Реймънд Фийст
Краят на магьосника (3)

3.
Пътешествие І

Пъг се изтърколи на земята.

Бързо се надигна, готов да посрещне всяка заплаха, която може да го очаква. Минаването през вихъра беше ново преживяване за него — нещо почти добре дошло, като се имаше предвид възрастта му.

Беше все едно се пързаляш по тунел, който е хлъзгав, но не мокър, с потоци от светлина и цветове от всички страни. Не му беше нито топло, нито студено. По-скоро липсваше всякакво осезание. Времето също изглеждаше спряло и той не можеше да прецени дали се е движил през вихъра секунди, минути или часове.

Тръсна глава и се огледа. Намираше се в нещо, което приличаше на планинска гора, в края на една ливада. Над него се издигаха склонове и той прецени, че вероятно се намира в най-високата точка на предпланините, докъдето би могъл да пътува без магия. Погледна оттатък ливадата и видя губеща се в далечината планинска верига. По положението на слънцето в небето определи, че тази посока е юг.

Опита едно дребно заклинание, за да види с какви условия ще се сблъска, и откри, че енергийното ниво още не е съвсем като нормалното за Мидкемия. Намираше се някъде другаде и явно беше сам. Затвори очи и се опита да достигне демона Дете, в облика на Миранда, и Магнус, тъй като винаги бе успявал да се свърже с жена си и сина си по този начин.

Тишина.

Изчака, в случай че на тях им отнеме по-дълго, за да стигнат до тази планета, отколкото на него. Но мина доста време и не ставаше нищо, така че Пъг накрая се убеди, че е сам, а спътниците му са някъде другаде, може би дори на други светове.

Пое си дълбоко въздух, измери с поглед склона надолу и тръгна.

Вървеше бавно към ливадата. Това несъмнено беше едно от най-мирните и прекрасни местенца, които бе посещавал от доста време. Въздухът не бе съвсем неподвижен, ветрец раздвижваше листата на дърветата и нарядко се обаждаха птици. Чу се далечно пропукване, може би от паднал клон, което скоро бе последвано от предизвикателния рев на някакво животно, вероятно подобно на елен, което иска от другите да зачитат територията му.

Пъг вдиша дълбоко. Лек аромат му подсказа, че цветята тук в момента цъфтят, така че където и да се намираше, със сигурност бе пролет.

Реши да не използва магия, за да се пренесе в другия край на ливадата. Предпочиташе да извлече колкото се може повече покой от настоящия момент. Знаеше, че конфликтът е само въпрос на време и че тази малка частица спокойствие може да му е последната.

Докато вървеше през ливадата, видя тънка струйка дим да се издига сред дърветата от другата страна. Скоро стигна до края й и видя стръмен склон, водещ към равен терен на стотина стъпки по-надолу. Наблизо имаше някаква животинска пътечка и той се спусна по нея до нещо, което приличаше на стар каруцарски път. Последва го по посока на дима, докато пред него не изникна друга, по-малка поляна. Тогава Пъг видя източника на дима и спря.

Колибата беше същата като онази, в която живееше неговият учител Кълган в горите край замъка Крудий, когато искаше да остане насаме със себе си, за да помисли, да изследва нещо или просто да се наслади на малко усамотение със своя сподвижник Мийчъм.

Пъг усети в него да се надигат силни чувства, защото бе сигурен, че това е още едно нагаждане към сетивата му, че постройката, която вижда, донякъде наподобява колибата от спомените му, а околните гори донякъде наподобяват Зеленото лоно и гората на Крудий, но на ума му е позволено да ги попромени малко, за да го накара да се отпусне.

Част от ума на Пъг бе очарована от тази фина, деликатна магия и той за пореден път осъзна, че овеществяването и илюзиите са два типа магия, които винаги е искал да изучи по-задълбочено, но като че ли никога не му оставаше време.

Затвори очи за миг, направи едно старо упражнение за отпускане на ума, което бе научил като цурански Велик, приложи уменията си за разпръскване на илюзии и пак отвори очи.

Нищо не се беше променило.

Той се изкикоти. Явно, когато умът иска нещо, си го иска; колкото и да си мислиш, че го контролираш, всъщност той контролира теб. Пъг знаеше, че преди няколко години е изложил това в урок пред младите магьосници, но бе смятал, че е недосегаем за него. Напомни си с тъга за последния път, когато сляпо бе предположил, че знае какво прави — когато нападна демона Джакан и в резултат едва не умря.

