Метаданни
Данни
- Серия
- Войната на хаоса (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Magician’s End, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Реймънд Фийст
Заглавие: Краят на магьосника
Преводач: Иван Иванов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-511-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517
История
- —Добавяне
5.
Е’бар
Мартин даде знак.
Четиримата ловци зад него спряха. Преди два часа бяха заобиколили кешийската блокада на пътя между Илит и Крудий. С лекота се бяха добрали западно от тази точка и бързо навлязоха в предпланините на Сиви кули още преди слънцето да е изгряло. Планът на Мартин да прекосят Кралския път и да стигнат високо в планините до полунощ мина без засечка. Там устроиха лагер, без да палят огън, и си почиваха до изгрев-слънце. Сега вече вървяха половин ден и Мартин усещаше, че нещо не е наред.
Вслуша се в тихите звуци някъде зад тях и даде знак на четиримата ловци от Илит да се скрият от двете страни на пътеката. Той самият тръгна колкото се може по-тихо обратно. Наближаваше пладне, така че около пътеката нямаше много сенки. Дърветата тук не растяха особено нагъсто, но няколко храсталака и няколко дебели дънера, разположени един до друг, му осигуриха прикритие.
Беше изминал може би петдесетина крачки назад, когато един познат глас каза:
— Ако бях кешийски убиец, вече щеше да си мъртъв, скъпи.
Мартин се обърна бавно и възкликна раздразнено:
— Бет?
Тя излезе иззад един дънер.
— Поздравления, задето ме чу. Вече не очаквах да го направиш, защото ви застигнах два часа след като подминахте блокадата.
Мартин още бе уморен и вече усещаше тежестта на водачеството. Чувстваше, че малко му остава да изпадне в ярост от неподчинението на жената, която обичаше. Сякаш прочела мислите му, тя каза тихо:
— Преди да се направиш на глупак, чуй ме. Не искаш тези момчета от Илит да си мислят, че не можеш да излезеш на глава с една жена, нали? Особено когато подчинението може да се окаже разликата между успеха в тази мисия и смърт. Знам, че приемаш задълженията си много на сериозно, Мартин, но понякога ще трябва да се вслушваш в мен. Наистина нямах намерение да те излагам.
— Тогава защо ме поставяш в такова положение, Бет? — изсъска той през зъби.
— Защото те обичам, макар понякога да си пълен идиот. — Тя сложи ръка на рамото му. — От вас петимата ти си единственият, който е ходил от западната страна на Сиви кули. Тези момчета може да са умели ловци и следотърсачи, но това за тях е нова територия. Почти сигурно е, че ти си най-лошият стрелец и ловец в групата. Не притежаваш и една десета от моите знания и умения. Докато ти изучаваше история и езици, ние с баща ми ловувахме от Тъмните проливи чак до Елвандар.
Мартин знаеше, че последното е преувеличение, но не голямо, затова не каза нищо.
Тя пристъпи по-близо.
— Мартин, обичам те с цялото си сърце, но ако мога да те предпазя от опасност, ще го направя, независимо какви заповеди си мислиш, че трябва да следвам. Е, разбрахме ли се?
— Бет… — Тонът му не оставяше никакво съмнение, че в дадения момент разбирателство няма; има само един млад мъж, който се чувства предаден и смутен.
Тя го прекъсна.
— Първо: защо си избрал тази пътека?
Той премигна, като че ли не разбираше въпроса.
— Защото ни води нагоре към върховете, към мястото, където Звездните елфи са построили своя град.
— А смяташ, че разбираш от история?
— Какво? — попита той.
— Цуранското нашествие. Без съмнение си изучавал картите.
— Разбира се, че съм… — Гласът му секна и гневът му се стопи, щом осъзна какво му казва Бет. — Това е пътеката по хребета, фалшивата пътека, нали?
Бетани кимна.
— Свършва пет мили по-нататък при непроходима пропаст. Ето защо и благородниците на Кралството, и наталийските щурмоваци са я оставили без охрана. На теб ти трябва пътеката на половин миля надолу по склона.
— Благодаря, но можеше да ми го напомниш още в Илит — каза той. Чувстваше се пълен глупак.
