Реймънд Фийст
Краят на магьосника (8)

8.
Буря

Мълния раздра небето.

Брендан прокле всеки бог на времето на всеки народ от всеки свят, който има богове на времето. Пътуването му покрай брега бе минало спокойно — държеше се близо до него и спираше всеки път, щом зърнеше платно на хоризонта. Когато стигна южно от носа, известен като Шулова скала, се ориентира по изгряващото слънце и се насочи право към Сарт. Знаеше, че квеганската флота няма да се приближи толкова до брега на Кралството, и се чувстваше в достатъчна безопасност, за да бърза.

Когато Сарт се появи пред очите му, направи бърз преглед на провизиите си и установи, че има храна за четири дни и вода за пет. Вместо да спира в Сарт, завъртя руля надясно и отцепи право на юг. Развя знамето на Кралството, взето назаем от библиотеката на кмета в Илит, което се използваше от куриерите, за в случай че срещне бойни кораби на Кралството, които иначе биха могли да спрат лодката му за проверка. Това се оказа правилно решение, защото на два пъти кораби на Кралството променяха курса си, за да го огледат по-отблизо, но щом зърнеха плющящия флаг в кралското синьо и златно и Брендан им помахаше весело, се връщаха към първоначалния си курс, предполагайки, че той търси друг кораб.

А сега бе връхлетян от една от резките климатични промени в Горчивото море. Все още не валеше, но Брендан надушваше влагата във въздуха. Над главата му проблясваха светкавици, следвани от гръмотевици, които той чувстваше като физически удари.

Малката платноходка вече се катереше по високи вълни и пропадаше в ямите между тях и Брендан започна да се безпокои. При ясно време, ако изучаваните от него карти бяха верни, би трябвало вече да вижда на хоризонта петното, бележещо Острова на чародея, но сега видимостта бе намаляла наполовина, тъй като дъждът на югозапад закриваше хоризонта с пелена. Ако имаше късмет, бурята щеше да мине западно от него или само да го намокри леко, и да се окаже просто още един внезапен шквал.

Ако обаче бе по-силна, можеше да плава и да изгребва водата от лодката си в продължение на дни наред и буквално да подмине острова и да се озове на половината път до кешийския бряг, преди да е осъзнал грешката си.

Или пък можеше да се натресе право в скалите по северния бряг на Острова на чародея.

Провери кливера, видя, че е добре изпънат от набиращия мощ вятър, и разбра, че скоро платната му ще са прекалено много. Закрепи руля и бързо привърза гика с късо предпазно въже, което щеше да попречи на вятъра да извърти внезапно лодката, докато той прибира кливера. Обикновено такива платноходки имаха две мачти, но при тази по-малката задна мачта бе пожертвана, за да се постави на нейно място сандък за риба. По принцип този съд се управляваше от двама, но Брендан не бе успял да открие в Илит никой желаещ да извърши това пътуване с него. Все пак, тъй като беше млад и бе прекарал целия си живот в плаване по Западния бряг близо до Крудий, се чувстваше способен да кара лодката и сам. Досега, осъзна той. В момента на драго сърце би приел втори човек, който да се занимава с платната или да изгребва водата. Имаше кофа и ако някоя вълна прелееше над носа, би могъл да държи руля с една ръка, докато с другата изгребва водата. Но това бе досадно, уморително и неефективно.

Щом спусна кливера, реши да пожертва реда в името на скоростта, събра платното на топка и го хвърли в сандъка. Върна се на руля, отвърза и него, и гика, а после впери очи в хоризонта.

Блесна светкавица и Брендан зачака гърма, но гръм нямаше. Тогава осъзна, че светкавицата е дошла иззад него. След малко тя блесна отново и той осъзна, че е на същото място, където я бе видял предния път.

Впери очи нататък, доколкото му бе възможно при клатушкащата се лодка и разлюления хоризонт, и след около половин минута бе възнаграден с нов проблясък. Все още нямаше гръм.

Опита се да прецени посоката, тъй като небето бе отрупано с облаци, които скриваха всякакъв намек за положението на слънцето. Виждаше се само, че светлината отслабва, затова Брендан знаеше, че е късен следобед. А при дъждовната завеса, носеща се от югозапад, видимостта спадаше с всяка минута.

Нов проблясък, и този път той успя да различи нещо като следи от мълнията близо до повърхността. Това определено беше странно, макар че веднъж бе виждал мълния да удря в земята на брега. Но в морето? Никога. Обикновено светкавиците играеха в небето или удряха повърхността, но… това? Не приличаше на нищо, което бе виждал.

