Реймънд Фийст
Краят на магьосника (28)

28.
Унищожение

Небето бе пълно с дракони.

Дим се кълбеше над планините, докато огненият ад обхващаше Върховете на Куор. Ашен-Шугар гледаше надолу, докато вълна след вълна от драконовите пълчища пикираха и окъпваха в пламъци създанията, известни като свен-га’ри. Без никакво угризение той им бе заповядал да сторят онова, което би било невъзможно за всеки смъртен: да унищожат същества, чиито гласове пееха на ума и сърцето.

Валхеру бяха безмилостни, а Ашен-Шугар бе устоял там, където негови събратя бяха погинали, защото не го беше грижа за съдбата на другите, а само за неговата собствена. Не бе изпитал жалост, нито чувство на загуба, докато убиваше последния от своя вид. Окончателното унищожение на Дракен-Корин му бе донесло само притъпено чувство на триумф, защото сега той бе несъмненият владетел на света.

Освен това вселената криеше неразгадани тайни и може би някой ден Ашен-Шугар щеше да открие начин да призове към съществувание още от своя вид, ако почувства нужда. Засега обаче не се отдаваше на подобни размишления, защото бе зает с унищожаването на клина, забит в тази вселена преди векове от Ужаса. В момента единствената му цел бе да отърве тази планета от нашествениците, да подчини целия живот на нея и да смаже всеки, противопоставил се на волята му. Накара драконката Рилан да кръжи, за да може да види по-добре унищожението, което бе заповядал.

Създанията, известни като Куор, бяха безпомощни срещу могъществото дори на един-едничък дракон, камо ли цяла армия. Слънчевите елфи или оказваха съпротива и умираха мигновено, или побягваха надолу по планината, разбрали, че вековната им задача да пазят куорите, както те пазеха свен-га’ри, е стигнала своя край.

„Глупци — помисли си Ашен-Шугар. — Глупци сме били да се боим от онова, което не разбираме“. В тези чувства на любов, състрадание и милосърдие, тези чужди емоции, за които бе узнал, споделяйки ума си с човека Томас, нямаше нищо страшно: такива безполезни връзки с другите бяха разсейващи и се налагаше да бъдат унищожени.

С неохота той призна пред себе си, че врагът, Ужаса, е постъпил умно да сложи маркери в това селение и да ги защити, като ги направи прекрасни, вдъхващи обич и радост у онези, които научат за тях: дори валхеру се възхищаваше на тази гениалност, докато гледаше как тя се превръща в пепел под него.

После дойде тишината и той осъзна, че и последният свен-га’ри си е отишъл.

 

 

Вой изригна дълбоко в рубинения купол, звук на такъв гняв и отчаяние, че накара всяко живо същество да замре и да впери поглед в Е’бар. Черупката затрептя, образуващата я енергия се закъдри на вълнички, които се усилваха с всеки миг.

— Какво е това? — попита Лиалан.

Беше седнала да похапне в една набързо издигната шатра, в най-странната компания от същества, която си бе представяла: принц на Елвандар, човешка жена рицар от религиозен орден, трима таределски владелци на магия и разни други, които цял ден ту идваха, ту си отиваха.

Един вестоносец се приближи забързано и коленичи пред нея.

— Говори — нареди му тя.

— Гецвая казва, че в купола е имало някакво сътресение. Била е освободена могъща магия и трябва да сме готови.

— Заповядай на воините да заемат местата си.

Лиалан стана и излезе от шатрата, последвана от гостите си.

— Трябва да намеря Аркан — каза Калис.

Лиалан погледна сина на най-омразния си враг и отвърна:

— Той ще е при клана си, някъде ей там. — Посочи голямата скална издатина, която магьосниците ползваха за ориентир, за да прехвърлят провизии и други магьосници. — Защо?

Калис сви рамене.

— Май свикнах да е до мен. — И изведнъж се усмихна. — Освен това той малко бързо съсредоточава вниманието си наляво и пренебрегва заплахите отдясно. Това може да му докара беля.

Принцът на Елвандар се отдалечи с пъргава крачка и жената воин, Сандрина, зае неговото място, като спря, за да надене бронираните си ръкавици.

— Прекарала съм достатъчно време в близост до тези двамата, за да знам, че биха умрели, за да се защитят един друг. Никога няма да проумея кръвната вражда между вашите народи.

Без да откъсва очи от гърба на отдалечаващия се Калис, Лиалан отвърна:

— Права си, човешка жено. Никога няма да го проумееш.