— Просто щеше да се заблудиш някъде другаде. Предстоят ни много дни път, любими, а кой знае какво ни чака, колкото повече се доближаваме до онези елфи? Брендан или аз бихме удвоили шансовете ти за оцеляване и признай, че аз съм по-добър избор от Брендан — обикаляла съм повече по тези пътеки и стрелям по-добре.
Накрая Мартин се предаде и й даде знак да го последва. Подсвирна и четиримата ловци от Илит се показаха от прикритията си.
— Това са Том, Джак, Уил и Едгар. Лейди Бетани от Карс.
Том и Джак бяха братя, съответно на четиринайсет и петнайсет. При пристигането на кешийците в Ябон бяха прекалено млади да се бият, но сега горяха от желание да дадат своя принос. Уил изглеждаше над петдесетгодишен, с побеляла коса и нездрав жълтеникав оттенък на кожата, ала очите му бяха остри и съсредоточени. Едгар бе набит мъж с плешиво теме, сива брада, тъмни очи и рамене на борец. Всички държаха лъкове и се движеха като опитни ловци. Том и Джак се спогледаха, но никой не каза нищо.
— Тя ще ни води — каза им Мартин. — Да тръгваме.
— Ако не ме лъже паметта — каза Бет, — тук има едно пресъхнало поточе, по което можем да се спуснем надолу по склона до другата пътека. — Говореше така, сякаш това е бил избраният маршрут, и никой не обели и дума. Четиримата ябонски ловци може да не познаваха достатъчно младия принц, за да са съвсем сигурни, но бяха убедени, че не е в настроение за въпроси.
Бет потегли с умерена крачка и останалите я последваха в нишка.
Дните минаваха спокойно. Тази част от Сиви кули се намираше под границата, до която растяха дървета, но все пак бе достатъчно високо, та растителността да не е много гъста и следователно по-лесно проходима. Също така ги правеше по-лесни за забелязване, ако не внимават, но Бетани се оказа умела в избирането на маршрут.
След пет дни път Мартин още се мъчеше да излекува наранената си гордост, но болката отслабваше, защото бе принуден да признае, че логиката на Бетани се оправдава от лекотата, с която тя водеше групата. На няколко пъти ги преведе през трудни места, които биха го смутили и биха го накарали да се върне, за да потърси обиколен път.
Ядяха походни порциони и не палеха огън нощем, така че в това пътуване нямаше и помен от радостта, която бяха изпитвали Мартин и Бетани, когато ходеха на лов с бащите си. Но пък мисията им бе важна и спешна и всички знаеха, че на успеха й е заложен животът на много хора.
Всяка сутрин Бетани ставаше и се отдалечаваше, за да се облекчи. Беше обяснила на Мартин и четиримата ловци как да се облекчават така, че да оставят колкото се може по-малко следи. Отначало Мартин мислеше, че се фука със следотърсаческите си умения, но след няколко дни осъзна, че телесната им миризма може да издаде местонахождението им. Бетани ги научи как да се къпят в студените потоци и да премахват миризмата на дрехите си с помощта на камъни и борова кора. А също и да стоят на пост, докато някой се къпе и е беззащитен.
На петия ден от пътуването им започнаха дъждовете.
Дори в средата на лятото времето от западната страна на Сиви кули можеше да се промени рязко. Поройният дъжд и даже градушката не бяха нещо необичайно. В момента малкият отряд се намираше от „мократа“ страна на планините, тъй като пътеката, която следваха, извиваше на запад от върховете; бури откъм Безкрайното море напояваха западните склонове, оставяйки източните сухи. През върховете се промъкваше достатъчно дъжд, та източните склонове да изобилстват от реки и поточета, които превръщаха планинските пасища и ниските ливади в плодородна обработваема земя — земя, която осигуряваше голяма част от реколтата, пращана с кораби от пристанищата на Свободните градове. Там обаче нямаше толкова блатисти долчинки, застояли водоеми и комари. Мартин реши, че в допълнение към това, което съобщаваха историческите книги за кешийската колонизация на Босания, простата истина е, че източните склонове на Сиви кули са по-приятно за живеене място от западните и затова са по-гъсто населени.
