Реймънд Фийст
Краят на магьосника (22)

22.
Откровение

От всички страни се простираше вселената.

Петимата магьосници се взираха в невероятно сложна съвкупност от енергия и материя.

— Съществуват десет измерения, три от които възприемате, едно усещате, а останалите шест са толкова сложни, че дори боговете се дивят на природата им — рече Макрос.

— Височина, ширина, дълбочина и време — вметна Пъг.

— Да.

— Още шест ли има? — попита Накор възбудено.

— Може и да са повече, но аз успях да заключа за съществуването на тези шест посредством сложен комплект от… — Той се усмихна на дребния демон във формата на Накор. — Нямаме време за това. Ще ти обясня по-късно, ако мога.

Миранда каза тихичко:

— Опитвам се да проумея каквото ми показваш, но по-важното е, че трябва да знам какъв е смисълът на всичко това.

— То е сложно до такава степен, че главата ме заболява само като се замисля за него, камо ли да се опитвам да го разбера — оплака се Магнус.

— Приближаваме се към края — каза Макрос. — Но всяка крачка бе нужна, за да подходите към предстоящия конфликт с колкото се може повече знание. — Обърна се и сякаш закрачи около масата в центъра. — Ще се върнем на това след малко. — Махна с ръка и виртуалната вселена около тях започна да се раздалечава от Ужаса, следвайки безбройните пипалца енергия, които създаваха впечатлението, че са свързани с всичко. После видението спря и пред тях остана гледката на огънато пространство, отдалечаващо се от центъра, съединено цялото от енергия.

— Честа грешка на всички разумни същества е да виждат вселената като ограничена от възможностите на собствените им възприятия. Една раса слепи създания може да възприема светлината като топлина, но няма да разбира светлината, освен ако не разполага с други средства да я долови — каза Макрос, после попита: — Какво е това, което се случи, това първично раждане на всички познати вселени?

Четиримата мълчаха.

— Почти всяка раса има мит за сътворението и тези митове са всевъзможни: от един върховен бог, който е създал вселената с волята си, до това, че светът е роден от борба, или че живеем в съня на някой бог… — Той сви рамене. — Кой каквото може да си представи, предполагам.

— Учили са ни — каза Магнус, — че преди Войните на хаоса двамата слепи богове на началото…

— Вижте — прекъсна го Макрос. Махна с ръка и от двете страни на вихрещите се потоци енергия изникнаха образите на две могъщи същества. Един огромен мъж стоеше, посягаше и късаше парчета енергия и ги запращаше във всички посоки. Женската фигура срещу него протягаше ръце и с невероятна скорост ловеше нишките на живота и ги втъкаваше в гоблен, който се извиваше зад нея и подхранваше отново потока.

— Най-ранните персонификации на двете фундаментални сили във вселената — съзиданието и разрушението, — но какво ви показва това?

— Че нищо няма край — каза тихо Пъг.

Лицето на Макрос засия от гордост.

— Да, нищо никога няма край. Когато са възникнали разумните същества, заедно с тях са възникнали и множество богове, като всеки от тях предлага някакво отражение на тези хора. В някои случаи, като при вашите дасати, имало буквално хиляди богове, понеже те прикрепвали бог дори към най-рутинните аспекти на ежедневието: богиня на градината, бог на огнището, бог на това или онова. Други приписвали по-дребните явления на духове и по-нисши създания, като оставяли боговете да олицетворяват само по-важните аспекти на живота: любовта и войната, здравето и мъдростта, късметът и природата. — Той сви рамене. — Знам, че това е станало, но не знам как. Има светове, където боговете крачат по земята и си взаимодействат с поклонниците си, и светове като Мидкемия, където боговете присъстват, но само малцина като вас ги срещат. Има светове, където боговете съществуват, но никой никога не ги вижда. И светове, където дори не съществуват.

— Не съществуват богове? — попита замислено Накор.

— Намираш го за интересно ли? — попита Макрос.

— Много — отвърна Накор. — Значи силите контролират боговете, а не обратното.

— Почти вярно — каза Макрос. — В някои светове като че ли има синергия, но в по-голямата част казаното от Калкин е основополагаща истина: те са просто персонификации на природните сили и получават мощта си от своите поклонници. Имат проявления, които се възприемат от смъртните, и атрибути, с които могат да боравят.

— Тогава кой или какво е отговорен за всичко това? — попита Миранда.

Макрос се усмихна доволно.

— Дъще, никога не съм се гордял със способностите ти повече отсега: удряш право в целта.

Замахна с ръка и ги придвижи по-близо до образа на Ужаса, гърчещата се маса в центъра на колосалната експлозия, създала вселените.

