзници на флотата на принц Оливър…

— Работата беше в ботушите — каза Хал достатъчно тихо, за да го чуе отрядът. Тай го изгледа ядосано, задето бе провалил историята му.

Трийсетината души, които се приближаваха, носеха червените табарди на Силден, украсени със сребърна еленска глава. Водачът им, рицар-лейтенант, ако се съдеше по значката, вдигна ръка и заповяда на хората си да спрат. Той самият излезе напред и докосна шлема си за поздрав.

— Капитане — рече с дружелюбен тон. — Обикновено не виждаме табардите на Батира толкова далеч на запад. Какво ви води в нашата част от Кралството?

— Заповеди на милорд херцога — отвърна Редик. — Носим депеши за Саладор.

— Странно — каза лейтенантът. — Но като се има предвид хаосът в морето, предполагам, че не е толкова странно да се пращат депешите по конници, вместо по кораб. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Какво точно е положението оттук до Саладор?

— Получаваме смесени доклади — заяви младият лейтенант. — До мястото, където пътят се разклонява на запад към Малаков брод и на юг към Саладор, нещата са спокойни. Милорд владетелят на Силден се грижи за това с редовните ни патрули, но на юг оттам… — Той сви рамене. — Всеки боен кораб от флотата ни е в Риланон, а чухме, че кешийски и пиратски кораби плават в близост до Саладор. Освен това получихме донесения за разбойници, но подозирам, че с толкова много мечове ще стигнете необезпокоявани.

— Да се надяваме — каза капитан Редик. — Не ме е страх от битки, но е важно да стигнем навреме.

Двамата офицери си отдадоха чест и двете колони се разминаха, като мъжете в тях си кимаха почтително. Хал не се сдържа и хвърли поглед към ботушите на силденския отряд. Откри, че са лъснати, както би следвало да се очаква от кавалеристи на служба.

През следващите четири дни яздеха без особени събития и докато навлизаха в Саладор, забелязваха все повече признаци за конфликт. Селяните се втурваха вкъщи и залостваха вратите или побягваха към полето, щом зърнеха приближаването на мъже със странни табарди. Когато това се случи за втори път, Хал подхвърли:

— Какво ги плаши толкова?

Един от мъжете, яздещи току пред него и Тай, отвърна:

— Ами, виждат отдалеч тези черни табарди и не могат да определят дали сме приятели, или врагове. Де да знаят, може да сме шайка пирати на коне.

— След като флотата я няма — добави войникът до него, — е лесно един пиратски кораб да се приближи, да стовари хора и да ги изчака, докато плячкосват. Фермерите и рибарите виждат само това.

— Не ги подценявай — каза първият. — Те са жилави като стари ботуши, когато сформират опълчение — сражавал съм се редом с много от тях и знам, че не им липсва кураж.

— Не споря, Жак — отвърна вторият. — Но когато двама-трима от тях са изправени срещу дузина главорези и имат жени и дъщери, за които да мислят, ще побегнат или ще се скрият вкъщи и ще ги посрещнат един по един през вратата.

— Това рядко върши работа — отбеляза Жак.

— Кое? — попита Тай.

— Да се скриеш вкъщи. Пиратите просто ще те изкарат оттам с огън и ще вземат каквото искат. С тях трябва да се биеш на брега или да бягаш. Всичко друго е загуба на време и напразно проливане на кръв. Остави им някаква плячка и морските плъхове няма да си правят труда да те гонят из хълмовете.

— Преди да започнат тези неприятности с принц Оливър, какво беше положението по брега? — попита Хал.

— Спокойно колкото си щете, сър. Човек можеше да язди невъоръжен от Батира до Саладор с кесия, пълна със злато, и освен ако не попадне на особено дързък разбойник, беше в такава безопасност, все едно е в собственото си легло.

— Дори в по-голяма — намеси се Жак. — В градовете още има крадци, това си е факт.

Пътуваха до смрачаване, после лагеруваха върху равното било на един хълм недалеч от пътя, заобиколен от три страни от рядка гора. Тай помогна в събирането на дърва за огъня, а Хал — в грижите за конете. Възхищаваше се на отряда — тези мъже бяха способни и дисциплинирани. Може да се намираха близо до Кралския път и почти да бяха стигнали до целта си, но околният терен бе разчистен, бе издигната преграда от клони — тя нямаше да спре ездачи, но би забавила пешаците, освен това щеше да вдигне голям шум, ако бъде разместена, — и бяха приготвени стражеви факли, които да се разположат по периметъра. Когато и последната факла бе поставена на мястото си, Хал попита войника до себе си:

— Не сме ли близо до града?

— На по-малко от ден езда, струва ми се — отвърна онзи.

— Добре. Колкото и да ми е приятна вашата компания, добре ще ми дойдат баня и легло.

— Е, аз пък не си падам особено по баните. Тате викаше, че те ти отмиват силата и те правят слаб, затова ги избягвам, докато не ми нареди някой офицер, а тогава свършвам работата бързичко.

Тъй като вятърът духаше от мъжа към него, на Хал не му бе трудно да повярва на тази история.

Лагеруването се беше превърнало в рутина за Хал и Тай. Яздеха с тези мъже вече две седмици и макар че самоличността на двамата млади благородници оставаше скрита, бяха опознали добре спътниците си. Хал осъзна, че в някои отношения гарнизонните войници по целия свят са еднакви. Акцентът на Батира може да бе непривичен за ухото му, а някои от думите им бяха достатъчно чужди, но до голяма степен ги разбираше и им се възхищаваше. Както при всички войници, сред тях също имаше пияници, симуланти, недоволни и глупаци, но той не се съмняваше, че тези мъже са спечелили верността на херцога си, както и той — тяхната.

След вечерята Хал се приближи до капитан Редик.

— Ако не възразявате, капитане, бих искал да потеглим преди първи зори.

— Бързате да стигнете до Саладор ли? — попита Редик.

Хал каза тихо:

— По време на тази мисия вие се държахте като отличен офицер, капитане — офицер, какъвто бих се гордял да имам под свое командване.

— Под ваше командване?

Хал понижи глас още повече.