Имаха по-малко проблеми с терена, отколкото с това да се опазят сухи: през по-голямата част от този пети ден всички стояха сгушени под една надвиснала гранитна канара, която осигуряваше някакъв заслон. В последния час на следобеда бурята отмина и при появата на късното слънце шестимата се изправиха, разперили ръце, за да уловят колкото се може повече топлина, която да ускори изсушаването им; приличаха на лешояди, опитващи се да се сгреят на слънцето.
Мартин изпитваше притеснения, не поради несгодите на пътя, а защото бяха стигнали толкова далеч, без да видят и следа от елфите. Според каквото му бе казано, тези така наречени Звездни елфи бяха градски народ, не като братовчедите им от Елвандар. Горските им умения бяха не по-големи от тези на повечето хора и по-малки от тези на наталските щурмоваци и крондорските следотърсачи. Все пак, ако преценката на Мартин бе вярна, се намираха на по-малко от два дни път от техния град Е’бар и би трябвало да видят следи от патрули или постове.
Само че нямаше нищо.
Зората на шестия ден завари шестимата уморени, гладни и окаяни разузнавачи да се изкачват по тясна клисура, която би трябвало да ги изведе на една горска поляна току на север от Долината на Великия разлом, както бе известна в момента. Тук цураните бяха пробили пространството, за да нахлуят в Мидкемия през магически разлом. Говореше се, че на юг от това място таредел са построили забележителен град. За него се знаеше малко, защото малцина от виделите го хора оцеляваха. Мартин знаеше къде да търси единствено благодарение на информацията, дадена му от Джим Дашър, преди да потеглят от Риланон. Явно тези, които го бяха посещавали и бяха оцелели, принадлежаха към загадъчния Конклав на сенките.
Мартин бе наясно, че има още много неща, които не знае; и това, че трябваше да продължава без ясен план, го караше да се чувства съвсем безсилен. „Върви там и огледай“, бяха му казали лорд Джеймс и Джим. Той нямаше представа нито какво търси, нито дори дали ще разпознае нещо важно, ако се натъкне на него. Присъствието на Бетани му носеше повече облекчение, отколкото би си признал. Тя притежаваше вроден усет как трябва да се организират нещата и забелязваше детайли там, където Мартин виждаше модели: двамата заедно имаха нелош шанс да доведат мисията до успех. Това, което не му се нравеше, бе вероятността за провал, особено когато е замесена и тя.
Бетани вдигна ръка.
Мартин и останалите спряха.
Някакъв глас извика на език, който никой от тях не разбираше. И изведнъж се оказаха обкръжени от много високи ядосани елфи. Мартин едва успя да изтегли меча си, преди един юмрук да го фрасне по бузата и мракът да го погълне.
Събуди се със стон. Главата му пулсираше. Наблизо пламтеше огън.
Пресметна, че трябва да е прекарал в безсъзнание поне три часа, защото слънцето вече бе залязло. Той, Бетани и останалите лежаха под някакъв навес. Ръцете му, както и техните, бяха вързани зад гърба толкова стегнато, че му бе нужно усилие да седне. Но пък иначе не беше ранен, другарите му също — кимнаха му, че са що-годе здрави.
Намираха се в лагер на елфи, но те изобщо не приличаха на елфите, идвали в Крудий от Елвандар през годините. Тези тук бяха необичайно високи и повечето бяха руси, макар да имаше неколцина с по-тъмни или червеникави коси. Поне половината носеха нещо като униформа: синя туника върху кираса от полирана стомана. Няколко носеха бяла лакирана броня и също такива шлемове. И като че ли всички имаха пресни рани.
— Добре ли си? — прошепна Бетани.
— Тъкмо се канех да те питам същото — отвърна той тихо. — Ако се изключи туптенето в главата ми, нищо ми няма. Къде сме?
— Не съм сигурна — призна тя. — Издебнаха ни от засада и явно ни искат живи. — Тя кимна към четиримата ловци, които седяха тихо. — Вързаха ни ръцете и очите. Бих казала, че се намираме на около час или дори по-малко от Е’бар, ако той е там, където си мислим. В долината сме. — Тя посочи с брадичка и Мартин успя да различи слаби отблясъци от залязващото слънце да играят по върховете срещу мястото, където бяха. Източният ръб на долината бе по-висок от останалите, така че макар сенките да се спускаха бързо, все още оставаше малко светлина.