Този спомен доведе до следващия: как бе принуден от Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, да избере да преживее смъртта на всички, които обича, в замяна на това да бъде върнат в земята на живите и да сложи край на заплахата от нашественическата армия на Изумрудената кралица.

Пасторалната красота наоколо вече не приповдигаше настроението му. Обзет от любопитство, той отиде до прага на колибата, вдигна ръка и почука три пъти.

Един познат глас, който не бе чувал от много, много време, но позна моментално, каза:

— Влез.

Пъг почти не повярва на сетивата си, щом бутна вратата и мигновено позна острия аромат на табак, при това един особено ароматен планински сорт от предхълмията на Кеш. Внушителен мъж в сива домашнотъкана роба седеше пред маса, върху която бе положена отворена книга. Сините му очи блещукаха над гъстата сива брада.

— Е, не си се променил много през всичките тези години, нали, Пъг?

— Кълган — прошепна Пъг. Нещо му подсказваше, че това пред него не е магическо подобие, не е творение на ума му, изградено по образа на някого, комуто вярва, а някак си старият му учител, мъртъв от повече от век, се е върнал в тази малка горска колиба, която толкова приличаше на онази, където се бяха срещнали за първи път.

Отдавна неизпитвани емоции връхлетяха Пъг и очите му се наляха със сълзи. Цял живот, изпълнен с невъзможни неща, не го бе подготвил за това да види отново първия си учител, човека, който бе взел едно осиротяло кухненско прислужниче и бе започнал обучението, превърнало Пъг в най-могъщия чародей на два свята.

Старецът се изправи с усмивка и посочи окаченото над огъня котле.

— Свали го, докато извадя чай. — И добави: — Имаме да обсъдим много неща, стари приятелю, и със съжаление трябва да кажа, че времето ни е малко.

За миг Пъг остана като вкопан в земята, докато се бореше с желанието да се втурне и да прегърне учителя си от детинство, или да го засипе с въпроси. После се усмихна, кимна и просто направи каквото го молеха.

Кълган се изкиска, докато слагаше чая да се запари.

— Виждам, че си не по-малко изненадан от мен.

— Много неща се случиха, откакто…

— Откакто умрях — подсказа му Кълган. — Да, впрочем, колко време е минало?

— Повече от век — каза Пъг.

— Хммм — замислено отрони учителят му. — Добре, продължавай.

Пъг се позабави. Накрая вдиша дълбоко и каза:

— Трябва ми помощ.

— Аха — рече Кълган.

Колибата не беше точно каквато я помнеше Пъг, но му бе трудно да определи дали това се дължи на несъвършена имитация, или на собствената му измамна памет.

— Къде сме? — попита той. — Това не е твоята колиба в гората южно от цитаделата на Крудий.

Кълган сви рамене.

— Не съм сигурен. Защото виждаш ли, Пъг, последният ми спомен е как лежа болен в Звезден пристан, а Мийчъм, както винаги, бди над мен като загрижена квачка, след като съм се сбогувал с теб. Възрастта тегнеше върху душата ми и бях уморен до дъното на съществото си. Твоята щедрост с жреците лечители бе оценена: не чувствах болка, но знаех, че времето ми е дошло. — Той направи пауза и по набръчканото му старческо лице премина объркване. — Затворих очи, после се случи това странно нещо… Докато се отнасях в мрака, се появи моментно… — Той сви рамене. — Не съм сигурен как да го опиша, но сякаш нещо по-студено от лед или камък проряза съществото ми, а после изведнъж изчезна. Болката се стопи, преди да я усетя, ала сред гаснещия ми живот впечатлението беше толкова ярко, че бе първото, което си спомних, когато, вместо да се възнеса в залите на Лимс-Крагма, се озовах тук. — Той посочи голямото легло в ъгъла на стаята. — Струва ми се, преди три-четири часа.