Сандрина забърза напред. Владелците на магия я последваха, оставяйки Лиалан сама със слугите й. Накрая тя се обърна и каза тихо:

— Донесете ми бронята. — Вдигна поглед към небето. Събираха се буреносни облаци, изглежда, привлечени от битката долу. Рубиненият купол започна да проблясва и да трепери и водачката на Снежните леопарди промълви: — Малцина ще останат живи да довършат онова, което започваме тук и сега.

 

 

Пъг почувства сътресението и видя как Гецвая дава указания на различни владелци на магия, докато моределските воини се разгръщаха, за да реагират на всякаква възможна заплаха. Даде знак на Магнус, Миранда и Накор да се приближат и каза на дребосъка:

— Доведи Руфио, моля те.

Накор се върна след минутка с Руфио и Пъг каза:

— Предполагам, че всички тук почувствахте онова… каквото и да е било то?

— Усещането беше все едно нещо… се изтръгна на свобода — рече Миранда.

— Аз изпитах чувството, че нещо се мята бясно там вътре, татко. — Магнус погледна към купола. — Променя се.

Пъг хвърли поглед към магьосниците, поддържащи купола, и видя, че у тях започват да се проявяват признаци на изтощение.

— Магнус, опитай се да разбереш какво става. Виж елфските чародеи. Те сякаш…

Изведнъж се чу раздиращ звук, придружен от писъци, и в купола се появи пролука. През нея изригна рояк тъмни фигури и битката започна.

Изчадията, които се изсипаха през пробива, представляваха фигури от дим с пламтящи червени очи и широки рамене, изтъняващи до дълги опашки, върху които фигурите се плъзгаха без никакво усилие. Размахваха ноктести лапи и се мятаха да впият зъби в нечия плът, но там не се появяваха рани. Вместо това плътта на засегнатите нещастници се сбръчкваше и те усещаха от раната да плъзва вцепенение. Един срез по гърлото или дълбока рана в гърдите и поразеният умираше, останал без дъх или със спряло сърце. Удар в главата и празният поглед оповестяваше мозъчна смърт. Стоманата нараняваше тези твари, но не ги убиваше. Все пак ги караше да отстъпят, докато непоколебимите елфски стражи и моределски воини атакуваха яростно. Виж, магията ги унищожаваше — огнена струя от някой магьосник, заклинание за погибел от някой духовник или чародейството на някой Тъкач на заклинания. Постепенно роякът от димни изчадия бе изтласкан обратно към купола.

Пъг, Магнус, Миранда и Накор крачеха бавно нататък, като унищожаваха всяко димно привидение пред себе си. Пъг намери свободен момент да погледне покрай атакуващите Ужаси и да проучи купола. Въпреки под държащата го магия той трепкаше. Пъг можеше да усети, че нещото, което лежи в сърцето на купола, в разлома в самия му център, се опитва да се надигне и да се измъкне от ямата, за да навлезе изцяло в този свят. Долавяше се някакво чувство на отчаяние, което го нямаше преди изблика на енергия, усетен от всички преди малко.

Пъг отиде до една група магьосници и Тъкачи на заклинания, защитавани от дузина моределски воини, махна с ръка и прати вълна от искряща, нажежена до бяло енергия, която помете голяма група Ужаси, заплашващи да ги надвият.

Един от моределите хвърли поглед към него и за миг на Пъг му се стори, че вижда на лицето му благодарност. После воинът насочи вниманието си към следващата вълна нападатели. Пъг сложи ръка на рамото на най-близкия магьосник и затвори очи, отдавайки сетивата и магията си на заклинанието, поддържащо купола.

„Открива ни се възможност“, каза наум Пъг на сина си, Руфио, Миранда и Накор.

„Какво?“ дойде отговорът от всичките четирима.

„Създанието в центъра на ямата е обезумяло. Мисля, че има нещо общо с онова внезапно усукване, което почувствахме. Опитва се да се измъкне преждевременно“.

Гласът на Накор проникна в умовете им:

„Докато лежах умиращ в света на дасатите, видях Господарят на ужаса да се надига през разлом в пространството и това отне доста време. Жизнената енергия, която използваше, бе огромна и въпреки това то се движеше бавно. Ако си прав, Пъг, Ужаса в ямата се нуждае от още енергия. Бъди предпазлив“.

„За какво си мислите?“, попита Миранда.