Поради липса на по-добър ориентир се опита да държи лодката насочена вляво от мястото, където бе видял за първи път проблясъка, като прецени, че вероятно няма да намери нищо по-полезно.

Зрелището от мълнии постепенно растеше, а после Брендан чу в далечината слаб звук, който бързо се превърна в грохота от разбиването на вълните в скали.

Дъждовна завеса го зашиба като хиляди малки камшичета, толкова силно, че чак усети щипане в очите и в носа му влезе вода; после отмина. Тези миниатюрни превалявания при гръмотевични бури не му бяха непознати, но досега не бе срещал толкова силно. Сега вече се почувства притеснен, защото започна да му се струва, че около него се трупа страховита буря.

Избърса очи и го видя — черния замък.

А после видя мълнията.

Замъкът бе кацнал върху голямо скално възвишение, което представляваше нещо като плато, отделено от същинския остров с разбиващи се вълни и канари. Един-единствен дълъг подвижен мост свързваше замъка с отвесните скали срещу входа му.

От най-високата кула изригна светкавица — дълга назъбена дъга от белота с лек пурпурен оттенък, — заслепи за миг Брендан и остави след себе си зеленикави послеобрази. Той премигна и осъзна, че тъкмо това е „мълнията“, която наблюдаваше от известно време.

Изви руля наляво и задърпа силно платната, за да ги извърти и да се отдалечи от тази покана да се разбие в скалите. Според онова, което му бяха казали, на южния бряг имаше пясъчна ивица. Усети как лодката се противи на някакъв страничен напор и осъзна, че се намира опасно близо до скрито течение.

Щом течението го теглеше в тази посока, значи трябваше да е резултат от нещо невидимо — или подводни скали, или магия; но каквато и да бе причината, представляваше истински смъртоносен капан за всеки уловен в него съд.

Брендан се приведе под гика и се обърна, изпънал здраво платното с ръката, с която държеше руля, докато в същото време разхлабваше крепящото го въже. Малкият съд се наклони. Чуваше се как мачтата скърца, докато вълните връхлитат корпуса.

Обзе го някакво странно спокойствие. Знаеше, че може да се справи с този непокорен съд. Започна поредица от действия, които да насочат лодката в правилната посока, като се движеше почти небрежно въпреки набиращата мощ буря. Докато се издигаше и хлътваше по все по-големите вълни, непрестанно държеше под око злокобния ориентир на замъка.

Бяха му казали, че гибелният му вид е само за показ и че общността, която търси, се намира във вътрешността на острова. Брендан оценяваше майсторството, вложено в това представление, защото всяка изригнала от кулата мълния го караше да трепва. Вече се намираше достатъчно близо, за да чуе пращенето на енергията, и осъзна, че тук действа могъща магия. Може и да не представляваше непосредствена заплаха, но всеки, който се приближеше до острова, щеше да стане свидетел на страховита демонстрация, достатъчно впечатляваща, за да обезкуражи по-нататъшни изследвания.

Художественото майсторство бе хубаво нещо, но скоро тревогите на Брендан се върнаха към състоянието на лодката и личната му безопасност. Накъдето и да погледнеше, скали осейваха бреговата линия, а малкият съд не бе в състояние да се движи и срещу течението, и срещу вятъра. Видя се принуден да поеме по много дълъг курс встрани от острова и скоро раменете и гърбът го заболяха от усилието да държи носа насочен към сушата, срещу комбинацията от течение и вятър, които се опитваха да го изтеглят обратно към каменистия бряг, встрани от пясъчната ивица, намираща се уж някъде отвъд прибоя и границите на зрението му.

Брендан усети, че се движи в неправилната посока, и дръпна силно руля. Приведе се под люшналия се гик, като се опитваше да улови в платното достатъчно вятър, за да потегли отново напред. Лодката обаче не бе съгласна и продължи да се плъзга назад. Платното плющеше безполезно на вятъра. Рулят караше лодката да се върти бавно около центъра си, а течението я влачеше все по-силно и по-силно.

Брендан осъзна, че е в страшна опасност — такова бързо течение означаваше плитчини, където енергията на дълбоките вълни се устремяваше над внезапно издигналото се морско дъно. Което означаваше, че камъните, които бе видял между себе си и замъка, не започваха близо до острова, а се намираха под кила…

В следващия миг лодката се вряза в подводните скали.

Брендан падна върху врата и рамото си с такава сила, че светът заплува пред очите му. Лодката се тресеше и стенеше, влачена по скалите. Той се надигна, плюейки вода, и в същия момент гикът се извъртя и го халоса по главата.

Светът почерня.

 

 

Пред погледа му изплува лице. Лице на жена, но в него определено имаше нещо необичайно. Той премигна и попита:

— Коя си ти?