— Някой говори ли с теб? — попита Мартин.
— Изглеждат прекалено заети за това.
Мартин се взря към лагера и забеляза, че макар никой да не се движи припряно, от тези елфи се излъчва някакво усещане за спешност. Пестеливите движения, характерни за тяхната раса, прикриваха нервност, която личеше от беглите им погледи и други дребни издайнически знаци.
— Тук става нещо.
Бетани кимна на юг.
— Виждаш ли онова?
Мартин изви врат. В гаснещата светлина успя да различи бледо червено сияние, идещо от указаната посока.
— Какво е?
— Нямам представа — отвърна тя. — Отначало си мислех, че може да е игра на светлината, някакво отражение на слънцето в облак, но с падането на тъмнината сиянието си остана.
Продължиха да гледат мълчаливо, зачудени какво ли ги чака.
Времето се точеше бавно и сякаш никой от елфите не забелязваше присъствието им, камо ли да го е грижа за тяхното удобство. Най-сетне якият плешив ловец Едгар каза:
— Ако не ме отвържат скоро, ваше височество, ще седя тук в локва от собствената си пикня.
Един от елфите, седящи край огъня на десетина крачки от тях, се обърна и изгледа пленниците. После стана, бавно се приближи до навеса и клекна пред Едгар. Извади големия си нож, сряза вървите му и каза с лек акцент на Общия език — езика за търговия, разпространен по всички брегове на Горчивото море:
— Върви там. — И посочи с ножа храстите на известно разстояние от лагера. — Изкопали сме яма.
— Благодаря — каза Едгар, надигна се, с явно схванати от дългото седене колене, и се отдалечи с куцукане.
— Върни се, като свършиш, човеко — подвикна след него Звездният елф. — Не ти препоръчвам да останеш в тъмното сам и невъоръжен.
После погледна към Мартин.
— „Ваше височество“?
Мартин се поколеба, после каза:
— Аз съм Мартин Кондуин, брат на херцог Хенри и братовчед на покойния крал Грегъри.
Елфът само кимна, стана и се отдалечи. Мина покрай мястото, където бе седял, заобиколи големия лагерен огън и изчезна в сумрака сред дърветата от другата страна на поляната.
— Какво става? — попита Бетани.
— Не знам — отвърна Мартин.
Едгар се върна след малко и като видя, че елфите приемат равнодушно отдалечаването и завръщането му, коленичи зад Мартин и го развърза. Мартин имаше чувството, че в ръцете му са забити хиляди игли. Раздвижи ги бавно, за да възстанови кръвообращението си. Бетани и останалите също бяха освободени и след като се разкършиха достатъчно, за да се почувстват по-комфортно, Бетани каза:
— А сега какво?
— Не знам — отвърна Мартин. — Изглежда, никой не го е грижа, че се развързахме.
— Мисля, че е заради онова, което каза онзи елф — рече Едгар. — Че не е хубаво да си в тъмното сам и невъоръжен.
— Какво имаше предвид според теб? — попита Мартин.
— Цял живот съм бил ловец, ваше височество — каза Едгар. — Знам кога наблизо се таи нещо невидимо; човек чува разни неща, усеща разни неща. В тези гори има някакви… твари и мисля, че не бихме искали да ходим там.
— Тогава какво? — попита Том. — Ще чакаме ли?
Мартин кимна.
— Да. Ще чакаме. Ако тези елфи искаха да ни наранят, досега да са го направили. У мен се заражда отчетливото впечатление, че гледат на нас като на някаква досада. Прекалено са заети с други работи.
— И то явно доста гадни работи, ваше височество — отбеляза Уил.
От време на време се появяваше някой ранен воин, или сам и залитащ, или крепен от друг, който после се обръщаше и изчезваше тичешком в гората на юг, към бледото червено зарево. Елфите в лагера се грижеха за ранените: превързваха ги, даваха им храна и вода или просто ги оставяха да почиват. Веднъж елф с бинтован крак се надигна от мястото, където почиваше, взе оръжията си и се отдалечи с куцукане по пътеката на юг.