„Руфио — каза Пъг, — прати вест на чакащите магьосници и жреци по целия свят, че е време да започнем да навързваме магическата верига. Ще ни отнеме около час-два, но щом свършим, мисля, че Ужаса в ямата ще е уязвим“.

„Добре“, отвърна Руфио.

„Последния път ти пусна част от луната на Келеуан в разлома, Пъг — каза Накор. — Какво смяташ да правиш сега?“

„Няма да сме в състояние да възстановим напълно този купол в близките час-два. Когато все пак си възвърнем контрола над него, искам да обърнем заклинанието наопаки, да натиснем с всичко, което можем да съберем, и да изтласкаме Ужаса обратно в онази яма, а после да закрепим здраво обърнатото заклинание, като запушалка, и да срутим тези планини отгоре му“.

„Ами джуджетата на изток?“, попита Накор.

„Руфио, можеш ли да пратиш вест на крал Долган и народа му, че трябва да се преместят в южния край на долината си?“

„Добре“ — пак каза по-младият магьосник и те почувстваха пустота, сякаш е изчезнал.

Гласът на Накор се върна в съзнанието на Пъг.

„Не споделям това с другите. Можеш ли да държиш нещата под контрол?“

„Трябва — отвърна Пъг. — Нямам избор. Ако Ужаса нахлуе в това селение, ние и всяко друго живо същество на света ще загине. А оттук той ще поеме и към други светове“.

„Видях пустотата в Петия кръг, Пъг. Движи се бавно. Може би ще успеем да намерим друго решение?“

„Когато Миранда го описваше, каза, че движението било бавно, но неумолимо — отбеляза Пъг. — Трябва да му попречим да проникне напълно“. Помълча, после добави: „Всичко, с което сме се сблъскали досега, от първия му опит да се добере до Камъка на живота до нападението върху демоните и дасатите, е било с цел да разчисти пътя на Ужаса до това селение. Тук е мястото, където трябва да се намира, за да се слее отново с онова, което Макрос нарече Ума, и нещата да се върнат към онова идеално състояние на безвременно блаженство“.

„Безвременно блаженство — изкиска се наум Накор. — Не звучи толкова зле“.

„Само дето всичко, което познаваме, ще престане да съществува. Ако времето се върне в онази сфера, нищо от случилото се някога няма да се е състояло. Всичко, което познаваме, няма изобщо да го е имало. Обръщането на разлома е единствената ни надежда“.

„Никой не знае за разломите повече от теб, Пъг — каза Накор, — но това е нещо безпрецедентно“.

„И заплахата е безпрецедентна“, отвърна Пъг и Накор нямаше какво да каже срещу това.

Продължиха да изтласкват Ужасите, появяващи се от купола, и когато най-сетне го запечатаха отново, Пъг се гмурна умствено в плетениците от енергия. Описа видяното на другите, докато те се грижеха за нуждите на отпадналите магьосници. Неколцина бяха загубили съзнание или бяха извадени от строя от яростната атака другояче, затова се наложи да поискат от магьосници, които не са напълно възстановени, да се върнат да поддържат преградата.

Пъг работи близо час, преди да му се наложи да си вземе почивка и да оттегли ума си от енергийната матрица, образувана от пресичането на елфската магия с енергията на купола. Огледа се наоколо и видя, че десетина мъртви моредели са събрани на едно място и другарите им струпват погребална клада. Приближи се и склони глава за кратко, за да почете саможертвата им, а после се отправи с тежки стъпки нагоре по хълма, където стоеше Магнус и наблюдаваше купола.

— Как си, татко? — попита високият магьосник.

— А ти?

— Като гледам, по-добре от теб. Трябва да си починеш.

— Няма кога — отвърна Пъг. — Засега затворихме купола, но не знам дали всичко необходимо ще е готово навреме. Имам чувството, че скоро той ще се пропука отново, и не мисля, че ще ни стигнат силите да го затворим втори път. Когато се пропука, трябва да обърнем заклинанието срещу самото него, дори да не сме съвсем готови. Трябва да се опитаме да запечатаме разлома и да изтласкаме Ужаса обратно в пустотата.

— Знам за разломите повече от всеки друг, с изключение на теб — каза Магнус. — И изпитвам силни опасения дали това ще сработи.

— Аз също, но ако куполът се разкъса отново, няма да имаме друг избор, освен да действаме веднага. Ето защо искам от теб да направиш някои неща, за да подобриш шансовете ни.