Вдигна котлето, наля чай на Пъг и на себе си, после махна към малка купичка с мед. Пъг поклати глава и Кълган продължи:

— Чувствах се прекрасно. Тук няма огледало, но подозирам, че в момента съм доста по-млад, отколкото когато умрях. — Засмя се. — Странно е да кажеш такова нещо, нали? Любимата ми роба бе сгъната в края на леглото. — Той подръпна плата. — Сандалите и тоягата ми също бяха тук. След като се облякох, се поразходих малко наоколо, опитах се да определя къде съм, дори виках, но никой не отговаряше. — Седна срещу Пъг и рече: — Когато се върнах, открих чудесна закуска и трябва да призная, че се наслаждавах на всяка хапка. — Посочи един малък каменен умивалник, в който имаше спретната купчинка съдове. — Нямам представа кой ми я е приготвил. Изпитвах слаба надежда, че може да е моят човек Мийчъм, но вече знаех, че не съм в Крудий. Това не е Мидкемия, нали?

Пъг поклати глава.

Кълган въздъхна.

— Знаех си. Чувствам се прекалено добре, Пъг. Нямам предвид в сравнение с мига на смъртта ми или дори с последните години от живота ми. Не съм се чувствал толкова жизнен от години и макар че устоях на изкушението да използвам изкуството си, подозирам, че то ще се окаже по-ефективно от очакванията ми.

Пъг се усмихна. Кълган притежаваше по-силна интуиция за скритата природа на магията от всички, които познаваше и бе познавал.

— В този свят има повишено ниво на енергията. Струва ми се, че се намираме в магическо селение, различно от Мидкемия. Подозирам, че ако изпробваш онзи твой номер с паленето на лулата с пламък от пръста си, може да изгориш тази колиба до основи.

Кълган се засмя и Пъг остана поразен колко му е липсвал този звук. Това осъзнаване бе последвано от горчиво-сладко жилване, защото бе уверен повече от всичко, че това гостуване на стария му учител ще е кратко. С натежал от емоции глас той каза:

— Загубих толкова много скъпи приятели и ти беше първият сред тях. Така се радвам да те видя отново.

Сините очи на Кълган се замъглиха. Той посегна и хвана за миг ръката на Пъг.

— Предполагам, че е невъзможно да ми опишеш накратко последните сто години.

Пъг се засмя.

— Е, значи по-късно, ако имаме време, може да поговорим какво е станало, след като умрях. Макар че да се събудя тук и да видя теб… — Той се взря за момент в Пъг, после се усмихна. — Малко по-побелял си от последния път, когато те видях; това не го очаквах. — Посегна разсеяно към кесийката, в която държеше лулата и табака, и откри, че липсва. — Ах — каза огорчено. — Не е идеално!

Пъг се усмихна.

— Колкото повече остарявам, толкова по-малко знам, Кълган.

— Винаги е така — отвърна сивобрадият старец. — И все пак пътищата ни едва ли са се пресекли случайно, а предполагам, че при дадените обстоятелства няма голям смисъл да си блъскаме главите защо сме тук. С какво се занимаваш в днешно време и каква помощ ти е нужна?

— Опитвам се да спася Мидкемия — отвърна Пъг, — а изглежда и голяма част от вселената заедно с нея. Обаче се намирам далеч от дома и нямам представа как да се върна там.

Кълган забарабани разсеяно с пръсти.

— Щях да мисля по-лесно, ако разполагах с лулата си.

Изведнъж на масата до него се появиха лулата му и кесийка табак.

И Пъг, и Кълган огледаха колибата.

— Наблюдават ни — отбеляза Кълган. Отвори нетърпеливо кесийката, подуши и рече доволно: — Точно какъвто трябва е!

Пъг загледа с неочаквана наслада как старият му учител напълни лулата, огледа се за свещ и видя една на полицата до огнището. Посегна и с махване на ръката я накара да прелети през стаята. Тя се удари в дланта му толкова силно, че Кълган трепна.

— Боли!

— Казах ти, че магията тук ще е… по-силна — рече Пъг.

Докато се навеждаше да вдигне свещта, Кълган каза:

— Радвам се, че се вслушах в съвета ти да не я запаля с пръст.

И двамата се засмяха.

Кълган запали лулата, смукна от нея, после издуха облак лютив дим.

— Ах! — Пуфна пак и каза: — Е, дай да караме по-бързо, защото подозирам, че времето ни заедно е ограничено.

Пъг се поколеба. В ума му се преплитаха толкова много неща, връщащи се чак до първата му среща с Ужаса, когато двамата с Томас търсеха Макрос Черния в края на Великото въстание. Той бързо отхвърли цялата ненужна информация и предаде накратко на Кълган всичко, което бе разбрал за различните сили в тази игра.