Изведнъж трима елфи закрачиха решително към тях. Мартин се изправи. Елфите от двете страни явно бяха воини, облечени в синьо-бели униформи, а този по средата носеше богато украсена синя роба, само че оцапана с кал и кръв. На лявата му буза имаше голяма синина, а дясната му ръка бе превързана.
— Ти принц на Кеш ли си, или на Кралството? — попита той Мартин.
Мартин потисна нуждата да се обяснява и отвърна просто:
— На Кралството. Да.
Дори да имаше някакви резерви, елфът ги запази за себе си. Вместо това каза само:
— Ела. — След което се обърна и тръгна.
Мартин кимна на другите да го придружат и всички заедно последваха елфа. Той хвърли поглед назад към тях и каза:
— Аз съм Тандареи, Майстор на Древното знание на Клановете на Седемте звезди. Има нещо, което трябва да видите.
Те го последваха в гората по една тъмна пътека. Огньовете зад тях и червеното сияние отпред даваха точно толкова светлина, колкото да виждат къде стъпват.
Пътеката внезапно се разшири и се озоваха върху голяма водеща надолу рампа, издълбана набързо в пръстта и камъка, с цел да осигури бързо измъкване до мястото, което Мартин реши, че може да бъде наречено само тилова зона за отдих: място, където да се погрижат за раните на войниците, а изтощените да могат да хапнат и да поспят, доколкото го позволяват обстоятелствата. Този път не бе издълбан с обикновени инструменти, задвижвани от мускули и пот. Беше идеално равен, сякаш направен с някаква гигантска градинарска лопата, а после загладен от скулптор. В неземната светлина изглеждаше абсолютно гладък и съвършен, сякаш скалата е била втечнена, моделирана като мека глина, а после отново втвърдена.
От редица камъни, възправящи се на всеки десетина стъпки покрай пътя, се носеше слабо сияние — бледосиня светлина, която улесняваше движението надолу и нагоре по рампата. Далечното червено зарево ставаше по-ярко, докато се спускаха по рампата към една плоска тераса, граничеща с нещо, което е било хребет, преди магическите разкопки зад тях да преместят тонове пръст, дървета и канари.
Изведнъж се озоваха на открито и това, което видяха, ги накара да спрат и да зяпнат.
На мили оттам, в най-ниската част на долината, се издигаше град Е’бар.
Мартин едва можеше да повярва на очите си. Дори и от това разстояние градът изглеждаше огромен. По време на войната с Кеш бяха плъзнали слухове, че елфският град е съграден с изкуства отвъд всякакво човешко разбиране. Сега, като го видя, Мартин реши, че слуховете са верни.
В сърцето на Е’бар се извисяваха изящни кули, но доколкото можеше да се види от това разстояние, целият град представляваше произведение на изкуството. Като гледаше магически преобразения камък под краката си, Мартин предположи, че стените на града са идеално гладки. Но беше трудно да се каже: изкусителните намеци за онова, което очаква един посетител, бяха замаскирани от искрящ мехур от енергия, покрил целия град, който започваше на няколко метра от градската стена и се издигаше над най-високия шпил. От време на време по повърхността му пробягваха наглед случайни проблясъци на ярки жълто-бели диаманти, които изригваха в копия от ослепителна светлина и изминаваха десетки крачки, преди да угаснат. С изключение на тези изригвания куполът представляваше прозрачна червена черупка, пулсираща от енергия и излъчваща рубиненото сияние, което озаряваше нощното небе.
Обръч от елфи, хиляди по преценката на Мартин, заобикаляше огромния град. Всяка секунда от десетки точки по тази линия изригваше светлина и магьосници или жреци мятаха магия по преградата. Там, където попаднеше тя, от повърхността отскачаха мънички светкавици, а после гаснеха.
Тандареи каза на Мартин:
— Виж последния дом на моя народ. Ако не знаеш, Е’бар означава „дом“.
Мартин помълча за момент, после погледна другарите си, които изглеждаха също толкова объркани. Накрая каза:
— Били сте изтласкани от своя град и сега атакувате магическа преграда?
Тандареи се усмихна.