— Аз съм Хенри Кондуин, принц на Кралството и херцог на Крудий. — Носеше херцогския пръстен на баща си в кесийката на колана си. Смяташе да спази традицията и да го погребе заедно с баща си, след като го извадят от крайпътния гроб, където го бе заровил Брендан. По благоволение на краля щеше да носи нов херцогски пръстен, даден му от неговия повелител — който и да се окажеше той. Хал показа пръстена на капитана, после го прибра в кесийката. — С моя спътник отиваме да проведем съвет с принц Едуард в Полята на Албалин.

Редик инстинктивно понечи да застане мирно, но ръката на Хал върху рамото му го спря.

— Предпочитам да се появя пред портите на Саладор като един от двойка наемни мечове, а не с ескорт от трийсет от най-добрите войници на Батира.

— Ваше височество — прошепна капитанът. — Както заповядате.

— Какво ще кажете ние с Тай да поемем последната стража преди зазоряване, а после да тръгнем преди вас? Измислете каквато история ви харесва и всичко ще е наред. Ако ми се отвори възможност да ви похваля пред лорд Батира, ще го направя.

— Ваше височество е прекалено любезен.

Хал се усмихна.

— Познавам войниците, а вие се справяте с тези по-добре от повечето офицери.

Върна се при Тай, който чакаше търпеливо, докато претоплят останалата им храна. Човек не можеше да направи кой знае какво с осолено свинско, сушени зеленчуци и телешка пастърма. По-опитните кавалерийски готвачи носеха малки пакетчета подправки, за да се опитат да придадат на скучната храна някакво разнообразие. Хал беше на мнение, че човек трябва да е благодарен, ако получи нещо топло, когато е на път, и че всичко свръх това е истинско щастие.

— Ще поемем последната стража и ще се измъкнем оттук рано.

— Нямаш търпение да стигнем до целта си, а?

— И още как. Това прескачане насам-натам, дето го правят магьосниците… хубаво би било, ако можехме да го правим и ние, когато ни скимне.

— Като си започнал, пожелай си и летене — рече Тай с крива усмивка. — Казвали са ми, че някои от тях можели да правят и това.

— Добре. Аз ще лягам, няма да вечерям. Нали утре вечер ни чака хубава вечеря и гореща баня.

Тай се засмя.

— При това няма да плащаш ти. Нали ще сме гости в двореца.

Хал понижи глас.

— Не, няма. Ще пропусна обичайната учтивост да се обадя на саладорския херцог — Джим сподели с мен малко разузнавателна информация, преди да тръгнем, и не съм сигурен дали бих искал да се намирам под любящите грижи на херцог Артър дори и за една нощ. Ще си намерим свестен хан и ще платя.

Тай се ухили.

— Знам точното място. Има много добра храна. Не чак като в „Речната къща“… — „Речната къща“ бе името на двата ресторанта на баща му в Ролдем и Оласко, известни в цялото Кралско море, че сервират най-добрата храна, която може да се купи с пари, — но много добра. Леглата са меки, с чисти чаршафи, а жените са… извънредно дружелюбни.

— Изглежда ми подходящо местенце — каза Хал, легна и сложи ръце под главата си.

Мислите му неволно се насочиха към принцеса Стефани. Колкото и да си повтаряше, че тя не само е недостижима, но и съдбата може да реши никога да не ги срещне отново, все пак лицето й бе последното нещо, което виждаше, преди да заспи, и първото, за което се сещаше, щом се събуди на сутринта. Никоя друга жена не го бе изпълвала с такива чувства; без нея се чувстваше абсолютно празен.

Като по-млад бе живял малко затворено, защото майка му, изглежда, имаше очи и уши във всеки дом с дъщеря на подходящата възраст. Да си най-големият син на херцог си имаше предимства почти навсякъде в Кралството, но не и в Крудий. На Хал това би му изглеждало смешно, ако шегата не беше на негов гръб. Докато другите младежи на неговата възраст често затваряха пивниците и хановете в шестък вечер, той обикновено четеше сам в стаята си или оставаше да седи със семейството си след вечеря.

Подобно на повечето младежи, той жадуваше за онова, което мислеше, че му липсва, и в малкото случаи, когато пътуваше с баща си до Карс или Тулан и се срещаше с някое слугинче или градско момиче, намираше преживяването за приятно, но безсъдържателно.

Едва когато срещна Стефани осъзна какво му е липсвало. Веднъж, когато негов приятел бе отблъснат от едно момиче, той бе попитал баща си за това и помнеше отговора му. „Ще го преодолее — каза баща му. — Но за да стане по-бързо, трябва да знае, че го чака болка. Номерът е да не се бориш с болката, да не се вкопчваш в нея като в нещо скъпо, а просто да я оставиш да мине през теб и да си отиде. С времето ще идва все по-рядко и накрая ще изчезне съвсем“.

През повечето време след пристигането си в Риланон Хал бе прекалено зает, за да размишлява върху любовта си към жена, която никога не би могла да стане негова съпруга. Но в моментите на затишие, когато нещо му напомнеше за нея, гърдите му бяха пронизвани от болка, от която не можеше да се отърси. Той отказваше да позволи на ума си да се отплесне в самосъжаление или безсмислен копнеж, но пустотата оставаше. Опита се да последва съвета на баща си и просто да остави мислите за Стефани да преминат през него, но те не си отиваха. Оставаха и го измъчваха.

Унесе се в неспокойна дрямка. През ума му прелитаха различни мисли и образи. Липсваше му баща му, искаше му се да поговори с него за толкова много неща, най-вече как да служи по най-добрия начин на разбитото си херцогство и на Кралството. За Стефани…

Усети нечия ръка на рамото си.

— Сър, време е за вашата смяна.

Хал премигна и откри, че един от батирските войници го буди. Мигайки с очи и чувствайки се съвсем неотпочинал, той каза:

— Благодаря.

Тай вече беше буден и вървеше към конете. Когато Хал го настигна, промърмори:

— Тежка нощ?

— Да. Не можах да спя.

Тай не отвърна нищо. Беше пътувал достатъчно с Хал, за да знае, че младият херцог е достатъчно опитен войник, за да спи при всякакви обстоятелства, така че това бе необичайно.

— Станало ли е нещо?

Хал поклати глава.

— Просто някои неща ми се отразяват. Стигнем ли до Саладор, ще затъна до гуша в политика, а това е място, където предпочитам да не бъда.