— Има култури, в чиито митове се съдържа идеята за един-единствен бог: Върховния, Единствения, Бащата или Майката, Демиурга… — Поклати глава с примирение. — Никой никога няма да разбере, освен ако въпросното същество, каквото и да е то, не реши да се разкрие, а аз лично смятам, че това е невъзможно.

— Невъзможно? — попита Магнус. — За същество, което е създало всичко това?

— Ами върви да поговориш с някое цвете, да се разкриеш на някоя пеперуда…

— Паякът — каза Пъг и кимна с разбиране.

Макрос млъкна за момент, после се усмихна.

— Урокът, който ти преподадох, докато се обучаваше при цураните, да.

Другите погледнаха Пъг и той поясни:

— Ако някой докосне паяжината му, паякът ще усети раздвижването, но не разбира какво го причинява. Нещо повече, ако паяк полази по ръката ти и те ухапе, знае ли кого хапе?

— Разбира се, че не — отвърна Миранда.

— Но все пак има причинно-следствена връзка — отбеляза Накор.

— Да — съгласи се Макрос.

— Значи си оставаме със загадка — рече Магнус.

— Не загадка — поправи го дядо му. — Загадката. Най-голямата загадка от всички.

— Само че ти имаш теория — обади се Миранда.

— Разбира се — каза Макрос. — Но не съм толкова дързък, че да й давам име. Мога само да я опиша, доколкото ми е по силите.

Пипалцата от енергия отново се приближиха към тях.

— Тези… нишки свързват всичко в едно. Мисля, че те са онова, което наричаме Ума. Съществува по-висш Ум, нещо, което някои култури дори почитат като Божествен ум или го кръщават на определено божество, пророк или спасител, или просто вселенско или по-висше съзнание. Това е все едно собственият ти ум да е много зает, докато на косъмчетата на ръката ти не им пука много за какво мислиш: всички си имаме свои мънички късчета разум, които ни интересуват, и оставяме вселенското съзнание, Ума, на собствените му замисли.

— Ум — промърмори Накор. — За него е лесно да уреди ние с Миранда да сме още тук, а и ти също.

— Резенче Ум — рече Пъг. — Кълган и вие.

— Ако срежеш тези нишки достатъчно фино и вземеш най-тъничкия резен от същността им, те ще зараснат почти мигновено и никой няма да забележи.

— Но кой би направил подобно нещо? — попита Магнус.

— Връщаме се към върховната загадка. — Макрос погледна Пъг. — Ако си спомняш, когато пътувахме по Коридора след бягството си от Градината, ти попита по какъв начин се намесват боговете и аз казах, че ние сме тяхната намеса, че ние вършим божествената им работа.

— Сега вече разбирам — рече Пъг. — Боговете са наша персонификация на силите. Ние ги създаваме, следователно, когато работим за боговете…

— Работим за себе си — довърши Макрос.

— Ами Ужасите? — попита Магнус. — Какво са те и кой е най-добрият начин да им се противопоставим?

— Пак бъркаш едно нещо с много. Ужаса е самотна единица, също като Ума. Двете страни на една монета, двете лица на един пергамент, две неща, които са неразривно свързани.

— Ужаса е противоположност на Ума ли? — попита Магнус.

— Не, Ужаса е другата страна на Ума — отвърна Макрос.

— Обясни, моля те — каза Пъг.

— Всичко е взаимосвързано — започна Макрос. — Можем само да предполагаме защо се е случило всичко това. Може би Ума е станал любопитен? Нямам представа: разбирането ми е твърде ограничено. Но една съществена разлика е, че времето е било размотано от кълбото на всичко и оставено да се разгъне.

— Защо това е по-важно от освобождаването на другите аспекти на реалността? — попита Накор.

— Защото времето е онова, което пречи на всичко да се случва едновременно! — отвърна Макрос. — Заради времето виждате развития и промени… — Той млъкна. — Нека ви покажа нещо и гледайте внимателно, защото това е единственото слабо място на Ужаса, уязвимата му точка, от която трябва се възползваме по някакъв начин.

Той махна с ръка и във въздуха се появи струя вода, лееща се в дъга надолу.

— Разгледайте тази водна струя като аналогия на времето. — Той посочи върха. — Представете си, че всяка капка е момент, който тече от тук до долу.

— Разбирам — каза Пъг.

— И така, ние сме в една капка, нашето настояще, и пътуваме заедно с нея. Когато сме били тук горе — той посочи върха на струята, — е било вчера, а когато стигнем тук — посочи дъното, — ще бъде утре.

— Значи докато капката пътува, ние преминаваме от вчера през днес до утре — рече Пъг.

— Само че за нас винаги е днес — отбеляза Накор. — Въпрос на перспектива.