— Какво? — попита Магнус и слезе от скалата, от която наблюдаваше купола.

— Това начинание се състои от два етапа — тихо каза Пъг. — Върху подготовката можем да работим всички — и ти, и аз, и Миранда, и Руфио, и Накор, и Тъкачите на заклинания, и шаманите. Но когато сме готови, само двама можем да свършим онова, което следва.

— Това не ми харесва, татко.

— И на мен — призна Пъг. — Но нямаме избор. Искам от теб да служиш като проводник на цялата магическа енергия, която ще бъде насочена към нас през веригата от магьосници и жреци по целия свят. Ти си единственият магьосник с достатъчно сили и способности, за да не бъде надвит и погълнат от нея, Магнус. Дори на Руфио, който е изумителен талант, ще са му нужни още години, докато се научи да борави с такива енергии. Не съм сигурен дали аз самият бих успял да ги поддържам дълго. А и така или иначе трябва да съм в разлома, за да се погрижа енергията, която ми пращаш, да свърши каквото е нужно.

— В разлома ли? — попита Магнус невярващо. — Ще притеглиш всичко върху себе си?

— Трябва да съм близо до разлома, за да преценя как най-добре да приложа обръщащото заклинание, а после трябва да изтикам Ужаса в ямата.

— Защо просто не помолиш слънцето да тръгне назад? — каза горчиво Магнус. — Колко дълго смяташ, че ще оцелееш дори само в опита си да стигнеш до разлома?

— Имам си начини да се защитя от създанията, изливащи се от купола — каза Пъг. — Достатъчно, за да стигна до центъра на града, а след това…

— Вярваш ли, че можеш да оцелееш от това, татко?

Пъг помълча за кратко.

— Честно казано, не, но пък и друг път съм си мислил така. — Погледна Магнус в очите. — Когато отидохме в родния свят на дасатите, не бях сигурен, че някой от нас двамата ще оцелее. — Въздъхна. — И Накор не оцеля, макар да си мислим, че по някакъв начин е оцелял.

— Знам — рече Магнус. — Колкото по-дълго се мотаем около тези демони, толкова по-трудно ни е да помним, че не са тези, които изглеждат. Но винаги сме обмисляли рисковете.

— Рискове няма — тросна се Пъг, обзет от внезапно нетърпение. — Има сигурност, че всички ще умрем, ако Ужаса проникне с цялата си сила в това селение. Той ще погълне всичко, което докосне, и мощта му ще расте с всеки миг, докато ние ще слабеем. Бихме могли да избягаме в Коридора и да намерим някой друг свят, и в крайна сметка да умрем от старост или някаква злополука, но онова нещо в ямата ще поглъща светове и столетия, след като нас вече ни няма, всичко в това селение ще изчезне! — Той поклати глава и понижи глас. — А и това е различно — добави. — Според показаното ни от Макрос то ще представлява толкова коренно нарушаване на равновесието, че всичко, което смятаме за реално, ще се върне към първичното си състояние. Тъкмо преди няколко минути го обсъждахме с Накор.

— Няма значение дали ще отнеме ден, година или хиляди години, но рано или късно всички ще се озовем в онази идеална блажена топка от… каквото е там или каквото е било преди съзиданието. И нищо от това — той махна с ръка — няма да се е случвало. Времето ще стане каквото е било преди. Това… нещо ще заличи не само всичко съществуващо, но и всичко, което го е имало някога.

Магнус мълча няколко дълги секунди. После каза:

— Нима някога е съществувал толкова мрачен възможен изход? — Погледна баща си и се усмихна. — Може ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Като бях малък, неведнъж ми разправяше за първото си преживяване в пустотата, как си затворил цуранския разлом и си се върнал, воден от тоягата на Кълган. Как тя те свързвала с него. Аз бих искал да съм твоя връзка, ако мога.

— Слушам те — каза Пъг.

— Познаваш ме по-добре от всеки друг. Ако можеш само да се пресегнеш към мен в последния момент, ще направя всичко по силите си да те изтегля на безопасно място.

Пъг се усмихна.

— Ще се опитам.

— Добре — каза само Магнус. И двамата знаеха, че няма нужда да казват нищо повече по въпроса, защото разбираха, че шансовете за успех са почти нулеви.