— Хич не ти завиждам — отбеляза Тай. Бързо прегледа сбруята на коня си и каза: — Аз ще поема западния край.

Хал кимна. Хвърли поглед към небето и си отбеляза положението на звездите и двете залязващи луни, Малката и Средната. По това време на годината Голямата луна изгряваше заедно със слънцето.

— Имаме два часа, а после ще оседлаем конете и ще потеглим рано.

Тай кимна и тръгна към западния край на лагера.

Караулът беше най-затъпяващото задължение за един войник и все пак бе жизненоважен. Един току-що събудил се човек не е толкова ефективен боец като онзи, който вече е на крак, с оръжие в ръце и нащрек. Всички книги на военна тематика, които бе чел Хал, приемаха за безспорно, че да атакуваш в ранните сутрешни часове е най-ефикасно от гледна точка на изненадата. Мъжете или още спят, или току-що стават и още са сънени. Атакуващите имат предимството, че са отпочинали и нащрек, а от изучаването на военното дело Хал знаеше много добре, че една битка може да се наклони в едната или другата посока и от най-дребното преимущество.

Спомняше си как бе чел описание на битката за Крондор, когато Кралството завладяло първата си твърдина на Горчивото море, още преди векове. Крондор бил обикновено укрепление на върха на един хълм, с две палисади, каменна и дървена, ограждащи простичък град с къщи от сплетени пръти и кал. Но бил добре защитен и можел да се снабдява с продоволствия по море.

Битката започнала и преминала в безрезултатна обсада, докато в последния ден предводителят на силите на Кралството, принц Леонтин, брат на краля и херцог на Саладор, повел атака по изгрев-слънце. По пладне изглеждало, че атаката е успешно отблъсната, тъй като нападателите се оттеглили, но лумнал малък огън, не в дървото на крепостния вал, а в някакви храсти в рова под него. И ето че изведнъж три греди рухнали. Принц Леонтин видял открилата се пролука, обърнал силите си, ударил с всичко, което имал, и до залез-слънце Кралството вече владеело Крондор.

Островното кралство получило своя излаз на Горчивото море заради някакви запалили се храсти.

Този урок се бе запечатал в ума на Хал, за разлика от някои други. Двамата с баща му го бяха обсъждали и баща му бе категоричен за едно нещо: бойният план трябва да остане гъвкав, да се променя от мига, в който влезеш в досег с врага — именно командирът, който се приспособява най-добре и реагира на нуждите на момента, излиза победител.

Хал се взираше в нощта и се опитваше да си представи какво би правил сега, ако войната изобщо не бе започвала. Двамата с брат му още щяха да спят в леглата си, но след около два часа щяха да се обличат, за да закусят с родителите си.

Този живот му се струваше на хиляда години разстояние.

Изведнъж чу нещо. Не беше сигурен какво е, но разбра, че е неестествено. Щракна силно с пръсти и Тай се обърна да погледне към него от другия край на лагера. Хал посочи два пъти към източника на звука, после описа кръг, обхващащ целия лагер, и направи жест сякаш натиска надолу с ръката си. Тай му кимна, че разбира.

Събуди тихо хората един по един, като им даде знак да пазят тишина. Само след минута лагерът бе буден и въоръжен. Хал даде знак на капитан Редик, че ще отиде да погледне, и посочи, че един войник, Минтън, трябва да тръгне с него. От разговорите по пътя знаеше, че върлинестият червенокос мъж е бил опитен ловец и следотърсач, преди да влезе в армията.

Двамата се шмугнаха в храстите, заобиколиха лагера и се насочиха към източника на звука с готови оръжия.

Дърветата бяха доста редки, така че Хал и войникът разполагаха с доста добро полезрение въпреки тъмнината, но не се виждаше нищо. Хал тъкмо се канеше да се върне в лагера, когато чу звук — тих, но непогрешим. Пръхтене на кон и лекичко подрънкване на юзда. Той посочи и даде знак на Минтън да заобиколи от другата страна и да се съберат пак.

След минута чу тропота на отдалечаващ се кон. Няколко секунди по-късно Минтън стигна до Хал и той му каза тихо:

— Някой отведе коня си нататък. После, когато реши, че е достатъчно далеч, го яхна.

Минтън коленичи и огледа земята на слабата лунна светлина.

— Не мога да съм сигурен преди утрото, сър, но гарантирам, че това там до нозете ви е отпечатък от ботуш.

— Да се връщаме в лагера.

Забързаха назад.

— Един ездач, без съмнение ни шпионираше, препусна на юг — каза Хал.

Тай повдигна въпросително вежда и Хал му прошепна:

— Май няма да тръгваме по-рано.

Тай кимна, а капитан Редик каза:

— След като всички са будни, да тръгваме. Ако някой ни причаква нататък по пътя, ще го изненадаме, като подраним. — Посочи войника, който бе разузнавал с Хал. — Минтън, искам да потеглиш веднага. Движи се колкото можеш по-тихо и се върни веднага щом видиш нещо, което трябва да знам.

— Слушам! — отвърна мъжът и забърза да оседлае коня си.

— Студена закуска — каза Редик — и по седлата, щом небето на изток посивее.

Мъжете се разшетаха да изпълняват заповедите. Хал се приближи до капитана и каза:

— Мисля, че ще попътуваме с вас още малко.

— Винаги се радвам на допълнителни мечове, милорд — отвърна тихо Редик. Кимна към Тай и добави: — Ако си спомням правилно, това не е ли младежът, който ви надви на последния турнир в Двора на майсторите?

— Да — каза Хал. — Това е Тай Хокинс.

— Е, явно Рутия ми се усмихва, защото като става дума за два допълнителни меча, двамата финалисти от турнира в Двора на майсторите са най-доброто, което бих могъл да си пожелая.

— Надявам се да не ви разочароваме — рече Хал.

 

 

— Иде ездач! — извика конникът в челото.

Вместо на обичайното си място в края на колоната сега Тай и Хал яздеха непосредствено зад капитана.

— Минтън е — каза Редик.

— Изглежда, бърза — отбеляза Тай и изтегли меча си.

— Не виждам никого зад него — каза Хал и даде знак на приятеля си да прибере оръжието.