— От това, което знам, намирам за крайно вероятно, че нещо страшно унищожително се опитва да проникне в нашата вселена. — Описа набързо как бе открил света на дасатите, какво бе видял там, какво бе научил от Накор и Миранда за демонското селение и заключи: — Явно тази вселена или вселени са органично сплетени, но също като лукова глава имат много слоеве. Така че, предварително ти казвам, Кълган, имам много повече въпроси, отколкото отговори. Но знам, че от много години нещо се опитва да неутрализира заплахите за своя план както с груби, така и с деликатни средства, в мащаби, които отправят предизвикателство към човешкото разбиране, но всичко това е с една-едничка цел: да проникне в Мидкемия и или да я завладее, или да я унищожи. — Продължи разказа си с откриването на матрицата на Острова на змийските хора и капана, който явно го бе запокитил в този свят, където и да се намираше той.

В заключение каза:

— Отначало ние в Конклава предположихме, че зад всичко това стои Безименния, но логиката сочи, че лудостта му е непонятна, ако се опитва да осигури проникването на Ужаса в нашата вселена.

Кълган кимна.

— Само съм чувал за Ужаса в разни легенди, като някакво чудовищно по-голямо подобие на Чедата на пустотата. — Той поклати глава. — А от последните съм срещал само едно, плътеника, който отдели Томас от нас в Мак Мордайн Кадал. — Той потрепери престорено. — Онази твар бе достатъчно страшна. Трудно ми е да си представя на какво ли приличат Ужасите.

— Аз съм ги срещал, Кълган. Наистина са толкова лоши, колкото се страхуваш, че и отгоре. — Пъг говореше без ненужно перчене. — Това, което знаем, е, че Ужасите са навлизали в нашите селения и преди, но изглежда този път става дума за нещо много по-координирано и целенасочено. Не знаем колко Ужаса съществуват, нито откъде идват — освен че е някакво невъобразимо място в Пустотата, — нито каква е целта им. Но те идват. И карат пред себе си армия от демони.

— Един вид щурмови сили — вметна Кълган.

— Минаха години, докато осъзнаем, че демоните не идват по собствена воля. Или се опитват да избягат и да се скрият тук, или да ни завладеят по повеля на фалшиви господари… — Той сви рамене.

— Едно ще ти кажа — рече Кълган и въздъхна. — Иска ми се Тъли да беше тук. Той бе истинска съкровищница от познания по религиозни въпроси, свързани не само със собствения му орден. Навярно би могъл да отговори на това.

— На кое?

Кълган се вгледа замислено в Пъг.

— Легендата твърди, че когато демон влезе в нашия свят, без да е ограничен по някакъв начин — когато не е призован от човек и магически обвързан или когато призован демон се измъкне от обвързването си, — тогава противниково създание от по-висш порядък, което някои наричат ангел, се появява някъде в Мидкемия и тръгва да издирва този демон. Като се срещнат, двамата се бият и щом единият победи — Кълган плесна с ръце, — се неутрализират взаимно и се връщат в съответните си селения. Но след като толкова демони са навлезли непризовани в Мидкемия, къде са ангелските им противници?

— Дойдох да търся отговори, а ти ми даваш още един въпрос! — Пъг се засмя.

— Е, тогава довърши си разказа и ще видя дали не си пропуснал нещо.

Пъг му разказа накратко за Накор и Миранда, като пропусна имената им; Кълган бе срещнал за кратко Накор дни преди смъртта си, докато първата жена на Пъг, Катала, беше още жива. Освен това пропусна сложните обяснения за човешките спомени, вложени в демоните, като им приписа само ролята на неочаквани демонски съюзници. Като се има предвид, че демоните бяха използвани от Ужаса, мисълта за интелигентен демон, който се е съюзил с хората, не се стори чак толкова неправдоподобна на Кълган. Пъг завърши разказа си с пантатийския капан и Кълган се облегна в стола си.

Най-сетне каза въпросително:

— Синко? — Очите му се присвиха.

Пъг видя, че опитът му да не засяга тази част от историята се е провалил.

— Години след смъртта на Катала срещнах друга жена. Казваше се Миранда. Имахме двама сина. Тя и по-малкият, Калеб, бяха убити. — Не виждаше нужда да засяга темата за лудия некромант Лесо Варен, наричан още Сиди, и демоните, които бе призовал да му служат. — Магнус е по-големият. Истинско дете чудо.

— Дете чудо ли? — засмя се Кълган. — И на колко години е „детето“?

Пъг се видя принуден също да се засмее.