— Да, избягахме оттам, но тази енергийна черупка не е за защита на града. А за наша защита. Много от моя народ дават живота си, за да попречат на онова вътре да се измъкне.
Мартин се замисли за броя на изтощените и ранени елфи, които бе видял, и в ума му започна да се оформя въпрос. Но после видя мъничък пробив в черупката около града. За миг десетки тъмни фигури излетяха от пролуката, преди тя да се затвори. Тези създания от мастилена чернота се движеха право към линията на магьосниците и облечените в, бяло и сребристо воини се хвърлиха напред да преградят пътя им, като сечаха бясно.
Битката бе прекалено далеч, за да се видят подробности, но накрая черните фигури изчезнаха, а елфите се престроиха, като неколцина закуцукаха назад от защитната линия.
— Какви бяха тези черните?
— Наричаме ги Запретеното. Те са древен вид, толкова омразни, че пред тях демонските им слуги изглеждат добродушни. Открили са път към нашия град и ако се измъкнат от тази преграда, животът, какъвто го познаваме на този свят, скоро ще престане да съществува.
Мартин бе ужасен.
— Колко можете да издържите?
— До последния от нас — каза Майсторът на Древното знание. — Ние доведохме този ужас в нашия свят и ще загинем тук, бранейки Мидкемия.
— Защо не пратихте вестоносец да поискате помощ? — попита Мартин.
— Защото всеки мъж, жена и дете, които не загинаха в експлозията, довела тези ужаси тук, се сражава срещу тях, за да ги удържи вътре. — Тандареи го погледна. — Сега, когато вие сте тук, не ни се налага да пращаме вестоносци. — Той кимна на Мартин. — Принце на Кралството, търсим помощ.
Бетани тихичко каза:
— Сега вече знаем защо някой е искал да прати всичките армии на Запада възможно най-далеч оттук.
Мартин можеше само да кимне.
Елфите им осигуриха храна, макар и не много. Тандареи ги изпрати обратно до поляната, където ги бяха държали, и мълчеше, докато не стигнаха до навеса, под който ги бяха оставили да лежат след пленяването им. Беше безстрастен, макар на Мартин да му се стори, че забелязва признаци на умора, а може би дори на безнадеждност в начина, по който говореше.
Майсторът на Древното знание на Седемте звезди каза:
— Почивайте тук до разсъмване, човеко. Тези няколко часа няма да са от значение и макар че вероятността да срещнете опасност е малка, за никого няма да е от полза, ако паднете по стръмното и си счупите вратовете. На един час път ще излезете на пътеката, на която ви пленихме. — Погледна Мартин в очите. — Аз не знам много за вас, хората. Други от нашия вид са ходили в градовете ви, разбират вашата политика и може би ще им е по-лесно да ви убедят, но в дадения момент не мога да ви покажа нищо повече от онова, което видяхте, и мога да ви кажа само следното.
— От векове ние в Клановете на Седемте звезди се бием срещу демонските пълчища из всички светове и едва напоследък започнахме да разбираме, че тези демони са просто слуги на много по-ужасно зло. Някога ние наброявахме милиони, повече от всички човешки народи на Мидкемия, взети заедно, но сега сме колкото ни виждате. — Въздъхна тежко. — С горчивина трябва да призная, че бяхме предадени от собствените си водачи. Аз бях член на Кръга на светлината. Ние бяхме учени и дълбаехме в загадъчното, творяхме изкуство и магия. Онези сред нас, които диреха просветление и познание, отначало срещнаха съпротивата на властимащите; нарекоха ни предатели на каузата на нашия народ, преследваха ни и ни избиваха. Когато ни предложиха амнистия, ние приехме и някои като мен даже влязоха в Регентския съвет. Сега откривам, че нашите собствени водачи са ни предали на най-заклетите ни врагове. Ако гибелта на нашата раса идва, то тя идва отвътре.
— Но защо? — попита Мартин.
— Не знам — отвърна Тандареи. — Лудост, предложение за оцеляване, вяра в сила, която покварява. Мога само да гадая. — Въздъхна пак. — Няма значение. Това е, срещу което сме изправени. Вътре в този купол се намира истинският враг, който стои зад демонските пълчища и се опитва да навлезе в нашия свят, за да унищожи всичко, до което се докосне. Вече пратих вест на север, до кралицата на еледел и нейния консорт лорд Томас. Но дори тяхната магия няма да е достатъчна. Затова имаме нужда от човешки съюзници.