Минтън дръпна юздите в последния момент и конят му спря толкова рязко, че почти приклекна. Войникът се обърна и посочи по пътя.

— Чакат ни на около миля оттук, капитане.

— Колко са?

— Трийсет и пет, може би четирийсет. Шпионирали са ни, няма съмнение. Открих следи, водещи от нашия лагер до мястото, на което ни причакват, встрани от пътя. Проследих ги и се озовах над тях.

— Някаква идея кои са? — попита Хал.

— Нямат нито униформи, нито табарди, нито знамена, сър — каза Минтън. — Но са организирани и позицията им е добра.

— Стрелци? — попита Редик.

— Не видях, но това не значи, че някои от онези момци нямат лъкове за стрелба от кон.

— Можем ли да се промъкнем зад тях? — попита Редик.

Минтън се ухили.

— Ами, всъщност, мисля, че можем.

— Капитане, вие имате ли стрелци? — попита Хал.

— Четирима — отвърна капитанът. — Знам какво се каните да предложите. — Обърна се към Минтън. — Каза, че си се озовал над тях. Това е добра позиция за стрелци.

— Щом се доберат дотам, да, сър, но хората от засадата ще ги видят, ако заемат местата си, преди да е започнала битката.

— Не ме интересува — каза капитанът. — Ако имат стрелци, искам някой да им види сметката, преди да се обърнат и да ни видят как се приближаваме изотзад.

— Ако ще го правите — каза Хал, — имате нужда някой да се приближи по пътя, за да им отвлече вниманието.

— Какво сте намислили?

Хал се усмихна.

— Те трябва да видят авангарда ви, човек в табард на Батира, затова си мисля да им покажем водещия ви конник и много прах на половин миля зад него.

— Двама-трима ездачи, влачещи храсти? — подхвърли капитанът.

Хал кимна.

— Добра идея.

Тай хвърли скептичен поглед на приятеля си.

— И предполагам, че ние ще сме доброволците, които ще влачат храстите?

Хал се ухили.

— И да пропуснем забавлението?

— Е, в такъв случай… — Тай сви рамене.

Капитанът даде знак на Минтън да се отдалечи и да ги остави насаме.

— Всъщност щях да предложа вие и приятелят ви да направите точно това. — Той понижи глас. — Ще си имам проблеми, ако нещо… — Остави мисълта недовършена.

— След като нямате представа кои сме, капитане, как бихте могли да си имате проблеми? — попита Хал. Приведе се към него. — В момента се налага да знам защо е устроена тази засада за вашите хора. Нужен ми е някой жив от онези мъже. За предпочитане повече от един.

— Да, милорд. Само, моля ви, опитайте се да не умирате, докато сте под мое командване.

Тай се опита да потисне смеха си.

Капитанът определи тримата, които щяха да влачат храсти, и им нареди да изчакат половин час. На мъжа, който щеше да язди отпред, каза:

— Ако тези копелета имат и половината акъл, който боговете са дали на добитъка, ще те изчакат да минеш, за да ударят онова, което смятат за цялата колона. Ако забележиш някакъв признак от тях, язди право напред, където ще те чакаме ние, зад гърба им. — Обърна се и извика: — По конете! Минтън! Води!

Разузнавачът потегли в бърз тръс, докато колоната се задвижи зад него, а после премина в лек галоп.

Хал погледна изсветляващото небе на изток и осъзна, че фалшивият челен ездач и „колоната“ ще потеглят точно по изгрев-слънце и така ще пристигнат при засадата в момента, когато ги очакват. Хвърли поглед към Тай.

— Забавляваш се прекалено много — каза приятелят му.

— След всичката политика и дебнене, криене и хитруване, съм готов за една честна битка.

— Нали това казах: забавляваш се прекалено много.

Малко по-късно отбиха от пътя и поеха нагоре по сухо речно корито, обрасло с достатъчно храсти, за да стане ясно, че реката, текла някога оттук, е сменила руслото си много отдавна.

— Капитане, трябва да оставим конете тук — каза Минтън. — Отсега нататък използвайте само жестове.

Всички слязоха и вързаха животните.

Капитан Редик бръкна в кесията на колана си и каза:

— Заглушете ножниците. — Извади парче плат, вдигна меча си, уви плата около основата на острието и после натисна дръжката надолу. Сега оръжието нямаше да издаде нито звук.

Хал и Тай получиха парчета плат от двама войници и последваха примера на капитана. После мъжете оставиха всичкото си друго снаряжение — раници и кесии, — за да няма какво да тропа, след което прикрепиха здраво кръглите щитове на гърбовете си, докато не заприличаха на стадо златисто-черни костенурки.

Капитанът кимна и накара хората си да се строят в колона по двама, а после даде знак на Минтън да води.

Хал беше впечатлен. Трийсет добре въоръжени войници обикновено първо се чуваха, а после се виждаха. А на дворцовите стражи и гарнизонните войници им липсваше полева дисциплина. Вече бе убеден, че този отряд е нещо повече от ескорт за вестоносец. Всички войници в Крудий бяха обучени за горска служба — естеството на района налагаше това, но Батира бе древен град, заобиколен от обработваеми земи, без никаква гора на три дни езда. Малкото разпръснати горички в това херцогство пък не даваха достатъчно прикритие за престъпници, бракониери и бегълци.

Тези мъже обаче бяха обучени да се промъкват безшумно и сега Хал разбра защо загадъчният служител на херцога на Батира Джастън бе прикрепил него и Тай към този отряд — това беше специална част за проникване в тила или набези. Бащата на Хал му бе разказвал за такива, макар че Крудий никога не бе имал нужда от подобен тип войници; в Източното владение обаче войната невинаги беше открита.

Стигнаха до разклонение, където от пресъхналата рекичка се отделяше животинска пътека, която се виеше нагоре сред скалите. Минтън посочи натам и имитира стрелба с лък. Четиримата стрелци поеха в указаната посока. Минтън вдигна ръка с разперени пръсти и посочи надолу, за да покаже, че трябва да изчакат пет минути, преди да продължат.

Хал оглеждаше лицата на мъжете. Нищо в тези войници не подсказваше, че са необичайни, но той вече бе сигурен, че външният им вид лъже.