— Дотогава — рече Пъг — ти си единственият, на когото мога да се доверя да води другите, да поеме енергията, която ми е нужна, и да ми я прати. Така че на първо място, каквото и да се случи, трябва да свършиш това. След като вече нямам нужда от енергията, трябва да бягаш, защото или ще съм се провалил и Ужаса ще е сред нас, или разломът ще рухне в себе си и по-голямата част от земята, върху която стоим, ще бъде засмукана във вихър с невъобразима мощ. Ясно ли е?

— Ясно. — Магнус се огледа. — Ами останалите?

Пъг поклати глава със съжаление.

— За някои неща е по-добре човек да не мисли, защото болката е непоносима.

— Миранда?

— Тя може да измъкне мнозина оттук. — Млъкна и се замисли за момент, после каза: — Благодаря ти, синко. Ти ми даде идея.

И Пъг забърза да открие Миранда.

— Говорих с Магнус и измислихме план за затваряне на разлома, който не изисква твоето участие, затова ще те помоля за някои услуги.

— Какви? — попита Миранда и подозрението върху лицето й подсказа на Пъг, че трудно ще я убеди, че в плана им има дори трошица надежда.

— Когато вляза в купола… — започна той.

— Какво? — прекъсна го Миранда. — Ще влизаш вътре? Това кога го включихте в плана?

— Трябва да се добера до разлома, за да съм сигурен, че планът ще сработи.

— И как се предполага да сработи, ако онова нещо вътре те унищожи, преди да си имал възможността да изследваш разлома? — попита тя, повишавайки глас, докато накрая буквално крещеше.

Пъг помълча за кратко, за да даде възможност на ума си да се пребори с прилива на емоции. Беше достатъчно стар и опитен, за да разграничава чувствата от вземането на решения. Беше загубил толкова много приятели през годините, първите си три деца и двете си съпруги, но в този момент, макар да знаеше, че това всъщност не е Миранда, изпита почти всепоглъщащ страх, че никога повече няма да зърне това лице. Насили се да изтласка чувствата настрани и да се съсредоточи върху предстоящата задача.

— Знам, че в много отношения за теб това е също толкова трудно, колкото и за мен — започна той.

Тя го сграбчи в обятията си и го целуна страстно, а после прошепна:

— И представа си нямаш. — Една сълза се търкулна по бузата й. — Не помня почти нищо от живота си като демон. През всяка минута, която прекарвам в тази форма, спомените… моите спомени! Те са мои! — Опря буза в неговата. — Знам, че това е наранило теб и Магнус по начин, който мога само да си представям, но ето — тя се удари с юмрук в гърдите, — аз живея и дишам като Миранда. Аз съм твоята съпруга, Пъг, и майката на Магнус. — Вдигна очи към небето, сякаш търсеше помощ оттам. — Помня как прекарах в родилни мъки повече от ден и всичката онази болка изчезна в мига, когато той се роди. — Затвори очи. — Калеб ми липсва всеки ден. — Направи половин крачка назад и го бутна с юмрук в гърдите. — А сега ти ми казваш да… се престоря, че и двамата не знаем, че ще отидеш в онзи купол и няма да се върнеш. — Пое си дълбоко дъх и прошепна: — Съжалявам. Ще направя каквото поискаш, разбира се. Само не искай от мен да не ми пука.

С насълзени очи той прошепна:

— Досега не разбирах… колко точно болезнено е това за теб. Извинявай. — Целуна я. — Знам, че не си Миранда, но искам да ти кажа онова, което така и не се наканих да кажа на нея. Когато тя… ти умря, част от мен умря заедно с теб. Никога през живота си дори и за миг не съм мислил, че любовта има граници, че човек има в сърцето си ограничено място за другите хора. Обичам Томас като брат и все още ми липсват принц Арута и Мартин Дълголъкия, отец Тъли и Кълган. Иска ми се да можех да видя Хочопепа и Шимоне за последен път и да гледам как Фантус плаши слугите в Крондор. Липсват ми Карлайн и Лаури, а Катала ми липсва не по-малко от теб. Двете сте толкова различни, и все пак и двете ме направихте по-добър и ми попречихте… да прекарвам твърде много време затворен в себе си. Нещата, които ни се наложи да сторим, местата, където ходихме, болката и загубата, които претърпяхме… — Сълзите вече се търкаляха по бузите му. — Калеб ми липсва всеки ден, както и Мари. — Той се разхлипа. — Липсват ми момчетата, Зейн, Тад, Джоми и семействата им. Но искам да са на сигурно място далеч оттук. Аз може да не преживея това. Но искам ти също да си в безопасност. Обещай ми, че когато ти кажа, ще се махнеш оттук и ще вземеш със себе си колкото можеш от другите.