— Вярно — съгласи се Макрос. — Но е необходимо да виждаме каквото виждаме, да го разбираме и да се учим, защото нашата задача е да израснем и да дадем своя мъничък принос към Ума, така че той да може да разбере.

— Какво да разбере? — попита Миранда.

— Себе си. Ние сме Ума, който учи за себе си, вселенската цялост, която се опитва да се проумее напълно. Всички ние, всяко разумно същество на всеки свят във всяка реалност. Всички сме свързани. Нищо не умира, защото каквото научим е част от Ума.

— Нямам представа за какво говориш — каза Миранда. Личеше си, че изобщо не се интересува от тези абстракции. — Разкажи ни за слабото място на Ужаса.

— Ужаса не може да види настоящето. Вижда времето в неговата цялост. Именно той заложи времевия капан в Градината за Пъг, Томас и мен, с надеждата, че просто ще се преместим в друга част на струята, без средства да се върнем, но не е очаквал, че ще предприемем онова, което предприехме.

— Все още не разбирам как способността на Ужаса да вижда времето в неговата цялост е слабо място — обади се Магнус. — Защо не е направил онова, което знае, че ще свърши работа, за да се стигне до желания от него край?

— Защото той вижда това! — възкликна Накор, като едва сдържаше въодушевлението си. — Вижда цялата струя и да, вижда всички капки в нея, но не може да проследи една-единствена капка. — Започна да сочи различни части от струята. — Затова мушка тук-там и се опитва да накара това или онова да действа, гледа и вижда резултатите, но няма свързаност!

— Точно така — потвърди Макрос. — В различни моменти той се е опитвал да направи каквото може, за да победи Ума и онова, към което той се стреми.

— Защо? — попита Миранда.

— И защо Мидкемия? — добави Пъг.

— По втория въпрос — все трябва да е някъде. Защо да не е в Мидкемия? Тук е изкарал късмет в опитите си да постигне пробив във вашето селение. Що се отнася до първия… — Той махна с ръка и Пъг и останалите видяха високопланинска ливада, населена със сияйни същества, които се рееха над земята, покрити с фасетки като скъпоценни камъни и озарени отвътре. Свен-га’ри. Техният език бе емоция и когато човек се намираше близо до тях, чуваше музика.

— На много светове — продължи Макрос — Ужаса се е пресегнал и е поставил… маркери. Защото той също разбира ограниченията на своето възприятие за времето. Свен-га’ри са един от тези „маркери“, начин да разкрие тайната на времевата последователност, която ние приемаме за даденост. Ужаса изпитва огромна нужда тези маркери да изтраят дълго, затова е приложил могъщи изкуства, за да ги защити.

— Направил ги е красиви — каза Пъг.

— Те говорят с чувства — каза Макрос — и изглеждат нежни и безобидни. Но дори Господарите на драконите са осъзнали, че в тях може да се крие ужасна опасност.

— Затова ли са сложили елфите да ги пазят?

— Те създали куорите или по-скоро спомогнали за създаването на куорите — рече Макрос. — Валхеру не можели да създават истински живот, а само да вземат живота и да го променят. Куор някога били растения — в известен смисъл те са оживели дървета — и са най-старите разумни същества в Мидкемия, по-стари дори от елфите. После се развили елфите и валхеру ги сложили да пазят куор.

— Защо ще ги пазят, щом те са били средство на Ужаса да намери отново Мидкемия? — попита Магнус.

— Защото не ги разбирали — обясни Макрос — и се боели, че ако ги унищожат, това може да докара ужасна опасност. Господарите на драконите може да са били непостоянни и произволни в унищожението, но не са били глупави.

— Ами онези свен-га’ри, които открихме на Острова на змийските хора? — попита Пъг.

— Бяха напълно унищожени, когато задействахте капана. Заедно със, съжалявам да го кажа, цялото население на онзи пантатийски град. Беше ясно, че Ужаса поставя вашето унищожение над запазването на живота на намиращите се на острова свен-га’ри. — Макрос сви рамене. — Така или иначе, той разполага с онези във Върховете на Куор, а може да е намерил и друг начин за проникване.

— Онези пантатийци бяха кротка разновидност на расата си — каза Магнус. — Това е истинска трагедия.

— Нищо не умира — напомни му Макрос. — Това, което са, или което са били, се е върнало в Ума и ще се появи отново на друго място и в друго време.

— Този факт едва ли е особено утешителен за пантатийците, загинали в онзи взрив — промърмори Миранда.