След изтичането на петте минути Минтън пак вдигна ръка и посочи по сухото речно корито. Като нощни крадци останалите двайсет и шест войници, капитанът им и Хал и Тай поеха тихо надолу. Ботушите им не издаваха почти никакъв звук.

Стигнаха до голяма канара и Минтън им даде знак да я заобиколят. Вдигна един пръст и капитанът се обърна да повтори жеста му към останалите. Хал го разбра — да се движат в колона по един.

Сякаш мина цял час, но всъщност бяха не повече от пет-шест минути, докато заобиколят канарата и продължат надолу по друго пресъхнало корито, през гъста гора. Хал осъзна, че се връщат към Кралския път откъм север.

Минтън се обърна на югоизток и докато излизаха от гъстите дървета, посочи натам, където трябваше да е засадата. Хал проточи шия и след миг зърна движение сред скалите над дефилето, където пътят прорязваше гористите хълмове.

Капитан Редик даде знак и колоната пое бавно по широк обиколен маршрут, докато не се озоваха на север от пътя, точно зад лежащите в засада мъже.

Кралският път минаваше през широко стотина крачки дефиле, оградено от двете страни със скални масиви — този на север, откъдето бяха заобиколили, и друг на юг, няколко пъти по-голям. Минтън се бе оказал достатъчно умен да разузнае най-краткия път до тила на противника.

Хал погледна високо сред скалите на север и за свое облекчение не видя нищо. Знаеше, че ако стрелците са по местата си, в мига, щом чуят битката долу, ще изскочат и ще помогнат сражението да приключи по-бързо.

Капитан Редик клекна и останалите го последваха. Той се приведе напред, посочи края на колоната, вдигна седем пръста и посочи скалите северно от пътя. След това посочи малка група дървета и следващите седмина войници станаха и изтичаха до указаната позиция.

Редик даде знак на останалите да го последват и тръгна на югозапад. Ако стоящите в засада мъже бяха разпределени равномерно, тези от север щяха да се озоват под обстрел отгоре, осъзна Хал — ето защо бе това неравно делене на силите.

Хал тъкмо благодареше на Рутия, богинята на късмета, че не са ги забелязали, когато един глас над него прошепна:

— Виждам прах!

Мъжете сред скалите се размърдаха и сега Хал можа да види цялостното им разположение.

Капитан Редик, изглежда, броеше безмълвно; после с едно движение се изправи и бавно изтегли меча си. Мъжете под негово командване безшумно свалиха щитовете от гърбовете си и извадиха оръжията. Хал и Тай направиха същото.

Капитанът вдигна високо меча си само за миг, после го свали рязко и се устреми напред в бавен, отмерен бяг. Тай и Хал го последваха на една крачка след другите войници. Тичаха безшумно, а после се втурнаха в спринт. Един от противниците ги чу, обърна се и вдигна тревога.

Битката започна.

Освен че войниците от Батира разполагаха с предимството на изненадата, беше ясно, че са опасни бойци. Виковете от север подсказаха на Хал, че другият край на пътя също е под атака.

Хал видя някакъв войник да се спуска от скалите и се втурна към него. Личеше си, че атакуваните са обучени войници, но никой от тях не носеше униформа. Мъжът, когото нападна Хал, беше с бяла риза с кожен елек над нея и дебели вълнени панталони. Носеше фино наточен дълъг меч, но нямаше щит. Видя идващия срещу него Хал и скочи към него с намерението да го събори. Хал обаче отскочи вдясно и му преряза гърлото с един замах.

Кръвта швирна и Хал се завъртя. Тай също се бе справил със своя противник и тъкмо пристъпваше да помогне на един войник, притиснат от двама неприятели.

— Трябва ми поне един жив! — извика Хал.

Тай покорно обърна меча си, халоса зад ухото единия от двамата войници, повали го в безсъзнание и после го изрита в челюстта.

— И да може да говори! — извика Хал.

Тай се ухили и прониза другия войник в крака. Онзи изкрещя и рухна.

Хал видя капитан Редик да се бие с един противник, докато друг се приближаваше зад гърба му.

— Редик! Зад теб! — извика той.

Капитанът посече ниско с меча си, пристъпи вдясно и се обърна точно когато мъжът зад него мушна напред. Острието не успя да го прониже, но го засегна отстрани.

Хал се втурна и с пет крачки стигна до противника на Редик. Фрасна го в гърлото с лявата си ръка, после мушна надясно към мъжа, застрашаващ капитана изотзад. Острието му изсвистя във въздуха — вторият отстъпи, докато Хал срита в лицето онзи на земята.

Редик притисна ръка към лявата си страна и мушна към мъжа, който го бе ранил. Хал се обърна и се хвърли покрай капитана, който се олюля и залитна.

Хал се престори, че замахва отгоре, после извъртя острието, скочи напред и улучи противника си в корема. На лицето на онзи се изписа смайване, кръв бликна от устата му, очите му се оцъклиха и той се строполи.

Хал се завъртя и видя, че Редик седи на земята, притиснал раната си с ръка.

— Битката е ей там — извика той на Хал и посочи с меча си.

Хал нападна група врагове, които се организираха в плътна защитна формация, която би била трудна за атакуване. Видя, че повечето от отряда на Редик са се справили с противниците си, и извика:

— При мен!

Половин дузина войници в черно и златно се втурнаха към него.

— Редица от щитове! — изкомандва той, като посочи с меча си къде я иска. Шестимата войници се подчиниха мигновено. — Вдигнете щитовете! — извика Хал. Шестимата вдигнаха щитовете си така, че да надзъртат над ръба им. — Атака!

Войниците се втурнаха право към враговете, които изтеглиха мечовете си, готови да парират и контраатакуват. Но нападателите не спряха — врязаха се в групата с щитовете напред, като разхвърляха тела на всички страни.

Изведнъж битката се превърна в клане. Тай се приближи до Хал и подметна:

— Това изглежда интересно. Да им помогнем ли?

— Мисля, че само ще им се пречкаме.

— Корави момчета са нашите.

— Тъкмо си мислех същото.

Битката приключи бързо. Петима войници хукнаха да доведат конете, а другите останаха да се погрижат за пленниците.