— Пъг… — прошепна тя.

— Обещай ми! — настоя той с глас, натежал от емоции. Знаеше, че е прокълнат да гледа как всички, които обича, умират пред него — точно затова не се сближаваше много с онези, с които се бе запознал след срещата си с Лимс-Крагма след битката с демона Джакан. От хората, които смяташе за свои обични, живи бяха останали само Томас и Магнус. Пъг странеше от осиновените си внуци и не си бе позволил да развие лични връзки с близките си сътрудници като Руфио, тъй като отказваше да ги гледа как умират. Но Миранда вече бе умряла и освен ако боговете не бяха жестоки отвъд всякакво човешко разбиране, то каквото бе останало от нея — спомените, душата и сърцето й — щеше да продължи да живее в това тяло. — Обещай ми — повтори той.

— Обещавам — каза тя, сълзите се стичаха по лицето й. — Може да съм живяла кратко според стандартите на смъртните, но имам памет, която обхваща векове. И най-вече, познах любов, каквато не бих могла да си представя в родното си селение.

— Просто остани жива — прошепна той.

Тя отстъпи, бършеше очите си.

— Ще остана.

Пъг се огледа.

— Моментът на разплата е близо. — Посочи мястото, където стоеше изтощената Лиалан, докато чакаше нова атака откъм купола. — Тя трябва да бъде спасена.

— Защо точно тя?

— Тя е бъдещето на Тъмните елфи — обясни Пъг. — Знам нещичко за онова, което става там горе. Има един Тъмен елф, Нараб… той не бива да вземе короната на моредел. Тя може да ги направи нещо много повече, отколкото са сега. Освен това сме й задължени. — Той посочи кладата, която палеха в момента. — Те са тук и дават живота си не само за себе си, а и за най-омразните си врагове на този свят. Имаме дълг.

— Ще направя каквото мога — отвърна Миранда.

Пъг се освободи от прегръдката й и се озърна да види дали някой не ги гледа. Забавно как дори сега, когато от катаклизма ги деляха може би часове, той все още се тревожеше за усамотението им.

— Разполагаме с много малко време — каза Пъг. — Приготви се.

Тя кимна, после попита:

— Ами синът ни?

— Казах му какво искам от него. — Отказа да сподели с нея в този момент, в тази й форма, онова, което не бе споделил, когато тя бе още човек: че Магнус е обречен да умре пред очите му.

— А сега какво? — попита Миранда.

— Ще чакаме и при следващото сътресение ще използвам всичките си сили, за да стигна до ямата, да огледам разлома и да започна трансформацията. Магнус ще служи като проводник за всичката магия, която събираме, и ако всичко върви по план, ще успея да уловя в нея онова, което излезе през разлома, да го окача между пустотата и тук и да стоваря цялата тази планина отгоре.

— Последния път, когато направи нещо подобно, беше унищожен цял свят, Пъг — напомни му Миранда.

Болка пробяга по лицето му, когато се сети за милионите, загинали, за да предотвратят предишното нахлуване на Ужаса в това пространство и време.

— Знам — каза той тихо. — Бях по-слабо подготвен и разбирах по-зле прехода от онова селение към това. Общо взето, нямах никаква друга идея как да затворя онзи разлом и да унищожа връзката. Но тук имаме предимство. Онова червено нещо е негово творение, на Ужаса, и с късмет или гениалност първият елф, който се е опитал да го възпре, е създал съвършеното оръдие, с което да го манипулираме. Ще използвам заклинанието, за да го обърна срещу самото него, да изтласкам Ужаса обратно в пустотата и образувалият се въртоп би трябвало да засмуче по-голямата част от тази долина и част от околните планини, като по този начин запечата прохода.

— Много предположения има тук. Ако сметките ти излязат погрешни… — Тя остави мисълта си недовършена, защото и двамата знаеха възможните последици.

— Откакто пристигнах, не правя почти нищо друго, освен да изучавам това — каза той. — Рисковете са ми известни, но нямаме избор. Ако разполагах с друг вариант за действие, щях да избера него.

— Кога?

— Скоро. Ако не настъпи ново сериозно раздвижване в купола или друг пробив в него, ще заповядам да го отворят от тази страна и ще се опитаме да направим необходимото.