— Когато се върнете, потърсете ме, или ако съм погинал, намерете Егун, водача на оцелелите стражи, а ако той също е погинал, тогава, който остава. — Протегна ръка и стисна рамото на Мартин. — Помогнете ни.
После се обърна и пое назад към обхванатия от битка град.
На връщане към Илит Уил, Том, Джак и Едгар не говореха много. И без да им се казва, знаеха, че са видели нещо величествено и ужасно. Мартин и Бетани също нямаха достатъчно опит да поставят видяното в някакъв контекст. Срещите със свръхестествени демонични създания, появили се при щурма на Илит, и отговорът на магьосниците в града бяха нещо сравнително нормално в сравнение с това, което бяха видели в планините Сиви кули.
Като наближиха кешийските линии, Мартин каза на четиримата ловци:
— Ще го приема като лична услуга, ако не казвате на никого какво сме видели.
— Че кой ще ни повярва, ваше височество? — попита Том.
Другите кимнаха, а Уил се изкиска, но Мартин продължи:
— И все пак слуховете плъзват като огън по суха слама, а Илит тъкмо почва да се връща към нещо като нормални времена. Все още има много уплашени, уморени от битки хора, които няма нужда да слушат, че се задават още ужаси. Става ли?
Четиримата се съгласиха и Бетани каза:
— Какво ще правим, като стигнем града?
— Трябва Да обсъдя някои неща с Джордж Болтън, преди да тръгна на юг — отвърна Мартин.
Тя въздъхна и го потупа по ръката. Не й харесваше мисълта да си тръгне толкова скоро след като е пристигнал. Все пак попита:
— Какво смяташ да правиш?
— Трябва да стигна по най-бързия начин до Крондор. Надявам се един магьосник, Руфио, да е още там или някой да знае как да се свържа с него.
— Защо?
— Защото да пришпорваме до смърт конете, за да стигнем до принц Едуард, не е никакво решение. Едуард няма да напусне Полята на Албалин при надвисналата заплаха от гражданска война, пък и ако се съди по това, което видяхме, лъковете и стрелите няма да са от голяма полза. Не, трябват ни магьосници и ако успея да открия Руфио, той може да предаде вестта, където е нужно — на храмовете, на Звезден пристан… — Хвърли поглед към четиримата ловци и понижи глас. — И на други, за които ще ти кажа, щом останем сами.
Тя го изгледа малко объркано, но кимна, за да потвърди, че ще чака.
Стигнаха в Илит час след изгрев-слънце на шестия ден след раздялата с елфите. Бяха капнали от умора и мръсни. Капитан Болтън, Брендан и кметът вече чакаха да ги посрещнат. Докато Мартин описваше ситуацията в общи линии, се появи и сержант Оукс, явно току-що събуден. Когато Мартин свърши, старият сержант каза:
— Какво ще заповядате, ваше височество?
— Ще ми трябват четирима души да дойдат с мен до Крондор — отвърна Мартин. — Другите останете тук да подсилите гарнизона, докато се върна.
Оукс не беше доволен, но каза само:
— Слушам, ваше височество.
— Ще ни трябват по два коня на човек. Ще ги сменяме — налага се да пътуваме бързо.
— Ще се погрижа за това — каза Брендан.
— Не — спря го Мартин. — Прати някой друг. Искам от теб да свършиш нещо. Ще поговорим по-късно.
Нещо в гласа на Мартин накара Брендан да преглътне възраженията си и той прати едно от момчетата, служещи като вестоносци, да иде до конюшните.
Мартин набързо обясни на кмета, Болтън и Оукс какво трябва да направят в града, а после даде знак на Бетани и Брендан да го придружат до къщата на кмета за бърза баня и храна. След като се отдалечиха достатъчно, за да не могат другите да ги чуят, каза:
— Има някои неща, които искам вие двамата да свършите. Ще ви разбера, ако откажете. Мога да заповядам на Оукс да прати двама от своите войници, но предпочитам да оставя тези работи в ръцете на хора, на които имам доверие.