От мъжете, устроили засадата, бяха останали живи четирима, трима от тях в съзнание. Шестима от войниците от Батира бяха получили рани, но само тази на капитана изглеждаше тежка. Хал се приближи до мястото, където разузнавачът Минтън се грижеше за него, клекна и каза:

— Капитане? — Видя кървавата пяна, избила по устните на Редик. Това беше лош знак.

— Вдигни ме да се облегна на тази скала — каза капитанът на Минтън. — И се махни. Имам да кажа нещо на нашия приятел.

Минтън му помогна да се нагласи в по-удобна поза и когато останаха сами, Редик изхриптя:

— Милорд, аз умирам. Нещо в мен кърви и усещам как губя сили. — Хал понечи да огледа раната, но капитанът отблъсна ръцете му. — Не се обиждайте, милорд, но няма време да се залъгвате, че бихте могли да ме откарате до Саладор, преди да съм умрял. Ако времето за стигане дотам не ме убие, ще го направи ездата. Имам да ви кажа нещо важно. Депешите в чантата на седлото ми не са важни. Те са за херцога на Саладор, а някои трябва да се пратят с куриер до други местни благородници в падината Таутон и Стрелата. Но в ризата ми има зашито писмо от херцога на Батира за принц Едуард. Задава се война и милорд иска Едуард да знае, че Батира стои зад него. Той залъга Чадуик от Ран да си мисли, че може да подкрепи Оливър, но това е хитрост.

Хал кимна.

— Някой в двора на господаря ти е шпионин, иначе откъде ще знаят за това пътуване и това писмо, за да устроят засадата?

Редик се закашля и по брадичката му потече кръв.

— Монтгомъри от Риланон все още пази неутралитет, но милорд смята, че Чадуик е постигнал споразумение с принц Оливър. В писмото има подробни сведения за всичко, което милорд Батира е узнал до момента.

— Как трябваше да стигне писмото до принц Едуард? — попита Хал.

— Един куриер ме чака в кръчма близо до саладорския дворец.

Тай се приближи до тях.

— Имам да ви казвам нещо важно.

— Какво? — попита Хал, като хвърли поглед през рамо.

— Пленниците не искаха да говорят, докато не ме видяха как намушквам двама от ранените. Всичко беше само привидно, те си бяха вече мъртви; аз излъгах, че са живи. Тези мъже не са прости наемни мечове, а наемници от Долината. — Тай направи пауза, после продължи: — Саладорският херцог е платил скъпо да ги докара тук, за да унищожат този патрул.

— Саладорският херцог ли? — изненада се Редик. — Той пази неутралитет и твърдо отстоява, че трябва да бъдат взети всички мерки за мирно уреждане на спора за короната.

— Пазил е неутралитет, искаш да кажеш — поправи го Хал. — Ако някой шпионин в двореца на твоя господар е пратил вест по бърз кораб, тя трябва да е стигнала Саладор преди три дни и им е дала предостатъчно време да организират тази засада. Ако впоследствие възникнат въпроси, са щели да го обяснят като нападение на разбойници, които са избягали с конете, мечовете ви и всички депеши, които може би сте носили. — На лицето му се изписа любопитство. — Но как е успял саладорският херцог да докара толкова бързо хора от Долината дотук?

— Ще разбера — каза Тай и се отдалечи. След малко откъм пленниците се чу изквичаване от болка, той се върна и съобщи: — Изглежда, нашият херцог вече от месеци вербува наемници както от Долината, така и от Северен Кеш. Разпръснал ги е из ханове и кръчми по цялото херцогство. Тази шайка тук е получила указания лично от шамбелана на херцога.

— Какви са били заповедите? — попита Хал.

— Да убият всички от Батира и да занесат съдържанието на чантата с депешите до задния вход на замъка. Водачът на тази пасмина каза, че ако той не оцелеел, момчетата му щели да си получат второто плащане, независимо кой се яви на уреченото място, стига да каже на пазача: „Спешно съобщение за канцлера“.

Капитанът се закашля и от ъгълчето на устата му потече още кръв.

— Чакайте да ви кажа как да намерите агента.

— Не — каза Хал. — Щом доведат конете, пращам хората ти обратно в Батира. Двамата с Тай ще влезем в града, както го планирахме, сами, и ще се представим за наемни мечове. Аз лично ще доставя писмото на принц Едуард.

Сведе поглед към капитана.

— Мога ли да направя нещо?

Редик поклати глава, неспособен да говори, после затвори очи. Изведнъж главата му се люшна и той издаде продължително предсмъртно хъркане.

— Минтън! — извика Хал.

Разузнавачът дотича.

— Капитанът ви е мъртъв, Минтън. — Хал бръкна в кесията на колана си, извади пръстена на баща си и го надяна на пръста си. Коленичи до Редик, дръпна ризата му и откри зашитото в подгъва й писмо. Сряза я с ножа си, извади писмото и го пъхна в собствената си риза. После свали окървавения табард на капитана с емблемата на поста му, извезана над герба на Батира, и я смачка на топка. — Къде е чантата с депешите?

— На коня му, сър.

Докато се изправяше, Хал чу приближаването на конете и вдигна очи. Видя петима ездачи — всеки водеше по няколко коня, навързани един зад друг.

Мъжете от Батира се бяха събрали около пленниците и Хал се приближи към тях.

— Аз съм Хенри, херцог на Крудий, и поемам командването. Кой е най-старшият тук?

Един слаб мъж, когото Хал познаваше само като Кармоди, каза:

— Аз, сър. Аз съм взводният сержант.

— Имам заповеди за вас, сержант.

— Сър?

— Първо, донесете ми чантата с депешите от коня на капитана ви. После отнесете съобщение на Джастън и не говорете с никой друг, освен с него.

— Джастън — кимна сержантът. — Слушам, милорд.

— Кажете му, че подозренията на херцога за Чадуик и Артър Саладорски са верни и той трябва да вземе мерки да се защити.

Сержантът се поколеба, после каза:

— Подозренията на милорд за лордовете Чадуик и Артър са верни и вие го съветвате да се пази.

— После му кажете, че има шпионин в двора си; разкажете му за засадата и че те са знаели, че идваме.

— Лесно е да запомня това, сър — рече тъжно мъжът и погледна към неподвижното тяло на капитана.