— Щом можеш да го направиш, защо чакаш?

— Ще е нужна огромна енергия, за да го повдигнем от тази страна. Ако чакаме, ще оставим Ужаса да свърши половината работа вместо нас. Но ако се съди по това, което виждам в тази матрица, предполагам, че ще е скоро. — Погледна нагоре към мястото, където Накор, Магнус и Руфио бяха потънали в задълбочен разговор с двама жреци. — Трябва да говоря и с някои други, така че ако нямаме възможност да поговорим пак…

— Знам. — Тя го хвана за ръката и я стисна, после я пусна.

Пъг отиде при тримата магьосници и кимна за поздрав. Пристигна тъкмо навреме, за да чуе как Руфио казва:

— Трябва да се погрижите само онези в храмовете ви да са готови. Според мен скоро ще пристъпим към действие. — Хвърли поглед към Пъг.

— Съвсем скоро — потвърди Пъг. — Всъщност дойдох да ви помоля да разпространите вестта. — Погледна към купола и добави: — След броени часове.

Двамата жреци се поклониха и тръгнаха. Пъг се обърна към Руфио и Накор.

— Искам да помоля и двама ви за нещо.

— Каквото кажеш — отвърна Руфио.

— Аз и Магнус ще се нагърбим с атаката на разлома. Вие, макар и да сте магьосници с изумителна сила, не можете да допринесете много, ако се свържете към мрежата от магия, която ще използваме. Магнус ще насочи енергията към мен и това ще ми позволи да издигна защитна преграда около себе си и да стигна до ямата и разлома. Искам вие двамата да опазите живи колкото се може повече хора, щом куполът бъде отворен.

— А след като бъде затворен отново? — попита Руфио.

— Искам да вземете колкото можете моредели, елфски стражи и всеки магьосник или жрец, който е прекалено тежко ранен или слаб, за да бъде част от мрежата, и да ги пренесете възможно най-далеч оттук.

Накор вдигна един малък цурански глобус.

— Мога да го направя.

— Откъде взе това? — попита Пъг. — Мислех, че сме ги разпределили всички.

— Имам го от години — отвърна Накор. — Нося си го в торбата. Но тъй като винаги пътувам с някой друг, не ми се е налагало да го използвам.

— Добре — каза Пъг. — За къде е настроен?

— Води до Крондор, Риланон, Звезден пристан, Острова и още някакво място… — Той го зачовърка и изчезна. Върна се миг по-късно. — Ах, да, Ламът! Онзи хан с входа към Коридора.

— Как се върна тук? — попита Пъг и посочи глобуса.

— Номер — ухили се Накор.

— Тогава имаш ли номер, който да разшири полето на това устройство, така че да обхване не само тези, които се държат за теб?

Усмивката на Накор изчезна.

— Мога да го направя. Колко?

— Колкото успееш — отвърна Пъг. — Отведи моределите и таределите в Ламът, заедно с еледелите. Оттам могат да стигнат до Северните земи или Елвандар, както намерят за добре. Освен това там биха могли да се погрижат за ранените. — Той понижи глас. — Погрижи се двамата елфски принцове да са сред първите. Калин се опитва да помага, но е обикновен воин, а такива имаме повече от необходимото: бих заменил десетима воини срещу един владелец на магия. А Калис… — Заговори още по-тихо. — Няма да рискувам майка му да загуби съпруг и син в един и същи ден.

— Разбирам, Пъг — каза Накор.

Пъг се обърна към Руфио.

— Ти също вземи колкото можеш. След като стигнете в Ламът, искам да се върнеш във вилата.

— Добре — отвърна Руфио. — А после?

— Ще чакаш и ако преживеем всичко това, на теб ще се падне тежката задача да възстановиш Конклава и Академията. Амиранта е там и ще направи каквото му е по силите, за да ти помогне.

— Но… — започна по-младият магьосник, само че Пъг вдигна ръка.

— Повечето от тези тук вероятно няма да оцелеят. Ако пораженията по купола са по-малки, отколкото очаквам, може би някои ще останат живи. Всички са наясно с рисковете. Говорих с водачите и ги помолих да разрешат на желаещите да се оттеглят.

— Колко си тръгнаха? — попита Магнус.

— Трима — отвърна Пъг. — Един много стар жрец на Сунг, който каза, че сърцето му е слабо и не може да ни е от помощ, но би могъл да се грижи за ранените и ако възникне нужда, да го повикаме пак. И двама млади магьосници от Академията, които просто признаха, че са прекалено уплашени и има риск да побягнат в последния момент и да разкъсат мрежата.