Жената отвърна на Кралския език с лек акцент:

— Казвам се Дилайна.

Той премигна пак и лицето й най-после дойде на фокус.

— Това Островът на чародея ли е?

Тя кимна и Брендан забеляза, че в очите й има нещо странно: бяха кафяви, но клоняха към червено. Косата й бе тъмно червени-кавокафява, но кожата й беше бледа.

— Това е остров Беата, но някои го наричат и Острова на чародея — отвърна тя.

— Ох — простена той, когато се опита да помръдне. — Имам ли нещо счупено?

— Изпий това — каза Дилайна и му подаде плитка купичка, в която имаше течност с остър мирис. — Ще те изцери по-бързо и ще намали болката.

Той стоически изгълта лекарството и после каза:

— Аз съм Брендан. Брат ми е Хенри, херцог на Крудий, и търся…

— Мен, предполагам — обади се един глас зад него. Пред погледа му се появи мъж и приседна на края на леглото. — Вчера получих вест, че малка рибарска лодка се е разбила в скалите, а сред останките имало младеж, който носел пръстен с печат, бележещ го като член на кралското семейство. — Почука по пръстена на дясната ръка на Брендан. — Затова дойдох да погледна.

Брендан почувства как по тялото му се разлива топлина и болката утихва.

— Руфио! — възкликна той и сграбчи ръката на тъмнокосия магьосник. — Брат ми има нужда от теб в Крондор… — Премигна.

Или може би няма, след като вече те намерих. — Усети, че клепачите му натежават.

— Дилайна пропусна да спомене, че ти даде лекарство, което ще те приспи.

Миг по-късно Брендан вече хъркаше.

 

 

Събуди се след часове. Лекарството си бе свършило работата. Чувстваше се скован и го наболяваше малко тук-там, но това бе нищо в сравнение с всеобхватната болка по-рано. Видя, че стаята е тъмна, и се зачуди дали не е спал цял ден и цяла нощ. През един процеп в кепенците проникваше слаба сивкава светлина. Той се надигна на лакти и видя Дилайна да седи в ъгъла и да чете нещо на светлината на един фенер.

— Здравей отново — изграчи Брендан.

Видя калаена кана и чаша на нощното шкафче до леглото си, седна и успя да напълни чашата и да пие.

— Трябваше аз да ти налея — каза тя.

Брендан се ухили.

— Благодаря ти, но вече се чувствам доста по-добре. — Сигурно беше така: осъзна, че Дилайна е много по-привлекателна, отколкото му се бе сторило отначало. От тримата братя Брендан беше женкарят. Хал бе сравнително срамежлив, тъй като бе наследникът и майка им бдеше над него като орлица. Мартин беше влюбен в Бетани още отпреди сам да го знае и всичките му срещи с градските момичета бяха резултат от празници, много вино и ейл, както и от настъпателното поведение на самите момичета, които често смятаха, че биха могли да завъртят главата на сина на херцога. Брендан, от друга страна, бе открил разликата между половете на много ранна възраст, а също и че тази разлика страшно му харесва. Вероятно бе вкарал в леглото повече момичета от двамата си братя, взети заедно, макар че беше най-младият.

Дилайна не беше особено висока, но от начина, по който й стоеше роклята, той прецени, че има дълги крака и добре заоблен задник.

Като осъзна, че я преценяват, Дилайна се изчерви.

— Трябва да доведа Руфио — каза тя и излезе забързано от стаята.

Младият магьосник се появи минута по-късно, следван от момичето. Усмихна се.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря — отвърна Брендан. — От колко време съм тук?

— Нашият часовой видял лодката ти да заобикаля носа преди два дни, а докато слезем до теб, вече се беше блъснала в скалите и се разпадаше. Открихме те оплетен във въжета и платна и те измъкнахме. Мисля, че още няколко минути и щеше да се удавиш.

— Радвам се, че сте стигнали до мен навреме — каза Брендан. Внезапен тътен на гръмотевица го накара да погледне към прозореца. — Бурята още ли продължава?

— Вече два дни. Това не е естествено.

— Не разбирам.

— Някой използва климатична магия, за да поддържа хората на този остров заети — отвърна Руфио.

Брендан седна на ръба на леглото.

— Знаете ли кой?

— Имаме някои подозрения — каза Руфио и даде знак на Дилайна да ги остави сами.

— Много е хубава — подхвърли Брендан, когато тя излезе.

— Освен това е от един регион на Новиндус, в Речните земи, където момичетата и момчетата живеят отделно, така че по-добре свикни, че ще те избягва.