— И последно, отнесете капитана обратно в Батира и кажете на господаря си, че е получил най-добрата възможна служба от човек, който е заслужавал нещо повече от това да попадне в засада на разбойници.

— Разбойници ли? — попита един от пленниците. — Ние не сме разбойници. Ние сме военнопленници. Спазваме наемническия кодекс. Предадохме се според правилата.

Хал се вгледа в четиримата оцелели и попита:

— Кой е предводителят ви?

— Беше Бенсън — отвърна същият мъж. — Лежи ей там, храна за гарваните. Аз съм Галтън, вторият по ранг.

Никой от останалите не възрази, затова Хал кимна.

— Вие сте наемници от Долината, мечове за продан, хора, които изпитват вярност само към златото. Що се отнася до мен, сте просто банда разбойници.

— Аз, Хенри, по документи на Короната и по рождено право принц на Островното кралство, съм упълномощен да раздавам кралското правосъдие. — Погледна Кармоди и каза: — Обесете ги.

Изведнъж тримата крещящи и уплашени мъже бяха сграбчени и повлечени към близките дървета.

— Ами този, който е в несвяст, милорд? — попита един от войниците.

— Обесете и него — рече Хал и четвъртият мъж бе помъкнат след другите.

— Сурова присъда — каза Тай.

— Възразяваш ли?

Без помен от насмешка Тай отвърна:

— Не, милорд. Това е ваше право. — След кратка пауза добави: — Освен това смятам, че е необходимо.

Хал мълчаливо гледаше как бесят първия мъж. После каза:

— Щом Саладор подкрепя Оливър, Батира е прав: Чадуик трябва да е минал под знамената на Оливър. Саладор никога не би действал без могъщи съюзници на изток.

Тай въздъхна уморено.

— Значи ще има война.

— Не — каза Хал. — Значи войната вече е започнала.

Обърна се и тръгна към мястото, където чакаше конят му. Тай го последва.

 

 

На северната порта на Саладор войници спираха всички влизащи и излизащи от града.

— Какво е това? — попита Тай.

И двамата бяха репетирали ролята си на странстващи наемници и наистина изглеждаха като такива, след като не се бяха бръснали, нито къпали, откакто бяха напуснали Силден. Прахът, който ги покриваше след ден езда под бурния горещ вятър, помагаше на маскировката им.

— Подготовка за война — отвърна Хал. — Саладорският херцог се тревожи да не би в града му да влязат шпиони на други претенденти за трона. Или пък да излязат.

— Е, като се има предвид какъв хаос цари в политиката на Кралството, подозирам, че във всеки град има предостатъчно агенти и шпиони, че никой да не може да направи нещо, без всички да разберат. — Погледна Хал. — Прав ли съм?

Хал се засмя.

— Да. — Въздъхна. — Какво ли не бих дал да можех да пратя вест на Джим Дашър.

— Сигурен съм, че той има свои хора тук.

— Да, но проблемът е как да ги намерим.

Бавно се придвижиха до челото на опашката и един войник се обърна към тях.

— По каква работа идвате?

Тай хвърли поглед към Хал, който каза:

— Съобщение за канцлера на херцога.

— Дайте го. — Войникът протегна ръка.

— Заповедите ми са да му го предадем лично.

— Чии заповеди?

— На херцога — отвърна Хал, без да му мигне окото.

Увереното му държане надделя над всякакви въображаеми облаги, които войникът смяташе, че би могъл да извлече, ако достави съобщението лично, затова накрая той каза:

— Добре тогава, но вървете право в двореца. Никакво спиране за пиене с курвите.

Хал отдаде небрежно чест и подкара коня си през портата.

Северният път водеше право към двореца, разположен на най-високия хълм в Саладор — стръмно възвишение, което се издигаше над пристанището. Докато се приближаваха, Хал си помисли, че двамата с херцог Артър са роднини, макар и далечни — имаха общ прародител, третия херцог на Крудий, Боррик. Хал бе потомък на сина му Мартин, а Артър бе прапра- и така нататък внук на дъщеря му Карлайн.

Но както и при повечето роднинства сред благородниците на Кралството, кръвните връзки бяха важни само когато служеха на политически амбиции. Хал не се съмняваше, че ако съветниците на Оливър са посъветвали принца на Маладон и Симрик да набие главата на Хал на пика, неговият далечен братовчед Артър ще се подчини — особено ако наистина беше човек на Оливър.

Дворецът на херцога някога бе представлявал солидно укрепление. Но сега, докато го оглеждаше, Хал промърмори:

— Ако успеем да вмъкнем петстотин души през портата, ще превзема замъка за десет минути.

— Да се чуди човек защо Кеш не се е появил тук по време на неотдавнашните враждебни действия.

— Защото по-голямата част от армията му оплячкосваше Свободните градове и моето херцогство — рече Хал тихо, но с нескрита горчивина.

Стигнаха до главната порта и свиха надясно. Поеха покрай очарователна ливада с ниски храсти по края, зад ниска каменна стена с решетка от ковано желязо, боядисана в убито жълто. Камъкът на двореца беше сив и потъмнял от времето до тъмносин или дори черен на места, но въпреки мрачния вид на сградата прилежащите й земи изглеждаха почти празнично.

Улиците гъмжаха от народ и Тай каза:

— Изглежда, всички знаят, че иде война.

Хал кимна. В очакване на потеглянето на армията в града се бяха стекли сума ти странстващи търговци и хора с всякакви професии, от шивачки и стрелари до лекари, ковачи и курви. Бащата на Хал казваше, че историята помни случаи, когато придружителите на войската са били дваж по-многобройни от самата войска.

Стигнаха до преграден от войници път, с импровизирана бариера, която се състоеше от дебел прът, поставен върху две магарета за рязане на дърва. Хал посочи напред.

— Задната порта?

Войникът кимна и попита:

— По каква работа?

— Спешно съобщение за канцлера — отвърна Хал.

— Пуснете ги — каза войникът и двама яки копиеносци оставиха оръжията и свалиха единия край на дебелия прът, за да могат конете да го прекрачат.

Тай погледна през рамо и видя как войниците се мъчат да наместят бариерата на мястото й.

— Защо е това, как мислиш?

— Очевидно за да не може никой да влезе лесно.