— Те може би са най-умните — рече Накор с усмивка.

— Както и да е, мисля, че сме готови — каза Пъг.

— Какво е това? — попита Руфио, като се загледа покрай него.

Пъг се обърна и видя към тях да крачат Калис и Аркан.

— Пъг — каза Калис, — Аркан има един въпрос.

— Да?

Моределският главатар се поколеба за момент, после каза:

— В един сън са ме видели да браня човешки магьосник, облечен в черно. — Посочи първо Пъг, а после Магнус. — Не съм сигурен къде ми е предопределено да се бия.

Пъг не се поколеба. Посочи голямата издатина.

— Там. Синът ми ще стои там и започне ли да използва изкуствата си, концентрацията му не бива да бъде нарушавана. Ако го пазиш, ще съм ти задължен.

— Няма за какво — отвърна вождът на арданиените. — Това е било предречено и предопределено.

Обърна се и тръгна към шатрата на Лиалан.

Пъг погледна Калис, който наблюдаваше отдалечаващия се моредел.

— Интересен образ.

Калин идваше към тях от мястото, където се бе грижил за ранените, и се размина с Аркан, без дори да му кимне. Щом стигна до Пъг и останалите, каза:

— Справяме се толкова добре, колкото можем да се надяваме. Някои от ранените ще останат сакати, но ще живеят. — Видя брат си и Накор да се взират в Аркан и изгледа въпросително Калис.

Брат му кимна.

— Избил съм мнозина негови сънародници през годините. — Сведе поглед за миг и на лицето му бе изписано съжаление. — Но никога не ми е доставяло удоволствие.

Калин не каза нищо: нямаше какво да се каже.

Калис кимна към Накор и каза:

— Той помни времето, когато се бихме за краля.

— Така е — потвърди Накор. — С Боби дьо Лунвил и твоята банда отчаяни мъже. — После добави: — Извинявай, забравих за обичая ви да не споменавате имената на мъртвите.

Калис сви рамене.

— Аз съм наполовина човек, не забравяй.

— Ще те оставя на спомените ти, братле — каза Калин и тръгна обратно нагоре към поляната, където ранените получаваха грижи, а почиващите можеха да хапнат.

По-младият принц на Елвандар се огледа така, сякаш попиваше всяка подробност.

— Оставил съм зад себе си някои добри мъже, Пъг. Ерик фон Даркмоор, в какъв мъж се превърна само! От бесилото до двореца. И мъже, чиито имена си спомняме може би само Накор и аз, като Били Гудуин и Джером Хенди.

Накор кимна умислено.

— Помниш ли Биго?

— Той бе човек, когото би искал да имаш на своя страна при сбиване — рече Калис с усмивка, — но в сърцето си бе нежен. И Луис де Савона, както и онзи дребосък, Рупърт.

— Ейвъри — допълни Накор. — Чух, че станал много богат. На два пъти. И Шо Пи, който накрая стана велик майстор в един монашески орден, служещ на Сунг Чистата.

— Предвождал съм добри мъже и съм имал честта да служа с още по-добри — каза Калис. Хвърли пак поглед след Аркан, после погледна Пъг. — Не би могъл да искаш по-добър воин, който да защитава Магнус. Може цял живот да са го учили да мрази хората, но ще загине, бранейки сина ти.

— Висока похвала — отбеляза Пъг.

— Какво искаш от мен? — попита простичко Калис.

— Стой близо до Миранда и когато стане време да се махате, недей да спориш, просто тръгни с нея. Майка ти ще има нужда от теб и от брат ти.

Нещо в начина, по който Пъг каза това, стресна Калис, но той не продума. Просто кимна и се отправи към мястото, където чакаше Миранда.

— Накор — каза Пъг. — Когато това свърши, ако решиш да останеш, би ли отишъл при Руфио във вилата?

— Добре — отвърна Накор. Знаеше какво има предвид Пъг под „да останеш“, защото демонската част от него, Белог, разбираше, че това, което се опитват да сторят тук, ще отекне в Петия кръг и ако Пъг успее, може би пустотата ще бъде спряна и там.

Пъг зачака. На бузата му капна капка дъжд и той видя, че над тях се събира буря и притъмнява. Въздъхна и започна да прехвърля наново в ума си онова, което смяташе да направи.