— Жалко — каза Брендан, после усмивката му помръкна. — Имам да ти разправям много неща, Руфио, и подозирам, че времето може да е от съдбовно значение. — Внезапен порив на вятъра разтресе кепенците и той добави: — И може да има някаква връзка с тази буря, която казваш, че била с магическо естество.

— Продължавай — подкани го Руфио и седна на стола, на който бе седяла Дилайна.

Брендан му предаде разказа на Мартин и Бетани за посещението им в Е’бар. Когато стигна до мястото, където Мартин се бе опитал да опише магическата черупка около града, Руфио му зададе няколко въпроса, на които Брендан не бе в състояние да отговори.

— Значи трябва да открия брат ти — заяви Руфио. — Казваш, че ме търси, така ли?

— За да ти каже същото, което ти казвам и аз — рече Брендан. — И да види дали не би могъл да го отведеш до лагера на принц Едуард. Едуард е най-близкото нещо до крал, с което разполагаме в момента, а някой на власт трябва да узнае какво става в Сиви кули. Ако Мартин не те открие в Крондор, ще тръгне към принца. Джим Дашър ясно подчерта, че трябва да държим в течение както Короната, така и магьосниците в Звезден пристан. Мартин бе този, който реши да ме прати тук, за да съобщя на Конклава какво става.

— Умен момък е брат ти — каза Руфио. — Макар че ако беше намерил някой що-годе важен човек, аз рано или късно щях да чуя за ситуацията, която описва. Както и да е, храбростта ти да доплаваш дотук ни спести време. Ще пратя вест на Академията, а после ще видя дали мога да отведа брат ти при принц Едуард по-бързичко. — Направи пауза. — Гладен ли си?

Брендан осъзна, че не е ял близо два дни, и изведнъж идеята за храна му се видя ужасно привлекателна.

— Да, ако може.

— Вечерята ще бъде сервирана след час. Дотогава си почивай.

Руфио излезе, а Брендан се зае да бърше меча си със суха кърпа.

Знаеше, че скоро ще трябва да го измие с прясна вода и да го смаже, за да не се разяде металът. След няколко минути, като се убеди, че е направил каквото може с подръчните материали, се отпусна в леглото и заспа.

 

 

Събуди се, когато ръката на Дилайна разтърси леко рамото му. Той премигна, усмихна се и каза:

— Вечеря?

— Да — отвърна тя. — Последвай ме, ако обичаш.

Минаха по дълъг коридор, който бе забележимо по-хладен от стаята му, и след малко той разбра защо. Външната страна на сградата представляваше поредица стаи, но една голяма отворена врата бе обърната навътре, към просторна градина. В момента вратата оставяше хапещия вятър да вее по коридора, защото макар градината да бе защитена от четири страни от сградата, все пак бе изложена на гнева на бурята. Свиха зад един ъгъл и Дилайна го поведе към друг вход, зад който голям коридор свързваше тази сграда с друга. Центърът на последната явно бе зает от няколко големи стаи, едната от които трапезария, достатъчно просторна, за да побере четирийсет-петдесет души.

За разлика от залата в Крудий, където имаше отделна маса за херцога и благородниците, тук масите образуваха голям квадрат, така че всички вечерящи да могат да се виждат.

Руфио му махна от мястото, където седеше, и Брендан видя до него две познати физиономии.

— Калис! Аркан! Изненадан съм да ви видя тук.

Калис кимна и се усмихна, но Тъмният елф, Аркан, почти не му обърна внимание.

— Майка ми смяташе да прати някого до Илит, за да съобщи на херцога за благополучното пристигане на майка ти и другите — обясни Калис. — Попитах дали може да ида аз; защото повече от всеки друг в Елвандар се чувствам като у дома си в градовете, освен неколцина елфи от отвъд морето, но пък те не могат да се ориентират в Кралството толкова добре като мен.

Очите на Аркан лекичко се присвиха, но той не каза нищо. През времето, прекарано на Острова на чародея, беше започнал да изпитва неохотно уважение към необичайния принц на Елвандар. Калис не бе чист елф, не бе еледел, моредел, елдар или таредел. Беше едновременно елф, човек и нещо друго и Аркан смяташе, че това „нещо“ се дължи на факта, че баща му носи знака на Драконовите господари.

Калис продължи:

— Минаха години, откакто идвах за последно в Крондор, по време на войната с Изумрудената кралица, затова реших, че мога да намина. — Хвърли поглед към Аркан. — Моят приятел пък има някои притеснения и те, изглежда, са свързани с неща, които може би майка ми трябва да знае. Той явно смята, че трябва да се свърже или с Пъг, или със сина му, затова чакаме тук.