— Добре де, добре. Достатъчно е стар да бъде дядо, но за мен винаги ще си остане дете.

Кълган кимна.

— Както и ти за мен. И все пак — продължи той — ти беше натрупал забележителни сили и ми се струва логично да предположа, че след смъртта ми си продължил да усъвършенстваш магическото изкуство.

— Старая се. Но нямам представа как да се върна у дома.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна в това — рече Кълган и се облегна в стола си, пафкайки с лулата. — Не съм съвсем сигурен защо съм тук. Каквато и сила да ме е грабнала от ръба на смъртта и да ме е довела на това време и място, сигурно си е имала причини, но аз не знам какви са. И все пак човек може да предполага, нали?

Пъг се усмихна.

— Все ме укоряваше, че си правя прибързани заключения.

— Вярно е, но ми се струва, че е имало много възможни избори кой да те посрещне тук, за да ти помогне, така че защо аз?

Пъг разпозна този тон: след отминаването на толкова поколения двамата отново бяха учител и ученик.

— От това може да бъде извлечен някакъв урок.

Кълган кимна.

— Като се има предвид колко далеч си стигнал, сериозно се съмнявам, че има нещо, което аз да знам, а ти — не. — Присвитите му очи приковаха Пъг с онзи поглед, който магьосникът бе опознал твърде добре, докато бе негов ученик. — Но е възможно да ти припомня нещо, което си забравил.

— Например?

Кълган издуха облаче дим.

— Точно там е въпросът. — Той махна към стаята. — Нямаше да имаме нужда от всичко това, ако бе нещо лесно за припомняне.

Побъбриха си още около час, а после Кълган изтръска лулата си в каменен пепелник, където можеше да я оставя, докато пуши, и да събира пепелта, за да я изхвърли по-късно. Облегна се с тежка въздишка.

— Наслаждавам се на това, Пъг, но в мен се прокрадва някакво мрачно предчувствие. Не е чувство на ужас, по-скоро на неизбежност. Каквато и сила да е грабнала тази малка частица от живота ми и да я е запазила за тази среща, се е погрижила да съм с буден ум и напълно владеещ способностите си, само че започва да ми става ясно, че времето ми изтича. Трябва да продължим беседата си по-оживено, Пъг.

— Нямам представа какво би трябвало да си спомня.

Кълган хвърли поглед през прозореца към гаснещата светлина навън.

— Хайде да се поразходим. Изглежда, иде прекрасна вечер и свежият въздух може да ми донесе онзи проблясък на гениалност, от който така отчаяно се нуждаем.

Излязоха от колибата и тръгнаха по пътеката към горната ливада.

— Аз се появих ето там — каза Пъг и посочи другия край на ливадата.

— Хммм — каза Кълган. — Да идем да погледнем, просто за в случай, че там има нещо, което си пропуснал при пристигането си.

Прекосиха ливадата и изведнъж Кълган спря и килна леко глава.

— Чу ли това?

— Кое? — попита Пъг. Долавяше само шумоленето на вятъра в клоните и някой горски звук от време на време: птича песен или движение на някакво животно в храстите.

След миг Кълган каза:

— Нищо. — Изглеждаше тъжен. — Няма нищо.

— Какво? — попита Пъг. — Нямаш вид като да е било нищо.

— Просто въображението на един старец, но ми се стори, че някой ме зове по име от много, много далеч. — Остави гласа си да притихне. — Стори ми се, че е Мийчъм. От всички, които оставих зад себе си… — Гласът му стихна съвсем.

— Били сте заедно много дълго — рече тихичко Пъг.

— Повече от четирийсет години. — Кълган погледна бившия си ученик. — Какво стана с него, след като умрях?

Пъг се опита да говори делово.

— Той напусна Звезден пристан. Не чухме нищо повече за него. Предположих, че спомените му са били просто прекалено болезнени.

Кълган кимна.

— Това изглежда съвсем в негов стил. Винаги се шегувах, че той трябва да умре пръв, защото аз ще го приема трезво, но той ще се вмъкне в някоя пещера като ранена мечка и ще чака да умре.

— Може и да не е нещо толкова мрачно — рече Пъг, изведнъж почувствал се гузен, че не е направил нищо повече, за да открие приятеля на Кълган. Той беше свободен служител, но през годините двамата се бяха превърнали в нещо много повече от господар и слуга, бяха изковали една от най-дълбоките връзки, които Пъг бе виждал. Навремето Пъг смяташе, че щом Мийчъм иска да си тръгне, няма право да го задържа. Но сега, след толкова години, се зачуди дали не е бил задължен към паметта на Кълган поне да бди над този човек.