— Моли се да не ни се наложи да излизаме бързо.

Хал се усмихна.

— Конят ми може да прескочи това, не бери грижа. — Хвърли поглед към приятеля си. — За твоя обаче не съм толкова сигурен.

Тай се усмихна невесело.

— Да прескачаме онзи прът, докато онези юначаги се опитват да ни смъкнат от седлата насред претъпкана улица… не е моята идея за забавление.

— Съгласен — отвърна Хал.

Яздеха по тесен път, ограден с висока до гърдите каменна стена, която делеше парковете на двореца от самия град. Сградите по склона под новата стена, изглежда, бяха преуспяващи магазини, хубави къщи и скъпи ханове: точно каквото би очаквал човек в такава близост до двореца — тук живееха хора със средства, но не толкова богати, че да си позволят лукса на големи имения.

Стигнаха до задния вход — малка, но дебела дървена врата в иначе гола стена. Хал се засмя.

— Предполагам, че някога това е било от полза.

Тай го погледна и каза:

— Не съм сигурен, че…

— Никога не си живял в замък, нали?

— Не, макар че съм посещавал няколко. Живял съм в дворци, ханове, над ресторанта на баща ми, под маси в кръчмите и на много други не толкова приятни местенца, но никога в замък.

Хал се ухили, докато слизаше от коня.

— Едно време това е било порта за излази на войниците, както и задна врата за доставчици.

— Аха — каза Тай и се огледа. Тесният път определено не бе място, където някой би искал да осъществява контраатака. — Малко е тесничко, не мислиш ли?

— Нямам представа какъв е бил теренът преди векове — отбеляза Хал и потропа силно по вратата. — Може да е имало гъст храсталак, дървета или ров…

След секунди вратата се отвори и се появи страж.

— Какво има?

— Спешно съобщение за канцлера.

Стражът кимна.

— Ясно. Чакайте тук. — И затвори вратата.

След десетина минути тя се отвори пак и един мъж в дворцова премяна каза:

— Да?

— Вие ли сте канцлерът? — попита Хал.

— Къде е Бенсън? — грубо попита мъжът. Беше вече на години, но бе с фини одежди, хубави ботуши и явно си падаше по ефектни бижута, защото носеше златна верижка, на която висеше емблемата на поста му, и няколко големи пръстена.

— Мъртъв е — отвърна Хал. Махна към Тай и каза: — Някои от момчетата са ранени и почиват в лагера. Ние двамата решихме, че ще е по-умно да дойдем бързичко тук, защото Галтън каза, че чакате. Той е прекалено тежко ранен, за да язди, затова прати нас. Нареди да ви кажем, че ги спипахме.

— Спипахте ги?

Хал отиде до коня си и извади от дисагите окървавения табард на капитан Редик и чантата с депешите.

— Галтън каза, че трябва да ви донеса това, и то бързо, тъй рече. — Показа емблемата върху туниката на капитана и подаде чантата на мъжа.

Канцлерът я отвори, извади съдържанието и хвърли празната чанта обратно на Хал. Бързо прелисти депешите — щом погледнеше всяка, я захвърляше. Когато прочете и последната, попита:

— Това ли беше всичко?

— Не открихме нищо друго, милорд. Момчетата се постараха много, казвам ви. Претърсиха дрехи, ботуши, всичко.

— А капитанът от Батира каза ли нещо?

— Ами, правичката да ви кажа, милорд, ние с него — посочи към Тай — бяхме малко заети да убиваме. Оказаха доста сериозна съпротива. — Хал понижи глас. — Не е моя работа да си давам мнението, но ми се чини, че тази групичка беше като най-коравите бойни отряди, дето съм виждал. Специално обучение, тъй си мисля. Загубихме доста момчета вчера.

— Прав си: не е твоя работа да си даваш мнението.

Хал се зачуди дали не е прехвърлил границите на ролята си на обикновен наемен меч. От канцлера се излъчваше заплаха. Хал бе виждал хора като него при престоя си в Риланон. Някои мъже убиваха с перо и пергамент също толкова лесно, колкото други със стомана, и ако херцог Артър се вслушваше в този човек, Хал бе сигурен, че получава опасни политически съвети.

Явно разочарован, че не е открил онова, което търсеше, канцлерът каза:

— Добре. Можете да вървите.

— Милорд — рече Хал, преди канцлерът да се е обърнал. — Галтън каза, че ще платите втората част от сумата по договора.

— Нима? — попита мъжът и Хал усети, че е стигнал до опасен момент. Нямаше много опит с наемници, тъй като на Далечния бряг не се нуждаеха от тях, но бе чувал разни истории.

— Каза, че Бенсън казал, че сме получили първото плащане, като сме приели договора, а останалото трябвало да ни се плати сега.

— Той сви рамене. — Е, ами до няколко дена Галтън би трябвало вече да може да язди, така че нищо не пречи да почакаме, докато той дойде тук и уреди нещата с вас, сър. Искам да кажа, в града ви киснат достатъчно наемни мечове, за да не ви се ще да се разчуе, че не си плащате договореното, нали? Искам да кажа…

— Няма значение — прекъсна го канцлерът с кисела физиономия. — Чакайте тук.

Мина близо половин час, през който Хал стоеше край отворената врата и под злобния поглед на един саладорски войник, докато Тай седеше търпеливо на коня си. Накрая канцлерът се върна с тежка кесия и я подаде на Хал.

— Благодаря, милорд — рече Хал.

— Галтън щял да дойде след няколко дни, така ли?

— Резнаха го с меч по крака. Не дълбоко, но не може да язди. Ние обаче го превързахме добре. Смятам, че ще е готов за езда след три-четири дена. Би трябвало да дойде най-късно до края на седмицата.

— Когато пристигне, да се яви при капитан Брага на източната порта за нови заповеди.

— Ясно, сър — каза Хал. Яхна коня си, а Тай отдаде лениво чест на канцлера, който не му обърна внимание.

Когато навлязоха дълбоко в градските улици, Хал каза:

— Е, поне тази нощ ще спим в чисти легла и ще си хапнем до насита. — Претегли кесията. — Тук сигурно има поне триста жълтици.

— Може би трябва да станем наемни мечове?

— Може би — отвърна със смях Хал.