Аркан кимна.

— Така е. Чакаме.

Брендан седна на свободния стол до Аркан и каза на Калис:

— Лейди Бетани отива да се види с майка ти.

— С каква цел?

Брендан обясни какво им е разказал Мартин — същото, което бе споделил с Руфио.

Калис и Аркан също реагираха загрижено.

— Трябва да отидем и да видим лично, не мислиш ли? — отбеляза Калис.

Аркан не изглеждаше убеден. Поклати глава и каза:

— Виждал съм тези така наречени Звездни елфи.

— Един от тях гостува известно време в Елвандар — каза Калис.

— Не одобряваш ли?

— Те са надменна паплач — отсече моределският главатар.

Калис се изкиска.

— За забавно ли го намираш? — попита Аркан и очите му се присвиха.

— Ами — рече Калис, — чувал съм да разправят същото и за вашите… кланове. — И добави примирително: — Предполагам, че и за нас се говори горе-долу същото.

Аркан кимна.

— Да. Ние смятаме, че жителите на Елвандар имат твърде високо мнение за себе си.

Калис се облегна.

— Щом казваш. И все пак тези вести от Е’бар са повече от обезпокоителни. Нашествие на някаква тъмна сила, която магьосниците на таредел са затворили в града. Сигурен съм, че баща ми би искал да го види със собствените си очи.

Дори споменаването на лорд Томас да предизвика някаква реакция у Аркан, Брендан не я забеляза. Затова продължи разказа си:

— Елфът, с когото разговарял брат ми, Тандареи, споменал нещо за предателство на най-високо ниво, самият лорд-регент и неговият „съвет“? — Взе комат топъл хляб от един поднос и го намаза обилно с масло.

Аркан помълча за миг, после каза:

— Самият регент ли? Ами един воин на име Кумал, техният Военачалник?

— Това име не ми е познато — отвърна Брендан. — Дори някой да го е споменал на брат ми, той не ми е казал.

— Срещал ли си се с него? — попита Калис.

— Не — отвърна Аркан. — Той дойде да говори с нас в Сар-Саргот. — Огледа се да види дали името на града в Северните земи ще предизвика реакция у някой от останалите на масата, но такава нямаше.

— О? — рече Калис.

— Дойде да ни съобщи, че можем да продължаваме да си живеем както досега, стига да не пристъпяме на юг, в който случай ще бъдем подвластни на законите на таредел.

Калис се усмихна.

— Сигурен съм, че новината е била приета особено радушно от онези от вас, които наричат Зеленото лоно свой дом.

— Тръгнах си от срещата преди сериозното кръвопролитие.

— Със сигурност бих определил това поведение на таредел като надменно — каза Калис.

— Срещал ли си някого от тях? — попита Брендан.

— Онзи, за когото е споменал брат ти, Тандареи. Изглеждаше…

— Надменен? — подметна Аркан.

— Малко. Но освен това и искрен. Не се изненадвам, че ако е имало някакъв заговор или предателство, той е бил от другата страна. Изглеждаше, че го е грижа за народа му.

Брендан огледа стаята и видя Дилайна да седи в отсрещния ъгъл. Усмихна й се и тя отвърна свенливо на усмивката му, после отклони поглед. Забеляза също така една поразително красива руса жена да говори с мъж в изискана роба, но после един студент се приближи да напълни бокала му с вино, а други започнаха да сервират меса, картофи, салати и варени зеленчуци. Брендан умираше от глад, но дори докато ядеше, изпитваше растящо чувство на неотложност. Дали Хал бе още в Риланон? Дали Мартин бе стигнал до принц Едуард?

Тъкмо приключваше с яденето, когато внезапен писък откъм двора проряза шума от дъжда и вятъра. Моментално в цялата трапезария настъпи суматоха.

Брендан се завъртя, за да види накъде са се втурнали всички. Видя привлекателната блондинка и мъжът, с когото говореше, да стават от местата си, жената с боздуган в ръка. Освен това носеше броня под бял табард — явно беше от ордена Щит на слабите, който служеше на богинята Дала. Останалите в стаята бяха магьосници от един или друг ранг, с изключение на двамата елфи, които бяха оставили лъковете си подпрени на стената зад тях и сега ги грабнаха. Брендан изтегли меча си от ножницата и последва тълпата, втурнала се навън.

Писъкът бе дошъл от голямата градина в съседната сграда и още преди всички да изминат свързващия коридор, Брендан вече усещаше във въздуха, че нещо съвсем не е наред.