Хвърли поглед към Кълган, видя изражението му и не за първи път изпита чувството, че старият му учител може да чете мислите му.

— Може и да не е нещо толкова мрачно — повтори той тихичко.

Кълган кимна, после каза безизразно:

— Да продължаваме.

Тишината, настъпила помежду им, подсилваше дълбоките, странно противоречиви емоции, които Пъг изпитваше, откакто срещна Кълган. Измъчваше го проклятието, че ще изгуби всички, които обича. По време на Войната на разлома беше загубил приятеля си от детинство скуайър Роланд, убит от разбойническа банда, докато се опитвал да защити стадо крави. Беше разбрал за смъртта му едва когато се върна от Келеуан, повече от десет години след началото на войната.

Оттогава бе загубил двете жени, които обичаше повече от всичко на света, и появата на демона в облика на Миранда бе отворила наново тази рана. Способността на Пъг да продължава да върши каквото е необходимо за опазването на този свят само прикриваше болката, отекваща като ехо от отминалите години. Същото беше и с трите деца, които бе надживял. Никой, освен може би синът му Магнус, никога нямаше да зърне дори намек за тази болка, която Пъг носеше в себе си всеки ден.

Смъртта на Кълган поне се дължеше на естествени причини, на обикновена тленност. Освен това той бе умрял, заобиколен от хора, които го обичаха. Но въпреки всичко сега, когато се озова в компанията на стария си наставник, Пъг преживяваше тази загуба наново.

Озърна се и изведнъж забеляза каква прекрасна гледка се разкрива отвъд ливадата, с величествената планинска верига отзад. Всичко това му напомни колко мимолетно нещо е животът и колко безразлична е вселената към живота на отделния човек. Почувства се дребен.

Закова се на място.

— Кълган, мисля, че разбирам.

Кълган спря и попита:

— Какво, Пъг?

— Перспектива — каза тихо Пъг. — Този свят е огромен, но е малка частица от далеч по-голяма вселена. Чувствам се смирен.

Кълган кимна. Сложи ръка на рамото на бившия си ученик.

— Размерите са нещо относително, Пъг, и е важно да го помниш. Но това не променя факта, че предизвикателството, пред което си изправен, изглежда нищожно в сравнение с тази необятност, за която говориш. — Присви очи в изражение, което Пъг бе виждал хиляди пъти и което означаваше, че стигат до същината на някой урок. — Но макар задачата пред теб да изглежда нищожна, реалните й последици може съвсем да не са такива. — Той кимна. — Неведнъж съм ти преподавал урока за ключовия камък — онзи, който, ако бъде отстранен, може да накара цялата сграда да рухне върху главата ти. — Извади дългата си глинена лула и почука с нея по гърдите на Пъг. — Просто гледай да си отвън, когато го правиш. — И се засмя.

Пъг се опита да се наслади на веселия тон, но усещаше как мракът в него се сгъстява.

— Това, което ми се губи, са основите на магията.

— А може би не — рече Кълган. — Може да са само простите корени на дори най-сложната причинно-следствена връзка. Когато гледаш един хаотичен резултат, е лесно да пренебрегнеш възможността той да е започнал със съвсем простичка причина. Една искрица, прехвръкнала от тази лула, би могла да запали пожар, който да унищожи цялата гора — добави той, махвайки с ръка.

— А сред хаоса — продължи Кълган — е също толкова лесно да загубиш представа за множеството причини за някое събитие. Вземи например една буря, разразила се на Далечния бряг. От времето, когато бе момче, знаеш, че най-лошите бури не са единичните, а когато две се слеят: едната, идеща надолу по крайбрежието от ледения север, а другата носеща се от югозапад, където времето е топло и бурно. — Захапа лулата, сплете пръсти и изви двете си ръце, сякаш изстискваше парцал. — Обединени, двете стават много по-мощни от всяка поотделно. — Извади лулата от устата си и почука с дръжката й Пъг по рамото. — Което ни връща на въпроса откъде започва всяка буря…

— Все още не разбирам — каза Пъг. — Но долавям някакъв смисъл.

— Говоря за основите на нещата, Пъг. Каква е природата на една буря?