— Вероятно си права — каза Макрос. — Но мога да споделя едно нещо с вас. Когато се опитвах да достигна божествеността, а тялото ми бродеше почти лишено от разсъдък и линеещо по брега край Звезден пристан, преди вие да ме изтеглите обратно, а и после, когато се опитах да се възнеса, мога да ви кажа, че когато се съединиш с Ума, колкото повече узнаваш, толкова по-малко се задържа чувството ти за собствена личност. Това е нещо близко до онзи миг на блаженство, който изпитахте, когато Сферата на съзиданието избухна. — Той местеше поглед по лицата им. — Те не чувстват болка и умовете им тънат в онова блаженство.

— Това не ми изглежда добра препоръка да търсиш забвението — рече сухо Миранда.

— Животът е упорито нещо — отбеляза Накор.

— И то много — съгласи се Макрос. — Не знам къде е отишъл собственият ми ум, след като ви напуснах. Това резенче от моето съществувание знае много, но не всичко. Не знам какво е казал и направил онзи дасат, носещ моите спомени, макар да предполагам, че неговото… моето участие е било необходимо.

— Беше — каза Магнус.

— Макрос — каза Пъг, — ти ни показа изумителни неща и ни даде перспективи отвъд всяко въображение. Но все още не разбирам как да се справим с нещо толкова необятно като Ужаса.

— Както казах — отвърна Макрос, — слабото място на Ужаса е в перспективата му за времето. Това, което трябва да направите, е да намерите един момент, един критичен миг и да съсредоточите съзнанието му там. Това ще го накара да загуби представа за другите си маркери, като онзи, който бе унищожен в пантатийския град. И не забравяйте, че онези във Върховете на Куор също трябва да бъдат унищожени. След като той бъде напълно обсебен, може би ще видим началото на бавно възвръщане към стабилността между Ужаса и Ума.

— Как да го направим? — попита Пъг.

— Това — каза Макрос — е проблемът, който се пада да решиш ти, Пъг.

Пъг се замисли, докато Макрос се зае да връща гледката около тях до предишното й състояние. Изглеждаше сякаш звездите и галактиките се движат обратно към центъра, където се спотайваше Ужаса.

— А, Макрос — каза той, — да те питам нещо. Гатис. Какво стана с него?

— Умря от старост — отвърна Черния чародей. — Когато му дойде времето, просто си тръгна, какъвто е обичаят на неговия народ. Те умират отделно.

— Що за създание беше той? — попита Пъг.

— Както таределите са бродили сред звездите, същото е правил и таласъмският род. Неговата раса беше силно еволюирала: поети, учени, лечители, творци на красота. Той беше последният от вида си.

— Като чувам това, ми се иска да е вярно, че нищо никога не умира. — Пъг беше очаквал, че любезният иконом от домакинството на Макрос на Острова на чародея е мъртъв, но да го чуе като факт го натъжи.

— Наистина — рече Макрос.

— Сред всичките тези приказки — обади се Миранда — ти така и не отговори на първия въпрос: защо Ужаса води война срещу всичко?

— Не съм ли? — каза Макрос. — Ами, мислех, че вече трябва да е очевидно. — Махна с ръка и отново заплуваха в бяла светлина, само с една тъмна сфера пред тях. — Това — посочи той. — Това е вечно, или поне толкова вечно, колкото може да бъде, при положение че цялото време се съдържа в него. То беше, е или ще бъде всичко: минало, настояще, бъдеще, материя, светлина, сърце и ум, любов и омраза, всичко това събрано в тази мъничка топка. А после — бум! Ума и онова чувство за безгранично блаженство са се устремили навън от Ужаса, оставяйки зад себе си тази жалка съставка. — С жест той накара Ужаса да се появи отново без останалата част от сферата. — Какъвто и импулс да е тласнал Ума да потърси опит, да нареди времето в линия и да научи каквото може за себе си, Ужаса иска нещата да се върнат както са били, в онова съвършено състояние на блаженство.

Накор не се усмихна.

— Ужаса е самотен.

— В известен смисъл — каза Макрос. — Това е фундаменталната битка на реалността. Няма нищо по-основно от нея.

— Връщане към основите — промърмори тихо Пъг.

— Какво ще правим сега? — попита Магнус.

— Ще се върнете в Мидкемия и ще довършите вече започнатата битка — каза Макрос. — Ако се провалите и Ужаса постигне своята цел, всичко ще се върне в изначалното си състояние и нищо от онова, което смятаме за история, няма да се е случило, защото времето ще се оттегли в онази сфера и нищо от реалността, която сме преживели, никога няма да е ставало.

Той кимна и се появи вихър. Пъг хвърли поглед към другите, затича се и скочи в него с главата напред. Миранда, Магнус и Накор го последваха.

Макрос понечи да направи същото, но вихърът изчезна и го остави да стои в пустота от бяла светлина.

— Свърши ли се? — попита той бавно.

Едно ехо в ума му отвърна:

— Да.

И Макрос Черния, върховен магьосник на Мидкемия, изчезна завинаги.