Бе усещане за зло, от което стомахът на човек се преобръщаше, сякаш връхлетян от ужасяваща смрад. Както се бе научил от битките, Брендан просто преглътна тежко и се съсредоточи върху оцеляването си.

Когато стигна до двора, видя пращящи енергийни мълнии и огнени проблясъци да избухват около някакво създание, което отвръщаше на атаките със собствена магия. Събиращата се в градината вода сякаш бе оживяла, надигаше се и се усукваше в течни въжета, които политаха към всеки, който се приближи.

Брендан спря. Умът му отказваше да възприеме ставащото. Създанието стоеше на два крака и имаше смътно човешка форма, но туловището му бе покрито с раковини и висящи водорасли, сред които се виждаха само едно-две голи петна с черна като нощ кожа. Краката му, изглежда, се втечняваха при глезените, като че ли стъпалата му непрестанно поемаха вода от залятата от дъжда градина. По подобен начин и ръцете му бяха плътни до китките, а после се превръщаха в грамадни блестящи тояги от течност. Главата му представляваше истински кошмар, с пипала там, където при човек би се намирала устата, нещо като тяло на октопод на мястото на главата, само че с две огромни жълти очи, по едно от всяка страна. Смърдеше на отдавна мъртви твари от океанското дъно и издаваше гъргорещи и кашлящи звуци като давещ се човек.

Брендан изчака съществото да се обърне и скочи, протегнал меча си напред. Удари го. Беше все едно да удариш дънера на вековен дъб с тъпа брадва. Острието се хлъзна по кожата на създанието, подскачайки по издутините, и ръката на Брендан изтръпна.

Той отскочи назад и струя вода го халоса като тежък чук и го отхвърли през градината. Той се плъзна в калта на една прогизнала цветна леха, усети как тънки клонки се закачат за дрехите му и се блъсна в ниската стена на градината.

Съвзе се от удара, надигна се на колене, а после се изправи на треперещите си крака. Откри, че жената с боздугана е близо до него и изучава създанието. Мъжът с грижливо подрязаната брада мяташе някакво заклинание, после спря.

— Не мога! Не е призовано.

— Проклятие! — изруга жената. Видя Калис и Аркан и извика: — Неуязвимо е за магия! Стреляйте!

Миг по-късно двамата елфи бяха изпънали лъковете и две стрели с широки върхове полетяха към създанието. Тази на Аркан успя да намери непокрит участък от кожата му и да я прониже, но тази на Калис просто отскочи от полепналите по нея раковини.

Съществото зави от болка и се разбесня. Колкото повече се ядосваше, с толкова по-голяма сила запращаше водните струи. Вече съвсем прогизнал, Брендан извика:

— Грозно е като смъртта, но би било полезно да имаме едно такова подръка следващия път, като избухне пожар! — Огледа се, направи бърза преценка на ситуацията и осъзна, че само русата жена с боздугана и той със своя меч имат оръжия, които биха могли да причинят вреда на съществото. Елфите продължаваха да стрелят без особен резултат, тъй като трескавото въртене на създанието откриваше уязвимите места само за секунди.

Брендан извика на Руфио:

— Никаква магия ли не му въздейства?

— Явно не! — извика в отговор главният магьосник на Конклава и изтегли от пояса си кама. Брендан обаче не беше сигурен, че чародеят знае какво да прави с нея.

Затова пък беше истинска наслада да гледа жената воин. Тя, изглежда, знаеше точно кога да се приведе, да се отдръпне или да атакува. Не личеше да нанася големи поражения на чудовището, но поне му ангажираше вниманието.

Изведнъж му хрумна една идея и той пак извика:

— Руфио!

— Какво?

— Щом магията ти не действа на него, може ли да подейства на мен?

— Какво ти трябва?

— Направи така, че да прелетя зад това нещо, за да го нападна в гръб.

— Това мога да го направя.

— Коя е жената с боздугана?

— Сандрина, Непреклонен сержант от ордена Щит на слабите.

— Добре — каза Брендан. Обърна се и извика: — Сандрина! — Гласът му проряза хаоса и тя вдигна очи.

Той й показа с жестове да се премести надясно, за да накара създанието да се извърти, и тя кимна.

— Добре — каза Брендан. — Трябва да съм точно зад гърба му.

— А после какво?

— Вдигни ме на една-две стъпки над него и когато извикам, ме остави да падна.

— Сигурен ли си? — Изражението на магьосника показваше, че се тревожи не само за безопасността на Брендан, а и за разсъдъка му.

— Не. Бих предпочел тя да го накара да се обърне, а после да се затичам и да скоча, само че нямам твърда опора. — Дълбоката до глезен вода правеше желаната от него маневра невъзможна.