— Не съм сигурен за какво ме питаш. Ами, буря е.

Кълган въздъхна.

— Това е от всичкото време, прекарано на Келеуан. Ако имаше талант за онова, което цураните наричат Нисша магия… — Той сви рамене. — Както и да е, ако беше изучавал магии за управление на времето…

Пъг си спомни един дълъг разговор, който бе водил с елфския тъкач на заклинания Темар.

— Равновесие — каза той и Кълган млъкна.

По лицето на стария му учител плъзна бавна усмивка.

— Равновесие ли? Продължавай.

— Бурите са най-крайните примери за стремежа на природата към равновесие. Има прекалено много енергия, събрана на едно място, и тя се опитва да… — Той поклати глава. — Сферата! Всичките различни енергийни нива. А оттам и трудността да се придвижваш между световете. Магията, нужна за оцеляване при по-ниски или по-високи нива.

Кълган кимна.

— Нямам представа за какво точно говориш, но ако предположенията ми са правилни, значи си на верен път.

— Ако стигнеш до място с по-високо ниво на енергията, като това тук… — Пъг описа кръг с ръка, за да обхване целия свят, — имаш нужда от защита, за да не поемаш енергията прекалено бързо, иначе ще изгориш от нея. Ако отидеш в свят с по-ниско ниво, цялото ти обкръжение изсмуква енергията от теб, както паяк изсмуква насекомо, попаднало в паяжината му.

— Ето на, схващаш — рече Кълган. — Предполагам, че това е първата ти подсказка. Всичко е свързано с енергийните нива на сферата… каквото и да представлява тя.

— Ах, Кълган — каза Пъг с тъжен смях. — Представа си нямаш…

Кълган го прекъсна:

— Чу ли това?

— Кое?

— Стори ми се, че чух… — Той млъкна, после каза: — Просто въображението на един старец. Да се връщаме. Добре ще ми дойде още една чаша горещ чай и още малко време в твоята компания, мой най-добри ученико.

Пъг се засмя.

— Аз съм единственият ти ученик! Още помня физиономиите на останалите майстори, когато ме обяви за свой чирак в деня на Подбора.

Кълган се изкикоти.

— Предполагам, може да се каже, че всичко онова е част от всичко това. План, който не сме избрали сами и в който сме само пионки.

Пъг кимна.

— Явно е тъй. По причини, които не са ми ясни, съм бил избран да водя този живот, да бъда оръдие на боговете в този конфликт.

— Това е загадка — рече Кълган, докато слизаше внимателно от една малка височинка на пътеката. Спря се за миг да пооправи робата си. — Ти беше, казвам го, без да те съдя, едно доста невзрачно хлапе. Помня, когато те донесоха в замъка, намерениче. Беше доста мило бебче. Казаха ни, че родителите ти били кухненска прислужница и странстващ войник и че майка ти те дала на един просещ монах от Ордена на Дала, който те донесъл при лорд Боррик. В теб определено не личеше нищо забележително до онази бурна нощ, когато дойде в горската ми колиба. — Поклати глава при спомена. — Щом седна пред онова ясновидско кълбо, изработено за мен от Алтафейн Карски, и без никакви усилия надзърна в кухнята на цитаделата Крудий… — Той цъкна с език. — Това беше забележително.

— Не си спомням да е било без усилия — каза Пъг с усмивка. — После здравата ме цепеше главата.

— Ти си майстор, Пъг. Знаеш колко забележително е някой да употреби магия просто ей така, без наставления и подготовка.

Пъг кимна.

Доближиха колибата и Кълган спря.

— Чу ли това? Беше Мийчъм!

Пъг се обърна, но не видя никого. На мястото, където само преди секунда бе стоял Кълган, сега имаше само празна пътека. Той осъзна, че това е била последната му среща с бившия му учител и няма да го зърне никога повече в този живот.

Обърна се да влезе в колибата, но пред него се възправяше само рядка гора, прорязана от животинската пътечка, на която стоеше. От колибата нямаше и помен. На нейно място се издигаше дебело дърво.

Внезапна промяна във въздушното налягане и лек пукот го накараха да се обърне пак. На мястото, където бе стоял Кълган, във въздуха висеше нов вихър. Пъг се поколеба само за миг, зачуден каква ли е силата, която го води, и към каква цел, но реши, че това са безполезни разсъждения и губене на време.

Пое си дъх и скочи във вихъра.