— Каквото кажеш — отвърна с готовност Брендан.
— Каквото кажеш — повтори Бетани.
Мартин се обърна първо към нея.
— От теб искам, след като си починеш, да вземеш четиримата ловци и да отидете в Елвандар.
— В Елвандар ли? — попита тя. — Сериозно?
— Да. Онзи елф, Тандареи, каза, че е пратил някого на север, но ще съм по-спокоен, ако знам, че и някой от нашите говори с кралицата на елфите. Звездните елфи не ми приличат на опитни ловци, а получихме вести, че Братството на Тъмния път пак е тръгнало надолу от Северните земи. Като имаме предвид и кешийците, нямаме гаранции, че кралицата на елфите ще научи какво става в Сиви кули. А тя вероятно би могла да помогне. Но няма как да помогне, ако не знае.
— От ябонската страна на планините до южния край на Речната граница не би трябвало да видите и помен от кешиец или Тъмен брат, така че смятам пътуването за сравнително безопасно — продължи той. — Освен това ти знаеш как да се движиш през гората като елф.
Тя се усмихна.
— Хубаво ще е да видя пак майките ни. — Майките на Мартин и Бетани се намираха на сигурно място в Елвандар след бягството си от Крудий.
— Вземете каквото ви е нужно и тръгнете рано сутринта — каза той. — Аз потеглям веднага щом приготвят конете — трябва да яздя през по-голямата част от деня, но ти би могла да се възползваш от няколко часа сън.
— Какво да кажа на кралицата на елфите?
— Ти видя колкото видях и аз, Бет. Просто й разкажи какво си видяла и че тези Звездни елфи са здраво притиснати от онова, което е затворено в града им. — Млъкна за момент. — Онова, което каза Тандареи за предателството отвътре, също може да се окаже важно.
Тя кимна, поколеба се, после осъзна, че Мартин иска да говори насаме с брат си, целуна го по бузата и излезе.
— А какво искаш да направя аз, Мартин? — попита Брендан.
— Знам, че искам много от теб, но би ли могъл да намериш лодка и да се спуснеш покрай брега на юг, като избегнеш квеганските патрули?
Брендан помълча минутка, после каза:
— Мисля, че да. Мога да плавам през нощта, а денем ще се спотаявам близо до брега със свалени платна, ако видя квегански галери. Ако се придържам към брега и избягвам плитчините, мога да успея. — Заедно ли тръгваме?
— Не — отвърна Мартин. — Аз ще яздя, както вече казах. Трябва да съобщя на принц Едуард за това нашествие, атака или каквото е там в Сиви кули. Но е също толкова сигурно, колкото че мечките спят зимен сън, че за да бъде удържано онова, срещу което са изправени елфите, са нужни не само оръжия, а и магия. Помниш ли какво ни каза Джим Дашър през последната ни нощ в Риланон?
— За Конклава ли?
— Да. А помниш ли къде каза, че ще ги открием?
Физиономията на Брендан се вкисна.
— На Острова на чародея.
— Ако Конклавът е там, спокойно можеш да пренебрегнеш всички глупави приказки за чудовища и зли чародеи. А ако успееш да стигнеш до Сарт, островът се намира почти право на юг. Историите разправят за замък в източния му край, така че аз бих почнал да търся оттам.
Брендан кимна.
— Разбирам. Ако не успееш да намериш този Руфио, ще препуснеш с всички сили от Крондор към Полята на Албалин.
— Което означава, че ще минат седмици, преди да намеря принц Едуард. Пък и кой знае дали той ще е склонен да прати някого на запад.
— Добре. Ще отплавам по залез и ще се насоча към Сарт.
Мартин се огледа.
— Странно е колко нормален изглежда градът в такива моменти.
— Наслаждавай му се, братко — каза Брендан. — Започвам да си мисля, че нормалното, каквото го познавахме някога, никога няма да се върне.
— Стига да се върне нещо нормално, ще се примиря с това, че е различно — отвърна Мартин.
Двамата братя огледаха за последен път притихналата улица и се отправиха в различни посоки, по различни задачи, но с еднаква решителност да дадат всичко от себе си или да умрат, докато се опитват.