— Аха — каза Руфио, вече разбрал. — Кога?

— Сега!

Магьосникът махна с ръка и изведнъж Брендан усети как някаква сила го отдели от калта в градината, завъртя го бавно и го издигна до точка непосредствено зад и над морското създание. Сандрина направи каквото се искаше от нея и продължи да сипе удари по чудовището, отвличайки вниманието му.

— Сега! — извика Брендан и усети как държащата го сила изчезна. За малко не прецени грешно момента на удара, макар да знаеше за предстоящото падане. Стисна здраво насочения надолу меч и го заби в една точка над редица раковини и под издутия тил на чудовището.

Мечът потъна дълбоко и за секунда Брендан бе разлашкан насам-натам, когато съществото почна да се мята. После изпусна дръжката, падна на земята и мощна струя вода го запокити отново в храстите.

Рев на болка и ярост огласи двора, а после изведнъж създанието сякаш се разпадна. Парчета се откъсваха от фигурата му и се сипеха по земята. След минута от него бе останала само зловонна купчина отпадъци от океанското дъно.

Дъждът продължаваше да плющи. Брендан вдигна очи и видя, че русата жена воин му протяга ръка.

— Добра работа, младежо.

— Благодаря — отвърна Брендан и изпъшка от болка.

Мъжът в изисканата роба се приближи и се представи като Амиранта, след което каза:

— Храброст или глупост, но подейства.

— По малко и от двете — рече Руфио. — Как се чувстваш?

— Радвам се, че градинарят ви не е засадил рози — отвърна Брендан, докато вадеше клонки от косата си.

— Хайде да се приберем на сухо и да обсъдим това — каза Руфио. — Какво ще кажете за кабинета на Пъг, след като се преоблечете?

Амиранта и Сандрина кимнаха, а Брендан каза:

— Мисля, че ще имам нужда от малко от онова лекарство. Пак започна да ме наболява тук-там.

— Съчувствам ти — отбеляза Руфио. — Знам колко гадно е на вкус.

— С лекарствата винаги е така, нали?

Дилайна се приближи и попита Брендан:

— Имаш ли нужда от помощ?

Брендан се усмихна и откри, че лицето също го боли.

— Благодаря, ще се оправя. — Обърна се към Руфио. — Ще се измия и… — Обърна се пак към Дилайна. — Би могла да се отбиеш след десетина минути. Не знам пътя до кабинета на Пъг.

Тя почти грейна, а после кимна и се отдалечи.

Руфио каза:

— Изглежда, си омаял нашата срамежливка. — Погледна с едва скрито отвращение купчината гниещи морски организми на мястото, където бе стояло чудовището. — При дадените обстоятелства това си е истинско постижение.

Брендан сви рамене.

— Какво да правиш, дарба.

И си тръгна, като остави Руфио, Амиранта и Сандрина да клатят развеселено глави.

 

 

Когато стигна до кабинета на Пъг, Брендан вече леко се олюляваше, а Дилайна го държеше за ръката.

— Благодаря ти — каза й той, опитвайки се да бъде обаятелен, но успя само да изглежда още по-жалък.

Влезе в стаята и намери Руфио, Амиранта и Сандрина да седят с трима непознати магьосници. Двамата елфи, изглежда, предпочитаха да стоят прави до стената.

— Млади принце — каза Руфио, щом Брендан се отпусна в един стол до вратата. — Ето че отново твоята смелост и находчивост ни карат да сме ти задължени. — Из стаята се разнесе утвърдително мърморене. Брендан се чувстваше прекалено пребит, за да се преструва на скромен. В момента не искаше да е никъде другаде, освен в леглото си — и то сам, за негова собствена изненада.

— Да се върнем към това, което знаем — каза Руфио. Вдигна един пръст. — Първо, бяхме атакувани от сила, достатъчно могъща да прати онова същество сред нас въпреки всичките ни защити срещу магия. Второ, то бе неуязвимо срещу нашата магия. И последно, никога не сме виждали нещо, подобно на него. — Погледна към Амиранта. — А вие?

— Не — отвърна чародеят. — Но съм чувал за такива същества.

Сандрина също погледна към него и рече:

— Наистина ли?

— В Новиндус, откъдето произлизам, има няколко вида водни демони, наричани ракшаси, които са доста гадни клиенти. — Амиранта направи пауза. — Обяснението може да се окаже доста сложно.

Сандрина се усмихна.

— Продължавай. Трябва да знаем това и разбираме, че имаш склонност да си педантичен.

В този миг Брендан осъзна, че между тези двамата има дълга история.

— Също като демоните, с които всички ние сме добре запознати, водните демони — онези, които споменах, се свързват повече с реките и езерата, отколкото с океаните, — биват три основни вида: призовани, духове и сътворени — продължи Амиранта. — Причината никоя от нашите магии да не действа бе, че това същество не беше нито дух, нито призовано, а сътворено. Тук е вложена некромантия в съчетание с демонски духове.

Сандрина изглеждаше отвратена.

— Значи прокуждането ми нямаше да подейства.

— Нито пък моето. А явно и никоя от магиите, използвани тук. — Амиранта погледна към Руфио. — Ако имахте жрец на Лимс-Крагма, той щеше мигновено да разпознае некромантията и ако е достатъчно могъщ, би могъл да й противодейства. Няколко други храма също биха могли да се справят със създанието, макар че едно особено силно творение може да издържи дори на това. Но дори най-силните сътворени създания си имат уязвимо място, една все още жива част, необходима за продължителното им съществуване. Ако намерите тази част и я убиете, останалото се разпада. Обикновено става дума за човешка глава или сърце. Ако е глава, съществото е по-интелигентно, може да действа по-независимо, но повечето предпочитат сърце, защото можеш да го затвориш в самия център на съществото за по-голяма защита.

— Мечът на младия Брендан свърши работа, проби тялото чак до сърцето, единствената останала жива част, която привързваше духа към плътта и другата материя, използвана за съграждане на тялото — заключи Амиранта. — Това накара демонския дух да побегне обратно към Петия кръг и създанието се разпадна.

Сандрина погледна Брендан и попита:

— Как разбра къде да нанесеш удара?

— Не знаех. Просто видях пролука в цялата тази броня по тялото и главата му, голо местенце в основата на врата му. Не мислех, че мога да му отсека главата, но ако имаше начин да скоча достатъчно високо и да забия меча си… — Той сви рамене. — При цялата онази кал не можех да се затичам и да скоча, затова имах нужда ти да го отвличаш достатъчно дълго, за да може Руфио да ме вдигне с магия и да ме пусне върху него.

— И все пак — каза Руфио — някои от магиите ни би трябвало да го засегнат.

— Това смущаваше и мен — обади се Амиранта. — Тук си нямахме работа с обичайната демонска съпротива срещу прокуждане или дори физическо увреждане; просто магията сякаш не действаше.

Няколко гласа се обадиха утвърдително.

— То отклоняваше всичко — рече един магьосник. — Опитах се да направя разлом, през който да стигна до стаята си, за да взема едно магическо оръжие, но той не щеше да се отвори.

— Аз също не можех да се прехвърля в стаята си — обади се друг магьосник.

На лицето на Руфио се изписа силна тревога. Той измъкна от джоба си цурански глобус, натисна с палец мъничкото лостче, но не се случи нищо.

— Изглежда — каза той, — едно от свойствата на тази буря е да пречи на магията да действа така, както би трябвало. — Вдигна ръка и една малка саксия с цветя в ъгъла на стаята полетя нагоре. — Не всичката магия, но…

— Важната магия — довърши Сандрина.

— Откъде се взе онова създание? — попита Калис. — Бушуваше ужасна буря, така че как се е озовало в градината?

— Ти каза, че не е призовано — обърна се Руфио към Сандрина, която кимна. — Нашите магически защити пречат на всяко призоваване или прехвърляне отвън. Би трябвало някой или нещо да го е доставил тук физически и да го е пуснал в градината.

— За да може нещо да лети в това време… — почна Аркан, сви рамене и млъкна.

— Бурята не показва никакви признаци на отслабване.

— Това не е естествено — рече друг магьосник. — Аз знам за климатичните магии повече от всеки друг тук и ви казвам, че някой управлява тази буря.

— С каква цел? — попита Брендан.

Усмивката на Сандрина бе иронична.

— Да ни държи заети тук.

— За да не можем да сме на друго място — довърши Брендан и се отпусна в стола си, залян от умора.

— В планините Сиви кули — предположи Аркан.

— В Е’бар — довърши Калис.

— В такъв случай имаме една-единствена задача — каза Руфио. — Да открием източника на тази буря и да я прекратим.

Брендан погледна към затворените кепенци на прозореца, сякаш можеше някак си да проникне с взор през плътното дърво. Знаеше какво би видял, ако притежаваше тази способност. Цял живот бе живял на крайбрежието и по звука разбираше, че ветровете набират сила и дърветата се огъват под напора им. Скоро щяха да започнат да отнасят керемидите и да събарят по-малки постройки.

А както бяха отбелязали елфите, всичко това имаше за цел да им попречи да отидат в Е’бар при защитниците, които се бореха да удържат един безименен ужас.